Миг преди никога

Дванадесет

Гърлото ми се свива, когато влизаме в болницата, като че ли отнякъде се появи черна стена и ме погълна. Спирам за секунда на входа и стоя там с тежко отпуснати ръце. В този миг чувствам ръката на Камрин да докосва китката ми.

Поглеждам я. Тя се усмихва така топло, че малко се разтапям. Русата й коса е събрана в разрошена плитка, отметната на една страна, и се спуска свободно над дясното й рамо. Няколко тънки кичура, останали нехванати от ластичната лента, лежат свободно отстрани на лицето. Изпитвам внезапно желание да протегна ръка и да ги отметна леко с пръст, но не го правя. Не мога да сторя такава глупост. Трябва да се освободя от това привличане. Но тя е различна от другите момичета и мисля, че тъкмо затова ми е толкова трудно да го направя. Точно сега не ми е нужно.

— Ще се оправиш — казва тя.

Ръката й се смъква от китката ми, когато забелязва, че я гледам. Леко й се усмихвам.

Минаваме през фоайето до асансьора и се качваме на третия стаж. С всяка стъпка изпитвам желание да се обърна обратно и да напусна това място. Баща ми не иска да издавам емоции, когато отида там, а точно в този момент съм на път да го сторя. Може би трябва да изляза навън и да ударя няколко дървета, за да се освободя от тях.

Спираме в чакалнята, където няколко души седят около маса със списания за четене.

— Ще те почакам тук — казва Камрин и аз гледам право в нея.

— Защо не дойдеш с мен? — наистина искам да го направи, не знам защо. Камрин започва да клати глава, за да ми покаже, че не желае.

— Аз... аз не мога да вляза там — казва тя и се вижда, че се чувства неловко. — Наистина, аз. просто не мисля, че е редно.

Протягам ръка, внимателно свалям чантичката й от рамото и я задържам в своята. Лека е, но тя изглежда е смутена от това.

— Всичко е наред — казвам. — Искам да дойдеш с мен.

— Защо казвам това? —

Тя се заглежда в пода, а после внимателно оглежда чакалнята, преди сините й очи отново да се спрат на мен.

— Добре — казва Камрин и леко кимва.

Чувствам, че се усмихвам и инстинктивно я хващам за ръката. Тя не се дръпва.

Не е нужно да казвам, че се чувствам спокоен с нея, и имам усещането, че тя се радва да ми помогне. Очевидно разбира колко трудно е нещо такова за когото и да било.

Вървим, хванати за ръце, към стаята на баща ми.

Тя стиска моята веднъж и ме поглежда, сякаш за да ме окуражи. После отварям вратата на болничната стая. Една медицинска сестра вдига очи, когато влизаме.

— Аз съм син на господин Париш.

Тя кима със сериозен вид и продължава да донагласява апаратите и тръбичките, прикачени към баща ми. Стаята е типично, скучно стерилно място, с ярко бели стени и покрит с плочи под, така излъскани, че светлините от тавана се отразяват в тях. Чувам непрекъснатото пиукаме от монитора, отчитащ сърдечния ритъм до леглото на баща ми.

Всъщност още не съм го погледнал. Усещам, че се вглеждам във всичко друго в стаята, но не и в него.

Пръстите на Камрин стискат моите.

— Как е той? — питам, но знам, че въпросът ми е глупав. — Той умира, ето как се чувства. — Просто не мога да кажа нищо друго.

Сестрата ме поглежда равнодушно.

— Ту идва, ту губи съзнание, както вероятно вече ви е известно.

— Не, всъщност не ми е известно.

— И не е имало никаква промяна, нито добра, нито лоша.

Нагласява една интравенозна система, която се спуска от горната част на сбръчканата му ръка. После заобикаля леглото, взема един бележник от страничната масичка и го слага под мишницата си.

— Някой друг идвал ли е? — питам аз.

Сестрата кима утвърдително.

— През последните няколко дена от семейството непрекъснато го посещават. Някои си тръгнаха преди час, но очаквам пак да се върнат.

Предполагам, че са по — големият ми брат Ейдън и жена му, Мишел. А и по — малкият ми брат, Ашър.

Сестрата се изнизва от стаята.

Камрин ме поглежда и стисва още по — силно ръката ми. Очите й внимателно се усмихват.

— Ще ида да седна ето там и ще те оставя да се видиш с баща си, става ли?

Кимам, макар че всичко, което тя казва, минава през главата ми като мимолетен спомен. Пръстите й бавно пускат моите и тя сяда до стената в един празен пластмасов стол. Поемам дълбоко въздух и облизвам пресъхналите си устни.

