Миг преди никога

Пет

Денят, в който всичко се промени, беше вчерашният. Това нещо в главата, което ме тормозеше, ме принуди да стана. Така и сторих. То ми каза да си обуя обувките, да приготвя един малък сак с няколко най — необходими неща и да грабна чантичката си. Така и направих.

В това нямаше никаква логика или смислена цел, освен разбирането, че трябва да направя нещо различно от това, което правех, защото може би няма да издържа повече. Или мога да свърша като родителите си. Винаги съм мислела, че депресията прекалено се надценява и хората я употребяват за щяло и нещяло. (Много прилича на онази дума за обратните, която повече никога няма да кажа за някой мъж, докато съм жива.)

Когато бях в гимназията, момичетата често говореха колко са „депресирани" и как майките им ги водят на психиатър, за да им даде лекарство, а после се събираха, за да решат от чии хапчета искат да опитат. За мен депресията означаваше три думи: тъга, тъга и пак тъга. Гледах глупавите реклами, в които карикатурни фигури ходят тъжни насам — натам, а върху главите им непрекъснато се струпват черни облаци, и си мислех, че хората гледат на депресията като на нещо, с което могат дебело да се намажат. Съчувствам им. Винаги съм била такава. Не обичам да гледам как човек се измъчва, но признавам, че когато чуя някой да разиграва картата на депресията, просто вдигам нагоре очи и отивам да си гледам работата.

Нямах ни най — малка представа, че депресията е сериозна болест. Онези момичета в училище и идея си нямаха какво означава да си депресиран. Тук не става дума само за тъга.

Всъщност тъгата няма нищо общо. Депресията е болка в най — чиста форма и аз бих направила всичко, за да мога отново да почувствам някаква емоция. Каквато и да е. Болката боли, но при болка, която е толкова силна, че може повече да не усещаш нищо, точно тогава започваш да се чувстваш така, като че ли ще полудееш. Много се тревожа, когато си давам сметка, че за последен път плаках в онзи ден в училище, когато научих, че Иън е загинал в автомобилна катастрофа. Плаках в прегръдките на Деймън. Точно пък в неговите.

Обаче това беше последният път, в който пролях сълза, а то беше преди малко повече от година. След това престанах да плача. Нито при развода на родителите ми, нито когато беше осъден Коул, нито когато Деймън показа истинското си лице, нито когато Натали ми заби нож в гърба. Продължавам да си мисля, че ще дойде ден, когато нещо в мен ще се пречупи и ще си изплача очите с лице, заровено във възглавницата. Ще започна да драйфам от толкова много плач. Обаче този ден така и не идва и аз продължавам да не чувствам нищо. С изключение на усещането, че трябва да се освободя от всичко. Този неудържим сигнал от подсъзнанието ми, макар и твърде неясен, ме принуди да му се подчиня. Не знам защо. Не мога да го обясня, но той е там и не мога да престана да се вслушвам в него.

Прекарах по — голямата част от нощта на автогарата. Седях там и чаках онова нещо да ми подскаже какво да правя. После отидох при гишето.

— Мога ли да ви помогна? — попита равнодушно жената.

Замислих се за миг и казах: — Отивам да видя сестра си в Айдахо, защото току — що роди.

Тя ме погледна смутено. Признавам, че и аз се смутих.

Нямам сестра и никога не съм била в Айдахо, но това беше първата лъжа, която ми дойде наум. Жената ядеше печени картофи. Виждаха се зад бюрото, потопени в купа със заквасена сметана. Така че съвсем естествено Айдахо* беше първият щат, който ми дойде наум. Всъщност нямаше значение къде ще избера да отида, защото ми беше все едно. Реших, когато пристигна в Айдахо, да си купя билет за някъде другаде. Може би за Калифорния. Или за Вашингтон. А може и да се отправя на юг и да видя какво представлява Тексас. Винаги съм си го представяла като гигантски равнинен пейзаж с крайпътни барове и каубойски шапки, а хората в него като някакви злобни гадняри или нещо от сорта. Може би ще ме наритат здравата с каубойските си ботуши. Няма да го усетя. Вече не чувствам нищо, нали не сте забравили ?

[* В Айдахо се произвежда една трета от картофите в САЩ — Б.пр.]

Това беше вчера, когато реших просто да стана и да тръгна, за да се освободя от всичко. Винаги съм искала да го направя, т.е. да се освободя, но никога не съм си представяла, че ще стане по този начин. Иън и аз, преди той да умре, планирахме живота ни да премине по нетрадиционен начин. Искахме да се разграничаваме категорично от всичко предсказуемо, от всичко, което можеше да ни превърне в същите търтеи на обществото, които стават сутрин по едно и също време и вършат същото, каквото са правили предишния ден. Искахме да скитаме по света с раница на гърба... тъкмо затова го казах на Натали онзи ден в кафенето. Може би част от мен се беше надявала тя също да се запали от идеята, която имахме Иън и аз, и ще го направи заедно с мен. Обаче, подобно на всичко друго, не стана точно така, както се надявах.

Покрай прозореца ми се мяркат неясните очертания на Тенеси. Пада нощ и след време аз също заспивам. Не сънувам. Не съм сънувала нито веднъж, откакто почина Иън, но може би така е по — добре. Ако сънувам, сънищата ми може би ще провокират емоции, а аз съм приключила с емоциите. Започвам да свиквам с това, че ми пука за нищо. Като изключим някои съмнителни типове по автогарите, вече не се страхувам от нищо. Предполагам, че когато вече не ти пука за нищо, това някак си те кара да приемаш и страха, по дяволите.

Преди и не ругаех толкова много.

