Миг преди никога

Тридесет и пет

Първата ни спирка е мястото, където Андрю е оставил своя стар модел камаро 1969, и аз виждам първия типичен тексасец, когато се отбиваме в гаража, в който Андрю очевидно е работил.

— Знаеш, че те изритах, нали? — казва един висок мъж с каубойска шапка и черни каубойски ботуши, когато излиза навън да ни посрещне.

Стоеше в отвореното хале и разговаряше с друг мъж, който повече приличаше на монтьор.

Разтърсва ръката на Андрю, прегръща го по мъжки и го тупа по гърба.

— Е, да, знам — казва Андрю и също го потупва, — но трябва да направя това, което е нужно.

Андрю се обръща към мен.

— Били, това е приятелката ми Камрин. Камрин, това е моят бивш шеф, Били Франк.

Сърцето ми подскочи, когато ме нарече негова приятелка. Това, че го чух да го казва, категорично имаше по — голям ефект върху мен, отколкото бях предполагала, че може да има.

Били протяга изцапаната си с машинно масло груба ръка и аз без колебание я поемам.

— Приятно ми е да се запознаем — казвам с усмивка.

Той също се усмихва в отговор; зъбите му са криви и пожълтели, вероятно от твърде много години пристрастие кафе и цигари.

— Ама тя наистина е хубавица — казва Били и поглед ухилен Андрю. — И аз бих си зарязал работата за момиче като нея. — Тупва закачливо Андрю по рамото и се обръща към мен. — Отнася ли се добре с теб? Момчето има една уста, която бих плеснал с опакото на ръката, ако му бях майка.

Леко се засмивам и казвам:

— Да, наистина е малко цапнат в устата, но се отнася чудесно с мен.

Андрю ми се усмихва отстрани.

— Е, ако започне някога да ти създава неприятности, знаеш къде да ме намериш. Никой не може да го постави така добре на мястото като мен.

Пак се ухилва на Андрю.

— Благодаря, ще го запомня.

Оставяме Били Франк, минаваме през халето и излизаме през една странична врата, която води в оградено пространство, където са колите. Веднага забелязвам коя е неговата, въпреки че никога не съм я виждала, освен скрита в кората на дървото, което се вижда на татуировката на Андрю. Тя е най — хубавата на паркинга. Тъмносива, с две черни ленти по средата на капака. Много прилича на стария модел шевролет на баща му. Провираме се между лабиринта от коли и той отваря вратата откъм седалката на шофьора, като преди това я е огледал от всички страни.

— Ако не бяха нужни някои работи по нея, когато реших да не взема самолета до Уайоминг — казва Андрю и прекарва пръсти по рамката на вратата, — щях да я карам, вместо да се кача на онзи автобус.

— Е, без да искам да си мисля нещо лошо за момичето ти тук — казвам с усмивка и потупвам предния капак, — но съм доволна, че не е била готова да тръгнеш с нея.

Андрю ме поглежда и лицето му светва по същия начин, по който все повече го виждам с всеки изминал ден.

— И аз съм доволен, че не беше — вика той.

За момент си помислям къде ли щеше да бъде всеки от нас в момента, ако това се беше случило и изобщо не се бяхме срещнали. Макар и за кратко от такива мисли стомахът ми ме присвива. Не мога да си представя, че бих могла изобщо да не то познавам. И никога не бих го искала.

— Значи ще караме тази, вместо шевролета, така ли?

Андрю замислен дъвче бузата си отвътре. Стои пред отворената врата с длан върху покрива. Потупва го леко веднъж, и ме поглежда.

— Какво мислиш? Какво искаш да правиш, момиче?

Сега пък е мой ред да дъвча замислена бузата си отвътре.

Наистина не бях предвиждала аз да правя избора. Приближавам се до колата и надниквам вътре, оглеждам вдлъбнатите кожени седалки и... и това е единственото, което проверявам.

— Честно ли? — питам аз и скръствам ръце.

Той кима.

Поглеждам отново камарото и се колебая.

— На мен ми харесва шевролета — викам аз. — Много харесвам тази кола, страхотна е, но мисля, че просто съм повече свикната с другата — за да съм по — убедителна, соча седалките. — А и как ще полагам глава в скута ти или ще спя отпред със седалки като тези?

Андрю леко се усмихва и търка покрива на колата като че ли да я увери, че тук няма нищо лично. Потупва я още веднъж и затваря вратата.

