Миг преди никога

Четиринадесет

Много е хубава, когато я измъчвам. Защото й харесва. Не знам защо започнах да го правя, но пък си давам сметка, че колкото повече съзнанието ми вика в ушите да я оставя на мира, не мога да се подчиня. И не искам.

Вече сме стигнали твърде далеч.

Знам, че трябваше да зарежа тази работа още на автогарата и да й купя билет за самолет в първа класа за вкъщи, за да бъде задължена да го използва, защото струва много пари, после да й извикам такси и да накарам да я оставят на летището.

В никакъв случай не трябваше да й позволя да тръгне с мен, защото сега знам, че няма да мога да я оставя да си тръгне. Трябва първо да й покажа. Това е задължително. Трябва да й покажа всичко. Накрая, след като всичко е казано и направено, може да се почувства наранена, но поне ще е способна да се върне обратно у дома в Северна Каролина с нещо повече, което да търси занапред в живота си.

Вземам кутията за обувки от ръцете й, слагам отново капака и я оставям в разтворения сак. Тя ме наблюдава как отварям най — горното чекмедже на дрешника и вземам оттам няколко чифта чисти боксерки и чорапи, които също напъхвам в сака. Всички основни неща, нужни за хигиената ми, са в другия сак в колата, който носех с мен в автобуса.

Нарамвам презрамката на сака и я поглеждам.

— Готова ли си?

— Предполагам — отвръща тя.

— Я почакай, предполагаш ли? — питам и пристъпвам към нея. — Или си готова, или не си.

Тя ми се усмихва с красивите си, кристално сини очи.

— Да, определено съм готова.

— Добре, но защо се поколеба?

Тя поклаща леко глава, за да ми каже, че греша.

— Не е имало никакво колебание — казва. — Просто всичко това е... странно, не мислиш ли? Но по някакъв добър начин.

Изглежда така, сякаш се опитва да се справи с някакви свои мисли — очевидно те много я измъчват.

— Права си. Наистина е странно. дори доста странно, защото не е нормално да направиш ей така нещо толкова необичайно за теб — взирам се в очите й и я принуждавам и тя да погледне в моите. — Но тъкмо в това е целият смисъл.

Усмихва ми се по — ведро, като че ли думите ми разклащат някакво малко звънче в главата й.

Кимва я казва шеговито и с нетърпение:

— Ами, какво чакаме тогава?

Връщаме се обратно в коридора, но миг преди да се спуснем по стълбите, аз спирам.

— Почакай.

Тя ме чака в началото на стълбите, аз се връщам обратно, минавам покрай спалнята ми и се отправям към стаята на Ейдън. Неговата стая е също толкова покъртителна, колкото и моята. Виждам акустичната му китара, подпряна на далечната стена, отивам там, грабвам я за дръжката и излизам заедно с нея.

— Свириш на китара, така ли? — пита Камрин, докато слизам заедно с нея по стълбите.

— А ми да, малко.

Андрю хвърля сака си на задната седалка редом с по — малкия си сак, моя и малката ми чантичка. Малко по — внимателен е с китарата, която поставя акуратно напреко на седалката. Скачаме в лъскавата черна кола с две бели ленти под формата на стрели през средата на капака и едновременно затръшваме вратите.

Той ме поглежда.

Отвръщам на погледа му.

Пъха ключа за запазването в процепа и шевролетът оживява.

Не мога да повярвам, че правя това. Не съм уплашена, или притеснена, за да реша, че трябва да спра още на момента и просто да си отида у дома. Имам усещането, че всичко е наред, за първи път от много дълго време чувствам, че животът ми отново се е върнал в нормалното си русло, само че на напълно различен път, за който нямам никаква представа накъде води. Не мога да го обясня. само дето, както вече казах: усещам, че всичко е наред.

Когато стигаме до мястото за включване и се качваме на магистрала 87, Андрю дава газ и се отправяме на юг.

Харесва ми да го гледам как шофира, колко е равнодушен, дори когато подминава няколко по — бавни шофьори. Не че се опитва да се фука, докато лъкатуши между колите, това просто му с нещо като втора природа. Улавям се, че от време на време поглеждам за миг мускулестата му дясна ръка, която държи волана. И докато внимателно оглеждам и останалата част от него, веднага пак започвам да си мисля за татуировката, скрита под тъмносинята му тениска, която му стои така добре.

