Миг преди никога

Тринадесет

Думите му ме накараха да замълча цели пет секунди. Пуснах лакътя му.

— Мисля, че точно сега ситуацията, в която се намираш, е по — важна от моята.

— Така ли? — отвръща той. — И искаш да пътуваш сама с автобус, без да знаеш къде по дяволите отиваш, като се излагаш на опасност. Това не ти се струва важно в момента, така ли?

Изглежда ядосан. Виждам, че е, но до голяма степен, ако не и изцяло, защото баща му горе умира и Андрю не знае как да го остави да си отиде. Съжалявам го, че е бил възпитан да вярва, че не може да показва чувствата, нужни за ситуация като тази, защото биха го накарали да се чувства по — малко мъж.

Аз също не мога да показвам чувства, но не съм била възпитавана по този начин, а бях принудена.

— Ти изобщо плачеш ли? — питам. — За други неща? Плакал ли си някога?

Той ме поглежда с насмешка.

— Разбира се. Всеки плаче, дори големите, корави момчета като мен.

— Добре, посочи ми един път.

Той бързо отговаря:

— Ами... веднъж ме разплака един филм — обаче веднага изглежда смутен и може би съжалява за отговора си.

— Какъв филм?

Избягва да ме погледне в очите. Чувствам, че напрежението между нас намалява въпреки това, което го беше причинило.

— Какво значение има? — пита той.

Усмихвам се и пристъпвам по — близо до него.

— Е, хайде де, кажи ми. Какво, да не би да си мислиш, че ще ти се смея или ще започна да ти викам женчо?

На зачервеното му от смущение лице се появява лека усмивка.

— „Тетрадката" — казва толкова тихо той, че едва го чувам.

— „Тетрадката" ли рече?

— Да! Наистина плаках, докато гледах „Тетрадката".

Обръща ми гръб, а аз напрягам всички сили, за да не се засмея. Изобщо не мисля, че е смешно, задето е плакал, докато е гледал „Тетрадката". Смешна е реакцията му, че си го е признал.

Избухвам в смях. Не можах да издържа. Стана спонтанно.

поглед. вън от не като

Андрю рязко се обръща с ококорени очи и ми хвърля гневен поглед. Възкликвам, когато ме сграбчва, мята ме през рамо и ме носи вън от болницата.

Смея се толкова силно, че чак ми потичат сълзи. Глупави сълзи, не като онези, които спрях да проливам, след като Иън умря

— Свали ме! — блъскам го с юмруци по гърба.

— Каза, че няма да се смееш!

Това ме кара да се смея още по-силно. Задавям се и започвам да издавам такива странни звуци, на каквито не съм и подозирала, че съм способна.

— Моля те, Андрю! Пусни ме долу! — пръстите ми се забиват в гърба му през тениската.

Най — после усещам, че обувките ми докосват бетона. Поглеждам го и наистина преставам да се смея, защото искам той да ми говори. Не мога да му позволя да напусне баща си.

Обаче той заговаря пръв:

— Както вече ти казах, просто не мога да заплача ей така или пък за него. Докосвам леко ръката му.

— Ами недей да плачеш, но поне остани.

— Няма да остана, Камрин — той се взира в очите ми и по начина, по който ме гледа, разбирам, че няма да мога да го накарам да промени решението си. — Оценявам, че се опитваш да ми помогнеш, но това е нещо, за което няма да отстъпя.

Кимам с неохота.

— Може би по някое време на това пътуване, на което ти се съгласи, ще можем да си кажем нещата, които не искаме да споделяме — продължава той и по някакъв причина сърцето ми реагира на гласа му.

Усещам странно туптене между гърдите и ребрата.

На изсеченото като от скулптор лице на Андрю заиграва лъчезарна усмивка, смеят се най — вече безупречно оформените му зелени очи. — Наистина е красавец.

— И така, какво реши? — пита той, скръства ръце и ме гледа изпитателно. — Да ти купя ли билет за самолет за вкъщи, или си готова да се понесеш по пътя за Никъде, може би в Тексас?

— Ти наистина ли искаш да дойдеш с мен?

Просто не мога да повярвам в това и същевременно го искам повече от всичко.

Затаявам дъх и чакам отговора му.

Той се усмихва.

— Да, наистина искам.

Туптенето става абсолютно неравномерно и така широко и продължително се усмихвам, че ми е трудно да се овладея.

— Макар да имам едно — единствено възражение за присъединяването ми — казва той и вдига пръст.

— Какво?

