В късния следобед наистина започвам да се чувствам по — добре, не сто процента, но достатъчно добре, за да обикалям из Ню Орлиънс с Андрю с трамвай до няколко места, които не успяхме да посетим вчера. След като си наложих да преглътна малко яйца с два тоста, взехме трамвая от крайбрежния булевард до Аквариума на Америките и минахме през дългия тунел с вода и риби навсякъде около нас. Хранихме от ръка малки дългоопашати папагали и се провирахме през малки джунгли. Хранихме и скатове и си правихме снимки заедно с мобилните телефони, от онези глупавите селфи, при които ги държим в протегнатите си ръце. По — късно разгледах по — внимателно снимките. На тях се виждаше как сме долепили бузите си една до друга и се усмихваме пред камерите като всяка друга двойка, която се забавлява както никога през живота си.
Всяка друга двойка... обаче ние не сме такава и си казах, че просто трябва да си напомням това.
Реалността е жестока.
А също и това, че не знаеш какво искаш. Не, истината е, че знам какво искам. Не мога повече да се съмнявам в това, но още се страхувам от него. Страхувам се от Андрю и от това каква болка би могъл да ми причини, ако ме нарани някога, защото имам чувството, че не бих могла да го понеса. Вече и без това е непоносимо, а той още дори не ме е наранил.
Без съмнение може да се каже, че съм затънала до гуша в тази каша.
Когато нощта отново се спуска над Ню Орлиънс и любителите на нощния живот започват да излизат от жилищата си, Андрю ме завежда да прекосим Мисисипи с ферибот и да отидем до едно заведение, което се нарича „Олд Пойнт Бар". Доволна съм, че отново нося черните си джапанки, вместо новите сандали с високите токчета. Андрю изрично настоя, защото щяхме да вървим.
— Никога не си тръгвам от Ню Орлиънс, ако преди това не дойда тук — казва той, докато върви редом с мен и ме държи за ръката.
— Значи си редовен посетител, така ли?
— Да, би могло да се каже, редовен един — два пъти в годината. Свирил съм два пъти там.
— На китарата ли? — питам и го поглеждам с любопитство.
Срещу нас се задава група от четирима души и аз се притискам по — плътно до него, за да им отстъпя място на тротоара.
Той пуска ръката ми и ме прегръща през кръста.
— Свиря на китара от шестгодишен — казва Андрю и ми се усмихва. — На шест не бях много добър, но трябва да започнеш отнякъде — не съм свирил нещо, което си заслужава да се слуша, докато не станах на около десет. Впечатлена съм.
— Бих казала достатъчно млад за музикален талант.
— Предполагам, аз бях „музикалното момче", докато ритахме, а Ейдън беше „момчето архитект" — поглежда ме, — защото можеше да строи разни неща... Веднъж построи голяма къща на едно дърво в гората. А пък Ашър беше „момчето хокеист". Баща ми обичаше хокей почти толкова, колкото обичаше бокс — отново ме поглежда, — но само почти. След първата година Ашър се отказа от хокея. беше само на тринадесет — смее се. — Татко го искаше повече, отколкото Ашър. А Ашър искаше повече от всичко друго да се занимава с електроника. Опита се да комуникира с извънземни чрез една измишльотина, която сам беше направил от най — различни неща, които се намираха из къщата, след като гледа филма „Контакт".
И двамата започваме да се смеем.
— А твоят брат? — пита той. — Ти ми каза, че е в затвора, но какви бяха отношенията ти с него преди това.
Леко се намръщвам.
— Коул беше страхотен по — голям брат до осми клас, когато започна да се мотае с боклука на квартала — Бракстън Хиксли. Вината съм мразела това момче. Както и да е, Коул и Бракстън започнаха да вземат наркотици и да правят всякакви други щуротии. Баща ми се опита да го изпрати в дом за проблемни младежи, за да му помогне, но Коул избяга и загази още повече. От там нещата станаха по — лоши — вдигам глава и виждам, че по тротоара срещу нас идват още хора. — Сега е там, където заслужава да бъде.
— Може пък да заприлича повече на онзи по — голям брат, какъвто го помниш, когато излезе от затвора.
— Може би — свивам рамене, защото много се съмнявам.
