Миг преди никога

Тридесет и едно

Минути по — късно се връща през вратата със саковете си и акустичната китара на брат си.

Видимо е въодушевен от това.

Аз съм напълно ужасена и вече се укорявам, че съм се съгласила. Обаче трябва да призная, че в мен има и мъничка искрица вълнение. Не съм чак толкова уплашена да застана пред хора — нямах проблем с това, когато в единадесети клас трябваше да произнеса реч за застрашената дива природа, или в последната година в гимназията да изиграя на сцената ролята на сестра Рачид в „Полет над кукувиче гнездо"*. Но пеенето е различно. Актьорските ми умения не са съвсем лоши. Обаче пеенето ми, особено в дует с някого като Андрю, който пее като бог на блус рока, подмокрящ женски пликчета, е съвсем друга история.

[* „Полет над кукувиче гнездо" — американски роман на Кен Киси, в който се разглежда темата за бунта на индивида срещу обществените норми и ограничения. — Б.пр.]

— Мислех, че изобщо не искаш да слушаш музиката, която аз харесвам.

Андрю оставя саковете на пода и отива при леглото с китарата в ръка.

— Каквато и да беше тази песен, ти така хубаво танцуваше и пееше, че няма да съм толкова придирчив.

— The Civil Wars. са мои любимци за месеца — казвам аз и излизам от банята с мокра коса, която подсушавам с кърпа. (Реших да я измия отново, след като Андрю се върна с покупките.) — Песента се казва „Бартън Холоу".

— Много съвременен фолк — казва той и подръпва няколко пъти струните на китарата. — Харесва ми — после ме поглежда и добавя: — Къде ти е мобифонът ?

Отивам до прозореца, вземам го от перваза, връщам записа в началото и му го подавам. Той го оставя до себе си на леглото и го пуска. Аз продължавам да си суша косата, а той заучава мелодията по слух, пуска записа, връща го и пак го пуска, като от време на време прекарва пръсти по струнни на китарата, за да провери как звучат, докато намери точното им съответствие на музиката. Буквално за минути, след няколко не звучащи добре акорда, започва вече с лекота да свири първия рефрен.

До вечерта е научил добре цялата песен, с изключение на един къс рефрен, който продължава да бърка с друг. Тъй като иска да научи песента колкото е възможно по — бързо, той я търси в интернет и след като я намира, нещата определено тръгват по — бързо.

С текста е по — лесно.

— Мисля, че почти съм я научил — казва той и сяда на перваза на прозореца на фона на тъмното, облачно и дъждовно небе. Започна да вали някъде към осем часа и оттогава не е престанало.

От време на време се включвам и пея заедно с него, но съм прекалено нервна. Наистина не знам как ще се справя с нещо толкова щуро, като това, ако съм нервна, дори когато в стаята е само той. Колкото и да не се боя да изляза пред хора, мисля, че в края на краищата имам доста голям страх от излизане на сцена.

— Хайде, момиче — казва той и ми кима, — това, че знаеш текста, не означава, че не трябва да репетираш с мен.

— Ти обеща да не правиш насреща ми глупави физиономии, да се хилиш или да...

— Няма дори да дишам — казва той през смях. — Заклевам се! Хайде. Въздъхвам, ставам от леглото и оставям изяденото наполовина парче пастърма на нощното шкафче. Андрю намества китарата върху бедрото си и бързо отпива глътка чай от бутилката, за да си изплакне гърлото, преди да започне да пее.

— Не се притеснявам — казва той, когато бавно се приближавам към него, — мъжът има да пее сам доста повече, отколкото жената. Тя има само онова соло, а останалото ще пееш заедно с мен.

Свивам нервно рамене.

— Вярно е — признавам аз. — През по — голямата част на песента гласът ти ще помогне моят да не се чува много.

Слага перцето между устните си и ме подканва с ръка.

— Ела тук, бебчо.

Отивам при него, а той ме хваща за ръката и ме придърпва между краката си, като оставя китарата между нас. След като спирам да мърдам и съм на мястото, където той иска, вади перцето от устата си.

— Наистина харесвам гласа ти. Но дори и да смятах, че не можеш да пееш, пак щях да го искам. Няма значение какво мислят другите.

Поглеждам го колебливо и малко пресилено се усмихвам.

— Добре — казвам. — Ще го направя заради теб, но ще е само за теб. Няма да е зле да го запомниш — соча строго с пръст. — Ще ме притежаваш.

Той клати глава.

— Първо на първо, не искам да го правиш само заради мен, но тъй като упражняването е по — важно от това да спорим, ще изчакам, след като вече си пяла в „Олд Пойнт", и тогава ще те попитам дали си изживяла нещо повече от това да изпълниш желанието ми.

— Мисля, че ще е справедливо.

Той кима още веднъж, нагласява се и прекарва перцето през струните.

— Почакай. може би, ако и ти си прав, няма да имам чувството, че стърча. Андрю се смее и става от перваза.