Известно време разговаряме за какво ли не; за това, че китарата е на Ейдън и че той вероятно ще побеснее, ако разбере я е Андрю я е взел. На Андрю не му пука.

— Веднъж ми открадна чорапите — казва той.

— Твоите чорапи? — питам и леко се намръщвам.

А той ме поглежда така, като че ли казва: хей, какво значение има дали са чорапи, китари или дезодорант — собствеността си е собственост.

Само се засмивам, защото продължавам да го намирам за смешно, но не казвам нищо.

Навлизаме в наистина задълбочен разговор за мистерията около единичните обувки, които често се виждат отстрани по магистралите на Съединените щати.

— Ами сигурно някое маце се е ядосало на приятеля си и я е изхвърлило през прозореца.

— Е, да, това е една възможност — казвам, — но мисля, че много от тях принадлежат на автостопаджии, защото повечето са парцаланковци.

Той ме поглежда с недоумение и като че ли чака да продължа.

— Автостопаджии ли?

Кимам.

— Ами да, вървят много пеша и си мисля, че обувките им бързо се износват. Докато вървят, краката започват да ги болят и когато видят някоя обувка — вероятно от онези изхвърлени от разгневеното маце (соча го, за да включа и неговото предположение), която изглежда по — читава от тяхната, я разменят.

— Това е глупаво — казва Андрю.

Изпуфтявам и се правя на обидена.

— Би могло да се случи! — смея се, протягам се и го первам по ръката.

Той само ми се усмихва.

Продължаваме нататък, като всеки излиза с още по — глупава теория от предишната.

Не си спомням кога за последен път съм се смяла толкова.

Най — накрая, близо два часа по — късно, стигаме обратно в Денвър. Това е много красив град на фона на обширни планини, които изглеждат като с бели облаци по върховете, разпрострели се през яркосиния хоризонт. Все още е твърде рано, а слънцето свети с всичка сила.

Когато навлизаме в центъра на града, Андрю намалява скоростта и започваме да пълзим с четиридесет мили.

— Ти трябва да ми кажеш накъде да продължим — казва той, когато стигаме до друг вход за магистралата.

Поглежда и трите направления, а после и мен.

Заварена неподготвена, бързо оглеждам всяка посока и колкото повече приближаваме до момента, в който трябва да сме решили окончателно, толкова по — бавно започва да кара той.

Тридесет и пет мили в час.

— Какво да бъде? — пита Андрю и зелените му очи проблясват весело и малко закачливо.

Чувствам се толкова изнервена! Като че ли са ме накарали да избирам кой кабел да отрежат, за да обезвредят бомба.

— Не знам! — викам аз, но се усмихвам широко и нервно.

Двадесет мили в час. Хората ни свирят с клаксоните, а един в червена кола профучава покрай нас и ни показва среден пръст.

Петнадесет мили в час.

Ух! Не мога да издържа на напрежението! Като че ли ми се иска да се пръсна от смях, но го задържам в гърлото си.

— Пибиб! Пибиб! Пибиб! Да ти го начукам! Разкарай се от пътя, задник такъв! —

Всичко това върви зад гърба на Андрю, но той продължава да се усмихва.

— Натам! — крещя накрая аз и соча с ръка към източния вход за магистралата.

Квича от смях и се смъквам още повече в седалката, за да не може някой да ме види. Толкова съм изнервена.

Андрю дава ляв мигач и с лекота преминава в лявата лента, като се провира между две други коли. Успяваме да преминем на жълт светофар, преди да стане червен, след секунди сме на друга магистрала и Андрю отново дава газ. Нямам никаква представа в каква посока се движим, знам само, че вървим на изток, но накъде точно все още е неясно.

— Е, не беше толкова трудно, нали? — казва той и ме поглежда усмихнат.

— Ободрително, някак си — казвам аз и пак избухвам в смях. — Ама ти наистина ядоса тези хора.

Той повдига равнодушно рамене.

— Всички прекалено много бързат. Господ да ти е на помощ, ако спазваш ограниченията за скорост, могат и да те линчуват.

