Миг преди никога

Двадесет

Буден съм от 8 сутринта. Обади се брат ми Ашър и аз се страхувах да отговоря, тъй като се боях, че ще чуя „новината" за баща ми. Той ми се обаждаше обаче само за да ми каже, че Ейдън се е вкиснал, защото съм му взел китарата. Изобщо не ми пука какво ще направи: ще кара чак до Бирмингам, за да ме набие ли? Всъщност знам, че това няма нищо общо с китарата, Ейдън го е яд, защото напуснах Уайоминг, докато баща ни е все още жив.

Ашър се обади, за да разбере как съм.

— Добре ли си, брат? — попита той.

— Ами да, чудесно.

— Това сарказъм ли е?

— Не — казах аз. — Винаги съм бил откровен с теб, Аш.

Точно като сега не съм бил по — добре през живота си.

— Заради онова момиче ли? Камрин? Така ли се казваше?

— Да, така. Заради момичето.

Отвътре всичко в мен сияе. Разсеян съм от съвсем живия спомен за случилото се миналата нощ, но после наистина се усмихвам, докато мисля въобще за Камрин.

— Е, знаеш къде съм, ако имаш нужда от мен — каза Ашър и аз чувам негласното послание в гласа му, което той иска да ми предаде, но не смее да го изкаже по — открито, защото съм го предупредил никога повече да не го казва, ако не иска да го спукам от бой.

— Да, знам, благодаря брат ми... Ей, как е татко?

— Състоянието му е същото каквото беше, преди да заминеш.

— Предполагам, че това е по — добре от най — лошото.

— Е, да.

Той затвори и аз се обадих на майка ми, за да й кажа, че съм добре. Ако беше минал още един ден, тя щеше да се обади в полицията да ме издирват. Ставам и напъхвам нещата си в сака. Когато минавам край телевизора, удрям по стената с длан мястото, където вероятно от другата страна лежи главата на Камрин върху възглавницата. Ако вече не е будна, това може да свърши работа. Е, добре де, може и да не свърши, тъй като спи много дълбоко като изключим, разбира се, когато свири музика. Бързо вземам душ, измивам си зъбите и докато си мисля как миналата нощ тя беше в устата ми, малко ме е срам, че изобщо си мия зъбите. Добре де, мога по — късно пак да го направя. Ако, разбира се, тя поиска. Мамка му, нямам абсолютно никакви проблеми с това, като изключим, че после трябва да се погрижа и за себе си, но и тук всичко е наред. Бих предпочел сам да го направя, вместо да рискувам, като позволя да ме пипа. Ужасно я желая, но ще я чукам само ако желанието е взаимно, а точно сега мога да кажа, че тя не знае какво иска.

Обличам се и обувам черните си маратонки на бос крах доволен, че вече са изсъхнали, след като бяха прогизнали от дъжда. Нарамвам и двата сака, вземам китарата на Ейдън, излизам в коридора и отивам до съседната врата, където е стаята на Камрин.

Чувам, че телевизорът работи, и разбирам, че ще трябва да е станала.

Питам се колко време ще й отнеме, преди да изгуби самообладание.

Камрин

Чувам, че Андрю чука на вратата. Поемам рязко въздух, задържам го дълго и после рязко го изпускам, като издухвам кичур коса, който се е измъкнал от плитката — това е подготовка, която трябва да ме предпази да не загубя самообладание.

Все едно, че никога не се е случвало, дрън — дрън.

Най — после отварям вратата и когато го виждам да стои там толкова равнодушен и толкова апетитен. губя самообладание. Е, то е повече изчервяване, но толкова силно, че лицето ми буквално пламва. Свеждам очи към пода, защото ако продължа да гледам усмихнатите му очи още секунда, главата ми може и да се разтопи.

Успявам да го погледна отново секунди по — късно.

Сега се усмихва със затворени устни още по — широко и много по — многозначително.

— Хей! Мисля, че подобно изражение е същото като да говориш за това! —

Той ме оглежда от главата до петите, вижда, че вече съм облечена и готова да тръгна, дръпва леко назад глава и казва широко усмихнат:

— Хайде.

Грабвам чантичката и сака и излизам заедно с него.

Влизаме в колата и аз правя каквото мога, за да не мисля за най — добрия орален секс, който съм имала през живота си, като се опитвам да говоря за каквото ми падне. Днес той мирише изключително хубаво: на собствената си кожа с лек примес на някакъв шампоан. Това също не ми помага много.

— И така, пак ли ще караме напосоки до някой случаен мотел, без да спираме никъде, с изключение на ресторантите на „Уофъл хаус"?

Не че това изобщо ме притеснява, но се мъча да налучкам някаква тема за безопасен разговор.

— Не, всъщност имам нещо предвид — казва той и ме поглежда.

