Миг преди никога

Тридесет

Сърцето винаги надделява над ума. Макар да е само по себе си безразсъдно, самоубийствено и мазохистично, то винаги се налага. Умът може да знае кое е най — добро, но на мен вече изобщо не ми пука какво ми казва той. Точно сега просто искам да изживея момента.

— Ставай, бебчо — казвам аз и потупвам Камрин по задника.

Тя отново заспа в ръцете ми, след като се бяхме събудили заедно по — рано тази сутрин. Предполагам, че по едно време и аз съм заспал, но от миналата нощ мисля само за нея и ако наистина съм заспал, така и не съм забелязал.

Тя простенва в знак на протест и се обръща, за да ме погледне. Тялото й е увито в белия чаршаф, русата й коса е в пълен безпорядък, но въпреки това е ужасно секси.

— О, хайде, бебчо — казва тя и сърцето ми силно подскача няколко пъти, когато чувам да ме нарича така, — нека да спим през целия ден.

Аз навличам фланелката си, вмъквам се в шортите, сядам на леглото до нея и слагам ръка върху другата страна на тялото й.

Навеждам се и притискам устни върху челото й.

— Искам да правя всичко с теб — казвам и се усмихвам толкова широко, че си давам сметка колко глупаво изглеждам, но ме ми пука. — Можем да отидем навсякъде, да правим каквото ни хрумне.

Никога преди не съм бил толкова щастлив. Не знаех, че съществува такова щастие.

Камрин толкова мило ми се усмихва, сините й очи все още блестят с невинността на току — що събудила се. Тя като че ли ме изучава, опитва се да разбере що за човек съм, но това й харесва.

Протяга ръце.

— Опасявам се, че ще се наложи навсякъде да ме носиш — казва тя.

Вземам ръката й в моите и тя се повдига, за да седне в леглото.

— Е, това за мен не е проблем — смея се. — Като нищо ще те нося. хората ще има да се чудят, ама какво от това. Но защо трябва да те нося?

Тя ме целува по носа.

— Защото мисля, че не мога да ходя.

При тези думи усмивката й вече не е толкова безгрижна.

Тя се опитва да стане от леглото, като спуска крака върху пода, и аз забелязвам измъченото изражение на лицето й.

— О, мамка му, бебчо, толкова съжалявам.

Наистина съжалявам, но не мога да престана да се усмихвам.

Тя също.

— Не го казвам, за да гъделичкам сексуалното ти его — казва тя, — но никога не съм била чукана така.

Аз избухвам в смях, като отмятам назад глава.

— Я какви мръсотии говориш! — казвам аз.

— Хей — вика тя и ме сочи с пръст, — ти си виновен. Превърна ме в цапната в устата, перверзна нимфоманка, която явно ще ходи малко странно един — два дена — кима веднъж с глава, за да подчертае тези факти.

Внимателно я вдигам на ръце, краката й са преметнати върху ръката ми, вместо да я накарам да ме яхне при нейното „състояние".

— Съжалявам, момиче, но ти си беше цапната в устата, когато се запознах с теб — казвам аз и й се усмихвам, а тя ме гледа сърдито с издадена напред горна устна. — Перверзна? Може би. Но това вече си беше в теб и аз само помогнах да излезе на показ. Нимфоманка? Това би означавало да искаш да го правиш непрекъснато, дори и когато ходиш странно през следващите два дена.

Очите й все повече се разширяват.

— Не, определено съм извън строя до утре сутринта.

Аз я целувам по челото и я нося в банята.

— Звучи добре — шегувам се аз, за да я накарам да не гледа толкова строго. — Аз самият не бих ти позволил. Днес, Камрин Бенет, ще те поглезим. И първото нещо от дневния ред е една продължителна гореща баня.

— С мехурчета ли? — пита тя с нацупена физиономия като Бамби.

Аз й се усмихвам.

— Да, с мехурчета.

Пускам водата във ваната, а тя седи върху плота, на който съм я оставил съвсем гола.

— Мехурчетата могат да се окажат проблем, момиче — казвам аз, като изстисквам шампоана, останал в шишето, предлагано от хотела.