— Вярно — съгласявам се аз и гледам през предното стъкло. — Макар че да си призная, обикновено и аз съм като тях — премигвам, казвайки това.

— Е, да, и аз го правя понякога.

Изведнъж настъпва пълна тишина и това е първият такъв момент, който и двамата забелязваме. Питам се дали той мисли същото като мен, чуди се що за човек съм и му се иска да ме разпитва. Аз съм не по — малко любопитна, когато става дума за него. Това е един от онези моменти, които са неизбежни и почти винаги отварят вратата към сцената, на която двама души наистина започват да се опознават.

Съвсем различно е от времето, което прекарахме заедно в автобуса. Тогава си мислехме, че времето ни е ограничено и ако не се видим никога повече, няма причина да ставаме твърде близки.

Обаче нещата се промениха и близостта е всичко, което остана.

— Разкажи ми за твоята най — добра приятелка Натали.

Продължавам да гледам пътя още няколко дълги секунди.

Не бързам с отговора, защото не съм сигурна за коя част от нея да му разкажа.

— Ако все още е най — добрата ти приятелка — добавя той, усетил по някакъв начин враждебността.

Поглеждам го.

— Вече не е. Поради липса на по — добро обяснение ще кажа, че се почувства засегната.

— Сигурен съм, че имаш по — добро обяснение — казва той и отново гледа напред. — Може би просто не искаш да обясниш.

Вземам решение.

— Не, всъщност искам да обясня.

Той изглежда доволен, но го прави почтително.

— Познавам я още от втори клас — започвам аз — и не мислех, че нещо може да развали приятелството ни, но много сбърках — поклащам глава, възмутена само от мисълта за това.

— И какво стана?

— Тя предпочете приятеля си вместо мен.

Мисля, че той очакваше по — дълго обяснение и аз възнамерявах да разкажа нещо повече, но просто така се получи.

— Ти ли я накара да избира? — пита той и многозначително повдига вежди. Извръщам глава и го поглеждам.

— Не, изобщо не беше така — въздъхвам тежко и продължително. — Една нощ приятелят й Деймън ме завари сама, опита се да ме целуне и ми каза, че ме иска. Съвсем неочаквано Натали ме нарече лъжлива кучка и каза, че не иска никога повече да ме вижда.

Андрю кима бавно, за да ми покаже, че сега всичко му е ясно.

— Неуверено в себе си момиче — казва той. — Вероятно е с него от дълго време, нали?

— Ами да, от около пет години.

— Тази твоя най — добра приятелка ти вярва, не смяташ ли?

Гледам го с недоумение.

Той кима.

— Тя наистина ти вярва. Помисли, познавала те е почти през целия си живот. Мислиш ли наистина, че ще зареже приятелството ви просто така, защото не ти е повярвала?

Продължавам да недоумявам.

— Но тя го направи — казвам аз. — Направи точно това.

— Не — каша той. — Това е просто реакция, Камрин. Не иска да повярва, но същевременно знае, че е вярно. Трябва й време да помисли върху това и да го приеме така, както си е. Тя ще се върне при теб.

— Е, да, ама докато го стори, аз пък мога и да не я искам.

— Може би — казва той, дава десен мигач и преминава в друга лента, — но според мен ти не си от тези.

— От тези, които не могат да прощават ли?

Той кима.

Профучаваме покрай един едва пъплещ тир и заставаме пред него.

— Не знам — казвам, колебливо аз. — Не съм такава, каквато бях преди.

— И каква беше?

И в това дори не съм много сигурна. Нужна ми е секунда, за да намеря начин да не споменавам за Иън.

— Бях весела, дружелюбна и аз... — изведнъж избухвам в смях при спомена за това... — И всяка зима тичах гола през замръзващо езеро.

Красивото лице на Андрю се оживява още повече.

— Леле! — възкликва той. — Мога да си го представя.

Аз го первам през ръката. Винаги се усмихва. Прави се, че го боли, но знам, че не е така.

— Беше заради събиране на помощи за болницата в моя град — обяснявам аз — и го правеха всяка година.

— Гола? — — освен че продължава да се хили, докато мисли за това,

изглежда и напълно объркан.