— Да пътуваме с онзи автобус — отвръща той. — Наистина ужасно го мразя. Засмивам се тихо и трябва да се съглася с него.

— Ами тогава как по друг начин можем да пътуваме?

Той многозначително се усмихва.

— Можем да вземем колата. Аз ще карам.

Не се колебая.

— Добре...

— Добре ли? — пита той и спира. — Така значи? Готова си да скочиш в колата с мъж, когото почти не познаваш, и му вярваш, че няма да те изнасили на някоя безлюдна магистрала.

— Мислех, че вече преминахме през това? — Накланям на една страна глава и скръствам ръце. — Ще има ли някаква разлика, ако вече сме се започнали в библиотеката и след това изляза една или две вечери с теб сама в колата ти? — сега накланям глава на другата страна. — Всички започват като непознати, Андрю, но не всяка се среща с непознат, който я спасява от изнасилване и я води при умиращия си баща още същата вечер. Бих казала, че съвсем неотдавна ти вече издържа теста за доверие.

Той започва леко да се усмихва и накърнява сериозността на прочувствените ми думи.

— В такъв случай това пътуване ще е среща, така ли?

— Какво? — избухвам в смях. — Не! Беше просто една аналогия.

Знам, че той го разбира, но трябва да кажа нещо, за да отвлека по някакъв начин вниманието му от факта, че бях започнала да се изчервявам.

— Знаеш какво имам предвид.

Той се усмихва.

— Е, да, знам, но ти наистина ми дължиш „приятелска" вечеря в компанията на една пържола.

Слага с пръсти в кавички думата „приятелска" и продължава да се усмихва.

— Така е. Признавам го.

— Значи се разбрахме — продължава Андрю, хваща ме под ръка и ме води към таксито, което чака близо до паркинга. — Ще вземем колата на баща ми от автогарата, ще се отбием до дома му да вземем някои неща и сме на път. Отваря задната врата на таксито и ме пропуска да вляза, после я затваря, след като се настанява до мен.

Таксито потегля от паркинга.

— О, може би ще трябва да поставя няколко важни условия, преди да го направим.

— Така ли? — обръщам се и го поглеждам с любопитство. — Какви важни условия?

Той поглежда нагоре.

— Ами, условие номер едно: моята кола и моето стерео. Сигурен съм, че не е нужно да се впускам в подробности.

— Аха, значи искаш да ми кажеш, че по време на пътуването не трябва да мърдам от твоята кола и ще слушам само класически рок, така ли?

— Ще започне да ти харесва.

— Не можа да ми хареса, докато бях малка и трябваше да търпя родителите ми да го слушат.

— Номер две — продължава той и вдига два пръста, без изобщо да обръща внимание на възражението ми. — Ще трябва да правиш това, което ти кажа. Извръщам рязко глава и сбърчвам вежди.

— Ха! Какво по дяволите би трябвало да означава това?

Усмивката му става по — широка, дори лукава.

— Ти каза, че ми имаш доверие, така че ми си се довери.

— Ще трябва да ми кажеш нещо повече. Не се шегувам.

Той се изтяга върху седалката и слага ръце между дългите си, подгънати крака.

— Обещавам ти, че няма да те карам да правиш нещо вредно, унизително, опасно или неприемливо.

— Значи няма да ме караш да ти правя свирки срещу петстотин долара или нещо подобно?

Андрю отмята назад глава и избухва в смях. Шофьорът на таксито се размърда в предната седалка. Набелязвам, че извръща очи от огледалото,когато поглеждам напред.

— Не, категорично нищо такова... заклевам се — продължава да се смее.

— Добре де, ама тогава какво би ме накарал да направя?

Изпълнена съм с подозрение към цялата идея. Признавам, че продължавам да му имам доверие, но същевременно съм и малко ужасена от нея както при мисълта, че мога да се събудя с мустачки.

Той ме потупва с ръка по бедрото.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по — добре, можеш винаги да ми кажеш да вървя на майната си, ако искаш да откажеш нещо, но се надявам, че няма да го направиш, защото наистина искам да ти покажа как да живееш. Ау, това ме заварва напълно неподготвена. Той е сериозен. В думите му няма и следа от насмешка и отново се чувствам очарована от него.

— Как да живея ли?

— Задаваш прекалено много въпроси.

Потупва ме още веднъж по бедрото и отново слага ръката в скута си.

— Да, ама ако ти беше на моето място, също щеше да задаваш много въпроси.

— Може би.

— Ти си много странен човек, Андрю Париш, но независимо от това аз ти имам доверие.

