Миг преди никога

Тридесет и три

— Трябва да го направиш, просто за да си сигурен — каза Марстърс в типичния си черен стол на колела, в типичния си офис, облечен в типичното си сако. —

— Не е нужно — казах аз, седнал от другата страна. — Какво повече мога да кажа? Какво повече мога да разбера? —

— Но ти... —

— Не, знаеш ли какво ще ти кажа?. Майната ти! — станах и блъснах назад стола по пода в растението зад мен. — Няма да се подложа на това. — — Излязох, като затръшнах вратата на офиса му толкова силно, че стъклото потрепери в рамката. —

— Андрю! Скъпи, събуди се — чувам гласа на Камрин.

Отварям стреснат очи. Все още съм откъм страната на пасажера в колата. Чудя се колко ли дълго съм спал.

Надигам се, разкършвам насам — натам врата си и прекарвам ръка по лицето си.

— Добре ли си?

Навън е нощ. Оглеждам се и виждам за момент загрижения поглед на Камрин върху мен, след което тя е принудена отново да се съсредоточи върху пътя пред нея.

— Да — казвам аз и кимам. — Добре съм. Предполагам, че сънувах кошмар, но дори не си спомням за какво беше — отново лъжа.

— Ти удари командното табло — казва тя и леко се засмива. — Замахна с юмрук в нищото. Направо ми изкара ума.

— Съжалявам, бебчо — навеждам се и я целувам по бузата. — От колко време караш?

— Не знам, може би около два часа.

Поглеждам следващия пътен знак, за да разбера дали е правила това, което й казах, и да кара с 90.

— Отбий ето там — кимам към едно равно място край магистралата.

Тя се отклонява от пътя върху разбития асфалт и спира колата. Каня се да изляза навън, но ме хваща за ръката и ме спира.

— Почакай, Андрю.

Тя изключва двигателя и маха предпазния колан.

— Ще покарам известно време и ще те оставя да поспиш.

— Знам — казва тя и замислено ме поглежда.

— Какво не е наред? — питам.

Тя барабани с пръстите на двете си ръце по волана и се обляга назад в седалката.

— Вече не съм много сигурна за Тексас.

— Защо?

Аз се примъквам до нея.

Накрая тя ме поглежда.

— Защото какво следва после? Имам чувството, че ще е последната спирка. Ти живееш там. Какво остава да направим?

Знам накъде бие и от известно време тайно споделям страховете й.

— Остава това, което искаме да направим — казвам.

Извръщам се в седалката, протягам ръка и я хващам за брадичката.

— Погледни ме.

Тя се подчинява. Виждам копнеж в очите й, нещо уплашено и измъчено. Знам какво е, защото се чувствам по същия начин.

Преглъщам, навеждам се и предпазливо я целувам.

— Ще му мислим, когато стигнем там, става ли?

Тя неохотно кимва. Аз се опитвам да се усмихна, но ми е трудно, когато знам, че не мога да й дам нито един от отговорите, които очаква. Не мога да й дам тези, което искам да й дам.

Камрин се прехвърля на съседната седалка, а аз излизам навън и заобикалям колата. Покрай нас преминават две коли и ни заслепяват с дългите си светлини. Затварям вратата и оставам за момент неподвижен в седалката. Камрин гледа навън през прозореца, мислите й без съмнение, до голяма степен приличат на моите — колебливи и може би дори уплашени. Никога не съм се чувствал свързан с някого така както с нея и това бавно ме убива. Посягам да завъртя ключа за запалването, но спирам и пръстите ми притискат метала. Тежко въздъхвам.

— Ще поемем по дългия път — казвам тихо аз, без да я погледна, а после двигателят оживява.

Усещам я, когато обръща глава, за да ме погледне.

Аз също я поглеждам.

— Ако искаш.

Лека усмивка съживява лицето й. Тя кимва.

Пускам СД плейъра. В колоните се чува изпълнение на Бед Къмпани. Спомням си уговорката ни и правя опит да ги сменя с нещо друго, но Камрин казва:

— Остави я — и усмивката й става още по — широка.

