Миг преди никога

Петнадесет

Събуждам се, след като се е стъмнило, когато Андрю преминава през пункт за събиране на пътна такса. Не знам колко дълго съм спала, но се чувствам така, като че ли съм спала цяла нощ, въпреки че бях свита на кълбо върху седалката с глава опряна на вратата. Трябва да се опитам да разтрия два схванали се мускула, както когато пътувах с автобуса, но се чувствам добре.

— Къде сме? — питам и закривам устата си с ръка, за да прикрия една прозявка.

— По средата на нищото, Уелингтън, Канзас — отговаря той. — Спа дълго. Изправям се и привеждам очите и тялото си отново в будно състояние. Андрю поема по друг път.

— Предполагам, спах по — добре, отколкото през целия път от Северна Каролина до Уайоминг в автобуса.

Поглеждам светещите сини букви на стереоуредбата в колата: 10:14 часа вечерта. От говорителите се чува тихо някаква песен. Кара ме да си спомня за времето, когато го срещнах в автобуса. Усмихвам се — той се е погрижил да намали звука в колата, докато спя.

— Ами ти? — питам аз и се обръщам към него. Тъмнината закрива частично лицето му. — Чувствам се странно да ти предложа, защото колата е на баща ти, но съм добра в шофирането, ако имаш нужда да те заместя.

— Не, не трябва да се чувстваш странно — отговаря той. — Това е просто кола. Ценна антика, заради която баща ми би ти окачил задника да виси от тавана, ако знаеше, че си зад волана, но аз без проблем бих те оставил да я караш — дори в сянката набелязвам как дяволито се усмихва.

— Вече не съм толкова сигурна, че искам да карам.

— Той умира, забрави ли? Какво може да направи?

— Това не е смешно Андрю.

Знае, че не е. Давам си напълно сметка за играта, която играе със себе си, винаги да търси нещо да му помогне да се справи с това, което става, но за кратко. Чудя се още колко дълго ще може да издържи така. По някое време неуместните шеги ще свършат и той няма да знае какво да прави със себе си.

— Ще спрем на следващия мотел — казва Андрю и свива отново по друг път. — Там ще подремна малко — после ме поглежда. — В отделни стаи, разбира се. Доволна съм, че изясни отрано тази част. Може и да карам притеснена колата из Съединените щати заедно с него, но не мисля, че можем да споделяме една стая.

— Чудесно — казвам и изпъвам напред ръце с преплетени пръсти. — Ще имам нужда от душ за цял час, както и да си измия зъбите.

— По това няма спор — подмята той.

— Ей, и твоят дъх не е чак толкова приятен.

— Знам — отвръща той, слага ръка пред устата си и диша рязко в нея. — Мирише така, като че ли съм ял ужасното лайняно печено, което леля ми прави всяка година за Деня на благодарността.

Избухвам в смях.

— Неудачно избрани думи — викам. — Лайняно печено? Наистина ли? — мислено се давя.

Андрю също се смее.

— По дяволите, като нищо може и да е... Обичам леля Дийна, но бог не я е дарил със способността да готви.

— Звучи като майка ми.

— Трябва да е ужасно да растеш с японска юфка и палачинки с месо — казва той и ме поглежда.

Поклащам глава.

— Не, научих се да готвя. Не ям нездравословна храна, не помниш ли? Усмихнатото лице на Андрю се осветява от меката светлина на уличните лампи.

— О, да бе — казва той, — никакви шибани бургери и мазни пържени картофки за малката госпожица Оризови Кексове.

Правя кисела физиономия, с която оспорвам теорията му за оризовите кексове.

Минути по — късно спираме на паркинга на малък двуетажен мотел от онези със стаи, които гледат навън, а не към някакъв вътрешен двор. Излизаме от колата и се протягаме. Андрю раздвижва крака, ръце, врата си, направо всичко. Вземаме саковете си от задната седалка. Той оставя китарата.

— Заключи вратата — казва и я посочва.

Влизаме във фоайето, което мирише на прашни торби от прахосмукачки и кафе.

— Две отделни стаи една до друга, ако ги имате — казва Андрю и измъква портфейла си от задния джоб.

Аз дръпвам чантичката си пред мен и бъркам за малкия си портфейл.

— Мога да платя за моята стая.