— Тогава ще вземем шевролета — казва той — Само ще я закарам вкъщи и ще я паркирам.

Андрю ме извежда навън да ядем и ме води до някои места, които обича да посещава на остров Галвестън. После, точно след часа пик, майка му се обажда.

— Нервна съм — обаждам се аз от седалката до шофьора, когато се отправяме към дома й.

Той сбърчва вежди, поглежда ме и казва:

— Тя не е като надменните кучки, които си мислят, че никоя не е подходяща за сина й.

— Това определено е облекчение.

— Дори и ако беше такава — продължава Андрю и ми се усмихва, — пак щеше да те хареса.

Сгъвам ръце в скута си и се усмихвам. Няма значение, той може да си говори за нея каквото си иска и да ме убеждава колко мила е тя, но това не намалява неспокойното усещане в стомаха ми.

— Ще й кажеш ли? — питам аз.

Той ме поглежда.

— Какво, за това че ще заминем ли?

— Да.

Андрю кимва.

— Ще й кажа, иначе ще се поболее да се тревожи за мен.

— Какво мислиш, че ще каже?

Андрю се смее.

— Момиче, аз съм на двадесет и пет. Не съм живял у дома от деветнадесетгодишен. С нея всичко ще е наред.

— Просто имам предвид причината, заради която заминаваме и какво точно възнамеряваме да правим — поглеждам встрани и отново през предното стъкло. — Не е като да си събереш багажа и да се преместиш в друг град, дори майка ми би могла да понесе такава новина. Обаче ако й кажех, че възнамерявам да пътувам ей така, където ми хрумне, и то с някого, с когото съм се запознала в един автобус, тя вероятно малко ще се уплаши.

— Вероятно ли? — пита Андрю. — По същия начин, както и ако не й кажеш? Гледам право в него.

— Не, определено ще й кажа. По същата причина, каквато ти посочи. Мисля, че трябва да знае... Ама, Андрю, знаеш много добре какво искам да кажа.

— Е, да, знам, скъпа — казва той, дава ляв мигач и завива при един знак стоп — имаш право, не е съвсем нормално — след това се ухилва насреща ми и веднага ме провокира и аз да се усмихна. — Ама не е ли тъкмо това една от причините, поради която ще го направим? Защото не е нормално, нали?

— Да, така е.

— Разбира се, най — голямата причина е заради компанията — добавя той.

Аз се изчервявам.

Още две пресечки с наредени по тях удобни, извънградски къщи, бели тротоари и деца, които минават покрай нас на велосипеди, и ние спираме на паркинга пред къщата на майка му. Тя е на едно ниво с хубава цветна градина отпред и два клонести, зелени храста от двете страни на алеята, която води до предната врата. Шевролетът навлиза с пърпорене в паркинга зад бяла фамилна кола с четири врати, паркирана вътре в широко отворения гараж. Поглеждам се съвсем набързо в огледалото, за да се уверя, че нямам сополи в носа или някакви останки от маруля между зъбите от сандвича с пилешко, който ядох преди това, а Андрю заобикаля колата и ми отваря вратата.

— О, сега разбирам какъв си — подкачам го аз. — Отваряш ми вратата на колата, само защото майка ти може да ни наблюдава.

Той хваща ръката ми и театрално се покланя.

— От сега нататък ще ти отварям врата, ако ти харесват такива работи, милейди. Обаче. — слагам ръката си в неговата и се ухилвам до уши на представлението му — не съм предполагал, че си от този тип.

— О, така ли? — казвам с ужасен английски акцент и вирвам нагоре брадичка. — И точно за какъв тип ме мислиш, Андрю Париш?

Той затваря вратата, хваща ме под ръка, като държи гърба си изправен и брадичката повдигната.

— Помислих, че си от онези, на които това изобщо не им прави впечатление, стига вратата да се отваря, когато искат да излязат.

Смея се.

— Ами да, прав си — казвам и се притискам в рамото му, докато той ме насочва към вратата вътре в гаража.

Тя се отваря към кухнята, в която мирише на задушено говеждо. Мисля си: Имала е време да сготви задушено говеждо? Но после виждам „Слоу Кукър"* на плота. С Андрю минаваме покрай бара и навлизаме в кабинета в момента, в който иззад ъгъла от коридора се показва хубава светлоруса жена.

