Миг преди никога

Седем

Днес ми се обади брат ми от Уайоминг. Каза, че нашият старец няма да го бъде още дълго — последните шест месеца прекарал ту вътре, ту извън болницата.

— Ако искаш да го видиш — каза Ейдън по телефона, — по — добре ела веднага. Наистина чувам Ейдън. Чувам го. Обаче единственото, което стига до съзнанието ми точно в този момент е, че баща ми вече е пътник. Да не сте посмели да ревете за мен — беше казал той на мен и братята ми миналата година, когато му откриха рядка форма на рак в мозъка. Направо ще те залича от завещанието си, момче.

Мразех го за това, мразех го, че ми каза с толкова много думи, че ако плача за него, единствения човек в живота ми, за когото бих умрял, ще ме смята за някакъв женчо. Не ми пука за завещанието. Каквото и да ми остави, няма да се възползвам от него. Може би ще го дам на мама.

Баща ми винаги е бил много корав човек. Отнасяше се изключително строго с мен и братята ми, но често си мисля, че станахме свестни хора (а може би точно това е имал предвид, като ни е налагал такава строга дисциплина). Най — големият, Ейдън, притежава успешен бар и ресторант в Чикаго и е женен за педиатър. Най — малкият Ашър е в колеж и се е насочил към кариера в Гугъл.

А аз? Неудобно ми е да кажа, че тайно изпълних няколко еднократни ангажимента като модел за реномирани агенции, но го направих, само защото миналата година го бях позакъсал финансово. Като научих за баща ми, не можах да плача и затова си го изкарах на моя шевролет камаро — модел 1969. Направих го на нищо с една бейзболна тояга. С баща ми бяхме реставрирали напълно тази кола направо от нищото. Това беше нашият проект „баща — син", който започнахме да реализираме, малко преди да завърша гимназия. Реших, че след като него вече няма да го има, няма да има нужда и от колата.

Ах, да, манекенството.

Не, по дяволите, не съм търсил работа като манекен. Не си падам по такива тъпотии. Просто така се случи, че си седях в бара на Ейдън, когато двама агенти на модни агенции ме завариха там да се наливам. Предполагам, че не им е пукало колко съм... наквасен, защото ми пъхнаха в ръцете визитките си, предложиха ми щедра сума, само за да посетя сградата им в Ню Йорк, и след като в продължение на три седмици стоях вторачен в камарото и съжалявах за това, което му бях сторил, реших: защо пък не? Онзи чек, който ми дадоха, само за да се явя, можеше да покрие част от положения от мен физически труд. Явих се. Макар парите, които спечелих от участието в няколко рекламни клипа, да бяха достатъчни за поправката на колата, отказах предложения ми от модната агенция „ЛЛ Елит" договор за петдесет хиляди долара, защото, както казах, просто не ми е по вкуса да се фръцкам насам — натам по бельо, за да си изкарвам хляба. Мамка му, почувствах се омърсен дори от няколкото ангажимента, които изпълних. Затова направих онова, което би направил всеки мъж, който яде червено месо и пие бира. Опитах се да изглеждам повече мъж, отколкото педал, като си направих няколко татуировки и постъпих на работа като механик. Не е бъдещето, което моят старец искаше за мен, но за разлика от братята ми отдавна разбрах, че става дума за моето бъдеще и за моя живот и че не мога да живея така, както някой друг иска да живея. Напуснах колежа, когато разбрах, че уча нещо, за което не давам и пукната пара.

Как е при хората, които имат желание да следват нечий пример?

Не и аз. Искам едно нещо в живота. Не са пари, слава или пък обработеният ми чрез фотошоп образ да наднича от билборд на Таймс Скуеър, нито колежанско образование, което по — късно може да ми е от полза, а може и да не е. Не съм сигурен какво искам, но го чувствам някъде дълбоко в стомаха си. Седи си там и дреме. Ще го позная, когато го видя.

— С автобус? — пита, невярващ на ушите си Ейдън.

— Да — отговарям аз. — Ще пътувам до там с автобус. Имам нужда да помисля.

— Андрю, татко може и да не издържи — казва той и аз усещам напрежението в гласа му. — Говоря ти сериозно, братле.

— Когато пристигна — тогава.

Прекъсвам връзката.

