Миг преди никога

Допълнение:

А сега внимание!

Драги читателю,

За много хора „Миг преди никога" свърши със сърцераздирателен емоционален момент и си признавам, че когато го написах, бях така развълнувана като всеки друг. Почувствах, че ако бях прибавила каквото и да било, то не само ще удължи прекалено тази история, но едно допълнение ще намали изживяването, което много хора са почувствали. Категорично не исках да направя това. Обаче, след като книгата беше издадена, получих куп имейли и коментари от хора от цял свят, които ме молеха за едно:

— Бихте ли описала сцената в болницата от гледна точка на Андрю, ако обичате?

Как бих могла да кажа „не"?

Така че трябваше веднага да започна работа по нея и да я свърша за един ден. Обаче после изчаках. Дълго време възнамерявах да я пусна в блога си и да я оставя на разположение на всеки да я прочете оттам, но по онова време все още се надявах някой друг издател да прояви интерес към книгата ми. Започнах да си представям как сцената е включена в самата книга, а не като част от историята, като нещо малко по — специално, вмъкнато отзад за онези, които са ме помолили да я напиша.

И после мечтата ми стана реалност, защото един издател прояви интерес и сега вие ще трябва да прочетете тази специална „допълнителна" глава от Андрю.Читателите най — после ще влязат в главата му и ще разберат какво е мислил, когато е лежал в болничното легло с Камрин, сгушила се до него. Ще разберете какво се е случило, когато той и Камрин са се разделили и I сестрата го е извела в инвалидната количка от стаята.

Искам също да се възползвам от тази възможност да благодаря на всички почитатели, които направиха историята на Камрин и Андрю такава, каквато е, за това че я подкрепиха и я разпространиха така безрезервно, че книгата стана бестселър на „Ню Йорк Таймс"! Без всички вас това изобщо нямаше да е възможно. Огромни благодарности на супер агента Джейн Дистъл, която ме избави от някои наистина неприятни моменти, както и на агента ми за чуждестранни права Лорън Абрамо, която като че ли всеки ден сключва нови и нови споразумения с чуждестранни издателства. И, разбира се, на издателство „Grand Central Publishing/ Forever Romance" и на моята редакторка Меха Пеърх, която хареса много „Миг преди никога" и повярва достатъчно в нея, за да я приюти във Forever Romance (Вечни любовни истории).

И така, ето я допълнителната сцена в болницата от гледна точка на Андрю. Много бих искала да науча от вас какво мислите за нея, като я коментирате в страницата ми във фейсбук.

Facebook.com/J.A.Redmerski,

Twitter@Redmerski,Goodreads или в моя уебсайт:

www.jessicaredmerski.com

Отново благодаря и приятно четене!

Дж. А. Редмерски

Наистина мислех, че имам повече време. Измина по — малко от година, откакто Марстърс ме шашна, като почти ми каза, че ще свърша като баща си. Е, не съвсем директно, но общо взето, това разбрах от няколкото думи, които изрече. Знам, че просто се държах като задник. Д — р Марстърс, а и семейството ми се опитаха да ме убедят да се върна при него, да направя повече изследвания и да разбера колко сериозна е работата, но какво повече би могъл да ми каже той, което вече да не знаех? За баща ми нямаше надежда. Направиха му всички изследвания. Отиде на всички прегледи. Вземаше лекарството, което му дадоха, и се подложи на леченията. За известно време. Докато разбра, че при всички случаи ще умре и отказа да протака неизбежното. Изпразни всичките си банкови сметки, освен тези на семейството си. Обаче аз съм негов син и мисля, че такива неща са наследствени. Затова така и не се върнах при Марстърс. Защото също като баща си, не исках това да се проточва. Едва шест месеца, след като ми беше поставена диагнозата, отстъпих и направих някои проучвания. Открих, че типично за мозъчните тумори е, че съвсем не са наследствени, само около пет процента. Прочетох нещо и за редките симптоми. Не съм имал никакви симптоми, а и баща ми никога не е имал. Обаче главоболията започнаха да стават по — лоши. Много по — лоши. А и започнах да имам припадъци. Това здравата ме изплаши.