— Добре де, добре, ще бъде както ти искаш. Ако решиш, че искаш да го направиш с торба на главата, също може.

Поглеждам го така, като че ли глупавата идея ми допада.

— Не, Камрин, няма начин, никакви торби. А сега да започваме.

Репетираме до късно, но накрая сме принудени да престанем, защото явно безпокоим гостите на хотела от двете страни. И то точно когато наистина започнах да си мисля, че му хващам цаката и отпуснах повече гласа си, без да ме е грижа какво може да си помисли Андрю за пеенето ми.

Мисля, че започнах да се справям доста добре.

Тази нощ си лягаме по — рано, тъй като репетицията ни беше прекъсната. Лежим с присвити колене един до друг и само си говорим.

— Доволна съм, че на теб ти писна от моите глупости — казвам аз, положила глава върху ръката му. — Иначе вече наистина да съм се върнала в Северна Каролина.

Усещам как притиска устните си в косата ми.

— Трябва да ти призная нещо — казва той.

Наострям уши.

— Какво?

— Ами, да — казва той и поглежда към тавана, където отраженията от светлините на колите навън придобиват причудливи форми. — Там в

Уелингтън, Канзас, в първия мотел, в който се отбихме, когато на следващата сутрин ти беше в банята, аз ти дадох две минути да се приготвиш... — той млъква за моменти аз го усещам леко да се раздвижва, като че ли за да ме погледне.

Дръпвам главата си от ръката му, за да мога видя.

— Е, да, спомням си, какво направи?

Той нервно се усмихва.

— Преснимах шофьорската ти книжка с мобифона си.

Премигвам, леко изумена.

— Защо? — повдигам се малко по — високо, за да мога да го виждам.

— Ядоса ли се?

Рязко въздъхвам.

— Предполагам, че зависи от това какво си възнамерявал да направиш с тази доста лична информация.

Той гледа настрани и въпреки тъмнината в стаята забелязвам, че се изчервява.

— Определено не беше, за да те намеря по — късно и да те накълцам на парченца, или нещо от сорта.

— Е, това поне е успокояващо — казвам през смях. — Все пак сериозно те питам, защо го направи?

Той отново гледа тавана и се замисля.

— Просто исках да знам как мога да те намеря отново — признава той — в случай, че наистина решим пътищата ни да се разделят.

Очите ми му се усмихват, но устата не. Не съм ядосана, че е снимал по тази причина. Дори ми се иска да го целуна за това, но не съм сигурна, че ми харесва онази част „в случай, че се разделим". Тя ме кара повече от друг път да си мисля, че е възнамерявал да си тръгне в даден момент, независимо от всичко.

— Андрю?

— Да, момиче.

— Има ли нещо друго, което не ми казваш?

Той не отговаря веднага.

— Не. Защо питаш?

Аз също поглеждам тавана.

— Не знам. Просто винаги усещам това странно. нежелание от твоя страна.

— Нежелание ли? — пита изненадан той. — Не бях ли аз този, който те убеди да тръгнеш на това пътуване с мен? Или нямах желание да те целувам отдолу?

— Предполагам, че не.

— Камрин, единственото ми колебание е било свързано с това дали беше правилно да бъдем заедно.

Аз се повдигам от леглото и се извръщам изцяло към него. От сянката, която пада върху лицето му, очите му изглеждат по — гневни. Той е гол до кръста и е подпрял главата си с ръка.

— Мислиш, че не е правилно да сме заедно, така ли?

От този разговор стомахът започва да ме присвива.

Със свободната си ръка той ме хваща леко за китката.

— Не, скъпа, аз. мисля, че е правилно във всяко отношение. точно затова мис. точно затова мислех, че е по — добре да не го започваме.

— Но в това няма никаква логика.

Той ме придръпва към себе си и аз лягам върху гърдите му.

— Просто не бях сигурен. Но ти също не беше много сигурна.

Аз лягам до него. Той имаше право.

Единственото нещо, което все още не мога да разбера, е какви точно са били причините, които са го карали да е толкова предпазлив? Той знае защо съм заминала от къщи и всичко за смъртта на Иън. Имам цял списък с основателни причини, които всеки би могъл да види. Причините на Андрю продължават да са скрити за всички.

И мисля, че тук не става въпрос само за баща му.

Той измъква ръката си под главата, възсяда ме и подпира тялото си на мускулестите си ръце.

— Доволен съм, че не можеш да спиш на музика — казва той, очевидно припомнил си първото нещо, което му бях казала, след което се навежда и ме целува.

Вдигам ръце, хващам красивото му лице с дланите си и го дърпам да ме целуне отново.

— Аз пък съм доволна, че Айдахо е известен с картофите си.

Андрю повдига учуден вежди.

Само се усмихвам и отново го притеглям към устните си. Той ме целува продължително и преплита езика си с моя. После започва да ме целува все по — надолу и по — надолу. Прави кръг с езика си около пъпа ми и пъхва пръстите си под ластика на пликчетата ми.

