Миг преди никога

Две

Стигнахме в „Подземието" точно на свечеряване, но преди това обиколихме с мощния пикап на Деймън разни адреси. Той паркираше, излизаше от колата и оставаше в къщите не повече от три — четири минути, а после не обелваше и дума. Поне не и за какво беше влязъл или с кого беше говорил, т.е. обичайното поведение, което би ни накарало да приемем тези посещения за нормални. Но за Деймън нормалното и обичайното са нещо по — различно. Обичам го до смърт. Познавам го почти толкова дълго, колкото и Натали, ала така и не можах да приема наркотичните му навици. Отглежда големи количества трева в сутерена си, но той самият не пуши марихуана. Всъщност никой, освен мен и няколко от близките му приятели дори и не подозира, че такова страхотно гадже като Деймън Уинтърс отглежда трева, защото повечето от онези, които се занимават с това, имат вид на отрепки и често са с прически, които са били на мода някъде между 70 — те и 90 — те години. Деймън съвсем не прилича на отрепка — може да мине за по — малкия брат на Алекс Петифър*. А и самият той казва, че не си пада по тревата. Не, изборът на Деймън е кокаинът и той отглежда и продава трева, само за да плаща за пристрастеността си към него. Натали се преструва, че това, което прави Деймън, е напълно безобидно. Знае, че той не пуши трева, твърди, че не е чак толкова вредна, и ако други хора искат да я пушат, за да се поотпуснат, тя не вижда нищо лошо в това, че Деймън им помага да го правят. Обаче отказва да повярва, че кокаинът го въодушевява повече от която и да било част на тялото й.

[* Алекс Петифър — английски актьор и манекен — Б.пр.]

— А сега ще се позабавляваш добре, разбрахме ли се? — слизам от колата, а Натали със задника си затръшва след мен задната врата и недоверчиво ме поглежда. — Просто се отпусни и се опитай да се забавляваш.

Поглеждам я с недоумение.

— Нат, няма нарочно да се опитвам да остана разочарована — казвам аз. — Наистина искам да се забавлявам.

Деймън заобикаля пикапа, идва откъм нашата страна и прегръща и двете ни през кръста.

— Ще вляза, прегърнал две страхотни мацки.

Натали го сръгва с лакът и се преструва на ядосана.

— Млъквай, бебчо. Ще ме накараш да ревнувам.

После дяволито му се усмихва.

Деймън плъзва ръка от кръста й и я сграбчва за задника. Тя издава болезнен стон, повдига се на пръсти и го целува. Иска ми се да им кажа да си потърсят стая, но ще е излишно. „Подземието" е най — шикозното заведение в непосредствена близост до центъра на Ралей, Северна Каролина, но няма да намерете номера му в телефонния указател. Само хора като нас знаят за съществуването му. Преди две години някакъв тип на име Роб наел изоставен склад и похарчил около милион долара от парите на богатия си татко, за да го превърне в таен нощен клуб. За две години той се превърнал в място, където местните сексидоли на рока могат да превърнат в реалност мечтата си за рокендрола сред рева на фенове и групи. Обаче това не е сборище на боклуци. Отвън може и да изглежда като изоставена сграда в някакъв град призрак, но вътре е като всеки елитен нощен клуб за хард рок, оборудван с цветни стробоскопични многосекторни лампи, които непрекъснато изстрелват светлините си из цялото заведение, засукани келнерки и сцена, достатъчно голяма, за да могат на нея да свирят две банди едновременно. За да не бие на очи, всички посетители на „Подземието" трябва да паркират някъде другаде и да вървят пеша до него, защото една улица с наредени плътно пред „изоставения" склад коли си е истинско разобличение. Паркираме на гърба на намиращо се наблизо кино и вървим десет минути пеша през призрачния град.

Натали се мести от дясната страна на Деймън и се вмъква между нас, но го прави само за да продължи да ме мъчи, преди да влезем вътре.

— Добре — казва тя с такъв вид, като че ли ще изреди цял списък с това какво трябва и какво не трябва да правя.

— Ако някой те попита дали си сама, става, нали? — клати заканително ръка срещу мен. — Нищо от сорта на това, което направи с онзи мъж, който те сваляше в магазина за канцеларски материали.