Стигаме до края на тротоара и ъгъла, където улица „Патерсън" пресича „Оливие". Ето го и „Олд Пойнт Бар", който отвън прилича повече на стара двуетажна къща с пристройка към нея. Минаваме под дългия стар надпис, а отпред пред сградата са поставени две пластмасови маси и столове с няколко души около тях, които пушат и разговарят доста шумно.
Чувам вътре да свири оркестър.
Андрю задържа вратата отворена за една двойка, което в момента излиза, а после хваща ръката ми. Заведението не е много голямо, но е уютно. Оглеждам високите тавани и забелязвам навсякъде наоколо много снимки, табели с разрешителни, лампи от бирени кутии, цветни знаменца. От дървения таван висят ниско няколко вентилатора, а от дясната ми страна е барът, който като всеки друг бар има телевизор на вътрешната стена. Дори през събралите се на бара хора жената, която работи зад тезгяха, вдига ръка. Изглежда, че поздравява Андрю.
Той й се усмихва и вдига два ръста, като че ли да й каже „ще ти се обадя след малко".
Изглежда, че всички маси са заети, а има и хора които танцуват на дансинга. Бандата, която свири покрай стената в дъното, наистина е добра, някакъв блус рок или нещо подобно. Харесва ми. Един чернокож свири на сребърна китара, седнал на висока табуретка, а един бял пее с акустична китара, която виси на презрамка пред него. Друг широкоплещест мъж е на барабаните, а на сцената има клавир, но при него няма никой.
Взирам се по — внимателно, докато оглеждам пода, и виждам, че едно мърляво черно куче ме гледа и върти опашка. Протягам ръка и го почесвам зад ушите. Доволно, то се примъква до собственика си, който седи на съседната маса, и ляга в краката му.
След като изчаква няколко минути, Андрю забелязва трима души да стават от една маса недалеч от мястото, където свири оркестърът, дръпва ме за ръката, отиваме там и сядаме.
Все още не съм се оправила съвсем от махмурлука и болката в главата ми не е отминала напълно, но за моя изненада, при този шум тук, главоболието ми не се засилва.
— Тя няма да пие — казва любезно на жената, която стоеше зад бара, Андрю й сочи към мен. Докато сядам, тя си е пробила път през хората до масата ни.
Жената, която е с мека кестенява коса, дръпната задушите, изглежда е малко над четиридесетте. Усмихва се широко и го прегръща с такава мечешка прегръдка, че започвам да се питам дали не му е леля или братовчедка.
— Десет месеца, откакто не съм те виждала, Париш — казва тя и го потупва с две ръце по гърба. — Къде по дяволите беше?
Усмихва ми се.
— А тази коя е?
Поглежда закачливо Андрю, но аз забелязвам и нещо друго в усмивката й: може би е само предположение.
Андрю ме хваща за ръката и аз се изправям, за да бъда прилично представена.
— Това е Камрин — казва той. — Камрин, това е Карла, и работи тук най-малко от шест мои ужасни изпълнения.
Карла го блъска в гърдите, смее се и ме поглежда.
— Не му вярвай — сочи го тя и повдига вежди, — това момче може да пее — намигва ми и ми разтърсва ръката. — Радвам се да се запозная с теб.
Аз също й се усмихвам.
Пее? Мислех, че е свирил на китара тук. Не знаех, че е и пял. Не би трябвало да се изненадвам. Там, в Бирмингам, вече ми доказа, когато изпя онова „алиби" от „Hotel California". A и от време на време, докато бяхме в колата, той забравяше, че съм там — или пък не го беше грижа, — и припяваше, като отпускаше гласа си, на доста класически рокове, които звучаха от колоните. Обаче не съм подозирала, че действително е пял някъде. Твърде жалко, че не донесе китарата си, много бих искала да го видя да пее тази вечер.
— Е, радвам се да те видя отново — казва Карла и сочи към чернокожия мъж на сцената. — Еди ще се зарадва, като разбере, че си тук.
Андрю кима и се усмихва, когато Карла отново си проправя път през тълпата, за да се върне на бара.
— Искаш ли сода или нещо друго?
Махвам с ръка.
— Не, така ми е добре.
Той продължава да стои прав и когато бандата спира да свири, разбирам защо. Чернокожият мъж със сребърната китара забелязва Андрю, усмихва се, подпира китарата на стола и се приближава. Прегръщат се по същия начин, както той и Карла, аз отново ставам, за да бъде представена, и се здрависвам с Еди.