Лицето му е подуто. От ноздрите му се спускат тръбички, които го захранват с кислород. Изненадан съм, че още не е на изкуствено дишане, но това не ме обнадеждава много. Наистина не много. Знам, че няма да се почувства по — добре, вече е установено. Това, което е останало от косата му, е обръснато. Говореше се да се опитат да го оперират, но след като баща ми разбра, че това, разбира се, няма да го спаси, се развика:

— Няма да ми режете шибаната глава! Искате да пръсна хиляди долари, за да можете вие, момчета, да накарате тези нафукани доктори да ми отворят проклетия череп ли? Мамка му, момче! — (Беше говорил изрично на Ейдън.) — Ти не си никакъв мъж!

Братята ми и аз бяхме готови да направим всичко, за да го спасим, но тайно от нас той беше подписал някакво „споразумение", че когато нещата се влошат, никой да няма право да взема тези решения вместо него.

Майка ми уведоми болницата за желанието му дни преди операцията да бъде извършена и им представи юридически оформените документи. Ние бяхме много натъжени, но майка ми е умна и грижовна жена и никой от нас не й се ядоса за това, което беше направила.

Приближавам се по — близо и го оглеждам целия. Ръката ми очевидно разсъждава по свой начин — преди да се усетя се плъзга нагоре до неговата и я хваща. Дори това ми се струва странно. Като че ли не би трябвало да го правя. Ако беше някой друг, не бих имал проблем да държа ръката му. Обаче това беше моят баща и се чувствам така, сякаш правя нещо, което не би трябвало да правя. Просто чувам гласа му в главата си:

— Недей да хващаш ръката на друг човек, момче. Какво по дяволите става с теб?

Внезапно очите на баща ми се отварят и аз инстинктивно отдръпвам ръката си от неговата. — Ти ли си, Андрю?

Кимам и продължавам да го гледам.

— Къде е Линда?

— Кой?

Къде е тя? която седя, без да се помръдва,

— Линда — отговаря той и очите му като че ли не могат да решат дали да продължават да стоя отворени. — Жена ми, Линда. Къде е тя?

Преглъщам труд

Отново се обръщам към баща ми:

— Татко, ти и Линда се разведохте миналата година, не помниш ли?

Бледите му очи са като изцъклени от влагата в тях. Това не са сълзи. Просто влага. За миг изглежда като замаян. Премлясква с устни и ги облизва с пресъхналия си език.

— Искаш ли малко вода? — питам аз и се протягам към продълговатата сгъваема масичка на колела, която е отдръпната от леглото му.

На нея има бледорозова кана за вода редом с голяма чаша от дебела пластмаса с капак отгоре и подаваща се по средата сламка.

Баща ми поклаща отрицателно глава.

— Оправи ли госпожица Нина? — пита той.

Отново кимам.

— Да, изглежда страхотно с новата боя и лайстни.

— Добре, добре — казва той и също кима едва — едва с глава.

Започвам да се чувствам неловко и си давам сметка, че това личи от лицето и позата ми. Просто не знам какво да кажа и дали трябва да се опитам да го накарам да пийне малко вода, или пък трябва просто да седна и да чакам да се върне Ейдън, или Ашър. Предпочитам те да го направят вместо мен. Не ме бива за такива неща.

— Какво е това хубаво създание? — пита той и гледа към стената.

Чудя се как изобщо е забелязал Камрин чак там, но после виждам, че той гледа към нея през високото огледало от другата му страна, което отразява тази част на стаята. Камрин като че ли замръзва на мястото си, но нейната хубава усмивка озарява лицето й. Вдига ръка и му маха за поздрав чрез огледалото.

Въпреки подутия му череп забелязвам по устните на баща ми да заиграва усмивка.

— Това твоята Евридика ли е? — пита той и аз оставам като гръмнат с широко отворени очи.

Надявам се Камрин, да не е чула това, но не виждам как не би могла да го чуе. Баща ми повдига едва — едва ръка и дава знак на Камрин.

Тя става и се приближава, за да застане до мен. Усмихва му се толкова сърдечно, че дори аз съм впечатлен. Държи се естествено. Знам, че е нервна и вероятно се чувства по — неудобно от когато и да било в тази стая с този умиращ човек, когото дори не познава, но въпреки това не губи самообладание.

— Здравейте, господин Париш — казва тя. — Аз съм Камрин Бенет, приятелка на Андрю.