— Какво пък е правила в такъв магазин? — пита през смях Деймън.

— Деймън, онзи се беше захласнал по нея — отвръща Натали, напълно пренебрегвайки факта, че и аз съм там. — Искам да кажа, че трябваше само да му намигне и той щеше да й купи кола, а знаеш ли тя какво му каза? Вдигам нагоре очи и издърпвам ръката си от нейната.

— Нат, ама че си глупачка. Не беше така.

— Е, бебчо — обажда се Деймън, — ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.

Натали го перва игриво по рамото.

— Не казах, че е работил там... Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Лавин* или. — тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример — на Дженсън Екълс**. А когато той я попита за телефонния й номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.

[* Адам Лавин — американски певец и музикант — Б.пр.]

[** Дженсън Екълс — американски актьор — Б.пр.]

— О, я млъквай, Нат! — казвам аз, ядосана от склонността й да преувеличава. — Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най — обикновен мъж, който не беше особено оригинален.

Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:

— Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиаза* и излязла от контрол зараза със срамни въшки.

[* Хламидиаза — инфекциозно заболяване, предаващо се по полов път — Б.пр.]

Деймън се смее.

Спирам посред тъмния тротоар, кръстосвам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.

— Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой. който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращат веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибереш вкъщи с него.

Вече я мразя за това. Тя се закле!

Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в измъчения й от въртене врат.

— Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бебчо. Не бъди толкова настоятелна.

— Благодаря ти, Деймън — казвам аз и бързо кимам с глава.

Той ми намигва.

Натали свива устни и казва:

— Прав си — а после вдига ръце. — Няма да кажа нищо повече. Заклевам се. — Да бе, чувала съм това и друг път...

— Добре — казвам аз и тръгваме отново.

Тези обувки вече ми измъчват краката.

Горилата пред входа на склада ни оглежда при вратата, скръстил отпред ръчищата си.

Протяга напред ръка.

Натали прави обидена физиономия.

— Какво? Роб вече и входна такса ли иска?

Деймън бърка в задния си джоб, вади портфейла си и прекарва пръст по банкнотите вътре.

— По двайсе кинта за всеки — изръмжава горилата.

— Двадесет ли? Бъзикаш ли се с мен? — възмущава се Натали.

Деймън внимателно я отмества встрани и слага три банкноти от по двадесет долара в ръката на страшилището. То мушва парите в джоба си и се отдръпва, за да ни пропусне. Тръгвам първа, а Деймън слага ръка на кръста на Натали, за да я води пред себе си.

Тя хвърля презрителна усмивка към горилата, докато минава покрай него.

— Вероятно ще ги запази за себе си — казва Натали. — Ще попитам Роб за това.

— Хайде — подканва я Деймън.

Промъкваме се през вратата и продължаваме по дълъг, невзрачен коридор с една — единствена флуоресцентна лампа, докато стигаме до товарен асансьор в дъното. Металната клетка се разтърсва, когато вратата се затваря, и доста шумно се отправяме към сутерена на много метри по — надолу. Той е само един етаж под нас, но асансьорът така се тресе, че имам чувството, че ще се разпадне всеки момент и ще полетим надолу към смъртта. До решетката на асансьора достигат силен тътен на барабани, крясъци на пияни колежани, а и на много други, отдавна отпаднали от колежа. С всеки сантиметър надолу към дълбините на „Подземието" врявата става все по — силна. Асансьорът спира с трясък и вратата на клетката се отваря от друга горила, за да излезем. Натали се блъсва в мен отзад.

— Побързай! — подканва ме тя и ме побутва леко в гърба. — Мисля, че в момента свирят „Четирите сблъсъка"! — гласът й се извисява над музиката, докато вървим към главната зала.

Натали хваща ръката на Деймън и се опитва да сграбчи и моята, обаче аз знам защо го прави, а нямам намерение да се озова срез тълпата от подскачащи, потни тела с тези глупави обувки на краката.

— Е, хайде де! — настоява почти умолително тя. После заплашително сбърчва нос и ме придръпва към себе си. — Не се дръж като дете! Ако някои с нещо прекали, лично ще го сритам по задника.