Мисля, че малка част от мен се надява той да умре преди това, защото знам, че ще се разкисна съвсем, ако умре, докато съм там. Това е моят баща, човекът, който ме е отгледал и от когото се възхищавам. А той иска да не рева. Винаги съм правил всичко, което ми е казвал, и като добър син, какъвто винаги съм се опитвал да бъда, знам, че ще потисна сълзите, защото той така ми е наредил. Обаче знам също, че това ще предизвика в мен нещо по — разрушително.

Не искам да постъпвам така, както направих с колата.

Вземам един сак, в който слагам чифт чисти дрехи, четка за зъби, мобилен телефон, МП3 — ка с любимите ми класически рокове — още един отпечатък на баща ми е върху мен: — Тези нови неща, които хлапетата слушат днес, са калпава музика, синко — — казваше той най — малко веднъж годишно. — — Пусни Лед, момче! — Признавам, че не отхвърлям напълно по — новата музика само защото баща ми го правеше. Нали помните, че си имам собствено мнение, дявол да го вземе? Обаче аз наистина израснах с голяма доза класика и се гордея с това.

— Мамо, тези не ми трябват.

Тя пъха в сака пакет с дузина пликчета стерилни кърпички. Винаги е имала фобия от микроби.

От шестгодишен съм живял ту в Тексас, ту в Уайоминг. Давам си сметка, че се чувствам по — добре в Тексас, защото ми харесват Заливът и горещината. От четири години имам собствен апартамент в Галвестън, но снощи майка ми настоя да остана при нея. Знае как се чувствам заради баща ми и е наясно, че понякога ставам избухлив, когато страдам или когато съм вкиснат. Миналата година изкарах една нощ в затвора, защото спуках от бой Дарън Ебе, след като той удари приятелката си пред мен. А когато приспах завинаги най — добрия си приятел Максимус поради сърдечна недостатъчност, здравата си ожулих ръцете, след като излях яда си на едно дърво зад апартамента ми.

По принцип не съм избухлив, само спрямо мижитурки и понякога към себе си.

— Тези автобуси са отвратителни — казва тя и ми подава сака. — Пътувах с един някога, преди да срещна баща ти, и повръщах цяла седмица след това. Не споря с нея, ще е безсмислено.

— Все още не мога да разбера защо не вземеш самолет. За нула време ще си там.

— Мамо — казвам аз и я целувам по бузата, — просто имам нужда да направя това, като че ли е нещо предопределено, или неизбежно — всъщност изобщо не вярвам на втората част, но реших да я поразвеселя с нещо по — смислено, въпреки че тя добре разбира, че говоря пълни глупости. Отварям кухненския шкаф, вземам две тарталети с кафява захар и канела от кутията и ги пускам в сака. — Може би самолетът е предопределен да катастрофира.

— Това не е смешно, Андрю — казва тя и ме поглежда строго.

Усмихвам се и я притискам до себе си.

— Всичко ще бъде наред и ще успея да стигна навреме, преди татко да... — гласът ми секва.

Майка ме притиска до себе си по — силно, отколкото аз нея.

Докато стигна до Канзас, започвам да мисля дали тя не беше права. Въобразявах си, че ще мога да използвам дългото пътуване, за да размисля, да си проясня главата и може би да си дам сметка какво правя и какво ще правя, след като баща ми умре. Защото нещата ще бъдат различни. Те винаги се променят, когато някой, когото обичаш, умре. Не можеш да се подготвиш за тези промени, независимо какво правиш предварително. Единственото сигурно нещо винаги е, че започваш да се питаш кой ще е следващият.

Знам, че никога няма да мога да гледам на майка си по същия начин. Струва ми се, че пътуването е автобус е повече оскърбление, отколкото време за смислен размисъл. Би трябвало да си дам сметка, че времето, в което ще бъда сам с мислите си, няма да ми се отрази добре. Вече стигнах до заключението, че в значителна степен пилея живота си напразно и започвам да изпитвам усещания, характерни за проглеждалото: Защо съм тук? Какъв е смисълът на живота? Какво по дяволите правя? Абсолютно сигурен съм, че не съм имал никакво божествено просветление, нито пък съм гледал през прозореца на автобуса, спомняйки си за драматичен момент от някой филм, когато изведнъж животът ми става напълно ясен. Единствената музика, която служеше за фон на този мой филм, беше на Алис ин Чейнс*, а това не е точно песен, подходяща за миг на божествено просветление.