Питам се дали си спомня онази първа нощ, когато я накарах да каже името на песен от Бед Къмпани. И тя каза: „Ready to Love" („Готова за любов"), а пък аз казах: „Готова ли сте?" Не знам защо го казах тогава, но сега си мисля, че в края на краищата не е било толкова лошо. Странно как тази песен прозвуча точно сега.

Караме през по — голямата част от долната половина на щата Луизиана, а след това оставаме на магистрала 82 през целия път до Тексас. Тази сутрин Камрин непрекъснато се усмихва, въпреки че сме в Тексас, и като я гледам такава и аз се усмихвам. Караме със свалени прозорци и през последния час тя е извадила голите си крака навън. Единственото нещо, което виждам в огледалото от нейната страна, когато се опитвам да зърна движещите се отзад коли, са лакираните нокти на краката й.

— Няма да е истинско пътуване с кола, ако не си провесиш краката през прозореца, докато си на магистралата! — надвиква тя музиката, а вятърът се втурва в купето.

Този път косата й е събрана в една плитка, но вятърът, продължава да развява измъкнали се кичури около лицето й.

— Права си — казвам аз и натискам педала на газта, — обаче на истинско пътуване по шосе трябва да се избъзикаш с шофьор на камион.

Косата й отново се блъска в лицето й, когато тя извръща глава.

— Хм?

Аз се усмихвам.

— Ами, да. — Барабаня с пръсти по волана в такт с музиката. — Не го ли знаеше? Трябва да направиш едно от трите неща; едно — вдигам нагоре един пръст. — Да си свалиш гащите ида покажеш задника си на шофьора.

Сините й очи се разширяват.

— Две: да караш успоредно с него и да се преструваш, че се пипаш.

Очите й се разширяват още повече и устата й остава отворена.

— Или три: просто да се помпаш с ръка... — движа ръката си във въздуха нагоре — надолу, свита в юмрук — за да го накараш да надуе клаксона.

На лицето й се изписва облекчение.

— Добре — казва тя и по устните й заиграва загадъчна усмивка. — При следващия, когото видим, ще направя нужното за това пътуване, ще се избъзикам с шофьор на камион — казва го абсолютно категорично.

Десет минути по — късно нашата жертва. — „късметлията копеле" би било по — подходящо определение, защото, в края и краищата това е Камрин — се задава пред нас. Намираме се на дълга, права отсечка на магистралата и се носим през равнинен, лишен от всякакви дървета пейзаж от двете страни. Настигаме тира и се движим с постоянна скорост от шестдесет и пет мили в час зад него. Камрин, която е с оскъдните до немай — къде бели памучни шорти, които толкова харесвам, спуска краката си от седалката върху пода. Усмихва се дяволито и от това започвам да се възбуждам.

— Готова ли си? — питам аз, като намалявам малко музиката.

Камрин кима, а аз поглеждам назад в огледалото и в страничните огледала, после и пътя отпред, за да се уверя, че и в двете посоки не се задават коли. Когато се измъквам иззад тира и преминавам в съседната лента, Камрин плъзга дясната си ръка отпред под шортите си.

Моментално се надървям.

Вече не се съмнявам, че ще го накара да надуе клаксона!

Усмихвам й се мрачно, а в главата ми се въртят всякакви перверзни мисли и тя също ми се усмихва в отговор. Натискам малко по — силно газта и постепенно ускорявам, докато заставаме на едно ниво с шофьорската кабина. О, боже господи.

Ръката на Камрин се движи бавно, но видимо под тънката материя на шортите, показалецът и палецът й подхващат ластика и го смъкват достатъчно, за да се вижда голият й корем. Тя изпъва назад глава върху седалката и се смъква малко по — напред. Вниманието ми е така раздвоено, че почти не следя пътя. Тя прехапва долната си устна и започва да движи по — енергично пръстите си под шортите. Започвам да си мисля, че изобщо не се преструва. В момента съм толкова надървен, че чепът ми може да реже диаманти.

Тирът поддържа същата скорост. Разсеян от Камрин, не усещам, че съм отпуснал крака си от педала за газта и когато стрелката за скоростта започва бавно да пада, тирът също намалява.