Деймън ми се усмихва отстрани.

— Добре! — казвам аз и тръгвам с тях, а Натали направо ще ми изтръгне пръстите от ръката.

Излизаме на дансинга и не след дълго Натали прави това, което всяка най — добра приятелка би сторила. Започва да търка гърба си в мен, за да ме накара да не се чувствам изоставена, и съсредоточава цялото си внимание върху Деймън. Би могла да прави дори секс с него точно тук, пред всички, но никой няма да забележи. Забелязвам само аз, защото вероятно съм единственото момиче в цялата зала без приятел, който да прави същото.

Възползвам се от възможността, измъквам се от дансинга и се отправям към бара.

— Какво да ти донеса, дете? — пита високият рус мъж на бара, докато се повдигам на пръсти, за да седна на един от празните високи столове.

— Ром с кола.

Той тръгва да ми приготви питието.

— Хм, не е ли силничко? — подхвърля барманът и слага лед в чашата. — Ще ми покажеш ли личната си карта? — хили се.

Свивам устни и го поглеждам.

— Ами да, ще ти я покажа, ако ти ми покажеш разрешителното си за алкохол — и аз се хиля насреща му, а той се усмихва.

Приготвя питието и плъзга чашата по плота.

— Всъщност изобщо не пия много — казвам аз и смуквам малка глътка от сламката.

— Много?

— Ами да, но тази вечер ще имам нужда от малко опиянение. — Оставям чашата и побутвам с пръст лимоновото резенче върху ръба.

— И защо? — пита той, докато бърше бара с книжна салфетка.

— Почакай малко — казвам и вдигам предупредително пръст, — преди да си ме разбрал погрешно. Не съм тук, за да си оголвам душата пред теб... никаква терапия от сорта барман — клиент.

Терапията на Натали ми стига.

Тон се усмихва и хвърля салфетката някъде зад бара.

— Добре е, че ми каза, защото не си падам много по съветите.

Отпивам още една малка глътка и този път се навеждам, вместо да вдигна чашата си. Разпуснатата ми коса пада пред лицето ми. Вдигам глава и отмятам един кичур зад ухото си.

Наистина мразя да нося косата си неприбрана. Не си струва неудобствата.

— Е, ако все пак трябва да знаеш — казвам аз и гледам право в него, — бях довлечена тук от безмилостната си първа приятелка, която, ако не бях дошла, или щеше да стори нещо гадно, докато спя, или щеше да ме снима, за да ме изнудва после.

— Аха, такава е значи — казва той, подпира ръце на тезгяха и вплита пръсти. — Някога имах такъв приятел. Шест месеца след като годеницата ми ме заряза, той ме завлече в един нощен клуб в околностите на Балтимор... Просто исках да си седя у дома и да се отдам на мъката си, но се оказа, че онази нощ навън е била тъкмо онова, от което съм имал нужда.

Страхотно, няма що. Този вече си мисли, че ме познава, или поне е наясно с „положението" ми. Обаче той си няма и най — малка представа. Може би спомена онази история за бившата си, защото всички ние рано или късно имаме такива, но останалото — разводът на родителите ми, това, че по — големият ми брат Коул отиде в затвора, смъртта на любовта на живота ми. Нямам намерение да му споделям каквото и да било. В момента, в който кажеш такива неща на някого, се превръщаш в оплаквачка и започва да скрибуца най — малката цигулка на света. Истината е, че всички имаме проблеми, всички минаваме през трудности и болка, а моята болка е рай в сравнение с тази на много хора, така че наистина нямам право да хленча.

— Аз пък си помислих, че не си падаш много по съветите — казвам аз и мило му се усмихвам.

Той се отдръпва от бара и казва:

— Така е, но ако можеш да извлечеш някаква поука от моята история, бъди благодарна.

Подхилквам се самодоволно и този път само се преструвам, че отпивам още една глътка. Нямам нужда от опиянение и определено не желая да се напивам, особено след като имам предчувствие, че пак аз ще трябва да карам обратно до дома. В старанието си да привлека вниманието му, поставям единия си лакът на барплота и подпирам брадичка.