Всичко изглежда едно и също. Между дома и Мисури като че ли единственото нещо, което се променя, са регистрационните табели на колите. Във всеки щат край пътя може да се видят потрошена кола, някой на автостоп или мъж по потник с туба за бензин в ръка да върви към най — близкото отклонение от магистралата, където са се скупчили всички бензиностанции и закусвални. И винаги, ама винаги, ще видите там някъде по една — единствена дамска секси обувка. Какво означава това с обувките?

Пътуването с автобус е като да сте в друг свят. Всеки е наясно, че когато се качи, ще изкара известно време там. Доста време. Претъпкано е. Обикновено пътниците са така плътно един до друг, че можеш да помиришеш най — различни одеколони и дезодоранти, както и най — различни перилни препарати, използвани от хората. За съжаление можеш да подушиш и такива, които изобщо не употребяват одеколони и дезодоранти, а дрехите им вероятно не са били прани от няколко дена.

Двучасовото закъснение се проточва безкрайно и когато моят следващ автобус спира на автогарата, аз съм сред малката група хора, които стават и се нареждат на опашка. Тук поне седалките са тапицирани и ще мога отново да се настаня удобно.

Шофьорът на автобуса взема билета ми и къса своя отрязък, след което ми връща остатъка. Пъхвам го на сигурно място в сака и се качвам в автобуса, като оглеждам и двете редици със седалки, за да открия коя от всичките е точно за мен. Спирам се на една до прозореца в дъното и моментално се чувствам по — добре, след като тялото ми се отпуска върху тапицерията. Въздъхвам, притискам сака до корема си и скръствам ръце върху него. Минават десетина минути, докато шофьорът се увери, че всички пътници за този курс са по местата си. Отива да затвори вратите, но когато дръпва ръчката, те изскърцват остро и пак се отварят. Качва се младеж с черен сак през рамо. Висок, късо подстригана по модата кестенява коса, плътно прилепнала тъмносиня тениска с къси ръкави и сдържана усмивка, която може да е или признак за истинска любезност, или за по — голяма самоувереност.

— Благодаря — казва спокойно той на шофьора.

Въпреки че има много празни места, от които да избира, аз нарочно свалям сака си върху седалката до мен, в случай че реши, че тъкмо това е най — подходящото място за него. Знам, че е малко вероятно, но съм от тези, които се презастраховат за всеки случай. Вратите отново изскърцват, докато младежът се насочва между редовете към мен. Свеждам очи върху списанието пред мен и се зачитам в една статия за Бранджелина*. Въздъхвам с облекчение, когато той ме подминава и се настанява на двете празни седалки зад мен.

[* Бранджелина — Брат Пит и Анджелина Джоли — Б.р.]

Зяпам през прозореца в продължение на един час, а после се унасям в дрямка. По някое време, след като се е стъмнило, се събуждам от приглушена музика, която идва от слушалки точно зад мен.

Първоначално просто продължавам да си седя с надеждата, че може би той ще забележи върха на сега напълно будната ми глава, която подскача на облегалката, и ще реши да намали звука.

Обаче не го прави.

Протягам назад ръка, за да разтрия схваналите се по време на съня мускули на врата ми, и се обръщам към него.

Заспал ли е? Как може някой да спи, когато музиката гърми в ушите му? В автобуса е тъмно като в рог, като се изключат две едва мъждукащи лампи за четене, които светят върху книги и списания над седалките на пътниците, и малките зелени и сини светлини върху таблото пред шофьора. Младежът, който седи зад мен, е обгърнат от мрак, но аз виждам едната страна на лицето му, осветена от луната.

Размишлявам една секунда, а после се изправям на колене върху седалката, навеждам се през облегалката, протягам ръка и потупвам човека по крака. Той не се помръдва. Потупвам го по — силно. Размърдва се, отваря бавно очи и се заглежда в мен, докато вися по корем върху облегалката. Вдига ръка и сваля слушалките от ушите си, като оставя музиката да се чува през малките говорители.

— Може ли да го намалите малко?

— Ама вие чувате ли я? — пита той.

Повдигам вежда и казвам:

— Ами да, доста е силна.

Той свива рамене, натиска бутона за силата на звука на МП3 плейъра и музиката стихва.

— Благодаря — казвам аз и се смъквам обратно върху седалката.

Този път не лягам свита в ембрионална поза върху седалките, а се подпирам върху стената на автобуса и опирам глава в прозореца. Скръствам ръце и затварям очи.

— Хей !

Отварям очи, но не мърдам главата си.

— Спите ли вече?

Повдигам глава от прозореца и виждам, че мъжът се е надвесил над мен.

— Току — що затворих очи — отвръщам аз. — Как бих могла вече да съм заспала?

— Ами не знам — прошепва той. — Дядо ми можеше да заспи само две секунди, след като затвори очи.

— Дядо ви да не е бил нарколептик?

Следва пауза.

— Не ми е известно.

Ау, това беше доста нелепо.

— Какво искате? — казвам аз също толкова тихо като него.

— Нищо — отвръща той и ми се ухилва. — Просто исках да разбера дали вече сте заспала?

— Защо?

— За да пусна отново музиката?

Замислям се за секунда, разтварям ръце и се надигам от седалката, за да го погледна.

— Искате да изчакате, докато заспя, за да пуснете музиката и да ме събудите отново ли! — трудно ми е да го проумея.

Той леко се усмихва.

— Ама вие спахте в продължение на три часа, без тя да ви събуди — казва той. — В такъв случай предполагам, че причината не ще да е била музиката ми. Ще трябва да е било нещо друго.

Сбърчвам вежди.

— Не е. Абсолютно сигурна съм, че е била музиката.

— Е, добре — отвръща той, смъква се в седалката и изчезва от погледа ми. Изчаквам няколко секунди, преди да затворя очи, в случай че всичко това започне да става още по — абсурдно, но когато не става, отново се пренасям в Земята без сънища.