Миг преди никога

Девет

Не мога да повярвам, че тя повдигна въпроса за баща ми. Не че ме е яд, но че изобщо си спомни.

Не се за съм изненадан, че наистина я интересува. Дори, впусна във въпроси от сорта какво правя, за да си изкарвам прехраната, да си направи сметка какви нари печеля, не се закикоти, изчервявайки се, и не ме погледна глупаво, докосвайки татуировките ми, за да ги използва за претекст да ме пипне. Огромен, невероятен обрат. Искам да кажа, че когато просто ти се иска да те изчукат, подобни жестове улесняват нещата, но по някаква причина съм много по — щастлив, че Камрин не го прави.

Кое по дяволите е това момиче?

И защо изобщо мисля за такова нещо?

Тя заспива преди мен с глава, подпряна на прозореца на автобуса. Потискам внезапно обзелото ме желание да я наблюдавам, след като съм забелязал колко нежна и невинна изглежда. Това ме прави много по — първобитен, по — покровителствен.

Перверзникът изглежда престана да я наблюдава, след като ни видя да седим заедно от последната спирка. От мъжка гледна точка той вероятно я вижда като моя „територия", моя собственост. А това е добре, защото означава, че ще я остави на мира, докато съм наоколо. Ала истината е, че ще бъдем заедно само до Уайоминг и това ужасно ме притеснява. Надявам се, че човекът ще смени автобуса, преди да се разделим с Камрин. От тук до Денвър има още две спирки за почивка. Горещо се надявам Денвър да е последната му спирка, ако ли не, ще го наблюдавам през останалия път до Уайоминг.

Той няма да пътува до Айдахо, защото преди това ще убия този кучи син. Взирам се сред мрака и тишината на автобуса. Човекът е заспал с глава, подпряна на облегалката на външната седалка. Откъм прозореца до него седи жена, но тя е твърде стара, за да привлече вниманието му. Харесва ги млади, вероятно истински млади. Направо ми се повдига, като си помисля какво може да е направил на някое друго младо момиче.

Въпреки че по принцип автобусът е шумен заради свиренето на вятъра, който се блъска в метала, мачкащия звук на бързо търкалящите се гуми върху пътя, огромния двигател, който непрекъснато боботи, докато кара купчината желязо да се движи по магистралата, все пак е сравнително тихо. Почти цари спокойствие, доколкото това е възможно при пътуване с автобус.

Слагам си слушалките и включвам МП касетофона, като го оставям само да шуми. Какво да бъде? Какво да бъде? Винаги оставям първата песен да определя настроението. Имам над триста песни в това нещо. Триста различни варианта за настроение. Мисля обаче, че МП3 — ката ми е пристрастен, защото първата песен почти винаги е между „Dust in the Wind" на Канзас, „Going to California " на Лед Цепелин или нещо на Ийгълс.

Чакам, не поглеждам в списъка. Все едно е някаква игра за отгатване и не искам да играя нечестно. Аха, добър избор „Dream On" на Аеросмит. Облягам назад глава и затварям очи, без да разбера веднага, че натискам леко с пръст бутона, за да намаля силата на звука. Защото не искам да събудя Камрин. Отварям очи и виждам как стиска сака си много силно, дори и след като спи дълбоко. Чудя се какво ли може да има вътре и дали е нещо, което би могло да ми разкрие истината за нея.

Но това няма значение. След Уайоминг няма да я познавам, а и тя вероятно няма дори да си спомня името ми. Обаче знам, че така е по — добре. Имам твърде много багаж и дори като приятел не е нужно да поема от него в скута си. Не бих го пожелал на никого.

Тихото, мелодично, провлачено пеене на Стивън Тайлър ме унася в полусън. Само го изчаквам да издаде онзи писък накрая и след това заспивам.

— Стегни се, приятел — чувам да казва някакъв глас.

Нещо натиска рамото ми. Събуждам се — пред мен е Камрин, която ме отблъсква от себе си с малките си ръце. Става ми смешно, като виждам съненото й лице и мъчителното й усилие да ме избута, но съм доста тежък, за да успее напълно.

— Съжалявам — казвам аз и продължавам да се опитвам да дойда на себе си. Повдигам се объркан и усещам отзад врата си твърд като дърво. Наистина не съм имал намерение да облягам главата си върху ръката й, но и не съм толкова покрусен от това, а тя се преструва, че е. Напълно сигурен съм, че се преструва. Полага големи старания да не се засмее.

Нека й помогна малко.

Усмихвам й се.

— Мислиш, че е смешно? — казва тя и ме гледа с полуотворена уста и хубава, макар и разрошена главичка.

— Да, наистина мисля, че е смешно — казвам аз, усмихвам се още по — широко и най — после виждам и усмивка и на нейното лице. — Но наистина съжалявам. Съвсем сериозно.

