Миг преди никога

Тридесет и осем

Направо падам върху него и се озовавам в прегръдките му. Той ме притиска силно, макар и не толкова силно, колкото ми се иска. Искам да ме смачка до смърт и никога да не ме пусне, да ме вземе със себе си. Обаче все още е слаб. Виждам, че това, на което е подложен, бързо изчерпва силите му. Андрю държи лицето ми в ръце, маха косата от очите ми и попива с целувки сълзите, които така се мъчих да скрия заради него, за да не го карам да хаби сили. Обаче сърцето разсъждава по друг начин и винаги получава това, което иска, особено когато умира.

— Толкова съжалявам — казва той с измъчен, отчаян глас и продължава да държи лицето ми с ръце. — Не можех да ти кажа, Камрин. Не исках времето ни заедно да бъде нещо друго, а това, което беше.

Сълзете рукват от очите ми, стичат се по пръстите му и надолу по китките.

— Надявам се, че не си...

— Не, Андрю... — преглъщам обратно няколко сълзи, — разбирам защо, не е нужно да обясняваш. Доволна съм, че не ми каза.

Той изглежда изненадан, но щастлив от това. Придръпва лицето ми към себе си и целува устните ми.

— Прав си — казвам аз. — Ако ми беше казал, времето ни заедно щеше да е помрачено и. не знам, но може би щеше да е различно, а аз нямаше да мога да понеса това. Но, Андрю, така ми се да ми беше казал само поради една причина — щях да направя всичко, абсолютно всичко да те закарам по — рано в болница — усещам, че повишавам тон, защото от тъжната истина в думите ми ме боли. — Ти би могъл.

Андрю клати глава.

— Бебчо, вече беше твърде късно.

— Недей да казваш това! И сега не е много късно! Ти си още тук, все още има шанс.

Той леко се усмихва, ръцете му най — накрая се смъкват от бузите ми и се отпускат от двете му страни на бялото болнично одеяло, с което е покрит. Една интравенозна система се вие като змия от ръката му до един апарат.

— Аз съм реалист, Камрин. Вече ми казаха, че шансовете ми не изглеждат добри.

— Обаче все още има шанс — споря аз и потискам напиращите нови сълзи. Ще ми се да можех да имам контрол върху ключа за изключването им. — Малкото е по — добро, отишло да нямаш никакъв шанс.

— Ако им позволя да ме оперират.

Чувствам се така, като че ли някой ме е ударил по лицето.

— Какво искаш да кажеш с това ако?

Той отмества очи от моите.

Протягам ръка, хващам го здраво за брадичката и отново обръщам лицето му към себе си.

— Няма „ако", Андрю. не можеш да го казваш сериозно.

Андрю протяга ръце към мен и се премества в едната страна на леглото. Кара и мен да легна и аз се свивам срещу него, както е полегнал на една страна. Той слага едната си ръка върху мен и ме придърпва по — близо до себе си.

— Ако не те бях срещнал — казва Андрю и се взира в очите ми само на сантиметри от неговите, — никога не бих се подложил на това. Ако не беше сега тук с мен, не бих го направил. Щях да си мисля, че е само пилеене на пари и само ще накарам семейството ми да храни напразни надежди, като забавям неизбежното.

— Обаче ще им позволиш да направят операцията — викам с леко подозрение аз, макар да го казвам повече като въпрос.

Той докосва бузата ми с палеца си.

— Ще направя всичко за теб, Камрин Бенет. Не ме интересува какво, не ми пука. всичко, което ме накараш да направя, ще го сторя. Без изключение. Гърдите ми се разтърсват в ридания.

Преди да имам възможност да кажа каквото и да било, Андрю отдръпва ръката си от бузата ми и отмята назад косата ми. Вглежда се пронизително в очите ми.

— Ще го направя.

Притискам устни в неговите и пламенно го целувам.

— Не мога да те загубя — казвам аз. — Пътят пред нас е открит. Ти си моят съучастник в престъплението — усмихвам се насила през сълзите.

Той ме целува по челото.