— Мисля, че няма да мога да... — казвам тихо аз и погледам надолу към него.

— Няма да се чукаме — казва той, — обещавам да те лижа внимателно. — Смъква пликчетата ми и повдига леко задника ми, за да му е по — лесно. Целува едното ми бедро отвътре, а после и другото.

— Ще държа езика си влажен, за да не те щипе — казва нежно той и отново ме целува отвътре по бедрата, като се приближава все повече към най — горещото място.

Изохквам леко, когато пръстите му много внимателно докосват разтворените ми срамни устни.

— По дяволите, бебчо, ама ти наистина си подута — казва го със съчувствие, а не да ме дразни.

Наистина усещам леко щипане, но, о, господи, толкова много го искам. Усещам горещия му дъх между краката си.

— Ще бъда много нежен — казва той и дъхът ми спира, когато много влажният му език ме лизва бавно веднъж.

Пръстите му продължават да държат срамните ми устни разтворени, но без да оказват някакъв натиск на мястото.

Тялото ми се разтапя върху чаршафите, когато той продължава да ме лиже, като се старае да не ми причинява болта, а само пълно и безкрайно удоволствие.

Репетирахме „Barton Hollow" в продължение на два дена през повечето време в стаята ни в „Холидей Ин", но се разходихме край Мисисипи в края на Канал Стрийт и репетирахме и там. Мисля, че скритият замисъл на идеята на Андрю беше да ме накара да се чувствам по — спокойна пред публика. По това време там нямаше много хора, но въпреки това продължавах да съм ужасно нервна. Повечето просто минаваха покрай нас, без да спират, за да ни чуят как пеем (ние не давахме представление и често спирахме, за да започнем отначало различни откъси от песента, така че наистина нямаше много за слушане), но от време на време един или двама се поспираха за малко. Една жена ми се усмихна. Обаче не бях сигурна дали усмивката й беше от съжаление, защото съм ужасна, или защото е харесала гласа ми.

Предполагам, че би могло да бъде и заради двете.

На третия ден Андрю вече е сигурен, че и двамата сме я научили добре и възнамерява скоро да отидем до „Олд Пойнт", за да я изпеем.

Аз не съм толкова сигурна. Трябва ми още седмица, месец или една — две години.

— Ще се справиш добре — казва той, докато си връзва обувките. — Всъщност ще бъдеш направо страхотна. В края на песента ще трябва да се бия с мъжете, за да те отърва от тях.

— О, я млъквай — викам му аз и обличам едно черно бюстие с ефектни презрамки, което оставя раменете ми голи. Категорично нямам намерение да нося онова без презрамки във вечер като тази. — Забелязах как те гледаха жените онази вечер. Мисля, че явяването ти там заедно с мен е единственото нещо, което ще работи в моя полза, защото вниманието им ще е съсредоточено върху теб и няма да забележат гафовете ми.

— Момиче, ти знаеш песента по — добре от мен — казва той. — Престани да си толкова негативно настроена.

Черната му тениска се смъква върху коремните му мускули. Сложил е колан в черно и сребърно, но тениската е втъкната съвсем малко само около катарамата, останалата част виси свободно. Облякъл е тъмни дънки, а разрошената му коса стърчи тук — там...

— Какво казваше?

— Единственото нещо, което наистина трябва да се опиташ да запомниш — казва той и се пръсва с дезодорант, — е да не изпяваш всеки стих на песента. Предоставя ти се възможност да не пееш толкова много, но ти продължаваш да изпяваш и моите части — той повдига вежди и ме поглежда. — Не че имам нещо против, просто си помислих, че ще си по — спокойна, ако имаш да пееш по — малко.

— Знам, обаче съм свикнала да изпявам цялата песен, така че ми е трудно да свикна да не пея някои части.

Той кима.

Намъквам новите си обувки на високите токчета и отивам да се видя пред голямото огледало до поставката на телевизора.

— Ужасно си секси — казва Андрю и се приближава зад мен.

Плъзга ръце по талията и ме целува по врата, после ме шляпва по задника, намъкнат в изключително тесните ми дънки, а аз леко извиквам, защото ме заболя.

— И както винаги много харесвам плитките ти.

Глади с ръце двете плитки, които се спускат от раменете ми, а после закачливо ме целува по бузата.

Аз се свивам и леко го отблъсквам.

— Ще ми развалиш грима.

Той се отдалечава усмихнат, взема портфейла си от нощното шкафче и го слага в задния си джоб.

— Ами предполагам, че сме готови — казва Андрю.

Отива до средата на стаята, подава ми назад ръка, покланя се и се ухилва. Пръстите му стискат моята и той ме повлича към вратата.

— Ами китарата?

Той спира миг, преди да отвори вратата, и ме поглежда с благодарност.

— Ами да, това може да помогне — казва той и взема китарата. — Ако Еди не е там, тогава може да нямаме китара, на която да свиря.

— О, в такъв случай не трябваше да ти казвам.

Той клати глава и ме повлича към вратата.