[* Алис ин Чейнс — американска гръндж група, сформирана в края на 90 — те години на миналия век. — Б.пр.]

Шофьорът тъкмо се кани да затвори вратите на автобуса, когато се качвам на стъпалото и той ме забелязва.

Благодаря на бога, че се оказа автобус, в който мога да поспя — има много свободни места. Насочвам се към дъното и се вторачвам в две празни седалки точно зад една хубавичка блондинка. Почти сигурен съм, че е „примамка за затвора". Радарът ми за такива примамки е винаги включен, особено след като за малко не се чифтосахме с едно момиче, с което се запознах в ресторант на „Деъри Куин"*. Тя каза, че е на деветнайсет, но по — късно установих, че била на шестнайсет и баща й бил на път към паркинга, в който бяхме, за да ме усмърти от бой.

[* Деъри Куин — верига ресторанти. — Б.пр.]

Баща ми правилно каза веднъж: Напоследък не можеш да различиш дванадесетгодишните от двадесетгодишните, сине. Ще трябва да е от нещо, което властите слагат във водата — много внимавай, когато ти се прииска да заковеш някоя.

Приближавам момичето в автобуса и забелязвам, че тя слага сака си върху външната седалка, за да не мога да седна там.

Това е глупаво. Ами да, хубавка е, но в този автобус има десетина празни места, което означава, че ще заема две от тях, за да мога да си настаня задника, както си искам, и да поспя, от което имам толкова голяма нужда. Обаче нещата не се развиват, както са планирани, и няколко часа по — късно, малко след като се стъмва, продължавам да съм съвсем буден и да се взирам през високия прозорец, а музиката гърми в ушите ми. Момичето пред мен спи дълбоко от около час и на мен ми писна да слушам как говори насън. Въпреки че не мога да разбера почти нищо от това, което казва, всъщност не ми се иска и да знам. Човек има усещането, че шпионира, когато чува мислите на хора, които си нямат представа какво правят. Много повече предпочитам да слушам моите записи.

След като най — после заспивам, съм принуден да отворя с мъка очи, когато усещам нещо да ме тупа по крака. Ау, тя е доста красива дори и след като косата й е прилепнала към едната страна на лицето, а останалата част е обгърната от мрака. Примамка за затвора, Андрю. Не е нужно да си напомням, че тя вероятно е примамка за затвор, за да се пазя да не направя нещо, което знам, че не трябва да правя. Не, припомням си го, защото не искам да се разочаровам, когато разбера, че съм бил прав.

След бърза размяна на реплики относно възможността музиката ми да е причина тя да се събуди, намалявам звука и момичето се смъква обратно в малката си преградка от автобусни седалки.

Когато се навеждам над облегалката й, за да я погледна, се питам какво ме накара да го направя. Но аз винаги съм си падал по предизвикателствата, а нейното нахакано държание към мен в разговора, който продължи по — малко от четиридесет и пет секунди, беше достатъчно, за да стисна ръката й в този въображаем облог.

Винаги съм си падал по нахаканите.

И никога не отстъпвам пред предизвикателствата.

Следващата сутрин. Предлагам й да й дам да ползва МПЗ — ката ми, но очевидно и тя има фобия от микроби като майка ми.

От другата страна на пътеката, през три седалки от момичето, седи мъж, вероятно в началото на четиридесетте. Още на влизане забелязах как я гледа. Тя нямаше представа, че я наблюдава, и за мен е малко обезпокоително, като си помисля колко дълго я е наблюдавал, още преди да се кача, и какво си е правил, докато седи там съвсем сам в тъмното.

Още от самото начало го държа под око. Толкова се е захласнал по нея, че се съмнявам да има представа, че го наблюдавам. Очите му непрекъснато шарят между нея и малката като кибритена кутийка тоалетна надолу по пътеката между седалките. Почти чувам как се сменят предавките, които щракат в главата му.

Питам се кога ли ще се опита да предприеме нещо.

Точно тогава той става.

Изхлузвам се от седалката си и сядам в тази до нея. Правя се на ударен, все едно нищо не е станало. Чувствам погледа й върху мен, все едно ме пита какво по дяволите си мисля, че правя.