По същото време разбрах, че е прекалено късно. Не исках да отида при Марстърс, за да търся някакво магическо решение, което знаех, че той не може да ми предложи. Защото чаках прекалено дълго.

Но стига за това.

Сега всичко, което има значение, е Камрин. Аз съм един голям задник, че я въвличам в това, особено след... По дяволите, къде ми беше умът?! Последният й приятел е умрял, а ето, че аз й погаждам отново всичко това. Предполагам, че чисто и просто съм един егоист. Защото я обичам и защото още от момента, в който ми заговори в онзи автобус там в Канзас, знаех, че тя е жената.

Обаче съдбата е жестока и ако Съдбата се изпречи пред мен точно сега, ще я изритам там, където най — много ще я заболи.

Просто се надявам, че Камрин може да ми прости.

Вратата на болничната ми стая се отваря и аз я виждам за първи път след последната нощ, когато правих любов с нея. Тя само ме поглежда за момент, лицето й е изпълнено с болка, с мъка. Мамка му, това ме убива. После се приближава към мен и пада в прегръдките ми. Притискам я силно до себе си. Не искам никога да я пусна.

Господи. не искам никога да я пусна да си вър.

Държа бузите й с ръце, отмятам косата й от очите и изтривам с целувки сълзите, които се стичат по лицето й. Преглъщам моите, защото знам, че ако ги види, това само ще накара Камрин да се почувства по — зле.

— Толкова съжалявам — казвам с измъчен, отчаян глас. — Не можах да ти кажа, Камрин. Не исках времето ни заедно да бъде нещо друго от това, което беше.

Сълзите отново рукват от очите й.

— Надявам се, че не си. — започвам да казвам.

— Не, Андрю. разбирам защо. Не о нужно да обясняваш. Доволна съм, че не ми каза.

Сега се чувствам дори по — виновен, заслужавам плесница! — Моля те, бебчо, удари ми една! Крещи ми! Направи нещо друго, вместо да ми казваш, че всичко е наред. —

Придръпвам нежно лицето й към мен и я целувам по устните.

— Ти си прав — казва тя. — Ако ми беше казал, нашето време заедно можеше да бъде помрачено и... аз, не знам, но щеше да е различно... Обаче, Андрю, иска ми се да ми беше казал по една — единствена причина. Щях да направя всичко, абсолютно всичко, да те закарам по — скоро в болница — гласът й започва да трепери. — Ти би могъл да.

Клатя глава.

— Бебчо, вече беше твърде късно.

— Недей да казваш това! И сега не е твърде късно! Ти все още си тук, все още има шанс.

Леко се усмихвам, пускам бузите й и отпускам ръце върху бялото болнично одеяло, с което съм покрит. Една досадна интравенозна система се вие като змия от ръката ми. — Аз съм реалист, Камрин, вече ми казаха, че шансовете ми не изглеждат добри. — Обаче _все още_ има — възразява тя. — Малкото е по-добро, отколкото изобщо да няма никаква надежда

— Ако им позволя да ме оперират.

Тя ме поглежда така сякаш току — що съм я ударил през лицето.

— Какво искаш да кажеш с това — ако ?

Гледам встрани.

Протяга ръка, хваща ме за брадичката и ме принуждава да я гледам в очите.

— Няма „ако", Андрю. Не можеш да го казваш сериозно.

Премествам се откъм едната страна на леглото, вдигам ръка и я принуждавам да легне до мен. Придърпвам я по — близо.

— Ако не те бях срещнал — казвам аз и се взирам в очите й, — никога не бих се подложил на това. Ако не беше тук с мен точно сега, не бих го направил. Щях да си кажа, че е само пилеене на пари и време и само ще накарам семейството ми да храни напразни надежди, като протакам неизбежното.