— Не, аз ще платя.

— Не, сериозно ти казвам, остави ме да платя.

— Казах не, разбрахме се, затова си задръж парите.

Правя го с нежелание.

Жената на средна възраст със започнала да се прошарва руса коса, нескопосано събрана отзад на кок, ни гледа равнодушно. Отдръпва се при таблото с ключовете, за да види какви стаи са свободни.

— Пушачи или непушачи? — пита тя и гледа към Андрю.

Забелязвам погледът й да се плъзва по мускулестите му ръце, когато той вади кредитната си карта.

— Непушачи.

Тап, тап. Трак, трак, трак. Напред — назад между клавиатурата и мишката.

— Единствените единични, които имам една до друга, са една за пушачи и една за непушачи.

— Добре, ще ги вземем — казва той и й подава картата.

Тя я взема между пръстите си и през цялото време не изпуска от очи всяко малко движение на ръката му, докато тя се скрива от погледа й зад плота. — Курва. —

След като плащаме и вземаме ключовете от стаите си, излизаме обратно до колата, където Андрю взема китарата от задната седалка.

— Трябваше да попитам, преди да дойдем тук — казва той, докато вървя редом с него, — но ако си гладна и искаш, мога да изтичам нагоре по улицата и да ти взема нещо.

— Не, добре съм. Благодаря.

— Сигурна ли си? — той ме поглежда.

— Да, изобщо не съм гладна, но ако трябва, мога просто да си взема нещо от автомата.

Той пъха ключа в първата врата и светва зелена светлина. След това с щракане я отваря.

— Но в тези неща има само захар и мазнина — казва той, припомняйки си предишните ни разговори за вредните храни.

Влизаме в доста невзрачна стая с едно легло, опряно в дъска, поставена зад него на стената. Покривката му е кафява и грозна и здравата ме плаши. Самата стая мирише на чисто и изглежда доста прилична, но аз никога не съм спала в мотел, без първо без да махна кувертюрата от леглото. Не можеш да кажеш какво се е загнездило там или кога е била прана за последен път.

Андрю поема дълбоко въздух, за да усети миризмата.

— Това е стаята за непушачи — казва той и се оглежда наоколо така, като че ли първо я проверява — Тази е твоята.

Оставя китарата подпряна на стената и влиза в малката баня, пали лампата, проверява вентилатора и после отива при прозореца от другата страна на леглото, за да провери климатика... В края на краищата средата на юли е. После отива при леглото, внимателно отдръпва завивката и оглежда чаршафа и възглавниците.

— Какво търсиш?

Отговаря, без да ме погледне:

— Проверявам дали е чисто, не искам да спиш в някакъв смърдалник.

Здравата се изчервявам и се обръщам, преди да може да ме види.

— Като че ли е рано за спане — казва той, отдръпва се от леглото и взема отново китарата, — но шофирането доста ме измори.

— Всъщност ти не си спал, откакто слязохме от автобуса в Шайен.

Пускам чантичката и сака си на пода до леглото.

— Вярно — съгласява се той. — Това означава, че съм бил на крак около осемнадесет часа. По дяволите, нямах представа.

— Изтощението ще ти го покаже.

Той отива при вратата, слага ръка върху лъскавата дръжка и отново я отваря. Аз продължавам да стоя до леглото. Моментът е малко смущаваш, но не трае дълго.

— Е, ще се видим сутринта — казва Андрю от входа. — Аз съм точно до теб в 110, така че само викни или потропай на стената ако имаш нужда от мен — по лицето му се чете само любезност и искреност.

Кимам и му се усмихвам в отговор.

— Ами, лека нощ — казва той.

— Лека.

Измъква се навън, като затваря безшумно вратата зад себе си.

Мисля разсеяно за него секунда, но се сепвам и започвам да ровя в сака. Това ще е първият душ, който ще взема от две денонощия насам. Направо се разтапям, като помисля за това. Измъквам отвътре чифт чисти пликчета и любимите си бели памучни шорти, както и спортна тениска с розови и сини ленти около късите ръкави. После намирам четката за зъби, паста и „Листерин" и се отправям към банята с всичко това в ръце. Събличам се гола, като смъквам с удоволствие мръсните дрехи и ги хвърлям накуп на пода. Поглеждам се в огледалото. О, господи, изглеждам ужасно! Гримът ми абсолютно се е изтрил, вече почти нямам никакъв грим върху миглите. От плитката са се измъкнали още руси кичури и са прилепнали отстрани на главата като мише гнездо.