Мъжът минава покрай нас, но не му позволявам да види очите ми, защото това ще ме издаде, че го наблюдавам. Вероятно в момента си мисли, че просто играя собствената си игра с момичето, че и аз предприемам нещо от своя страна и че засега той ще преглътне това, но ще се опита отново по — късно. Само че това „по — късно" ще бъде, когато стоваря юмрука си в лицето му.

Бъркам в сака и си търся пакета със стерилните кърпички, който сложи майка ми.

Издърпвам една, изтривам слушалките и й ги подавам.

— Като нови са — казвам и чакам да ги вземе, но знам, че няма да го направи.

— Наистина няма нужда, но ви благодаря.

— Може би сте права, че така ще ви е по — добре — отвръщам аз и слагам МП3 — ката обратно в сака. — Не слушам Джъстин Бийбър, нито онази откачена месеста кучка, така че предполагам, че просто ще трябва да минете без тях.

Съдейки по досадата, изписана на лицето й, наистина съм я ядосал. Засмивам се леко на себе си, като извръщам глава малко встрани, за да не ме види, че се хиля.

— Първо на първо, не слушам Джъстин Бийбър — благодаря на бога. — И второ, Гага не е чак толкова лоша. Признавам, че прекалява с шокиращите изпълнения, но харесвам някои нейни парчета.

— Това е калпава музика и вие го знаете — цитирам аз баща си и поклащам глава.

Оставям сака на пода, облягам се назад, като подпирам единия си крак в седалката пред мен. Чудя се защо още не ми е казала да се разкарам. Това също ме безпокои. Дали щеше да бъде „прекалено учтива", за да не каже веднага на онзи мъж да се разкара, ако се беше настанил тук преди мен?

Няма начин някоя като нея да си пада по такъв като него, но понякога момичетата оставят вродената си прекалена любезност да надделее. И това трае само няколко секунди.

Отново я поглеждам и оставям главата си да клюмне настрани върху седалката.

— Истината е в класическия рок — казвам аз. — Цепелин, Стоунс, Джърни,

Форинър... Нещо от тях да ви е познато?

Поглежда ме възмутена.

— Не съм толкова глупава — казва тя, а аз леко се подсмихвам, защото отново виждам това нахакано държане. — Харесвам Бед Къмпани.

— Кажете една песен на Бед Къмпани и ще ви оставя на мира — предизвиквам я аз.

Разбирам, че започва да става нервна по това как леко прехапва долната си устна и също както не подозира, че говори насън, така няма представа и че е наблюдавана от лоши мъже.

Чакам търпеливо, неспособен да махна усмивката от лицето си, защото ми е забавно да я наблюдавам как се гърчи в този критичен момент, докато се опитва да си спомни нещо конкретно от онова време, когато е пътувала в колата с родителите си и е слушала тези банди.

— Готова за любов — отговаря накрая тя и аз съм впечатлен.

— Готова ли сте? — питам и в този момент нещо ми прещраква в главата.

Не знам какво по дяволите е, но то е там, маха ми зад една стена, както когато разбираш, че някой те наблюдава, но още не виждаш никого.

— Хм? — възкликва учудена тя, заварена напълно неподготвена за въпроса ми, както съм и аз след това.

По лицето ми се прокрадва усмивка.

— Нищо — отвръщам аз и гледам встрани.

Перверзникът от тоалетната се връща безшумно по тъмния коридор между редовете към мястото си. Няма съмнение, че е вкиснат, че седя там, където той иска да седне. Доволен съм, че тя изчака той да отмине, и едва тогава да ме помоли да се преместя, за да може да използва и двете седалки.

След като пропълзявам обратно зад нея, се навеждам през облегалката на седалката й и казвам:

— Между другото, за къде пътувате?

Тя ми отвръща — за Айдахо, но мисля, че в отговора й има нещо повече от това. Не мога да кажа точно какво е, но имам чувството, че или лъже, което може би е добре, защото аз съм й напълно непознат, или крие нещо друго.

Засега преставам да мисля за него, казвам й аз за къде пътувам и се смъквам в седалката си зад нея.

Мъжът на три седалки пред мен отново я гледа. Вече съм готов още сега да счупя проклетата му глава само защото гледа.