— Охо? — възкликвам аз и любопитството ми се изостря. — Нарушаваш правилото за спонтанността на пътуването ни и всъщност имаш план?

— Е, технически погледнато, то никога не е било някакво правило — казва той.

Излизаме от паркинга и шевролетът антика запърпорва по пътя.

Той е облечен в същите черни работни шорти, които носеше вчера, и аз хвърлям бърз поглед на твърдите му като камъни прасци. Единият му крак натиска леко педала на газта. Тъмносинята тениска с къси ръкави стои идеално на гърдите и ръцете му, малко по — изпъната е около бицепсите.

— И така, какъв е планът?

— Ню Орлиънс — казва той и ми се усмихва. — Намира се само на пет часа и половина оттук.

Лицето ми се оживява.

— Всъщност никога не съм била в Ню Орлиънс.

Той се усмихва на себе си, като че ли развълнуван от факта, че ще бъде първият, който ще ме заведе там. Аз съм също толкова развълнувана, колкото и той. Но в действителност въобще не ме интересува къде отиваме, ако ще да е гъмжащия от комари щат Мисисипи, щом като Андрю е с мен.

Два часа по — късно, след като изчерпахме случайните теми, благодарение на които избягвахме да говорим за случилото се предишната нощ, аз решавам да наруша мълчанието. Протягам ръка и натискам бутона за изключване на звука. Андрю ме поглежда с любопитство.

— Трябва да знаеш, че никога преди не съм говорила такива неща — казвам и изпитвам облекчение.

Андрю се усмихва и слага ръка върху волана, като разсеяно прекарва насам — натам пръсти по него. Изглежда поотпуснат, лявата му ръка лежи напреко на вратата от другата му страна, лявото му коляно е повдигнато нагоре, а десният му крак е върху педала на газта.

— Но ти хареса — казва той, — имам предвид да ги казваш.

— Хмм, миналата нощ нямаше нещо, което да не ми харесва. — Лицето ми е само леко зачервено.

— Всъщност да, хареса ми — признавам аз.

— Не ми казвай, че никога не ти е минавало през ум да кажеш нещо такова по време на секс — продължава той.

Колебая се.

— Да, минавало ми е — отвръщам аз и остро го поглеждам. — Макар че не мога да кажа, че непрекъснато мисля и мечтая за това. Просто ми е минавало през ума понякога.

— Тогава защо никога не си го правила, щом като ти се е искало?

Задава ми тези въпроси, но съм напълно сигурна, че вече знае отговорите. Свивам рамене.

— Предполагам, че просто ме е било страх.

Той леко се усмихва и продължава да движи пръстите си по волана, като го хваща по — здраво, когато навлизаме в някой завой на магистралата.

— Винаги съм си мислила, че това е нещо, което Доминик Старла или Синамон Дриймс биха казали в „Законно ограбен" или „Препятствия в петък вечерта"*.

[* Имена на порнозвезди и на онлайн порнофилми — Б.пр.]

— Ти си ги гледала?

Извръщам рязко глава и ахвам.

— Не! Аз... не знаех, че са правени на живо, просто предложих...

Усмивката на Андрю става закачлива.

— То и аз не знам дали са истински — отстъпва той, преди да съм умряла от унижение, — но не бих се съмнявал в това. Разбирам какво имаш предвид. Лицето ми се отпуска.

— Беше яко — казва той, — за сведение.

Пак се изчервявам. Всъщност мога да си стоя изчервена през цялото време, защото непрекъснато го правя, когато съм с него.

— Значи мислиш, че порнозвездите те възбуждат?

Свивам се вътрешно и се надявам той да каже не.

Андрю леко присвива устни и казва:

— Не, наистина. Е, когато те го правят, е възбуждащо по различен начин. Сбърчвам вежди.

— Какво му е различното?

— Ами. когато Доминик Старла — той вдига нагоре очи, като че ли да вземе името от въздуха — го прави, то е за някой случаен мъж зад клавиатурата, който иска да свърши — зелените му очи се спират на мен. — Този мъж не мечтае за нищо друго, освен да завре лицето й в скута си — Андрю отново гледа пътя. — Но, когато някое. как да кажа. мило, секси момиче, в което няма нищо курвенско, го прави, мъжът си мисли за много повече неща, отколкото това да завре лицето й в скута си. Може би той изобщо не мисли за това или не поне на по — дълбоко ниво.

Определено схващам скрития подтекст в думите му и той вероятно го знае.

— Направо ме побърка — казва той и ме поглежда достатъчни дълго, за да срещне погледа ми, — просто да го знаеш.

Обаче после бързо извръща глава и се прави, че следи внимателно пътя. Може би не иска да го обвиня, че „говори за това", макар че точно аз започнах този разговор.