През прозореца на тира се провиква груб, дрезгав глас:

— Много е яко, мамка му! Ще ме накараш да получа инфаркт, бебчо! Хухууу!

— той натиска с все сила клаксона.

Жегнат от чувство за собственост, намалявам рязко от шестдесет и пет на четиридесет и пет мили в час и оставам зад тира. И тъкмо навреме, защото срещу нас се задава един микробус.

Поглеждам към Камрин и знам със сигурност, че очите ми са като на побъркан. Тя измъква ръката си от шортите и само ми се усмихва.

— Не очаквах това!

— Тъкмо затова и го направих — отвръща тя и отново провесва крака през вратата на колата, като закрива страничното огледало с пръстите си.

— Ама ти наистина ли се пипаше?

Сега четиридесет и петте мили в час стават четиридесет. Чувствам как сърцето ми се блъска в гръдния кош.

— Ами да, наистина се пипах — отвръща тя, — но не го правех заради шофьора на тира.

Усмивката й става още по — широка, когато маха няколко косъма от косата си, попаднали върху устните й. Не мога да се сдържа да не гледам тези устни. Иска ми се да ги хапя и да ги целувам.

— Е, не че се оплаквам — казвам аз, като се мъча да отдели повече внимание на пътя, за да не се пребием. — Обаче сега, имам проблем. Погледът на Камрин се спира на скута ми, после отново ме поглежда, накланя на една страна глава и ме поглежда с онзи дяволит, прелъстителен поглед. След това се примъква върху седалката към мен и ме сграбчва с ръка за чатала. Сега сърцето ми започва да се блъска още по — силно в гръдния кош. От стискане на волана кокалчетата на пръстите на ръцете ми побеляват. Тя ме целува по врата, след това по брадичката и после по мидата на ухото. Побиват ме тръпки.

Започва да разкопчава шортите ми.

— Ти си ми помагал при проблемите ми — шепне тя в ухото ми и отново хапе врата ми. — Справедливо е да ти върна услугата.

Вглежда се в очите ми.

Аз само кимам глупаво, защото точно сега изобщо не мога да мисля с главата си, за да съставя някакво изречение.

Изпъвам още повече гърба си в седалката, когато тя го подхваща с ръка и навежда глава между кормилото и стомаха ми. Тялото ми леко се сгърчва, когато усещам езика й да се движи бързо и да го ближе. — О, боже господи... О, боже господи. Не знам как ще карам..

Потрепервам, когато го чувствам да опира в гърлото й, вирвам назад глава и още се мъча да не изпускам пътя от очи, а устата ми остава отворена. Само стискам до побеляване на пръстите волана с лявата си ръка, а тя ме смуче все по — силно и по — бързо. Дясната ми ръка пуска кормилото, сграбчвам я отзад за главата и забивам пръсти в русата й коса.

Четиридесетте мили в час стават петдесет.

При шестдесет краката ми започват да треперят и не мога да виждам много ясно. Отново стискам волана с двете си ръце, като се мъча да държа под някакъв контрол нещо, особено проклетата кола, после ахвам и стена, когато свършвам.

Успях да не ни пребия на магистралата след духането на Камрин, което ме изправи на нокти. Сутринта стигаме в Галвестън, но тя продължава да спи изтегната на седалката с крака, отчасти провесени на пода. Още не си правя труда да я будя. Първо преминавам бавно покрай къщата на майка ми, виждам, че колата й не е отпред, а това означава, че днес тя работи в банката. За да убия времето, карам по обиколен път до апартамента ми, като минавам по 53 — та улица. Миналата нощ Камрин не спа много, но предполагам, че тъй като колата се движи доста по — бавно от обикновено, това е достатъчно да я събуди. Започва да се разсънва, преди да спра пред моя комплекс на Паркет Седър Лоун.

Тя повдига красивата си руса глава от седалката и когато виждам лицето й, тихо се засмивам.

Рязко накланя глава на една страна, все още без да се е събудила напълно, и сърдито казва:

— Какво толкова смешно има?

— О, бебчо, опитах се да ти попреча да заспиш отново в този вид.