Очите му се спират на мен. Познавам този поглед — сравнява отговора й с изражението на лицето ми, опитвайки се да дешифрира значението на думата „приятелка".

И тогава изведнъж баща ми прави нещо, което никога не съм го виждал да прави — протяга ми ръка.

Жестът му ме изумява.

Едва когато забелязвам, че Камрин сърдито ме поглежда, за да му отговоря, излизам от вцепенението и нервно поемам ръката му. Държа я дълго и продължавам да се чувствам неловко, а баща ми притваря очи и се унася отново в сън. Отдръпвам ръката си от неговата и усещам как слабото му стискане престава напълно.

Вратата се отваря и влизат братята ми заедно с жената на Ейдън, Мишел. Отдръпвам се от баща ми тъкмо навреме и повличам Камрин с мен, без да си давам сметка, че отново държа ръката й, докато забелязвам, че Ейдън свежда очи към преплетените ни пръсти.

— Радвам се, че успя да пристигнеш навреме — казва Ейдън, макар и очевидно малко презрително.

Още го е яд на мен, че не взех самолет, за да дойда тук по — скоро. Ще трябва да го преживее, всеки скърби по свой начин. Независимо от това той ме прегръща, като стиска с една ръка моята, а с другата ме потупва по гърба.

— Това е Камрин — казвам и се обръщам към нея.

Тя им се усмихва от стола до стената, на който междувременно е успяла да седне отново.

— Това е другият ми брат, Ейдън, и жена му, Мишел — посочвам ги с леко движение на ръката. — А това е изтърсакът Ашър.

— Тъпанар — казва Ашър.

— Знам — отвръщам аз.

Ейдън и Мишел сядат на другите два стола до една маса и започват да разпределят бургерите и пържените картофи които току — що са купили.

— Старият все още не е дошъл в съзнание — казва Ейдън и напъхва няколко пържени картофки в устата си. — Не ми е приятно да го кажа, но не мисля, че изобщо ще дойде.

Камрин поглежда право в мен. И двамата само преди секунди разговаряхме с баща ми и аз разбирам, че тя чака да им съобщя новината.

— Вероятно, не — съгласявам се аз и виждам как очите на Камрин ме гледат с недоумение.

— Колко време ще останеш? — пита Ейдън.

— Не за дълго.

— Защо ли не съм изненадан? — той отхапва от бургера.

— Не започвай да се заяждаш с мен, Ейдън, не съм в настроение за това, а и сега нито е времето, нито мястото.

— Както и да е — казва Ейдън, клати глава и продължава да дъвчи. Топва няколко пържени картофки в купчинка кетчуп, който Мишел току — що е поставила върху една салфетка между тях. — Прави каквото искаш, но трябва да си тук за погребението.

Лицето му е безизразно. Просто продължава да яде.

Цялото ми тяло се сковава.

— По дяволите, Ейдън — обажда се Ашър зад мен. — Може ли да не правиш това точно сега, ако обичаш? Наистина, брат ми, Андрю е прав.

Ашър винаги е бил посредникът между Ейдън и мен. И винаги най — уравновесеният. Докато аз и Ейдън мислим по — добре с юмруците си. Той винаги печелеше битките между нас, когато бяхме деца, но не си даваше сметка, че докато ме спукваше от бой, той ме и тренираше.

Сега сме доста равностойни. На всяка цена избягваме действителни схватки помежду ни, но трябва да призная, че аз кипвам по — бързо от него. И той го знае. Точно затова сега отстъпва и използва Мишел за отвличане на вниманието. Протяга ръка и изтрива малко кетчуп от устата й. Тя се засмива.

Камрин улавя погледа ми. Вероятно се е опитвала да привлече вниманието ми през последните една — две минути и за секунда си мисля, че се опитва да ми подскаже, че иска да тръгва, но после клати глава и вместо това ми казва да се успокоя.

Правя го моментално.

— И така — обажда се Ашър, за да намали напрежението в стаята, — от колко време излизате заедно? — подпира се на стената близо до телевизора и скръства ръце на гърдите.

Двамата почти напълно си приличаме с еднаквите кестеняви коси и проклетите трапчинки. Ейдън е по — различният сред нас тримата. Косата му е много по — тъмна и вместо трапчинки има малко рождено петно на лявата буза.

— О, не, ние сме само приятели — казвам аз.

Мисля, че Камрин леко се изчерви, но не съм сигурен.

— Ще трябва да ти е добра приятелка, за да бие толкова път до Уайоминг заедно с теб — казва Ейдън.