— А какво ще кажеш за теб? — питам аз и нарушавам краткото мълчание. — Страхувал ли си се някога да опиташ нещо сексуално, което си имал желание да пробваш?

Той се замисля за момент и казва:

— Ами, да, когато бях по — млад, някъде на около седемнадесет, но се страхувах да опитвам неща с момичетата само защото знаех, че те бяха.

— Бяха какви?

Той леко се усмихва, свива леко устни и аз имам усещането, че ще последва някакво сравнение.

— По — младите момичета или поне онези, с които съм имал работа, „се ужасяваха" от всичко необичайно. Може би в известна степен бяха като теб, тайно се възбуждаха от нещо по — различно от мисионерската поза, но бяха прекалено срамежливи да си го признаят. На тази възраст беше рисковано да кажа: „Хей, позволи ми да те чукам в гъза", защото имаше голяма вероятност да ги уплаша и да ме помислят за някакъв сексуално сбъркан извратеняк.

Без да искам, прихвам да се смея.

— Да, мисля, че си прав — казвам. — Като тийнейджърка се стрясках много, когато Натали ми разказваше за нещата, които позволявала на Деймън да прави с нея. Не ми действаха възбуждащо, докато не загубих девствеността си на осемнадесет, но... — гласът ми секна, когато се сетих за Иън — ... дори и тогава ставах прекалено нервна. Искаше ми се да. хм.

И сега ставам нервна да го призная.

— Хайде продължавай, кажи го — подканя ме той, но без да е закачлив. — Вече би трябвало да си наясно, че не можеш да ме изненадаш.

Това ме стряска (и кара сърцето ми да се разтупти). Да не би истината да е изписана на лицето ми, че се страхувам той да не остане с някакво лошо впечатление от мен? Андрю нежно ми се усмихва, като че ли да ме окуражи, че нищо, което мога да му кажа, няма да му направи лошо впечатление.

— Добре, ако ти кажа, обещаваш ли, че няма да го възприемеш като покана? Може пък да е точно това, макар още да не съм наясно дори със себе си, обаче определено не искам той да го възприеме по този начин. Поне не сега, а може би и никога. Не знам.

— Заклевам се — казва той, очите му са сериозни, а не обидени. — Не бих си го и помислил.

Поемам дълбоко въздух.

Уф! Не мога да повярвам, че ще му кажа това. Не съм го казвала на никого, е, освен на Натали, но по заобиколен начин.

— Агресивност — спирам за момент, защото все още се чувствам затруднена да продължа. — През повечето време, когато си фантазирам за секс, аз. Очите му се усмихват! Когато казах „агресивност" нещо в чертите му припламна. Стори ми се като че ли. не, разбира се, че не може да е вярно. Когато ме забеляза, погледът му омекна.

— Продължавай — подканва ме той и отново леко се усмихва.

И аз продължавам, защото по някаква причина вече по — малко се страхувам да довърша, отколкото преди секунди.

— Обикновено си фантазирам, че ме. малтретират.

— Грубият секс те възбужда — казва спокойно той.

Аз кимам.

— Мисълта за него ми действа така, но на практика никога не съм го изпитвала, поне не и по начина, по който мисля за това.

Изглежда леко изненадан, или. това задоволство ли е?

— Мисля, че тъкмо това имах предвид, когато ти казах, че винаги попадам на кротки момчета.

Нещо изведнъж щраква в главата ми. Андрю е разбрал преди мен какво съм имала предвид там в Уайоминг, когато казах, че попадам на кротки момчета. Без да го съзнавам, всъщност съм изразила съжаление, че съм попаднала на тях, че са били нещо, което не бих предпочела. Може би до този момент не съм разбирала определението си за „кротък", но той е разбрал преди мен, че това е било нещо, което не съм искала.

Но аз обичах Иън и точно сега се чувствам ужасно, че мисля по този начин. Иън беше кротък в сексуално отношение и това, че изобщо мога да имам лоши мисли за него, ме кара да се чувствам виновна.

— Като че ли обичаш да дърпаш коси и да. — започва той, но млъква, когато забелязва изражението ми.

— Е, да, обичам, но ми се иска нещо по — агресивно — насърчавам го аз, като се опитвам да го накарам той да го каже, за да не се налага да го казвам аз.

Отново започвам да ставам нервна.

Андрю накланя встрани брадичка и леко повдига вежди.

— Като как. я почакай, колко агресивно?

Аз преглъщам и поглеждам встрани.

— С принуда, предполагам. Не направо изнасилване или нещо също толкова крайно, но си мисля, че съм много покорна сексуално.

Сега и Андрю не може да ме погледне.

Извъртам достатъчно глава, за да забележа, че очите му са малко по — разширени, отколкото преди секунди и пълни със скрито напрежение.

