Миг преди никога

Двадесет и осем

— От рано започваш, а? — казва барманът и плъзга по плота чашата с питието към ръката ми.

— Щом като си отворил и вече сервираш, значи не е толкова рано.

Вече е три следобед. Оставих Камрин сама рано тази сутрин, доста преди осем. Малко е странно, че през цялото време на пътуването ни на никого не му мина през ума, нито пожела да каже нещо за размяна на телефонните номера. Предполагам, че това нямаше голямо значение, тъй като с нея бяхме винаги заедно. Сигурен съм, че вече отдавна се пита дали изобщо имам намерение да се върна и може би й се иска да е имала номера ми, за да разбере дали съм добре. стъклото на мобифона ми е счупено, но той продължава да работи. Въпреки че започва да ми се иска да не работеше, защото Ашър и майка ми вече се опитаха десетина пъти да се свържат с мен. Смятам да се върна в хотела, но само за да взема китарата на Ейдън от стаята и да оставя на леглото си билет за самолет на Камрин. Стаята е предплатена за още два дена, така че тя няма да има проблем с това. Ще й оставя и пари за такси, за да отиде до летището. Ще се погрижа пътят й до дома да бъде изцяло платен, но сега без автобус.

Всичко свършва днес.

Изобщо не трябваше да позволявам да се стигне толкова далеч, но бях заблуден и заслепен от чувствата си съм нея, които си бях забранил, и колкото и мъчително да беше това за мен. Обаче мисля, че тя ще се оправи; не сме спали заедно и никой от нас не каза онези проклети две думи, които определено щяха да направят нещата по — сложни, така че, да. мисля, че с нея всичко ще бъде наред.

В края на краищата тя така и не ми се отдаде. Оставих й възможност сама да избере. — Ако ми позволиш да те чукам ще трябва да ми позволиш да те притежавам. — Ако това не е очевидна покана, не знам какво друго може да е. Не е много романтично, но е това.

Плащам питието си и излизам от бара. Просто имах нужда от нещо, за да сваля напрежението. Въпреки че, за да има ефект такова сваляне на напрежението, би трябвало да изпия цялата шибана бутилка. Пъхам ръце в джобовете и вървя по цялата Бърбън Стрийт, по Канал Стрийт, а после и по някакви други улици, на които дори не си спомням имената, докато минавам покрай надписите. Крача устремено също като импулсивното ни пътуване с Камрин, без посока и без цел. Просто вървя.

Мисля, че не се опитвам да убивам времето, за да настъпи нощта и да мога да се промъкна вътре и безшумно да се измъкна, докато тя спи. Убивам времето с надеждата да променя решението си. Не искам да я напускам, но знам, че трябва.

Стигам парка „Уолдънбърг" край реката, седя на брега на Мисисипи и наблюдавам корабите и ферибота, които пътува от Алигърс и обратно. Нощта настъпва. Дълго време единствената ми компания е една статуя на Малкълм Уолдънбърг* до приближаването на две момичета, които, ако се съди по тениските с надпис „Аз обичам НОЛА", явно са туристки.

[* Малкълм Уолдънбърг — филантроп и ръководител на еврейската общност в Ню Орлиънс — Б.пр.]

Русата ми се усмихва престорено срамежливо, докато тази с кестенявата коса никак не си поплюва.

— Ходи ли ви се някъде тази вечер? — пита тя, рязко накланя глава на една страна и ме поглежда. — Аз съм Лия, а това е Ейми.

Русата, „Ейми", ми се усмихва по такъв начин, че според мен единственото нещо, което трябва да направя, е да я попитам дали ще се чука с мен и тя ще го направи.

Аз кимам и се опитвам да бъда любезен, но не им казвам името си.

— И така? Ходи ли ви се някъде, или не? — пита отново кестенявата и сяда до мен на бетонния парапет.

Вече съм забравил имената им.

— Всъщност не — казвам аз и млъквам.

Русата сяда от другата ми страна, прибира коленете си към гърдите така, че шортите й се събират нагоре и откриват голите й бедра.

Камрин изглежда по — добре в такива шорти.

Аз само клатя глава и отново гледам към Мисисипи.

— Трябва да дойдеш с нас — казва момичето с кестенявата коса. — Тази нощ се очертава голям купон в D.B.A.* Изглеждаш ужасно отегчен.

[* D.B.A. — известен бар с музика на живо в Ню Орлиънс — Б.пр.]

Аз я поглеждам. Доста е хубава, също като русата, но колкото повече говори, толкова повече ме отблъсква. Мога да мисля само за Камрин. Това момиче нарани душата ми. Никога вече няма да бъда същият.