— Обаче ще им позволиш да те оперират — казва и ме гледа с подозрение тя. Галя я по бузата с палеца си.

— Ще направя всичко за теб, Камрин Бенет. Не ме интересува какво е то, не ми пука. Ще направя всичко, което ме накараш. Без изключения.

Гърдите й се разтърсват от ридания.

Прекарвам ръка по бузата й, отмятам назад косата й и се взирам в очите й.

— Ще го направя.

Тя впива устните си в моите и пламенно ме целува.

— Не мога да те загубя — казва Камрин. — Пътят пред нас продължава да е открит. Ти си моят съучастник в престъплението — мъчи се да се усмихне през сълзи.

Лежим заедно дълго време и разговаряме за операцията и за изследванията, които трябва да се направят. Тя ми казва, че няма да мръдне от тук и ще продължи да стои с мен толкова дълго, колкото е нужно. Не спираме да обсъждаме и местата, които искаме да видим, а аз започвам да подбирам песни, които искам тя да научи, за да ги пътуването. Разбира се, Камрин продължава да нямам нищо против .

— Андрю, трябва да научиш „Tip of My Tongue" казва тя с такова въодушевление в очите. — Толкова е забавна и направо си я представям как я изпълняваме. Мислено напълно си го представям! Непоносимо ми е да кажа нещо негативно или свързано с лошо предчувствие и да рискувам тази усмивка веднага да изчезне от лицето й. Чистосърдечно си мисля, че никога няма да стигнем до този момент, че ще бъда мъртъв и няма да ме има, преди изобщо да трябва да пеем отново заедно.

Обаче продължавам да се усмихвам. Няма да й позволя да види поражението в сърцето ми.

— Може да бъдем нещо като кавър банда — добавя въодушевено тя.

Дори леко се изчервява, сякаш предложението малко я смущава.

Замислям се за момент, кимам и казвам:

— Идеята не е лоша. Пял съм в много барове и клубове от тук до Луизиана. Познавам собствениците. Мамка му, можем дори да отидем в Чикаго и да пеем в бара на Ейдън.

Лицето и светва и притиска главата си в моята. Целувам леко косата й.

— Тогава точно това ще правим — казва тя. — Ти и аз ще пътуваме и ще правим това, което ни харесва. Няма да прилича съвсем на туризъм, а ще е...

— прави пауза, замисля се върху смисъла на цялото това начинание, а после ентусиазирана казва: — Ще бъде на по — високо ниво.

Засмивам се леко и прекарвам върха на пръста си по слепоочието й и оттам по бузата. Сърцето ме боли, като я слушам да говори тези неща — че е толкова силна да си повярва, че подобно нещо може да се случи. Толкова ужасно ме боли, че няма да бъда тук с нея. За мен няма значение как би се развил животът ни, стига да сме двамата заедно.

По едно време, докато лежим в това легло, се почувствах така, както се чувствах по време на пътуването. Не говорим за болести, нито за смърт. Просто разговаряме и се смеем, а аз преминавам изцяло на перверзен режим, като пъхам пръстите си тук и там и я дразня. Тя се киска и отблъсква ръката ми, но след време отстъпва и ми позволява да й правя това, което искам. После ми връща услугата.

След това продължаваме да лежим заедно, като от време на време се гледаме в очите, а понякога като че ли единият просто гледа през другия, потънал в дълбоки, сърцераздирателни мисли.

Камрин става от леглото.

— Какво не е наред, момиче?

— Няма нищо — отвръща тя и топло ми се усмихва.

Смъква дънките и блузата си.

Аз се хиля като някое малко дете. Никога преди не съм го правил в болнично легло.

— Въпреки че много ми се иска да правя секс с теб в болнична стая — казва тя и пропълзява до мен в леглото, — това няма да стане, трябва да пазиш всичките си сили за операцията.