Не мога да повярвам, че съм пътувала с Андрю в колата в този вид.

Вдигам ръка и смъквам лентата от плитката, за да освободя и останалата коса, след което прекарвам пръсти през нея, за да я разпусна напълно.

Първо си измивам зъбите и напълвам устата си с ментов „Листерин". Държа го там, докато щипането престане.

Душът е като манна небесна. Стоя под него безкрайно дълго и оставям полуврялата вода да продължава да ме бие, докато не издържам повече и топлината започва да ме унася в сън, още както съм права. Измивам всичко. По два пъти. Просто защото мога и защото е минало толкова дълго време. Накрая се обръсвам, доволна да се отърва от противните косми, започнали да растат по краката ми. Най — после затварям скърцащите кранове и посягам към акуратно сгънатата бяла мотелска тоалетна кърпа върху полицата в дъното на банята.

Чувам душа да тече в стаята на Андрю до моята и се улавям, че продължавам да слушам шума. Представям си го там как се къпе, в мислите ми няма нищо сексуално или перверзно, макар че съвсем няма да е трудно да си помисля и нещо такова. Просто си мисля изобщо за него, за това какво правим и защо. Мисля си за баща му и отново ми се къса сърцето, като знам колко много страда Андрю и как се чувствам безпомощна да направя нещо за него. Накрая си налагам отново да мисля за себе си, за собствения ми живот и проблеми, които наистина нямат нищо общо с тези на Андрю.

Надявам се, че никога няма да бъда принудена да му казвам за проблемите си и за всичките неща, които ме накараха да предприема това пътуване с автобус за никъде, защото ще се почувствам много глупава и егоистична. Моите проблеми са нищо в сравнение с неговите.

Лягам в леглото с влажна коса и я сресвам с пръсти. Включвам телевизора... Изобщо не се чувствам уморена, след като спах през по — голямата част от пътя до Денвър, и шаря по каналите, като след време го оставям на един филм с Джет Ли. Но той ми е повече за фон със звука, отколкото нещо друго.

Мама се е обаждала четири пъти и ми е оставила четири съобщения.

Все още нищо от Натали.

— Как я караш във Вирджиния? — казва тя в ухото ми. — Надявам се много да се забавляваш.

— Да, страхотно е. Ти как си?

Мама се кикоти в другия край на линията и това инстинктивно ме отблъсква. С нея има мъж. О, мамка му, надявам се, че не разговаря с мен в леглото гола, докато някой мъж лиже врата й.

— Добре съм, детето ми — казва тя. — Продължавам да се виждам с Роджър... следващата седмица отиваме на онзи круиз.

— Това е чудесно, мамо.

Тя отново се кикоти.

Аз сбърчвам нос.

— Е, миличка, трябва да тръгвам (престани, Роджър!) — отново се кикоти. Усещам, че ще повърна. — Просто исках да разбера как си. Моля те, обади ми се по някое време утре и ми разкажи по — подробно, става ли?

— Добре, мамо. Обичам те.

Затваряме и пускам мобифона пред мен върху леглото. После се отпускам на възглавницата и веднага започвам да мисля за Андрю, който е в съседната стая. Може да е допрял глава до същата стена. Продължавам да шаря из каналите още известно време, докато преглеждам всичките най — малко по пет пъти, и накрая просто се отказвам.

Смъквам се надолу още повече и оглеждам стаята.

Звукът от китарата, на която свири Андрю, ме изважда от унеса и аз се повдигам бавно от възглавницата, за да мога да чувам по — ясно. Мелодията е нежна, нещо между копнеж и тъга. И когато идва припевът, скоростта се засилва само за миг, а после отново идва тъгата до следващия стих. Много е хубаво.

Продължавам да го слушам как свири през следващите петнадесет минути, но след това настъпва тишина. Изключила съм телевизора веднага, след като го чух, и сега единственото, което чувам, е непрекъснатото шуртене, което идва от мивката в банята, както и шумът от някоя кола, която минава през паркинга на мотела.