Адамовата му ябълка се движи едва забележимо, докато преглъща. Сега и двете му ръце са върху волана.

Сменям темата:

— Ти така и не ми каза какво се страхуваш да направи едно момиче — усмихвам се с надеждата да направя атмосферата закачлива както преди.

Той се успокоява и ми се усмихва.

— Е, вече ти казах — отговаря след странна пауза, — анален секс.

Нещо ми подсказва, че не от това наистина се страхува. Не мога да разбера от какво, но според мен цялото споменаване за анален секс е просто димна завеса. Но защо тъкмо Андрю от нас двамата ще се страхува да признае истината? Тъкмо той до голяма степен ми помага да се чувствам по — комфортно с моята сексуалност. Той е този, за когото мислех, че не се бои да признае каквото и да било, но сега не съм толкова сигурна.

Иска ми се да мога да чета мислите му.

— Ако щеш вярвай — казвам аз и го поглеждам, — двамата с Иън наистина опитахме това веднъж, но ужасно боли и не е нужно да ти казвам, че „веднъж" е в най — буквалния възможен смисъл.

Андрю леко се усмихва. После поглежда към пътните знаци и сякаш взема внезапно решение за посоката. Излизаме от магистралата и се прехвърляме на друга. От двете страни на пътя отново се простират полета памук, ориз, царевица, както и нещо друго, което не знам какво е. Наистина не знам каква е разликата между повечето посеви, освен очевидната: памука бял, а царевицата висока. Движим се с часове, докато слънцето започва да залязва и Андрю отбива встрани от пътя. Гумите спират със скърцане върху чакъла.

— Загубихме ли се? — питам аз.

Той се навежда през седалката към мен и протяга ръка към жабката. Лакътят му и долната част на ръката му се отъркват в крака ми, когато отваря жабката и изважда оттам доста изтъркана пътна карта. Сгъната е небрежно, като че ли след като е била отваряна така и не е била сгъната на същите места. Той разгъва картата, слага я върху волана и внимателно я разучава, като прекарва пръст по нея. Прехапва долната си устна, а после въздъхва с досада.

— Загубихме се, нали? — иска ми се да се засмея, не на него, а просто на ситуацията.

— Вината е твоя — казва той, като се опитва да е сериозен, но се проваля, когато вижда в огледаното, че очите му се усмихват.

— И защо да е моя? — възразявам аз. — Ти караш.

— Ако не ме „разсейваше" с твоите приказки за секс, скрити желания, порнография и онази курветина Доминик Старла, щях да забележа, че съм поел по шосе номер 20, вместо да продължа по шосе 59, както би трябвало.

— Сочи с пръст средата на картата и клати глава: — Карали сме два часа в погрешна посока.

— Два часа? — този път избухвам в смях и плясвам с ръка по командното табло. — И чак сега разбираш това?

Надявам се да не съм засегнала егото му. Освен това не съм нито толкова ядосана, нито толкова разочарована. И десет часа да караме в погрешна посока, пак ще ми е все едно.

Изглежда засегнат. Съвсем съм сигурна, че се преструва, но се хващам за тази възможност и решавам да направя нещо, което съм искала да сторя още от времето, когато бяхме заедно под дъжда на покрива на колата в Тенеси. Пресягам се, откопчавам колана си и сядам до него. Той изглежда малко изненадан, но няма нищо против и вдига ръката си така, че да мога да се сгуша под нея.

— Просто те занасям с това, че сме се загубили — казвам аз и облягам глава на рамото му.

Усещам леко нежелание, преди ръката му да ме обгърне.

Чувствам се така добре да съм тук при него. Прекалено добре...

Преструвам се, че не забелязвам колко добре се чувстваме и двамата в момента и колко непринудено се държим както преди. Разглеждам картата заедно с него, като прекарвам пръст по новия маршрут.

— Може просто да следваме този път — казвам аз и движа пръста си на юг — и като излезем на магистрала номер 55 тя ще ни отведе право в Ню Орлиънс. Нали така? — накланям глава, за да го погледна в очите, и сърцето ми подскача, когато виждам колко близо е лицето му до моето. Но само се усмихвам и го чакам да отговори.

Той също се усмихва, но имам чувството, че не е слушал много какво казвам.

— Ами да, просто ще излезем на шосе номер 55.

Очите му се взират в лицето ми и за миг се плъзгат по устните ми.

Протягам ръка и започвам да сгъвам картата, а после отново пускам касетофона. Андрю отдръпва ръката си от мен и потегля.

Когато отново сме на пътя, поставя ръката си върху бедрото ми, което е притиснато до неговото, и караме дълго време така. Единственият път, когато вдига ръката си, е, когато се налага да държи по — здраво волана при един остър завой или когато налага да оправи звука, но после отново я слага обратно.

А на мен ми се иска да го прави постоянно.