Усмивката му става по — сърдечна, обляга глава на седалката и ме поглежда.

— Някакви други условия? — питам аз.

Той поглежда нагоре замислен и дъвче за момент долната си устна.

— Не. Това с всичко.

Сега е мой ред.

— Аз също имам някои важни условия.

Повдига заинтригуван глава, но оставя ръцете си с преплетени пръсти в скута.

— Е, добре, давай — казва, усмихвайки се той, без съмнение готов за всичко, с което мога да го замеря.

— Номер едно: при никакви обстоятелства да не се вмъкваш в гащичките ми.

Само защото съм приятелски настроена към теб и се съгласявам. с най — откаченото нещо, което съм вършила някога, още отсега те предупреждавам, че няма да съм следващата, която ще изчукаш, нито ще се влюбя в теб (точно в този момент той се е ухилил до уши и това ме разсейва) или нещо от сорта. Разбрахме ли се?

Опитвам се да изглеждам много сериозна по въпроса и наистина съм. Напълно категорична съм за това, което казвам.

Обаче тази негова глупава усмивка ме принуждава аз също да се усмихна. Мразя го за това.

Той свива замислен устни.

— Напълно разбираемо — съгласява се Андрю, въпреки че имам чувството, че в думите му има скрит замисъл.

Аз кимвам.

— Добре — чувствам се по — добре, че бях пределно ясна.

— Какво друго? — пита той.

За малко забравих какво беше другото основно условие.

— Ах, да, номер две е: без Бед Къмпани.

Изглежда леко огорчен.

— По дяволите, що за условие е това?

— Просто мое условие — викам и се подсмихвам. — Това за теб проблем ли е? Имаш всички останали изпълнения на класически рок, които можеш да слушаш, на мен не ми се разрешава да слушам това, което аз искам, така че не виждам нищо лошо в това мое мъничко условие.

Повдигам палец и показалец, разделени само на сантиметър един от друг, за да му покажа колко е малко.

— Ама не ми харесва това условие — казва сърдито той. — Бед Къмпани е страхотна банда, защо ги мразиш толкова?

Има вид на обиден. Мисля, че му отива.

Свивам устни.

— Честно ли? — вероятно ще съжалявам за това.

— Ами, да, честно — отвръща той и скръства ръце. — Кажи.

— Пеят прекалено много за любов. Евтино е.

Андрю отново избухва в смях и започвам да си мисля, че проглушихме ушите на шофьора на таксито.

— Звучи ми така, като че ли някой е огорчен — подхвърля Андрю и продължава да се подхилква.

Ами да, съжалих.

Преставам да го гледам, защото не мога да му позволя да прочете нещо по лицето ми, което да потвърди, че е улучил право в целта с оценката за мен. Поне що се отнася за моя бивш, изневерявал ми Кристиян. С него наистина се чувствах огорчена. С Иън беше жестока, неподправена болка.

— Е, ще оправим и това — казва равнодушно той.

Извръщам към него очи.

— Благодаря ти д-р Фил*, но нямам нужда от помощ за такива неща.

[* д-р Фил — американски автор, психолог, водещ на телевизионното „Шоу на д-р Фил", в което кара гостите си да се изправят срещу проблемите си. — Б.р.]

— Я почакай малко мамка му! Кой изобщо е казвал, че имам нужда от „оправяне"?

— Охо? — възкликва той, повдига нагоре брадичка и ме поглежда заинтригуван.

— Ами, да — казвам. — Освен това то ще е нарушение на моето условие номер едно.

Той премигва и се усмихва.

— Ти автоматично приемаш, че ще ти се предложа като опитно свинче, така ли? — Раменете му се разтърсват от смях.

Уф!

Опитвам се да не изглеждам обидена. Не съм сигурна, че се справям много добре и затова използвам друга тактика.

— Е, надявам се, че не — казвам и примигвам с очи. — Ти не си моя тип.

О, да, топката е отново в моето поле. Мисля, че той направо трепна!

— И какво толкова не ми е наред? — пита Андрю, но аз вече не се хващам на въдицата, че забележката ми наистина го е обидила. Обикновено хората не се усмихват, когато са ги обидили.

Извръщам се напълно, опирам гръб във вратата на таксито и го оглеждам от горе до долу. Ще излъжа най - безсрамно, ако кажа, че не харесвам това, което виждам. Все още не съм намерила нищо, което не го прави мой тип. Всъщност ако не бях настроена против какъвто и да било секс, срещи, връзки или любов, Андрю Париш щеше да е мъжът, по когото щях веднага да си падна и по когото на Натали щяха да й потекат лигите. Щеше направо да си го сложи върху циците.