[* „Слоу Кукър" (Бавния готвач) или известен още като „крок пот" — популярен в Америка уред, в който ястието се приготвя в продължение на няколко часа — Б.пр.]

— Толкова се радвам, че си у дома — казва тя, прегръща го и направо го притиска с дребното си тяло.

Андрю ще трябва да е с цели осем сантиметра по — висок от нея, но аз виждам откъде има зелените очи и трапчинките.

Тя ми се усмихва най — приветливо и за моя изненада също ме прегръща. Не се съпротивлявам и притискам длани в гърба й.

— Вие трябва да сте Камрин — казва тя. — Имам чувството, че вече ви познавам.

Това ме изненадва. До днес нямах представа, че знае за съществуването ми. Поглеждам скришом към Андрю и устните му се изтеглят в загадъчна усмивка. Предполагам, че е имал много възможности да говори за мен по време на пътуването, особено когато започнахме да спим в една стая, но това, което най — вече ме изненада, е, защо изобщо е говорил нещо за мен.

— Радвам се да се запозная с вас, госпож... — поглеждам Андрю с широко отворени очи за информацията, заради която ми идва да го ритна по пищяла, че не ми я е дал по — рано.

Свивам заплашително устни насреща му, но той само продължава да се усмихва.

— Викай ми Марна — казва тя, спуска ръце от мен и хваща моите, после ги вдига заедно със своите и ме оглежда отвсякъде, като продължава да е все така широко усмихната.

— Вие яли ли сте? — пита тя и поглежда към Андрю, а после обратно мен.

— Да, мамо, хапнахме нещо по — рано.

— О, но вие трябва да ядете. Приготвила съм задушено говеждо и зелен фасул на фурна — тя пуска само едната ми ръка, но продължава да държи леко другата и аз я следвам в хола, където над камината е качен грамаден телевизор. — Седни и аз ще ти донеса една чиния.

— Мамо, тя не е гладна, повярвай ми.

Андрю се приближава зад нас.

Вече усещам главата си леко замаяна. Тя очевидно знае за мен достатъчно, за да се чувства така, сякаш ме познава от преди. Толкова е любезна и усмихната, като че ли вече ме обича. Да не говорим пък, че държеше моята ръка, а не тази на Андрю, докато ме превеждаше през къщата. Пропускам ли нещо тук, или тя просто е най — милата и очарователна личност на планетата? Е, каквато и да е причината, моите чувства към нея са взаимни.

Тя ме поглежда и накланя глава на една страна в очакване да кажа нещо. Премигвам леко, защото не искам да я обидя и казвам:

— Наистина ви благодаря за предложението, но не мисля, че бих могла да хапна каквото и да било.

Тя ми се усмихва мило и казва:

— Добре тогава, а нещо за пиене?

— Това би било чудесно, имате ли чай?

— Разбира се — казва тя. — Подсладен, неподсладен, с лимон, с праскова, с малина?

— Просто сладък ще бъде чудесно, благодаря.

Сядам по средата на червения й диван.

— Скъпи, ти какво ще искаш?

— Същото като Камрин.

Андрю сяда до мен и преди да излезе, за да отиде в кухнята, тя ни поглежда за момент и замислена се усмихва. После изчезва зад ъгъла.

Бързо се обръщам към Андрю и шепна:

— Какво си й казал за мен?

Той се хили.

— Всъщност нищо особено — казва небрежно, но номерът не минава. — Само, че съм срещнал едно наистина прелестно невъобразимо секси момиче, с мръсна уста и мъничко петно по рождение от вътрешната страна на бедрото. Аз го первам по крака. Той не реагира, само усмивката му става по — широка.

— Не, момиче — казва, вече сериозен той, — само й казах че съм те срещнал в един автобус и оттогава сме заедно. — Търси успокоително бедрото ми с ръка.

— Тя май ме харесва малко повече, така че едва ли си й казал само това. Андрю вдига леко рамене, а после майка му се връща в стаята с две чаши чай. Оставя ги пред нас върху масичката за кафе. По тях има изрисувани малки жълти слънчогледчета.

— Благодаря — казвам, отпивам от чая и го оставям внимателно на масичката. Оглеждам я за подложка, но не виждам такава.

Тя сяда срещу нас на един стол в същия цвят като дивана.

— Андрю ми каза, че си от Северна Каролина?