Оглеждам краката на кестенявото момиче и виждам как устните й се движат, когато казва:

— Наистина ще се радваме, ако дойдеш с нас, ще е забавно.

Бих могъл... ако си заминавам и възнамерявам никога повече да не видя Камрин отново. Може би трябва да тръгна с тези двете, да наема стая някъде другаде и да изчукам и двете. Така, както се развиват нещата, съм напълно сигурен, че те ще се работят помежду си пред мен. Правил съм го няколко пъти, то никога не омръзва.

— Не знам — казвам. — Чаках някого.

Нямам представа какво казвам и защо го казвам.

Момичето с кестенявата коса се навежда и слага ръка на бедрото ми.

— Ние ще сме ти по — добра компания — прошепва подканящо и в гласа й се усещат съвсем ясно нотки, които показват, че е момиче, което много пъти е имало преживявания за една нощ.

Отмествам ръката и от мен, ставам, пъхам ръце в джобовете и си тръгвам. По всяко друго време бих го направил, но не и днес.

Да — а изглежда, че душата ми е много наранена и няма оправяне. Трябва да се махна от този град.

Когато се отдалечавам от двете момичета, без да кажа и дума, чувам ги да разговарят оживено зад мен. Не ми пука какво казват и колко отхвърлени се чувстват. След час ще се друсат на чепа на някой друг, а аз ще забравя, че изобщо са разговаряли с мен.

Минава полунощ. Вече съм се отбил в едно кафене с интернет и съм купил онлайн самолетния билет на Камрин до Северна Каролина. След това спирам пред един автомат и тегля достатъчно пари, за да плати таксито до летището и едно до дома от летището в Северна Каролина.

На минаване покрай рецепцията във фоайето на хотела моля служителя за един плик, парче хартия и нещо за писане, а после сядам на едно канапе във фоайето и пиша на Камрин бележка:

„Камрин,

Съжалявам, че си тръгнах по този начин, но знам, че не бих могъл да ти кажа довиждане лице в лице. Надявам се да ме помниш, но ако ще ти е по — лесно да ме забравиш, ще преживея и това.

Никога не се сдържай, Камрин Бенет, прави това, което искаш от живота, казвай каквото чувстваш и никога не се страхувай да бъдеш себе си. Викай „майната му" на това, какво мислят другите. Ти живееш заради себе си, а не заради тях.

Кодът отдолу ще ти трябва да го дадеш на летището, за да се качиш на самолета за дома. Ще ти трябва само личната карта. Самолетът тръгва утре сутринта. Парите в брой са за таксито.

Благодаря ти за двете най — хубави седмици в живота ми и за това, че беше с мен, когато имах най — голяма нужда от теб.

Андрю Париш

KYYBPR"

Прочетох бележката пет пъти, преди да остана доволен от нея, накрая я сгънах и я поставих заедно с парите в плика.

Отправям се към асансьора. Едно последно препятствие отпада, без Камрин да знае за това. Надявам се още да spi. Моля те, господи, остави я да спи. Мога да го направя, ако не се налага да я виждам, но ако тя ме види... Не. Трябва да съм способен да го направя при всички случаи.

И ще го направя.

Излизам от асансьора на нашия стаж и се отправям по една дълга, ярко осветена отсечка от коридора, като минавам покрай няколко стаи. Когато виждам пред мен нашите стаи, стомахът ме присвива. Минавам покрай вратата й, притеснен, че шумът от обувките ми по пода може да е достатъчен, за да й подскаже, че съм тук отвън. На дръжката на вратата й виси надпис „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ" и, без да знам защо, при вида му стомахът ми съвсем ме присвива. Може би единственият път, когато изобщо съм окачват една от тези табели на хотелска врата, беше когато съм бил вътре, за да чукам. Мисълта Камрин да е вътре и да се чука с някой друг мъж.

Стискам зъби и минавам покрай вратата. Колко безумно трогателно беше това? Тя дори не е моя, а аз бях обхванат от луда ревност.

Колкото по — скоро се махна от Ню Орлиънс, толкова по — добре.

Пъхам картата във вратата и се вмъквам в стаята. Изглежда по същия начин, в който я оставих: дрехите разхвърляни близо до саковете, китарата на

Ейдън, подпряна на стената под аплика.

Движа се из стаята и събирам всичко. Имам и един момент, в който мислено си казвам „ами, да", когато разбирам, че вероятно щях да забравя зарядните устройства на стената, ако не ги бях погледнал под правилен ъгъл, когато минавах покрай тях. Изваждам ги от контактите и също ги пъхам заедно с дрехите в сака. Накрая притичвам в банята да си взема четката за зъби от умивалника.

Когато излизам обратно Камрин стои на входа.