Лежим заедно още малко, говорим за операцията и за изследванията, които предстоят да бъдат направени, и аз му казвам, че няма да се откъсна от него. Ще остана тук с него толкова дълго, колкото е нужно. Продължаваме да говорим за местата, които искаме да видим, а той започва да подбира песни, които иска да науча, и които можем да пеем заедно по време на пътуването. Никога преди не съм била така готова да пея с него, както съм сега. Ще се опитам да се направя на Селин Дион или на оперна певица, не ми пука. Ще го направя. Най — вероятно ще накарам слушателите да се втурнат към изходите, но ще го сторя. По едно време влиза една сестра да го види, а Андрю отново става закачлив както преди и се занася с нея, като й казва, че може да се присъедини към нас, ако иска да си поиграем малко на „две срещу един".

Сестрата само се усмихва, вдига нагоре очи и продължава да си гледа работата. Това я кара да се чувства доволна от себе си, а тъкмо това е целта на Андрю.

По едно време, докато лежа в това легло с него, се почувствах така, като че ли сме отново на пътя. Не мислим за болести и смърт и не плачем. Само разговаряме и се смеем, а от време на време той се опитва да ме докосва по всички онези места. Аз се кискам и отблъсквам ръцете му, защото имам чувството, че правя нещо нередно. Че той трябва да си почива.

Обаче после отстъпвам и му позволявам. Защото е настоятелен. И, разбира се, защото е неустоим. Позволявам му да ме работи с пръст под одеялото, а след това му правя същото с ръка.

След още един час, ставам от леглото.

— Бебчо, какво не е наред?

— Нищо — казвам аз и топло се усмихвам, а след това си свалям дънките и блузата.

Той се ухилва до уши. Знам, че перверзното му подсъзнание ще започне да работи преди всичко останало.

— Въпреки че много ми се иска да правя секс с теб в болнична стая — казвам аз и се мушвам обратно в леглото при него, — това няма да се случи, имаш нужда от всичките си сили за операцията.

Като нищо бих правила секс с него в това легло, но точно сега не става въпрос за това.

Той ме гледа с любопитство, когато лягам до него само по сутиен и пликчета, и пак се свивам плътно до тялото му, както преди. Единственото нещо, което има върху себе си под одеялото, са чифт тънки, сини болнични гащи. Притискам силно гърдите си до неговите и вплитам краката си в краката му. Телата ни си пасват идеално, а ребрата ни се допират.

— Какво правиш? — пита той и става все по — любопитен и нетърпелив, но безкрайно доволен от всичко това.

Спускам свободната си ръка надолу и прекарвам пръсти по татуировката му на Евридика. Той внимателно ме наблюдава. И когато показалецът ми намира лакътя на Евридика, където мастилото свършва, аз продължавам да го движа по кожата си, за да продължа нататък след прекъсването.

— Искам да съм твоята Евридика, ако ми позволиш.

Лицето му светва и трапчинките му стават по — дълбоки.

— Искам да имам другата половина — продължавам аз и докосвам устните му с пръстите си. — Искам да имам Орфей върху ребрата си, за да ги сберем отново.

Той е очарован. Виждам как блестят очите му.

— О, бебчо, не е нужно да го правиш, на ребрата ужасно боли.

Очите му се просълзяват и той продължава да ме гледа, когато устата му се впива в моята и езиците ни дълго и страстно се преплитат един в друг. Целувам го по — леко и прошепвам:

— След операцията, когато си добре, тогава ще отидем.

Той кима.

— Ами да, Гюс определено ще иска да съм там, за да е сигурен къде точно да постави татуировката ти, за да се слее с моята... Присмя ми се, когато отидох при него да ми направи това върху ребрата.

Аз се усмихвам.

— Така ли?

— Да — смее се. — Обвини ме, че съм безнадежден романтик и ме заплаши, че ще каже на приятелите ми. Казах му, че ми звучи като баща ми и да престане да ме занася. Гюс е добро момче и страхотен майстор на татуировки.

— Виждам.

Андрю заравя пръсти в косата ми и непрекъснато я отмества назад. Докато се взира и лицето ми, аз се питам какви ли мисли му минават през главата. Красивата му усмивка е изчезнала и сега ме гледа напрегнат и загрижен.

— Камрин, искам да си подготвена.

— Не започвай с това.

— Не, бебчо, трябва да направиш това за мен — казва той и ме гледа с тревога. — Не можеш да си сто процента сигурна, че ще оцелея. Не можеш да направиш това.

— Андрю, моля те. Престани.

Той слага четири пръста пред устните си и ме кара да замълча. Вече отново плача. Опитва се да ми каже колкото е възможно по — внимателно истината, като сдържа сълзите си и чувствата си дори по — добре, отколкото аз своите. Той е този, който може да умре, а аз съм слабата. Това ме ядосва, но не мога да направя нищо, освен да плача и да се гневя на себе си.