Часове по — късно автобусът спира за почивка на паркинга и шофьорът ни дава петнадесет минути да излезем, да се поразтъпчем и да си вземем нещо за ядене. Наблюдавам как момичето се отправя към тоалетните вътре и съм пръв на опашката, за да си поръчам храна. Получавам я и излизам обратно навън, като се настанявам на тревата. Перверзникът минава покрай мен и се връща обратно сам в автобуса.

Успявам да я заговоря и да я накарам да седне заедно с мен. Отначало тя се колебае, но очевидно съм достатъчно чаровен. Майка ми винаги ми е казвала, че съм нейното очарователно средно дете. Предполагам, че е имала право. Разговаряме една — две минути за това защо отивам в Уайоминг, а тя в Айдахо. Продължавам да се опитвам да разбера що за човек е и какво е това, което не мога напълно да разгадая, но същевременно се опитвам да си наложа да не се заплесвам по нея — вероятно ще се окаже, че или наистина е примамка за затвора, или ме лъже.

Обаче тя изглежда да е около моите години, по — млада е от мен, но разликата не ще да е голяма.

Мама му стара! Защо дори изобщо ми минава мисълта, че мога да хлътна по нея?

Докато аз седя на тревата до нея, баща ми може в същия момент да умира. Не би трябвало да мисля за нищо друго, освен за него и какво ще му кажа, ако успея да стигна до Уайоминг, преди той да издъхне.

— Как ви е името — питам, като оставям питието си на тревата и се опитвам да прогоня мислите за смъртта на баща си някъде другаде в главата.

Тя се замисля за минута, вероятно колебаейки се дали да ми каже истината.

— Кам — отговаря накрая.

— Кратко от какво?

— Камрин.

— Аз съм Андрю. Андрю Париш.

Изглежда малко срамежлива.

— И така, на колко сте години? — пита тя и това напълно изненадва.

Дали пък няма да се окаже, че не е примамка за затвора, защото непълнолетните момичета, когато искат да излъжат за възрастта си, обикновено странят всячески от тази тема. Сега вече се надявам, че може да е напълно законна. Ами да, много ми се иска да е...

— Двадесет и пет — отговарям аз. — А вие? — изведнъж спирам да дишам.

— На двадесет — отвръща тя.

Замислям се за момент със свити устни върху отговора й. Все още не съм сигурен дали не ме лъже, но може би като прекарам повече време с нея през това пътуване, което като че ли ни събра, ще разбера истината.

— Ами радвам се да се запозная с вас, двайсетгодишна Кам, кратко от Камрин, пътуваща за Айдахо на гости на сестра си, която току — що е родила.

Усмихвам се. Разговаряме още няколко минути — осем, за да бъда точен, — за това — онова и аз успявам да я поизнервя още малко, защото с тази нейна нахакана уста си го заслужава.

Всъщност мисля, че начинът, по който се отнасям към нея, й харесва. Мисля, че има някакво привличане. Въпреки че е малко, но го усещам. И причината наистина може да е начинът, по който изглеждам — по дяволите, точно сега дъхът ми вероятно мирише на задник, а и днес не съм вземал душ. Ако ще е заради вида ми, за разлика от повечето момичета, които са ме харесвали, тя вече ме отхвърли. Не пожела да седя до нея в автобуса. Не се поколеба да ми каже да намаля музиката, и то доста рязко при това. Вкисна се, когато я заподозрях, че има Бийбър треска (от нея и аз се вкисвам, но такова ни е обществото), а освен това имам чувството, че изобщо няма да се поколебае да ме изрита в топките, ако си позволя да я докосна по неприличен начин. Не че бих го направил. В никакъв случаи. Обаче е добре да знам, че е от тези.

Да, по дяволите. Харесвам това момиче.

Качваме се в автобуса и аз отново пропълзявам на мястото си, като оставям краката ми да стърчат на пътеката, а после виждам нейните бели обувки за тенис също да се подават и се усмихвам при мисълта, че ме намира за достатъчно интересен, за да приеме идеи от мен. Двадесет минути по — късно проверявам какво прави и точно както очаквах, здравата е заспала. Засилвам музиката и слушам, докато също заспивам, а на следващата сутрин се събуждам много преди нея.

Тя наднича през облегалката, а аз се усмихвам и й махам с пръст.

На дневна светлина е дори още по — хубава.