Унасям се в сън и сънят отново се връща:

„Тази сутрин не получих обичайната поредица от текстови съобщения от Иън, преди да стана от леглото. Опитах се да му се обадя по телефона, но той звъня дълго, а гласовата поща така и не се включи. Иън го нямаше и в училище, когато пристигнах там.

Докато вървях по коридорите, всички се взираха в мен. Някои не можеха да ме погледнат в очите. Дженифър Парсънс се разплака, когато минах покрай нея при шкафчето й, а друга група момичета, всичките мажоретки, навириха носове срещу мен и ме погледнаха така, сякаш съм заразна. Не знаех какво става, но се чувствах като навлязла в някаква странна, паралелна реалност. Никой не ми казваше и дума, но беше съвсем очевидно, че всички в това училището знаеха нещо, което аз не знаех. И то беше лошо. Никога не съм имала врагове, освен че понякога мажоретките показваха завистта си към мен, защото Иън ме обичаше и не им обръщаше внимание. Какво мога да кажа? Иън Уолш беше по — страхотен от много популярния куотърбек и за никоя нямаше значение, дори и за Емили Дъртинг, най — богатото момиче в гимназията „Милбрук", че той не беше такъв и че родителите му още го докарваха в училище с кола.

[* Куотърбек — важен играч в отбора по американски футбол — Б.пр.]

Тя го желаеше въпреки това.

Всички го желаеха.

Отидох до шкафчето си с надеждата да видя скоро Натали. Може би тя щеше да ми каже какво става. Помотах се около шкафчето по — дълго от обикновено в очакване да я видя. Деймън беше този, който ме намери и ми каза какво се беше случило. Дръпна ме настрана в нишата, в която бяха чешмите. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Знаех, че се е случило нещо лошо още когато се събудих тази сутрин, дори преди да разбера, че нямам текстови съобщения от Иън. Почувствах се... Почувствах се така, като че ли знаех...

— Камрин — започна Деймън и тогава веднага разбрах сериозността на това, което щеше да ми каже, защото той и Натали винаги ми казваха „Кам", — снощи Иън е претърпял автомобилна катастрофа.

Почувствах, че дъхът ми спря и закрих с ръце устата си. Сълзи опариха гърлото и рукнаха от очите ми.

— Починал е рано тази сутрин в болницата.

На Деймън му беше много трудно да ми го каже, но мъката, която изразяваше лицето му, беше безпогрешна.

Останах вторачена в Деймън може би цяла вечност, докато краката не можеха да ме държат повече права и се срутих в ръцете му. Плаках толкова продължително, че ми се доповръща. Накрая Натали ни намери, и двамата ми помогнаха да стигна до кабинета на медицинската сестра."

Събудих се от кошмара изпотена, сърцето ми биеше лудо. Отметнах чаршафа от себе си и седнах по средата на леглото със свити до гърдите колене, прекарах ръце през главата си и продължително въздъхнах. Бях престанала да сънувам този сън много отдавна. Всъщност той беше и последният сън, който си спомням да съм сънувала. Защо се върна?

Стресна ме силно тропане по вратата.

— СТАНИ И СИЯЙ ЛЮТИЧЕ! — каза напевно Андрю от другата страна.

Дори не си спомням кога съм заспала отново след съня. Слънцето свети през един процеп между завесите и залива жълтокафеникавия мокет под прозореца. Ставам от леглото, отмятам назад разпуснатата си коса и отивам да отворя вратата, преди да е събудил целия мотел.

Той ме гледа учуден, когато отварям вратата.

— Мамка му, момиче — казва Андрю и ме оглежда, — какво по дяволите се опитваш да ми причиниш?

Аз се поглеждам все още сънена и разбирам, че още съм с мъничките памучни бели шорти и спортната тениска, без сутиен под нея. О, господи, зърната на гърдите ми светят като маяци през тениската! Скръствам ръце на гърдите и се старая да не го гледам в очите, когато той се вмъква вътре.

— Възнамерявах да ти кажа да се облечеш — продължава Андрю и се усмихва, докато влиза в стаята със саковете и китарата, — но всъщност може да пътуваш и така, ако искаш.

Клатя глава и се опитвам да скрия усмивката, която изпълзява на лицето ми.