— Е, не съвсем гола — казвам, — а с цял бански и шорти в ледената вода, така че все едно, че си гол.

— Мамка му, когато се върна у дома ще се запиша и аз да събирам помощи за болници — казва той и тупва волана. — Не съм знаел какво изпускам. Укротява леко усмивката си и ме поглежда.

— И защо това е нещо, което си правела, а вече не го правиш?

— Защото Иън беше този, който ме накара и с когото го правехме в продължение на две години. —

— Преди една година просто престанах — беше от онези неща, от които в даден момент се отказваш.

Имам чувството, че не вярва напълно на това обяснение, но аз бързо сменям темата, за да отвлека вниманието му.

— Ами ти? — питам и се извръщам цялата към него. — Има ли нещо откачено, което си правил?

Андрю свива замислен устни и продължава да гледа пътя. Задминаваме друг тир и заставаме пред него. С отдалечаването ни от града движението намалява все повече.

— Веднъж сърфирах върху капака на кола, въпреки че това не беше толкова откачено, колкото глупаво.

— Ами да, доста глупаво.

Той протяга лявата си ръка и ми показва вътрешната страна на китката си.

— Паднах от проклетата кола и си разрязах китката на нещо, което така и не разбрах какво беше — взирам се в петсантиметровия белег, който започва от основата на палеца и върви надолу към ръката. — Претърколих се на пътя и си пукнах главата — сочи от дясната страна на главата си. — Имам девет шева, освен шестнайсетте на китката. Никога повече няма да го направя.

— Надявам се — казвам строго аз и продължавам да се опитвам да видя белега през кестенявата му коса.

Той премества другата си ръка върху кормилото, хваща ме за китката и плъзва показалеца си по нея, за да ми служи като водач.

Приближавам се по — близо и оставям ръката му да води моята.

— Ето... точно тук — казва той, когато го намира. — Чувстваш ли го?

Пуска ръката ми, но аз поглеждам за миг неговата. После отново вдигам очи и прокарвам пръст по очевидно неравната ивица кожа върху скалпа му и разделям късата му коса с пръсти. Белегът е около два сантиметра и половина. Прекарвам пръст по него още веднъж и с нежелание се отдръпвам.

— Предполагам, че имаш доста белези — казвам.

Той се усмихва.

— Не са чак толкова много. Имам един на гърба, откакто Ейдън ме шибна с верига от велосипед, замахвайки с нея като с камшик (премигвам и стискам зъби) . А когато бях на дванадесет, бях качил Ашър да се вози върху рамката на велосипеда ми. Блъснахме се в камък, излетяхме напред и двамата и се изпързаляхме по бетона — сочи носа си. — Аз си счупих носа, но Ашър счупи ръка и има четиринадесет шева на лакътя. Мама си помисли, че сме претърпели автомобилна катастрофа и просто лъжем, за да си покрием задниците.

Продължавам да гледам идеално оформения му нос и не виждам никакво доказателство, че е бил чупен.

— Имам и странен белег във формата на буквата L от вътрешната страна на бедрото — продължава той и сочи натам. — Е, този нямам намерение да ти го показвам — ухилва се и слага и двете си ръце върху волана.

Аз се изчервявам, защото наистина ми бяха нужни само две секунди, за да започна да си представям как си сваля гащите, за да ми го покаже.

— Това е добре — викам през смях, навеждам се напред към командното табло, за да издърпам кукленската си риза ала Смърфиета малко над бедрото. Улавям го, че ме гледа и това предизвиква странно усещане в стомаха ми, но не му обръщам внимание. — Една година, докато летувах на палатка, скочих от един стръмен склон във водата и се ударих в камък. За малко да се удавя.

Андрю се намръщва, протяга ръка и прокарва пръст по малкия белег върху хълбока ми. По гърба и врата ми преминава тръпка, като че ли нещо смразяващо минава през кръвта ми.

Старая се да не обръщам внимание, доколкото мога.

Смъквам отново ризата върху бедрото си и се облягам назад.

— Радвам се, че не си се удавила — казва той и топло се усмихва.

Аз също му отвръщам с усмивка.

— Да, нямаше да е добре.

— Определено.