— Париш! Няма тъ ут много времи — казва Еди със силен кейджънски акцент.*
— Дъл ни мина гудина?
[* Кейджън — наречие на френски говорещи от Акадия, областите в Северна Америка от времето на френското колониално господство, една, от които е Луизиана — Б.пр.]
Карла също звучеше малко по кейджънски, но не чак толкова като Еди.
— Почти — казва Андрю, ухилен до уши.
Изглежда наистина е много щастлив, че е тук. Като че ли тези хора са членове на отдавна пръснало се семейство и той никога не се е карал с някого от тях. Дори усмивката му е по — сърдечна и по — дружелюбна, отколкото съм я виждала преди. Когато ме запознаваше с Карла и с Еди, тя направо освети цялото помещение. Почувствах се така, като че ли съм момичето което той най — накрая е решил да представи на семейството, а от погледите в очите им, когато ме запознаваше, личеше, че те също се чувстват по този начин.
— Шъ свириш ли тъз вечер?
Аз сядам на мястото си и поглеждам Андрю, също толкова заинтригувана като Еди какъв ще е отговорът му. Еди го гледа така, все едно казва: „не приемам не за отговор". Усмихва се, бръчиците около очите и устата му стават по — дълбоки.
— Ами този път не си нося китарата.
— О! — Еди клати глава. — Я ни мъ будалкай — сочи сцената. — Там имъ многу китари.
— Искам да те чуя как свириш — обаждам се отзад аз.
Андрю колебливо ме поглежда.
— Говоря сериозно. Умолявам те — накланям леко глава на една страна и му се усмихвам.
— Уф, уф, ама туй момичи има идни учи — Еди се ухилва на Андрю отстрани. Той се предава.
— Добре де, но само една песен.
— Саму идна? — Еди навежда надолу сбръчканата си брадичката си и казва: — Аку шъ й идна, аз шъ я избира — сочи малко над закопчаната си догоре бяла риза.
От левия джоб на гърдите му се показва пакет цигари.
Андрю кима и се съгласява.
— Добре, ти избери.
Усмивката на Еди става по — дълбока, хвърля ми изпълнен с подозрение поглед.
— Уная с дамити, дето я пя последния път.
— На Ролинг Стоунс ли? — пита Андрю.
— Ъхъ — потвърждава Еди. — Точну тъз, момче.
— За коя говори? — питам аз и подпирам брадичка с ръка.
— „Laugh, I Nearly Died" („Смях, смях, за малко не умрях") — отговаря Андрю. — Тази вероятно не си я слушала.
И е прав. Поклащам леко глава.
— Не, не мога да кажа, че съм.
Еди кима на Андрю да го последва към сцената. Той се навежда и ме изненадва, като ме целува нежно по устните, и се отдалечава.
Седя изнервена, но развълнувана на стола с лакти, подпрени на масата.
Около мен се водят толкова много разговори, че всичко се слива в някакъв постоянен шум, който изпълва помещението. От време на време чувам тракане на удрящи се една в друга чаши или бутилки. Светлината в заведението е доста слаба. Осветява се само от трепкащите светлини на многобройните лампи от бирени кутии и високите прозорци, през които навлиза светлина от луната и от лампите на улицата. От време на време отдясно зад сцената припламва жълта светлина, когато хората влизат и излизат от предполагаемите тоалетни.
Андрю и Еди отиват на сцената и започват да се приготвят: Андрю взема още една висока табуретка отнякъде зад барабаните и я слага по средата на сцената точно пред микрофона. Еди казва няколко думи на перкусиониста — вероятно му обяснява коя песен да свири — и той кима. От мрака зад сцената се появява друг мъж с още една китара или може би това е бас китара. Всъщност никога не съм обръщала внимание на разликата. Еди дава на Андрю една черна китара, която вече е включена в намиращия се наблизо контакт, и те си разменят няколко думи, които не мога да чуя. После Андрю сяда и подпира единия си крак на по — ниското стъпало на табуретката. Еди също сяда на мястото си.
Започват да настройват китарите, а перкусионистът удря няколко пъти по чинелите. Чувам едно изпукване може би от включване на друг контакт, последвано от тап — тап — тап, когато Андрю почуква няколко пъти с палец по микрофона.