Благодарен съм, че не се държи гадно. Ако беше решил да си изкара яда към мен на нея, щях да му разбия мутрата.

— Ами да — отговаря Камрин и аз съм впечатлен от приветливостта на гласа й. — Аз живея близо до Галвестън. Казах си, че някой трябва да го придружи, след като ще пътува с автобус.

Изненадан съм, че помни града, в който й казах, че живея.

Ейдън любезно й кима с глава, а бузите му продължават да се движат, докато дъвчи.

— Тя е страхотна, брато — чувам да ми шепне Ашър зад мен.

Извръщам се и го поглеждам гневно, за да млъкне. Той се усмихва, но млъква.

Старият едва забележимо се помръдва и Ашър пристъпва към леглото му. Потупва закачливо татко по носа.

— Събуди се. Донесохме бургери.

Ейдън показва бургера си, като че ли баща ни може да го види.

— И са хубави. По — добре е скоро да се събудиш или ще свършат.

Татко не се помръдва отново.

Обучил е и трима ни. Не бихме и помислили да стоим около леглото му и да изглеждаме тъжни и сдухани. А когато той умре, Ейдън и Ашър вероятно ще поръчат пица, ще купят каса бира и ще къркат, докато слънцето изгрее на следващата сутрин.

Тогава няма да съм тук, за да участвам и аз.

Всъщност колкото по — дълго стоя тук, шансовете той да умре, преди да си тръгна, стават по — големи.

Разговарям с братята ми и Мишел още няколко минути, а после отивам при Камрин.

— Готова ли си?

Тя хваща ръката ми и се изправя.

— Тръгвате ли вече? — пита Ейдън.

Камрин се усмихва и отговаря преди мен:

— Той ще се върне. Просто ще идем да си вземем нещо за ядене.

Опитва се да предотврати кавгата, преди да е започнала. Поглежда ме, а аз съм съгласен с нея, отивам при Ашър и казвам:

— Звънни ми, ако има някаква промяна.

Той киша, но не казва нищо.

— Довиждане, Андрю — обажда се Мишел. — Радвам се, че пак се видяхме.

— Аз също.

Ашър излиза с нас в коридора.

— Ти няма да се върнеш, нали? — казва той.

Камрин ни оставя и прави няколко крачки надолу по коридора, за да останем сами.

Клатя глава.

— Съжалявам, Ашър. Не мога да понеса това. Просто не мога.

— Знам, брато — той също клати глава. — На татко изобщо не би му пукало, знаеш го. По — скоро би предпочел да те изчукат или да се насвяткаш като тараба, отколкото да се мотаеш около стария му задник в онова легло. Странно е, но той казва истината. После поглежда отново към Камрин.

— Просто приятели, а? Наистина ли! — прошепва Ашър и дяволите се усмихва.

— Да, ние сме просто приятели и затова си затваряй шибаната уста.

Засмива се под мустак и ме потупва по ръката.

— Ще ти се обадя, ако ми потрябваш, става ли?

Кимам в знак на съгласие.

„Ако ми потрябваш", означава, когато татко умре.

Ашър вдига ръка и маха на Камрин.

— Беше ми приятно да се запознаем.

Тя му се усмихва и той изчезва обратно в стаята.

— Наистина мисля, че трябва да останеш тук, Андрю. Убедена съм.

Тръгвам по — бързо по коридора, а тя се старае да не изостава. Пъхам ръце в джобовете. Винаги го правя, когато съм нервен.

— Знам, че вероятно ме мислиш за егоистично копеле, защото си тръгвам, но ти не разбираш.

— Е, добре, кажи ми — отвръща тя, хваща ме под ръка и продължаваме да вървим. — Не мисля, че си егоистичен, мисля, че просто не знаеш как да се справиш с такава мъка.

Тя се опитва да улови погледа ми, но аз не мога да я погледна. Само искам да се махна от смъртната присъда, вградена в тези червени тухли.

Стигаме до асансьора и Камрин млъква, тъй като вътре има други двама души, но веднага след като спираме на приземния етаж и лъскавите метални врати се отварят, отново подхваща темата:

— Андрю. Спри. Моля те!

Чувам гласа й и спирам, а тя ме обръща към себе си. Гледа ме с такова измъчено изражение на лицето, че чак ме заболява сърцето. Дългата руса плитка продължава да виси над дясното й рамо.

— Говори ми — казва по — меко тя след като е привлякла вниманието ми. — Няма нищо лошо в това.

— Все едно аз да кажа, че няма нищо лошо, ако ми кажеш защо Тексас?

Това я жегва.