— Знаеш ли какво? — казва тя, като клати напред — назад крака с ръце подпрени на плота. — Свършила съм почти всичко — пастата ми за зъби е плоска и бих могла да използвам някакъв гел за тяло или нещо подобно — протяга ръка и опипва голите си крака. — Направо имам корички — прави гнуслива физиономия.

Прехапвам устни и казвам:

— Ще ида до магазина — оставям ваната да се пълни, обръщам се към нея и проверявам какви неща е наредила на плота. После отивам в стаята и се връщам с малък молив и бележник. — Какво ти трябва?

Докато тя премисля, аз записвам това, което вече е споменала.

— Паста за зъби, гел за тяло... — вдигам глава: — Това не е ли просто течен сапун?

— Всъщност не — казва тя, а аз се опитвам да не гледам в циците й. — Не е сапун за ръце, то е. там ще разбереш.

Записвам: не е течен сапун за ръце.

Поглеждам отново към нея.

— Добре, още за какво се сещаш?

Тя свива замислена устни.

— Шампоан и балсам, предпочитам Л'Ореал, в розов флакон, но всъщност няма значение, само да не е от онези шампоан плюс балсам. Оставих онези, които купих неотдавна в последния мотел. О! Вземи ми и бебешко масло малка опаковка.

Повдигам много заинтригуван вежди.

— Бебешко масло? Да нямаш нещо предвид?

— Не! — тя ме перва леко по ръката с опакото на пръстите си, но аз виждам само как цицата й се люлее. — Категорично не ! Просто обичам да го използвам под душа.

Записвам: голяма кутия бебешко масло (просто за всеки случай).

— И може би някакви снаксове, както и минерална вода или чай без лимон. нещо, освен сода. и, о, да! — вдига нагоре пръст. — Говежда пастърма!

Усмихвам се и също го записвам.

— Това ли е?

— Ами, да, не се сещам в момента за друго.

— Добре, ако се сетиш — казвам и изваждам мобифона си от джоба на шортите, — обади ми се и ми кажи... какъв е твоя номер?

невероятно си крака и че ваната е на път да

Тя се усмихва и с радост ми го казва, а аз и звъня от мобифона си. Гласовата й поща се включва и аз казвам: — Здравей, момиче, аз съм. Ще ти се обадя след малко. Точно сега съм зает да гледам тази апетитна блондинка, която седи гола върху плота. —

Камрин се хили, изчервява се, придръпва ме между провесените силно ме целува.

— О, мамка му! Водата! — казва тя, забелязала, прелее.

Бързо спирам водата.

Оставям телефона и списъка с покупките на плота и я вземам на ръце.

— Андрю, не съм окуцяла — казва тя, но и не спори с мен.

— Ще се върна след малко — казвам и тръгвам да излизам.

— Обещаваш ли този път?

Това ме кара да спра на място. Обръщам се да я погледна и виждам, че сега тя не се шегува. Става ми неприятно, че дори ме е попитала, не защото това ме обижда, а защото преди всичко не мога да си обясня защо ме пита. Поглеждам я много сериозно.

— Да, обещавам, момиче. Ти си вече залепена за мен, знаеш го, нали!

Тя се усмихва мило, макар и малко дяволито.

— По дяволите, в какви неща се набутвам.

Намигвам й и излизам.

Сексът винаги променя всичко. Все едно живееш в някакъв сапунен мехур, в който всичко е безопасно, като на майтап често пъти предвидимо. Едно привличане към подходящия човек може да трае завинаги, когато това интимно тайнство остане ненакърнено, но в мига, в който преспиш с някого, от безопасно, като на майтап и предвидимо, то може да стане точно обратното. Ще умре ли привличането сега? Ще продължаваме ли да се желаем също толкова много, както преди да сме правили секс? Дали всеки от нас не си мисли тайно, че направихме огромна грешка и би трябвало да оставим нещата такива, каквито бяха? Не. Да. И не. Знам това, защото го чувствам. Не е от прекалена доверчивост или от илюзорните блянове на една млада, неопитна жена, която е неуверена в себе си. Това е един очевиден факт: Андрю и аз е трябвало да се срещнем в онзи автобус в Канзас.

Съвпадение е просто конформистки термин за съдба.