Стомахът вече ме присвива, изнервен, като че ли аз ще пея пред тълпа непознати. Но стомахът ме присвива най — вече, защото ще пее Андрю. Той ме поглежда от сцената, среща кратко погледа ми, а после перкусионистът слага началото като едва доловимо почуква в такт чинелите. Еди започва да свири на китарата; бавна, завладяваща мелодия, която лесно кара всички наоколо да се обърнат и да забележат, че започва нова песен — явно такава, която вече са чували преди, но още не им е омръзнала. Андрю изсвирва няколко акорда заедно с Еди и аз усещам как горната част на тялото ми започва леко да се поклаща в такт с музиката.
Когато Андрю започва да пее, имам усещането, че във врата си имам пружина. Спирам да се поклащам и рязко дръпвам назад глава, невярваща какво чувам, толкова е блусово и завладяващо. Държи очите си затворени докато пее, а от време на време главата му се поклаща в унисон със страстния соул ритъм на музиката.
А когато започва припевът Андрю направо ми спира дъха.
Усещам как се облягам леко назад в стола и очите ми се разширяват, докато музиката продължава и Андрю разкрива душата си с всяка дума. Изражението му се променя — става напрегнато с всеки по — напрегнат тон и по — спокойно, когато тоновете се успокояват. В бара вече никой не говори. Не мога да отместя очи от Андрю, за да се огледам, но мога да кажа, че атмосферата се е променила още в мига, когато той започна мощния припев с този свой секси, блусов тембър, който излиза от гърлото му и който никога не бих могла да предположа, че притежава.
Когато започва вторият куплет и ритъмът става отново бавен, той вече е привлякъл вниманието на всички в заведението. Навсякъде около мен хората танцуват и се поклащат, някои двойки притискат по — плътно бедра и устни, защото няма начин да не го правят при тази песен. Обаче аз... аз само гледам, останала без дъх, в пространството пред себе си и оставям на Андрю да преминава през всяка частица на тялото ми. То е като неустоима отрова. Поразена съм от начина, по който ми действа, и макар песента да има потенциала да съсипе душата ми, аз въпреки това я изпивам.
Той продължава да държи очите си затворени и като че ли има нужда да изключи светлината около себе си, за да почувства музиката. А когато идва вторият припев, се вглъбява още повече, почти е готов да се изправи от табуретката, но остава на мястото си с протегнат към микрофона врат и всичките завладели го силни чувства са изписани на лицето му, докато пее и свири с китарата в скута си.
Еди, перкусионистът и бас — китаристът започват да пеят две фрази заедно с Андрю и аудиторията колебливо се присъединява.
При третия куплет ми се иска да заплача, но не мога. Като че ли плачът е там някъде задрямал дълбоко в стомаха ми, но иска да ме измъчва.
„Laugh, I Nearly Died" Андрю продължава да пее толкова страстно, че за малко да умра, сърцето ми бие все по — бързо. После бандата започва да пее отново и музиката стихва само до барабаните; плътно, грубо биене на бас — барабана, което усещам с краката си върху пода. Публиката също тропа с крака в такт с бас — барабана и започва да приглася при припева на бандата. Пляскат веднъж едновременно с ръце и из въздуха сякаш преминава истинска вълна. После пляскат още веднъж. Андрю пее:
— Йе — йе! — и музиката рязко спира.
Следват възгласи и остри подсвирквания, много йе — та и няколко „мамка му". По гърба ми преминават студени тръпки и се разпростират из цялото ми тяло.
„Laugh, I Nearly Died". Докато съм жива никога няма да забравя тази песен.
— Може ли той да е истински? —
Чакам всеки момент илюзията да изчезне или да се събудя на задната седалка на колата на Деймън с Натали, надвесена над мен, която ми говори нещо за това как Блейк ме е качил да покрива на „Подземието".
Андрю подпира на табуретката дадената му назаем китара и отива да стисне ръката на Еди, после на перкусиониста и накрая на бас — китариста. Ели минава заедно с него половината път към мен, но после спира, намигва ми и се връща обратно на сцената. Определено харесвам Еди. В този човек има нещо честно, добро и задушевно.
По пътя обратно към масата ни няколко души от публиката спират Андрю, за да му стиснат ръката и вероятно да му кажа колко много са харесали изпълнението му. Той им благодари и бавно, но неотстъпно си пробива път към мен.