Тя присвива едното си око и ми хвърля пронизващ поглед, за да разбере дали съм искрен, което също много й отива.

Извръщам очи, слагам ръце под главата си, за да се протегна, а това ме кара да се прозина.

— Пфу! — казва тя и това възклицание изобщо не ме изненадва. — Дъхът ти мирише на задник.

— Мамка му, момиче, откъде пък знаеш на какво мирише един задник — казвам през смях.

Това я кара да замълчи. Пак се засмивам и ровя в сака, след като оставям МП3 — ката вътре. Отварям капачката на пастата за зъби, слагам малко паста на езика си, движа го насам — натам старателно в устата и после преглъщам. Разбира се, Камрин ме наблюдава как правя всичко това с отвращение, но точно това беше и целта ми.

Останалите, в автобуса изглежда са се събудили преди мен. Изненадан съм, че съм спал толкова дълго, без да се събудя най — малко три пъти, за да потърся друга удобна поза.

Часовникът ми показва 9:02 сутринта.

— Между другото, къде се намираме? — питам аз и поглеждам през големия прозорец до Камрин, за да потърся някакви крайпътни табели.

— На около четири часа от Денвър — отвръща тя. — Шофьорът току — що обяви, че до десет минути ще спрем за почивка.

— Добре — казвам и протягам крака в пространството между седалките. — Имам нужда да се поразтъпча. Целият съм се вдървил.

Улавям я, че се хили, но се обръща с лице към прозореца. Целият съм се вдървил. Аха, и тя има мръсно подсъзнание. Отново се усмихвам, замисляйки се върху това.

Следващата спирка за почивка не е много по — различна от предишните с поредицата бензиностанции от двете страни на магистралата и две закусвални. Не мога да повярвам, че това момиче всъщност ме накара да се колебая дали да вляза в някоя, както обикновено бих сторил преди, без изобщо да се замисля. Не мога да кажа дали това е, защото искам да й докажа, че предпочитам да ям по — добра храна, ако имам избор, или защото знам, че ще ми се развика.

Я почакай малко, дявол да го вземе. Кой контролира положението тук? Очевидно тя, мамка му.

Изнизваме се от автобуса, Камрин е пред мен. След като обикаля предницата на автобуса, спира, извръща се назад скръстила ръце и ме поглежда, свивайки устни.

— Щом като си толкова хитра — казвам аз и си признавам, че звуча като някой третокласник, — хайде да видим дали ще намериш нещо здравословно за ядене в някое от тези заведения, което да няма вкус на гума, натопена в лайно.

Тя леко се подсмихва.

— Какви ги говориш? — казва Кам и приема предизвикателството.

Следвам я в грамадния универсален магазин и тя първо се отправя към хладилниците с разхладителни напитки. Като онова русокосо маце от шоуто с игрите (не знам точно кое, защото не гледам такива работи, но всеки познава русокосото маце) Камрин сочи с ръце вратите на хладилника, като че ли ми разкрива за първи път света на плодовите сокове и бутилираната вода.

— Можем да започнем с разнообразие от сокове, както сам можеш да се увериш — казва тя с подходящ за шоуто глас. — Всеки от тези е по — добър от содата. Избери си.

— Мразя сок.

— Не се прави на дете. Имаш богат избор. Сигурна съм, че можеш да намериш нещо, което да ти понася.

Отстъпва две крачки назад, за да мога да видя дузините овкусени бутилирани води, изложени на показ зад вратата.

— А има и вода — казва тя, — но просто не мога да си те представя да посръбваш от бутилка с вода.

— Не, прекалено промиващо е.

Наистина не си падам по бутилираната вода, но играта, която играем, ми харесва.

Тя се усмихва, но се опитва да остане сериозна.

Сбърчвам нос насреща й, свивам устни и поглеждам ту нея, ту хладилника със соковете. Накрая въздъхвам тежко, пристъпвам по — близо и шаря с очи по различните видове и вкусове и се чудя защо има толкова много сокове от ягоди и киви, а и смесени от същите плодове. Мразя и двете.

Накрая отварям една стъклена врата и се спирам на чист портокалов сок.

Тя неправо премигва.

— Защо? — питам и продължавам да държа вратата отворена.

— Портокаловият сок не върви много с храна.

Изпуфтявам и я поглеждам, без да мигам.

— Тъкмо си избрах нещо и ти ми казваш, че не струва.

Иска ми се да се засмея, но се опитвам да я накарам да се чувства виновна.

И мисля, че успявам.

Тя се намръщва.

— Ами това е... по — скоро бърз начин за приемане на витамин С. Само те кара да се чувстваш по — жаден.

Изглежда така, като че ли е притеснена, че ме е обидила, и това ми прави много странно впечатление. Усмихвам й се само за да видя пак усмивката й. Тя пък ми се усмихва като самия дявол.

О, бива си я...