Поглеждам я с любопитство, когато ляга до мен само по пликчета и сутиен. Притиска плътно гърдите си в моите и вплита крака в краката ми. Телата ни си пасват идеално едно в друго, а ребрата ни се докосват.

— Какво правиш? — питам заинтригуван аз и се усмихвам. Тя плъзга свободната си ръка надолу и прекарва пръсти по татуировката ми на Евридика. Наблюдавам я внимателно, обичам движенията, докосването, топлината й. Показалецът й намира лакътя на Евридика, там, където мастилото свършва, и после тя продължава да го движи по своята кожа от мястото, където свършва моята.

— Искам да бъда твоята Евридика, ако ми позволиш.

За секунда сърцето ми спира и едва си поемам дъх. Това момиче просто гали самата ми душа с устните си. Иска ми се да заплача, но успявам само да се ухиля до уши.

— Искам да имам другата половина — продължава тя и докосва с пръсти устните ми. — Искам да имам Орфей върху ребрата си и да ги съединим. Трябва ми един миг, преди да мога да проговоря:

— О, бебчо, не е нужно да правиш това, върху ребрата ужасно боли.

— Обаче го искам и не ми пука колко много боли.

Усещам, че най — накрая очите ми се насълзят, навеждам се и впивам устни в нейните.

— Много бих го искал — прошепвам аз върху устните й.

Тя леко ме целува и шепне в отговор.

— След операцията, когато се почувстваш достатъчно добре, тогава ще отидем.

Аз кимам.

— Ами, да, Гюс определено ще има нужда и аз да съм там, за да е сигурен, че ще постави татуировката ти така, че да се слее с моята... Присмя ми се, когато отидох при него, за да ми направи това върху ребрата.

Тя се усмихва.

— Така ли?

— Да — казвам през смях. — Обвини ме, че съм бил безнадежден романтик и ме заплаши, че ще каже на приятелите ми. Казах му, че говори като баща ми и ще е по — добре да си затваря устата. Гюс е добро момче и страхотен майстор на татуировки.

— Виждам.

Заравям пръсти в косата й и непрекъснато я отмятам от челото. Но после студената, груба, жестока реалност се вмъква отново между нас и се опомням. Почти бях допуснал илюзията напълно да ме завладее.

— Камрин, искам да си подготвена.

— Не започвай с това.

— Не, бебчо, трябва да го направиш заради мен — казвам аз. — Не можеш да си позволиш да вярваш сто процента, че ще преживея това. Не можеш да го направиш.

— Моля те, Андрю. Просто престани.

Слагам пръсти върху устните й и я карам да замълчи. Тя отново се разплаква. Мъчно ми е да я гледам как плаче, но това трябва да бъде казано.

— Обещай ми, че ще продължиш да си казваш, че мога да умра.

— Не мога да се накарам да кажа нещо такова!

Притискам я по — силно.

— Обещай ми.

Тя скърца със зъби.

Най — накрая отстъпва и се насилва да каже:

— Обещавам.

Казва го само заради мен. Знам, че няма да го направи.

— Обаче пък ти трябва да ми обещаеш, че ще преодолееш това — добавя тя и отново пъхва главата си под брадичката ми. — Не мога без теб, Андрю, трябва да знаеш, че не мога.

— Знам, бебчо. знам. Ще ми попееш ли? — питам аз.

— Какво искаш да изпея?

— „Dust in the Wind".

— Не. Няма да пея тази песен. Никога повече не искай това от мен. Никога. Притискам я още по — силно с ръце.

— Тогава изпей каквото и да е — прошепвам аз. — Просто искам да послушам гласа ти.

И тя започва да пее „Poison & Wine", същата песен, която пяхме заедно там, в Ню Орлиънс, когато лежахме прегърнати в онази нощ. Пея с нея няколко стиха, но се чувствам слаб. Слаб от вълнение. Слаб от болест и стрес. Слаб от разбито сърце. Слаб от неизбежността.

Заспиваме прегърнати.