— Уф, уф... това било всичко, което й бил казал, виж ми окото! — Направо го чувам как се хили отвътре, все едно че го прави на глас. Знае, че не мога да го изгледам сърдито, или да го ударя, което при нормални обстоятелства щях наистина да направя. Само се усмихвам така, сякаш той изобщо не седи до мен.

— Да — отговарям. — Родена съм в Ню Бърн, но съм живяла в Ралей през по — голямата част от живота си. — Отпивам още една глътка.

Марна кръстосва крака и слага украсените си с пръстени ръце в скута. Бижутата й са семпли, по два малки пръстена на всяка ръка, чифт малки златни обеци и подходящ за тях гердан, провесен сред гънките на закопчаната й до горе бяла блуза.

— Моята най — голяма сестра живя в Ралей шестнайсет години, преди да се премести в Тексас — хубав щат.

Само кимвам и се усмихвам. Предполагам, че това беше просто тема за разчупване на леда, защото във въздуха е надвиснало неловко мълчание и аз я забелязвам да поглежда често към Андрю. А пък той не казва нищо. Изпитвам странно усещане за това мълчание, като че ли аз съм единствената в стаята, която не знае какви мисли преминават между останалите.

— И така, Камрин — каза Марна и отклонява погледа си от Андрю, — за къде пътуваше, когато срещна Андрю?

О, страхотно, не очаквах това. Не искам да лъжа, но в случая не мога да говоря за истината небрежно на чай с някого, с когото току — що съм се запознала.

Андрю отпива голяма глътка и оставя чашата на масичката.

— Донякъде тя се оказа в моето положение — отговаря той вместо мен и отговорът ме кара съвсем да млъкна от изненада. — Аз поех по дългия път, а Камрин беше поела пътя за никъде. Случи се така, че нашите пътища ни заведоха до едно и също място.

Очите на Марна светват от любопитство. Тя навежда брадичката си на една страна, поглежда първо мен, а след това отново Андрю, а после и двамата. В израза на лицето и има нещо топло и много загадъчно, а не скептичното недоумение, което очаквах.

— Камрин, искам да знаеш, че съм много доволна, че сте се срещнали двамата. Изглежда, че компанията ти е помогнала на Андрю да преживее някои трудни моменти.

Лъчезарната й усмивка помръква малко след тези думи и с крайчеца на окото си забелязвам, че Андрю я гледа предпазливо. Стигам до заключението, че според него тя е казала достатъчно или че той се безпокои да не каже нещо, което може да го постави в неловко положение пред мен.

Почувствала се малко неудобно от това, че тук само на мен ми липсва очевидната информация, пресилено се усмихвам заради майка му.

— Е, откровено казано, ние си помогнахме много един на друг — викам аз и сега още по — широко се усмихвам, защото казаното от мен е вярно.

Марна леко се тупва по бедрата, усмихна се весело и става.

— Трябва бързо да се обадя по телефона — казва тя и прани показателен жест с ръка. — Съвсем забравих да кажа на Ашър за мотоциклета, който той се опитва да купи от господин Сандърс. По — добре да му се обадя, преди отново да съм забравила, извинете ме за няколко минути.

Погледът й скришом се плъзва покрай Андрю, преди да излезе от стаята. Видях го. Сигурна съм, че никой от тях не си мисли, че не се досещам за наличието на нещо друго, което става тук и за което очевидно не би трябвало да знам. Не мога да кажа дали тя тайно не ме харесва и дали не играе това представление пред мен, за да не се почувства Андрю неудобно, или пък става дума за нещо съвсем различно. Това ме вбесява и вече не се чувствам така спокойна, както бързо се почувствах при първите минути с нея.

Както можеше и да се предположи, няколко секунди, след като тя се измъкна от стаята, Андрю се надига.

— Какво става? — питам тихо аз.

Той ме поглежда и вероятно разбира, че няма вечно да се правя на разсеяна за всичко това. Напълно му е ясно, че съм по-наблюдателна, отколкото му се е искало да бъда.

Очите му се вглеждат внимателно в лицето ми, но той не се усмихва, просто ме гледа така, като че ли съм човек, с когото трябва да се сбогува. После се навежда и ме целува. — Нищо не става, момиче — казва той, вече решил да се усмихне, но закачливият Андрю, когото познавам така добре, повече не може да ме заблуди.

Знам, че лъже, и няма начин да оставя това така. Няма да повдигам въпроса, докато сме тук, обаче след това ще бъде различно. — Ще се върна след секунда — казва той и тръгва след майка си.