Кисна известно време във ваната, но решавам да изляза, преди да започна да ставам морава. Чувствам болезнено щипене отдолу, но мога напълно безпроблемно да вървя. Мисля си, че е много мило от негова страна да изпитва нужда да се грижи за мен.

Намъквам се в сините памучни шорти, които купих по пътя и обличам черно горнище. Оправям леглото и разтребвам малко стаята, преди да се захвана с мобифона, за да проверя съобщенията си: пак същите хаотични изречения от Натали.

Все още нищо от майка ми. Винаги оставям мобифона си да вибрира. Не мога да понасям да ми звъни. Няма значение дали съм избрала мелодия, която ми харесва: звъненето на телефона ми действа като драскане с нокти по черна училищна дъска. Отправям се към прозореца и разтварям широко завесите, за да нахлуе ярката слънчева светлина в стаята, и се навеждам през перваза, загледана долу в Ню Орлиънс. Никога няма да забравя това място.

Мисля за Андрю, за момент и за баща му, но бързо прогонвам тези мисли от главата си. Ще му дам още няколко дена, преди да се опитам да говоря отново с него за това. Ще скърби известно време, но не искам несъзнателно да ме използва като бариера. По някое време трябва да се изправи пред това. Оставям мобифона си на перваза на прозореца и преглеждам записите си с музика. Минало е доста време, откакто не съм слушала нищо от тях, за моя изненада не са ми липсвали много. Класическият рок на Андрю не само започна да ми допада, той ме накара да го заобичам.

„Бартън Холоу" на Сивил Уорс*. Спирам на тази... моя любима през последните два месеца — и пускам високоговорителя, като оставям музиката да изпълва стаята с този кънтри стил, който съм гузна, че харесвам. Не съм момиче, което си пада много по кънтри музика, но тази банда е изключение. Пея заедно с Джон и Джой, като отпускам гласа си, защото съм сред уединението на стаята си и пея колкото ми глас държи. Дори танцувам по малко, застанала пред прозореца. И когато започва солото на Джой, както винаги пея заедно с нея, като се старая да докарам гласа си така, че да звучи кадифено като нейния. Може никога да не звуча като нея, но въпреки това се чувствам добре като пея с нея.

[* The Civil Wars („Гражданските войни") — американски музикален дует с изпълнители Джой Уилямс и Джон Пол Уайт, през 2011 издава албума „Barton Hollow" — Б.пр.]

Мигновено стисвам устни и танцуващото ми тяло замръзва на място, когато забелязвам Андрю подпрян на стената до вратата да ме наблюдава. Хили се, разбира се.

Направо се разтапям под червенината, покрила лицето ми.

Той влиза в стаята, след като вижда, че е разкрит, и оставя две пластмасови торби на поставката за телевизора.

— За човек, който охка от болка — подкача ме той и трапчинките му стават по — дълбоки, — добре местиш тези бедра.

Все още съм зачервена. Опитвам се, колкото мога, да не мисля за малкото си представление и се отправям към торбите.

— Ами да, но ти не би трябвало да ме издебваш така.

— Не съм те издебвал — отвръща той, — просто се наслаждавах. наистина имаш приятен глас.

Изчервявам се по — силно, обръщам му гръб и започвам да ровя в една от торбите.

— Благодаря, бебчо, но мисля, че просто си пристрастен — поглеждам го и лукаво му се усмихвам.

— Не, наистина мисля така — казва той, — не си толкова зле, колкото си мислиш.

— Не съм толкова зле? — обръщам се с голяма кутия бебешко масло в ръка. — Какво точно означава това? Че според теб съм само малко зле, така ли? — поглеждам го сърдито и вдигам бебешкото масло. — Казах малка опаковка.

— Ами, нямаха малки.

— Аха — пак го поглеждам лукаво и оставям кутията на поставката за телевизора.

— Не, изобщо не мисля, че си зле — казва той и аз чувам как леглото изскърцва, когато сяда в края му.

Гледам го през огледалото пред мен.

— Справил си се добре с шампоана и балсама — казвам, изваждам флаконите от сака и ги оставям до бебешкото масло. — Но не толкова с гела за къпане.

— Какво? — изглежда наистина разочарован. — Ти каза да не е течен сапун за ръце. Отпред ясно е написано „гел за къпане" — сочи флакона за оправдание.