Виждам няколко жени да го наблюдават с малко повече от одобрение.
— Кой си ти? — питам все още недоумяваща аз.
Андрю се изчервява и обръща един празен стол, за да седне срещу мен.
— Ти си изумителен, Андрю. Нямах представа.
— Благодаря, момиче.
Много е скромен. Донякъде очаквах да се пошегува, като ме нарече своя фенка, и да ме помоли да отида отзад зад сградата с него. Обаче изглежда наистина изобщо не е склонен да говорим за таланта му и като че ли се чувства неудобно от това. А може би се чувства неудобно, ако похвалата е искрена?
— Сериозно ти казвам — уверявам го аз. — Иска ми се да можех да пея така. Това предизвиква известна реакция от негова страна, макар и слаба.
— Разбира се, че можеш — казва той.
Дръпвам назад глава и енергично я поклащам.
— Не — не — не — не — прекъсвам го, преди да са му дошли някакви идеи. — Не мога да пея много добре. Не мисля, че съм ужасна, но не съм сценичен материал, сигурна съм в това.
— Защо? — продължава той. Карла му донася една бира, усмихва ми се и се връща при клиентите. — Страх от сцената ли?
Той поднася бутилката към устните си и отмята назад глава.
— Никога не съм мислила за това, като изключим когато съм пяла в кола заедно със стереото, Андрю — облягам се назад в стола. — Никога не съм се замисляла чак дотолкова, че да стигна до страха от сцената.
Андрю свива рамене и отпива нова глътка, преди да остави бирата си на масата.
— За твое сведение мисля, че имаш хубав глас. Чух те в колата.
Вдигам нагоре очи и скръствам ръце на гърдите.
— Благодаря, но е лесно да звучиш така, като че ли можеш да пееш, когато пееш заедно е нечий друг глас. Остави ме да пея сама, без музика и вероятно ще се уплашиш.
Навеждам се към него и добавям:
— И как стана така, че заговорихме за мен? — поглеждам го закачливо, като примижавам с едното око. — Ти си този, за когото трябва да говорим... откъде е дошло това?
— Въздействие, предполагам — отвръща той. — Обаче никой не може да пее като Джагър.
— О, аз пък съм на друго мнение — възразявам и дръпвам брадичката си назад. — Какво е Джагър, твоят музикален идол ли? — питам полушеговито аз, а той сърдечно ми се усмихва.
— Е, той наистина ми с оказал влияние, но не, моят музикален идол е малко по — стар от него.
В очите му има нещо загадъчно, дълбоко скрито зад тях.
— Кой? — питам абсолютно заинтригувана.
Без предупреждение Андрю се навежда напред, сграбчва ме през кръста и ме слага в скута си с лице към него. Малко съм шокирана, но изобщо не се противя на жеста. Той се взира в очите ми.
— Камрин?
Аз му се усмихвам и само мога да се питам какво го накара да направи това.
— Какво? — леко навеждам глава на една страна, ръцете ми са опрени на гърдите му.
Забелязвам как лицето му се променя за миг от някаква споходила го мисъл и той не отговаря.
— Какво има? — питам вече заинтригувана.
Чувствам ръцете му да се сключват около кръста ми, той се навежда и докосва с устните си моите. Леко притварям очи и отговарям на докосването. Чувствам, че ми се иска да го целуна, но не съм сигурна дали наистина трябва да го сторя.
Отварям очи, когато той отдръпва устните си.
— Какво не е наред, Андрю?
Той се усмихва и аз буквално усещам отвътре да ме облива топлина.
— Нищо — отвръща, плясва ме леко по бедрата с длани и бързо става пак закачливия и не толкова сериозен Андрю. — Просто исках да седнеш в скута ми — казва той и лукаво ми се усмихва.
Правя опит да се освободя — не на сериозно, а той обгръща кръста ми с ръце и продължава да ме държи. Единственият път, когато ми позволи да стана от скута му през остатъка от вечерта, беше, когато поисках да използвам тоалетната и той остана пред вратата да ме чака. Останахме още дълго в „Олд Пойнт" да наблюдаваме Еди и бандата да свирят блусове и блус рок и дори няколко стари джазирани песни, а после си тръгнахме обратно към хотела след единадесет часа.