— И така, какво стана в онази нощ?

Лявата страна на устата му се изкривява в усмивка и той казва, разтърсвайки русата си глава:

— Изчукаха ме за първи път, откакто тя ме напусна, и си спомних колко хубаво е усещането, че си се откачил от някого.

Не очаквах тъкмо такъв отговор. Повечето мъже, които познавам, биха лъгали за фобиите си от подобен характер, особено ако ме свалят. Този тук ми допада. Като човек, разбира се. Нямам намерение да му духам, както би се изразила Натали.

— Разбирам — казвам аз, като се старая усмивката ми да е достатъчно сдържана. — Е, поне си откровен.

— Няма друг начин — отвръща той, взема една празна чаша и започва да приготвя за себе си ром с кола. — Установил съм, че сега повечето момичета се боят от обвързване също толкова, колкото и мъжете, и ако си откровен още в самото начало, има голяма вероятност да се отървеш невредим след преспиване с някоя само за една нощ.

Кимам и притискам сламката с пръстите си. Няма как открито да му призная, но напълно съм съгласна с него и дори го намирам за ободрително. Всъщност преди не съм мислила много по въпроса, но тъй като и без това не искам да имам връзка с когото и да било на сто метра от мен, все пак съм човешко същество и не бих имала нещо против прекарване за една нощ. Само не и с него, нито пък с някого от това място. Е, аз съм твърде млада и неопитна за прекарване за една нощ, а и това питие вече започна да ме удря право в главата. Истината е, че никога досега не съм правила подобно нещо, и макар мисълта за него да е вълнуваща, тя може да ме накара и да се надрискам от страх. Била със само с двама мъже. Иън Уолш, моята първа любов, който отне девствеността ми и умря при автомобилна катастрофа три месеца по — късно. След това Кристиян Диъринг, моят прероден Иън, шушумигата, която ми изневери с някаква червенокоса курва. Доволна съм, че така и не го наругах с онази гадна фраза от четири думи, която започва с „Да е..." и завършва с „ти", защото дълбоко в себе си имах усещането, че когато ми го каза, той не знаеше за какво по дяволите говори.

И все пак може би е знаел, защото, след като ходихме още пет месеца, той се заплесна по друга, понеже така и не му го казах. Поглеждам към бармана и забелязвам, че ми се усмихва и търпеливо чака да кажа нещо. Този мъж е свестен. Или е това, или пък просто се опитва да се държи приятелски. Признавам, че е хубав. Не е на повече от двадесет и пет и има кротки кафяви очи, което се усмихват преди устните му. Забелязвам колко добре оформени са бицепсите и гърдите му под тясната тениска с къси ръкави. И има хубав тен. Определено е живял през повечето време от живота си някъде наблизо до океана. Преставам да го гледам, когато се усещам, че се питам как ли изглежда по бански и без тениска.

— Аз съм Блейк — казва той. — Брат съм на Роб.

— Роб ли? А, да, човекът, който притежава „Подземието". — Протягам ръка и Блейк леко я разтърсва.— Камрин.

Чувам гласа на Натали през музиката, преди дори да успея да я видя. Тя си проправя път през купчините хора, застанали близо до дансинга, за да стигне до мен. Веднага забелязва Блейк, очите й светват, а на лицето й грейва огромната й безсрамна усмивка. Деймън, който я следва и тя продължава да стиска ръката му, също го забелязва, но само вторачва безизразния си поглед в мен. Това ме кара да се чувствам много странно, обаче отхвърлям тази мисъл, когато Натали притиска рамото си в моето.

— Какво правиш тук? — пита тя с неприкрита обвинителна нотка в гласа. Ухилила се е до уши и поглежда на няколко пъти ту мен, ту Блейк, преди да съсредоточи цялото си внимание върху мен.

— Поръчах си едно питие — отвръщам аз. — И ти ли дойде за едно, или за да провериш какво правя?

— И двете! — отвръща тя, пуска ръката на Деймън, протяга ръка и започва да барабани с пръсти по бар плота, усмихвайки се на Блейк.

— Нещо с водка.

Блейк кимва и поглежда към Деймън.