— Трябва да направиш някои изследвания — чувам един глас над леглото. Разсънвам се още повече и виждам една от сестрите да стои откъм моята страна на леглото. Чувствам се странно и съм замаян. Чувствам се така, както се чувствах минути преди да припадна в апартамента. Когато се събудих в това легло, единственото нещо, което си спомням, беше миризмата на бекон. Часове след това продължаваше да ми мирише на бекон. Непрекъснато питах сестрите дали кафетерията е някъде наблизо, защото много силно ми мирише на бекон.

— Може би трябва да се облечеш — казва сестрата и се усмихва.

Предполагам, че си мисли, че Камрин и аз сме направили много повече неща тук от това само да спим, след като ни вижда полуголи.

Камрин става от леглото и се облича, докато сестрата проверява данните за състоянието ми. Близо до леглото има инвалидна количка.

— Какви изследвания? — питам едва чуто аз.

Чувствам се дезориентиран. Мамка му. Моля те, нека Камрин първо излезе, преди да се случи нещо друго с мен.

— Андрю? — Камрин се приближава отново до леглото. Разбира, че нещо не е наред.

Вдигам ръка, за да й кажа да си върви.

— Не, бебчо, добре съм, просто съм малко замаян. Опитвам се да се разбудя.

Сестрата идва, за да ми помогне да седна и маха интравенозната система.

— Ще отсъства един — два часа, а може и повече, докато му направят допълнителните изследвания — казва тя. — Така че можете да отидете да хапнете нещо, да се поразтъпчете и да се върнете след известно време.

— Но аз... аз не искам да го оставям.

— Прави каквото ти казва — настоявам аз, макар и с възможно най — любезния си тон. — Искам да отидеш да ядеш — този път извръщам глава, за да я погледна, и вдигам към нея пръст. — Обаче без пържола — шегувам се аз. — Все още ми дължиш една вечеря с пържоли, не помниш ли? Когато изляза от тук това ще е първото нещо, което ще направим.

Успявам да изкарам усмивката й, за която толкова копнея, макар че не е така лъчезарна, както се надявах.

— Добре — съгласява се тя и неохотно кима. — Ще се върна след няколко часа и ще те чакам.

Втурва се обратно към мен, целува ме леко и за миг стоим безмълвни.

Накрая сядам в инвалидната количка и сестрата ме извежда от стаята. Поглеждам назад само веднъж, но после откъсвам очи от нея. Защото чувствам, че това е последният път, в който я виждам. Ярко осветеният бял под се движи като река под мен, докато ме бутат по коридора. Ярките бели плочки като че ли започват да се мержелеят, защото нямам сили да вдигна нагоре очи. Отначало си мисля, че е просто от липса на воля, но започвам да си давам сметка, че е нещо друго. На следващия ъгъл завиваме надясно. Чувам към нас да се приближават гласове, но така и не мога да вдигна очи. Усещам вятърът да гали откритият ми гръб и като че ли инвалидната количка набира скорост. Чувствам главата си толкова тежка, сякаш върху плещите ми са поставили бетонен блок.

Чувам гласа на Камрин и мисля, че повдигам глава, за да я видя, но всъщност изобщо не се помръдвам. Това не е гласът на Камрин. На сестрата е. Тя ми казва нещо за това колко пръсти.

Това е последното нещо, което помня, преди всичко да стане черно.

Смърт. То е нещо странно. Никога не съм си го представял така. Всичко като че ли е безтегловно. Тялото ми. Мозъкът ми. Ръката ми, която продължавам да се опитвам да движа пред лицето си.

През цялото време чувам около мен гласове, но така и не разбирам какво казват.

Наистина ли съм мъртъв? Изобщо не разбирам всичко това. От колко време съм в това състояние? И къде по дяволите съм?

Чувствам се като заспал завинаги. Но това, което ме притеснява е, как изобщо съзнавам това.

— Андрю? Моля те, събуди се.

— Андрю.