— В теб няма нищо, което да не ти е наред — отговарям аз. — Просто съм склонна да скъсвам с... кротките типове.

Андрю за трети път отмята назад глава и избухва в смях.

— Кротък ли? — пита той и продължава да се смее. Поклаща няколко пъти глава и добавя: — Да, предполагам, че си права, като казваш, че аз не съм напълно кротък тип — вдига пръст като да подчертае нещо. — Обаче повече ме заинтригува онова, за което каза, че скъсваш с тях... Какво според теб би трябвало да означава то?

Как се случи, че топката пак попадна в моето поле? Така и не я видях да се приближава.

Вглеждам се в него за отговора, въпреки че той е този, който зададе въпроса. Продължава да се усмихва, но този път в усмивката му има нещо много по — меко и забележимо от обикновено.

Не казва нищо.

— Ами. не знам — отвръщам разсеяно аз и после го поглеждам. — Защо изобщо трябва да означава нещо?

Той дяволито поклаща глава, но гледа пред себе си, защото таксито спира на паркинга близо до автогарата. Колата на бащата на Андрю шевролет модел 1969 година е единствената останала на паркинга. Те наистина май си падат по стари модели коли.

Андрю плаща на шофьора и излизаме навън.

— Всичко хубаво, приятел — казва той, когато шофьорът потегля.

Накрая отиваме с колата до бащината къща на Андрю, като през повечето време на пътуването до там мисля върху казаното от него, но после преставам да размишлявам, когато спираме на паркинга пред безупречно изглеждащата къща на баща му.

— Еха — подвиквам с полуотворена уста, когато излизам от колата. — Ама тази къща е доста голяма.

Неговата врата се затваря.

— Е, да, баща ми притежава успешна строителна и проектантска компания — отговаря с безразличие. — Хайде, ела, не искам да прекарвам много време тук, за да не се появи Ейдън.

Вървя редом с него по извитата, добре оформена алея, която води към входната врата на триетажната къща. Това е едно толкова богато и безупречно място, че просто не мога да си представя точно неговият баща да живее в него. Баща му ми прилича по — скоро на непридирчив човек, а не на някой материалист като майка ми.

Тя би припаднала пред нещо като това.

Андрю рови из ключовете си и пъхва този, който трябва в ключалката.

Тя с щракане се отваря.

— Не че си пъхам носа, където не ми е работа, но защо му е на баща ти да живее в толкова голяма къща?

Във фоайето мирише на канелени бисквити.

— Не, това е дело на бившата му жена, не негово. — Следвам го до покритата с бяла пътека вътрешна стълба. — Линда беше свястна жена. тази, за която той спомена в болницата, но не можа да се разбере с татко и не мога да я виня за това.

— Мислех, че ще ми кажеш, че се е омъжила за него заради парите му.

Андрю поклаща глава и продължава да се изкачва по стълбите.

— Не, нищо подобно. Баща ми е човек, с когото е трудно да се живее.

Той пуска ключовете в предния джоб на дънките си.

Поглеждам крадешком облечения му в дънките задник, като се изкачва по стълбите пред мен. Прехапвам устни и мислено се ритвам.

— Това е моята стая.

Влизаме в първата спалня отляво. Тя е сравнително празна, прилича по — скоро на склад, с няколко кашона, подред до боядисаната в тъмносиво стена, няколко уреда за фитнес и странно изглеждаща статуя на индианец в далечния ъгъл, частично загърната в найлон. Андрю отива до дрешника и светва лампата вътре. Стоя по средата на стаята със скръстени ръце и се оглеждам наоколо, като се старая да не изглеждам прекалено любопитна.

— Казваш, че е твоята стая, така ли?

— Ами, да — отвръща той откъм дрешника. — За времето, когато съм тук, или ако някога пожелая да живея тук.

Приближавам се до дрешника, за да го видя как рови из дрехите, окачени до голяма степен по същия начин, както аз окачвам моите.

— Ти си същият маниак на тема ред като мен.

Той ме гледа въпросително.

Посочвам дрехите, окачени по цвят върху еднакви черни закачалки.

— О, не, категорично, не — обяснява той. — Икономът на баща ми идва тук и прави тези глупости. Малко ме интересува дали дрехите ми изобщо са на закачалки, камо ли пък по цветове... Това е твърде... почакай — отдръпва се от ризите и ме поглежда косо. — Правиш това с дрехите си, така ли? — сочи хоризонтално ризите е пръст и го мести напред — назад.