— Ще взема ром с кола — казва той.

Натали притиска устни до ухото ми и усещам горещия й дъх, когато прошепва:

— По дяволите, Кам! Знаеш ли кой е той?

Забелязвам как Блейк леко се подсмихва, след като я е чул.

Усещам как лицето ми се зачервява от притеснение и прошепвам в отговор:

— Да, казва се Блейк.

— Това е братът на Роб — просъсква тя и мести погледа си към него. Поглеждам Деймън с надеждата, че ще разбере намека и ще я отмъкне нанякъде, но този път се преструва, че не е разбрал. Къде се дяна онзи Деймън, когото познавам, този, който ме подкрепяше, когато ставаше дума за Натали? Аха, ще трябва пак да й се е разсърдил. Държи се така само когато Натали си е отворила прекалено много голямата уста или е казала нещо, което Деймън просто не може да подмине. Тук сме едва от около тридесет минути. Какво би могла да стори за толкова кратко време. После си казвам, ами това е Натали и ако има момиче, което може да вкисне приятеля си за по — малко от час, без дори да го разбере, това е тя. Смъквам се от стола, хващам я под ръка и я отвеждам настрани от бара. Деймън, който вероятно е разбрал какъв е планът ми, остава при Блейк. Музиката като че ли е станала по — силна. Бандата едва е завършила една песен и веднага започва следващата.

— Какво си направила? — питам аз и я обръщам с лице към мен.

— Какво искаш да кажеш с това какво съм направила?

Тя дори не ми обръща внимание. Вместо това тялото й се движи едва забележимо в такт с музиката.

— Нат, сериозно те питам — най — после спира и гледа право в мен, търсейки отговорите, — за да ядосаш Деймън? — подсказвам й аз. — Беше в настроение, когато дойдохме тук.

Тя хвърля за миг поглед към Деймън, който е застанат при бара и отпива от питието си, а после ме поглежда с недоумение.

— Нищо не съм направила... — вдигна нагоре очи, за да изглежда замислена, опитвайки се да си припомни какво може да е казала или сторила.

После слага ръце на хълбоците.

— Какво те кара да мислиш, че е ядосан?

— Ами гледа с онзи негов поглед — казвам аз и поглеждам обратно към него и Блейк. — Мразя, когато двамата се карате, особено пък когато трябва да прекарвам вечерта с вас, а вие се връщате отново и отново към някаква глупост, случила се преди година.

Обърканото изражение на Натали изведнъж се сменя с дяволита усмивка.

— Аха, мисля, че ти си една параноичка, и може би се опитваш да отвлечеш вниманието ми, за да не кажа нещо за теб и Блейк.

Поглежда ме със закачливия си поглед, който ме вбесява.

Вдигам нагоре очи.

— Няма нищо между мен и Блейк, просто разговаряхме.

— Разговорът е първата стъпка. Това, че му се усмихваш, е следващата — продължава да ме гледа закачливо, — а аз съвсем ясно те видях, когато идвах насам.

Тя скръства ръце и пъчи напред бедрото си.

— Обзалагам се, че вече си разговаряла с него, без да му се налага да измъква отговорите от теб. По дяволите, та ти вече знаеш името му.

— За човек, който иска да си прекарам добре и да се запозная с някой мъж, ти не знаеш как да млъкнеш, когато нещата са тръгнали в такава посока.

Натали се оставя на музиката да диктува движенията й и дори повдига леко ръце над главата, като поклаща изкусително бедра. Продължавам да стоя неподвижна.

— Нищо няма да се случи — казвам строго. — Получи това, което искаше, разговарям с някого и нямам намереше да му казвам, че имам хламидиаза, така че, ако обичаш, не прави сцени.

Тя се съгласява с дълбока въздишка и престава да танцува достатъчно дълго, за да ми каже:

— Предполагам, че си права. Ще те оставя с него, обаче ако той те закара на етажа на Роб, ще искам подробности. — Сочи заплашително пръст към мен, леко притваря едното си око и свива устни.

— Добре — отвръщам аз, просто за да се отърва, — но недей да затаяваш дъх от любопитство, защото това няма да стане.