Той се пльосва на един стол до прозореца и оставя багажа на пода. Облечен е в жълто — кафяви работни шорти, които стигат малко под коленете, обикновена тъмносива тениска с къси ръкави и онези черни маратонки със скрити чорапи, или направо без чорапи. Забелязвам татуировката на глезена му. Прилича на кръгообразен келтски знак, поставен точно върху костта на глезена. Определено има крака на бегач, прасците му са с изпъкнали, твърди мускули.

— Почакай там, докато се приготвя — казвам и отивам при сака си, поставен върху продълговатия шкаф в отсрещния край на стаята, върху който е и телевизорът.

— Колко време ще отнеме? — пита той и на мен ми прозвучава малко като разпит.

Спомням си какво беше казал в къщата на баща си и се колебая за отговора, като преценявам вариантите: моите обичайни тридесет минути за приготовление или да метна нещо върху себе си и да тръгна.

Той ми помага да разреша дилемата:

— Имаш две минути.

— Две минути? — възразявам аз.

Той кима и се хили.

— Чу ме. Две минути — вдига нагоре два пръста. — Ти се съгласи да правиш каквото кажа, не помниш ли?

— Е, да, но си мислех, че ще е нещо откачено като да си показвам задника на някого от движеща се кола или да ям бръмбари.

Повдига вежди и дръпва назад брадичката си така, като че ли току — що му подсказах две идеи.

— След време ще си покажеш задника на някого от движеща се кола и ще изядеш някой бръмбар... Ще стигнем и до това.

Какви по дяволите ги върша?

Извръщам рязко глава назад, за да му покажа, че съм възмутена и обидена и слагам ръце върху бедрата си.

— А, няма начин.

Забелязвам, че усмивката му се промени и сега приляга повече на „някой лукав ученик" . Поглеждам се и се усещам, че ръцете ми вече не прикриват зърната ми, които стърчат така гордо през тънката материя на тениската. Изпускам рязко въздух и отварям уста.

— — Андрю! —

Той навежда глава и се прави на засрамен, но това го прави още по — дяволит, докато ме гледа с премрежени очи.

— Майка му, направо е страхотен...

— Хей, ти си тази, която предпочете да възрази на условията ми, вместо да закриваш твоите „момичета" от очите ми. Трябва да те предупредя, че те са доста своенравни.

— Да, бе, обзалагам се, че не са единствените своенравни неща — усмихвам се самодоволно, грабвам сака си, шляпам с босите си крака до банята и затварям вратата.

Когато се поглеждам в огледалото, се усмихвам като на един от онези евтини портрети, които излагаха на витрините на фотоателиетата през 80 — те години.

Е, добре две минути. Направо се пъхвам в сутиена и в тесните си дънки и подскачам нагоре — надолу, за да намъкна задника си в тях. Ципа. Копчето. Старателно измивам зъбите. Бърза глътка „Листерин". Плакна. Гъргоря. Изплювам. Сресвам разрешената си коса и я прибирам набързо в рехава плитка, която премятам през дясното рамо. Черен грим за мигли, защото той е важното нещо в арсенала на грима. Червил.

ДУМ! ДУМ! ДУМ!

— Двете минути изтекоха!

Прекарвам червилото някак и го размазвам с парче тоалетна хартия.

Готова съм да се обзаложа, че той се усмихва от другата страна на вратата на банята и когато след секунда я отварям, виждам, че съм била права. Стои с ръце, вдигнати над главата, подпрян на касата на вратата. Твърдите му коремни мускули се виждат частично изпод повдигнатата нагоре тениска. Една тънка пътечка се спуска непосредствено под пъпа надолу към колана на шортите му.

— Виждаш ли? Я се погледни? — Андрю подсвирва и продължава да препречва входа на банята, но аз определено не гледам себе си. — Семплото е секси. Промъквам се покрай него, като използвам идеалната възможност да притисна с длани гърдите му, и той ме оставя да мина.

— Ау, я гледай ти — продължава той, — семпла, секси и неорганизирана. направо съм горд!

Дори изобщо не ми мина през ума. Само напъхах дрехите в сака, без да помисля да ги сгъна. Не съм „клинична маниачка". Въпреки това още от единадесетгодишна винаги съм си сгъвала дрехите и съм се опитвала да бъда спретната.