— Е, да — казвам, но се чувствам странно, че му го признавам. — Харесвам нещата си да са подредени и всичко да е на мястото си.

Андрю се смее и отново започва да рови из ризите. Всъщност без дори да се загледа много — много в тях, сватя няколко заедно с чифт дънки от закачалките и ги премята върху ръката си.

— Това не е ли стресиращо? — пита той.

— Кое? Че искам дрехите ми да са акуратно подредени?

Усмихва се и ми пъха малката купчина дрехи в ръцете.

— Няма значение — казва той и сочи зад мен в стаята. — Можеш да ги сложиш в сака, който виси от тренировъчната пейка?

— Разбира се — отвръщам и ги нося там.

Първо ги поставям върху черната пластмасова пейка, а после вземам сака, който виси от уреда с тежестите.

— И така, първо накъде ще се отправим? — питам, докато сгъвам най — горната риза от купа.

Той продължава да рови из дрешника.

— Не, не — обажда се отвътре Андрю, гласът му е малко приглушен, — без предварителен план, Камрин. Просто ще се качим в колата и ще караме. Никакви карти, планове или. — подава главата си от дрешника и гласът му е по — ясен. — Какво правиш?

Поглеждам го, втората риза от купа е наполовина сгъната.

— Сгъвам ги.

Чува се едно туп — туп, когато той пуска чифт черни маратонки на пода, излиза от дрешника и се отправя към мен. Когато пристига ме поглежда така, като че ли съм направила нещо лошо, и взема полусгънатата риза от ръцете ми.

— Не се престаравай, момиче, просто ги пъхни в сака.

Не знам кое повече ме впечатли — урокът по безпорядък или нещо, което примръдна в стомаха ми, когато ме нарече „момиче".

Свивам рамене и го оставям сам да се оправя с дрехите си.

— Всъщност няма особено значение какво си облякъл — казва той и се връща обратно в дрешника. — Важното е къде отиваш и какво правиш, докато го носиш — подхвърля ми една по една черните маратонки и аз ги улавям — Мушни и тях вътре, ако обичаш.

Правя точно каквото ми казва, мушвам ги в сака и потръпвам, докато го правя. Добре, че подметките на маратонките изглеждат така, сякаш изобщо не са носени, иначе щях да протестирам.

— Знаеш ли какво намирам за секси в едно момиче?

Стои, вдигнал мускулеста ръка високо над главата си, търси нещо в някакви кутии върху най — горния рафт на дрешника. Виждам края на татуировката от лявата му страна да наднича изпод тениската.

— Хм, не съм много сигурна — отговарям. — Вероятно момичета с омачкани дрехи — казвам и сбърчвам нос.

— Момичета, които просто стават от леглото и мятат нещо върху себе си — казва той и сваля една кутия за обувки. Връща се обратно с нея върху дланта си. — Точно този непукистки вид намирам за секси.

— Разбирам — казвам аз. — Ти си от онези мъже, които презират гримове и парфюми, както и всичко останало, което прави момичетата момичета.

Той ми подава кутията за обувки и също както дрехите аз свеждам очи и я поглеждам с леко недоумение.

Андрю се усмихва.

— Не, не мразя тези работи, просто мисля, че семплото е секси, това е.

— Какво искаш да направя с това? — питам и потупвам с пръст кутията.

— Отвори я.

Поглеждам я колебливо, а после него. Той ме подканва с кимване на главата.

Повдигам червения капак и виждам вътре куп компактдискове в оригиналните опаковки.

— Баща ми го мързеше да сложи един МП3 плейър в колата — започва той, — а когато пътуваш, не можеш винаги да имаш много добър звук по радиото, понякога дори изобщо не можеш да намериш прилична станция — взема кутията за обувки от ръката ми. — Това ще бъде официалният ни списък с мелодии — усмихва се широко и открива равните си бели зъби.

Аз пък не чак толкова. Правя лека гримаса и захапвам болезнено едната си буза отвътре.

Всичко е тук, всички банди, за които той спомена, когато се запознах с него в автобуса, както и няколко други, за които никога не бях чувала. Сигурна съм, че деветдесет процента от тази музика съм слушала по едно или друго време, когато съм била с родителите си. Обаче ако някой ме попита за наименованието на тази или онази песен, от кой албум е или коя банда я изпълнява, вероятно няма да мога да кажа.

— Страхотно — отвръщам саркастично аз, усмихвам му се намръщена и сбърчвам нос.

Усмивката му става още по — широка. Мисля, че много обича да ме измъчва. Андрю