Тя се навежда напред, поглежда се в огледалото и вдига изумена нагоре очи, когато вижда трите дълги черти, които прорязват едната й буза чак до ухото. Опипва ги пред огледалото.

— Ау, като че ли боли — казва тя.

— Пак си хубава, дори и с чертите — казвам през смях аз. А тя не може да се сдържи и се усмихва.

— Ами, ето че пристигнахме — казвам накрая аз, парирам колата на паркинга, изключвам двигателя и отпускам ръце.

В колата настъпва неловка тишина. Въпреки че никой не е казвал, че пътешествието ни свършва в Тексас или че нещата между нас ще се променят, като че ли и двамата го чувстваме.

Единствената разлика е. че само аз знам защо.

Камрин седи абсолютно притихнала на мястото си с ръце, отпуснати в скута.

— Хайде да влезем — казвам аз, за да наруша мълчанието.

Тя пресилено ми се усмихва и отваря вратата.

— О, това място прилича повече на студентско общежитие, отколкото на жилищен блок. — Тя нарамва сака и чантата си, загледана в старата сграда и гигантските дъбове, разпрострели се пред нас.

— През 30-те години е било болница на американските военноморски сили — казвам и вадя саковете от багажника.

Камрин взема китарата на Ейдън от задната седалка.

Минаваме надолу по извятия, бял като тебешир тротоар и стигаме до едностайния ми апартамент на приземния етаж. Пъхам ключа в ключалката и отварям вратата към големия хол. Миризмата на необитавано пространство ме узря в носа веднага, след като влизаме вътре. Не мирише неприятно, а просто на празно.

Оставям саковете на пода.

— Остави си нещата, където пожелаеш.

Отивам при канапето и вземам дънките си, които са проснати върху облегалката, а после и чифт боксерки и една тениска от стола и табуретката до него.

— Наистина хубав апартамент — казва тя и се оглежда наоколо.

Накрая оставя нещата си на пода и подпира китарата на Ейдън върху гърба на канапето.

— Нищо повече от ергенска квартира — казвам аз и се отправям към трапезарията, — но на мен тук ми харесва, а и исках да съм по — близо до брега.

— Нямаш съквартиранти, така ли? — пита тя и ме следва.

Клатя глава, влизам в кухнята и отварям хладилника. Различните бутилки и буркани върху страничната врата се раздрънкват, удряйки се едни в други.

— Вече не. Моят приятел Хийт живя с мен за около три месеца, когато се нанесох, но после се премести в Далас с годеницата си.

Преди да затворя вратата на хладилника, вадя две бутилки светла джинджифилова бира.

— Искаш ли да пийнеш? — питам аз и й показвам едната.

Тя се усмихва мило и казва:

— Благодаря, но не съм жадна в момента... За какво я купуваш, срещу махмурлук или стомашни болки?

Аз дяволито й се усмихвам и пия направо от бутилката. Тя не се намръщва, както почти очаквах.

— Спипа ме — признавам аз и завивам обратно капачката. — Ако искаш да си вземеш душ — казвам на излизане от кухнята и посочвам надолу по коридора — банята е ето там. Ще се обадя на майка ми, за да не се тревожи и ще поразтребя малко тук, преди и аз да взема един. Растението ми вероятно е увехнало.

Камрин ме поглежда леко изненадана.

— Имаш растение?

Аз се усмихвам.

— Ами да, казва се Джорджия.

Веждите й се повдигат малко повече.

Смея се и я целувам леко по устните.

Докато Камрин е под душа, аз проверявам всеки видим сантиметър от апартамента в търсене на нещо излагащо: отблъскващи, хванали кори чорапи

(намерих един до крака на леглото), неотваряни опаковки на презервативи (имам пълна кутия на нощното шкафче — набутвам ги на дъното на кофата за боклук), отворени опаковки от презервативи (две в кошчето за боклук в стаята ми), още мръсни дрехи и едно порно списание (мамка му. То пък е зад тоалетната чиния — без съмнение тя вече ще да го е видяла).

После измивам няколко мръсни чинии, които бях оставил в умивалника, преди да тръгна, и сядам в хола, за да се обадя на майка ми.