— Просто ми обещай, че ще продължиш да си казваш, че мога да умра.

— Не мога да се накарам да си казвам нещо такова!

Той ме стиска по — силно.

— Обещай ми.

Започвам силно да скърцам със зъби. Носът и очите ми ме щипят и горят. Най — накрая казвам.

— Обещавам — и това къса сърцето ми — обаче ти пък трябва да ми обещаеш, че ще преодолееш това — викам аз и отново притискам глава под брадичката му — Не мога без теб, Андрю. Трябва да знаеш, че не мога.

— Знам, бебчо. знам.

Мълчание.

— Ще ми изпееш ли нещо? — пита той.

— Какво искаш да ти изпея?

— „Dust in the Wind" — отговаря той.

— Не. Няма да пея тази песен. Никога повече не ме карай да правя това. Никога.

Ръцете му ме притискат още по — силно.

— Тогава изпей каквото и да е — прошепва той. — Просто искам да чуя гласа ти.

И аз започвам да пея „Poison & Wine", същата песен която пяхме заедно в Ню Орлиънс, когато лежахме прегърнати в онази нощ. Той се опитва да пее няколко стиха с мен, и аз разбирам колко много е изтощен, защото почти не може да извади дори и един тон.

Накрая заспиваме прегърнати.

— Трябва да ти направим някои изследвания — чувам един глас над леглото. Отварям очи и виждам сестрата за „тройката" да стои отстрани на леглото. Андрю също се събужда.

Вече е късен следобед и от видяното през прозореца мога да кажа, че скоро ще се стъмни.

— Може би ще трябва да се облечеш — казва сестрата с многозначителна усмивка.

Може би си мисли, като ме вижда полугола, че по някое време с Андрю сме направили нещо тук.

Аз се измъквам от леглото и се обличам, докато сестрата проверява състоянието на Андрю и очевидно го подготвя да напусне стаята заедно с нея. До леглото има инвалидна количка.

— Какви изследвания? — пита едва чуто Андрю.

Слабият му глас ме кара да го погледна. Не изглежда добре. Изглежда... не на себе си.

— Андрю? — връщам се при леглото.

Той внимателно вдига едната си ръка да се отдръпна.

— Не, бебчо, добре съм, само съм малко замаян. Опитвам се да се събудя. Сестрата се обръща към мен и макар да са обучени да изглеждат спокойни и да не показват колко са разтревожени, мога да го видя в очите й. Знае, че нещо не е наред.

Пресилено ми се усмихва и се приближава до леглото, за да му помогне да седне на него, като междувременно маха системата.

— Няма да го има един или два часа, може би и повече, докато му направят допълнителните изследвания — казва тя. — Можете да отидете да хапнете нещо, да се поразтъпчете и да се върнете по някое време.

— Но аз. аз не искам да го оставям.

— Направи каквото ти казва — обажда се едва — едва Андрю и като го чувам колко му е трудно да говори, още повече се плаша. — Искам да отидеш да ядеш — този път успява да извърне глава и да ме погледне, като ми се заканва с пръст. — Но без пържола — опитва се да се шегува той. — Все още ми дължиш една вечеря с пържола, нали помниш? Когато изляза от тук, това ще е първото нещо, което ще направим.

Успява да ме накара да се усмихна, въпреки че не е много убедителен.

— Добре — съгласявам се с неохота. — Ще се върна след няколко часа и ще те чакам.

Отивам при него и леко го целувам. Той се взира в очите ми, когато се отдръпвам. Виждам само болка в неговите. Болка и изтощение. Обаче се опитва да е силен и в единия ъгъл на устните му заиграва лека усмивка. Сяда в инвалидната количка и ме поглежда още веднъж, преди сестрата да го изведе от стаята.

Дъхът ми спира.

Чувствам, че ми се иска да изкрещя, че го обичам, но не го правя. Обичам го с цялото си сърце, но дълбоко в себе си усещам, че ако го кажа, ако най — накрая гласно го призная, всичко ще се сгромоляса. Може би, ако го държа в себе си и никога не произнеса думите, тогава нашата история никога няма да свърши. Произнасянето на тези две думи може да е начало, но ме е страх, че за мен и за Андрю това ще бъде краят.