— Само се майтапя — казвам и леко се усмихвам на реакцията му. — Този е идеален.

Това го успокоява и той отпуска ръката си върху леглото.

— Трябва да пееш пред публика. Поне веднъж. Просто да видиш как е.

Не ми харесва този момент на просветление, който току — що го е осенил. Ама никак не ми харесва.

— Хм, е, да... о, не — клатя глава пред огледалото. — Прилича на ядене на дървеници или за един ден да стана космонавт, това няма да стане.

Бъркам в сака и изваждам. о, не, да не би той да.

— Защо? — пита Андрю. — Ще бъде едно преживяване, нещо, което никога не си мислила, че ще направиш, но след това ще се почувстваш окрилена.

— — Какво по дяволите е това? — — питам аз и рязко се обръщам с кутия вагизил в ръка.

Той изглежда невероятно смутен.

— Ами, това е. е, знаеш какво — той премигва, — за женските части. Притеснен, кима с глава към „женските ми части".

Оставам с отворена уста.

— Мислиш, че мириша? Видял ли си ме някога да се почесвам? — опитвам се да не се засмея.

Андрю ококорва очи.

— Какво. о, не! Само си помислих, че може да помогне за възпалението. — никога не съм го виждала толкова смутен и едновременно с това толкова шокиран. — Хей, да не би да мислиш, че един мъж се чувства много удобно да стои в онзи специален кът и да чете надписите? — започва да жестикулира. — Видях, че е за тази конкретна област и просто го пуснах в кошницата.

Оставям вагизила и отивам при него.

— Е, точно това едва ли ще помогне за намаляването на възпаление, причинено от. — свивам устни — . прекалено триене, но важното е, че си помислил за това.

Сядам в скута му срещу него и се навеждам да го целуна.

Той обгръща кръста ми с ръце.

— Значи може би ще е безопасно, ако предположа, че вече няма нужда да сме в отделни стаи — казва той и ми се усмихва.

Продължавам да държа врата му с ръце, навеждам се и отново го целувам.

— Канех се да отида оттатък и сама да ти взема нещата, докато те нямаше, но се сетих, че хвърлих резервния ключ на пода, когато изскочих снощи оттам.

Той плъзва големите си ръце надолу, сграбчва ме за задника и ме придърпва по — близо до себе си. После ме целува по врата и става, като ме вдига със себе си.

— Ще ида да ги взема сега — казва Андрю и ме пуска внимателно да стъпя на пода. — Предполагам, че ще са ми нужни два дена да се науча да свиря тази песен и да запомня текста — ти изглежда го знаеш целия.

О, не.

Присвивам очи и гневно го поглеждам.

— Защо да ги научиш?

Трапчинките му пак стават по — дълбоки.

— Доколкото си спомням, ти се отказа от свободата си, след като я спечели при онази игра на пул.

Изражението му е направо като на самия дявол.

Първоначално клатя бавно глава, но после го правя по — енергично, когато осъзнавам какво точно означава това.

— Думите ти бяха — той кима веднъж — и аз цитирам: — Не искам тази свобода, освен ако не става дума да ям бръмбари, или да си показвам задника от колата. — Съжалявам, момиче, потрябва да се научиш да си държиш устата затворена.

— Не. Андрю — отдръпвам се от него и скръствам ръце, — не можеш да ме накараш да пея пред хора. Това направо е жестоко.

— За теб или за публиката?

Хили се.

Аз тропам с крак.

— Майтапя се, бе! Майтапя се! — започва силно да се смее.

— Не можеш да ме накараш да го сторя.

Той накланя настрани глава, в зелените му очи има по — малко от всичко, което го прави неустоим.

— Не, няма да те принуждавам да правиш каквото и да било, но... —

страхотно, как хубаво се прави на сърдит. Обаче по — лошото е, че това действа! — ... ама аз наистина много искам да го направиш — хваща ме за лактите и ме придръпва по — близо до себе си.

Озъбвам му се и скърцам със зъби зад стиснати устни.

Едно. Две. Три.

Поемам дълбоко въздух.

— Добре.

Лицето му светва.

— Но само веднъж! — вдигам пръст. — И да му мислиш, ако някой ми се присмее.

Той ме сграбчва за бузите и ме целува по нацупените устни.