Миг преди никога

Тридесет и седем

— Андрю? — казвам аз и се претъркулвам откъм неговата страна на леглото. Разбуждам се още повече и когато надигам глава, виждам че той не е там. Усещам миризма на бекон.

Мисля си за нощта, която прекарахме, и не мога да изтрия доволната усмивка от лицето си. Отмятам чаршафите, ставам от леглото и намъквам пликчетата и тениската.

Андрю стои при печката, когато влизам в кухнята.

— Скъпи, защо си станал толкова рано?

Отивам при хладилника и го отварям, за да потърся нещо, с което да си разквася устата. Трябва да си измия зъбите, обаче след като той приготвя закуска, не искам тя да има вкус на паста за зъби.

— Мислех да ти донеса закуската в леглото.

Според мен му бяха нужни няколко секунди повече, за да отговори, а и гласът му прозвуча някак далечен. Вдигам очи от хладилника и го поглеждам. Той продължава да стои там, загледан в мазнината.

— Бебчо, добре ли си?

Оставям вратата на хладилника да се затвори, без да взема нищо от него. Той едва повдига глава да ме погледне.

— Андрю?

Сърцето ми започва да бие все по — бързо, макар да не съм сигурна защо. Заставам до него и слагам ръка на рамото му. Той вдига очи от мазнината и бавно ме поглежда.

— Андрю...

Като на някакъв жесток, забавен каданс, краката на Андрю се подкосяват и тялото му се сгромолясва върху белите плочи на пода, а бъркалката, която държи в ръката си, се удря в пода заедно с него и разпръсква капки гореща мазнина. Протягам ръце да го хвана, но не мога да го задържа на крака. Всичко продължава да се движи като на забавен каданс: писъкът, ръцете ми, които го сграбчват за раменете, главата му, която подскача при удара в плочите. Но когато тялото му започва да трепери и да се гърчи неудържимо, забавеният каданс става бърз и ужасяващ.

— АНДРЮ! О, ГОСПОДИ, АНДРЮ!

Искам да му помогна да се изправи, но тялото му не спира да трепери. Виждам ужасена бялото на очите и стиснатата челюст. Крайниците му са изпънати и като сковани.

Отново надавам писък, а в очите ми напират сълзи.

— Някой да ми помогне!

После се осъзнавам и тичам до най — близкия телефон. Неговият мобифон е на плота наблизо. Набирам 911 и през двете секунди, които минават, докато отговорят, изгасявам печката.

— Моля ви! Той има припадък! Моля ви, нека някой да ми помогне.

— Госпожо, първото, което трябва да направите, е да се успокоите. Все още ли е припаднал!

— Да!

Гледам с ужас как тялото на Андрю се тресе на пода. Толкова съм уплашена, че имам чувството, че ще повърна.

— Госпожо, искам да отстраните всичко наблизо около него, което може да го нарани. Носи ли очила? Има ли опасност да си удари главата в мебели или в някакви други предмети?

— Не! Н. но си удари главата, когато падна!

— Добре, сега намерете нещо, което да му подложите на главата, възглавница, изобщо нещо, което да я предпазва да се удари в нещо друго. Оглеждам първо кухнята, но не виждам нищо, втурвам се в гостната, грабвам малка възглавница от дивана и я нося обратно. Оставям мобифона, колкото да подложа възглавницата под главата му, която продължава да се тресе.

— О, не. о, господи, какво му става? —

Отново долепям телефона до ухото си.

— Добре, сложих възглавницата под главата му!

— Така, госпожо — казва спокойно операторката от 911, — колко дълго е в припадък? Известно ли е той да има някакво състояние, което причинява припадъци?

— Н — не знам, около. може би две минути, най — много три. Никога преди не съм го виждала да прави така. Никога не ми е казвал за нещо.

Започва да ми просветва; той никога не ми каза. В главата ми нахлуват всевъзможни неща, които само ме карат отново да загубя спокойствие.

— Моля ви, изпратете линейка. Моля ви! Побързайте!

Задавям се от сълзи.

Тялото на Андрю престава да се тресе.

Преди операторката от 911 да успее да отговори, аз казвам:

— Той престана! К. какво да правя?

— Добре, госпожо, искам да му помогнете да се обърне на една страна... ще изпратим линейка. Какъв ви е адресът?

Докато го обръщам на едната му страна, въпросът ме кара да замръзна. На място.

Не знам. не знам проклетия адрес! Дяволите да го вземат!

— Н — не знам адре...

Скачам от пода и се втурвам към плота, където има няколко пощенски плика, наредени един върху друг, намирам адреса на най — горния и й го прочитам.

— Линейката е на път. Искате ли да останете на телефона с мен, докато пристигне?

Не съм сигурна какво каза тя и дали изобщо каза нещо, а аз си го въобразявам, но не отговарям. Не мога да откъсна очите си от Андрю, който лежи в безсъзнание върху кухненския под.

— Той е в безсъзнание! О, господи, защо не се събужда?

Слагам свободната си ръка върху устните си.

— Не е необичайно — казва тя и аз най — после отново се вслушвам в гласа й.

— Искате ли да остана с вас, докато линейката пристигне?

— Да, моля ви, не затваряйте, моля ви.

— Добре, тук съм — казва тя и гласът и е единствената ми утеха.

Не мога да дишам. Не мога да мисля ясно. Не мога да говоря. Единственото нещо, което мога да правя, е да го наблюдавам. Прекалено уплашена съм дори да седна на пода до него от страх да не получи нов припадък и аз да съм там.

Минути по — късно чувам на улицата вой на сирени.

— Мисля, че са тук — казвам аз някак равнодушно в телефона.

Продължавам да не съм в състояние да откъсна поглед от Андрю.

— Защо се случва това? —

На вратата се чука и аз най — после ставам и тичам да отворя на екипа от спешна помощ. Дори не си спомням кога си оставила телефона на пода, без да прекъсна разговора с операторката на 911. Следващото нещо, което виждам, е как вдигат Андрю на носилката и го завързват с коланите.

— Как се казва? — пита един глас и аз съм сигурна, че е някой от екипа, но не мога да видя лицето му, виждам само как изнасят Андрю през вратата.

— Андрю Париш — отвръщам тихо аз.

Като в просъница чувам името на болницата, в която ми казват, че ще го откарат. И когато тръгват, оставам да стоя там, загледана във вратата, където го бях видяла за последен път. Нужни са ми няколко дълги минути да дойда на себе си и първото нещо, което правя, е да грабна мобифона и да потърся номера на майка му. Чувам я как започва да плаче, когато й казвам какво се е случило и мисля, че тя изпусна телефона си.

— Госпожо Париш? — усещам как сълзете парят очите ми. — Госпожо Париш? — обаче тя вече не е на телефона.

Най — накрая намъквам някакви дрехи — дори нямам идея какво съм облякла, грабвам ключовете от колата на Андрю и чантичката си и изскачам през вратата. Карам шевролета в продължение на няколко минути, докато се усетя, че не знам къде отивам, нито къде се намирам. Намирам една бензиностанция и спирам, за да попитам за посоката до болницата, и те ми казват, но продължавам да се лутам, докато намеря правилния път. Не мога да мисля трезво.

Затръшвам вратата на колата, втурвам се в приемната на спешното отделение, а чантичката ми се клати насам — натам върху рамото. Бих могла да я изпусна и изобщо нямаше да забележа. Сестрата зад бюрото трака по клавиатурата за информация и след това ми сочи да вървя надясно, където се озовавам в чакалнята. Съвсем сама съм.

Мисля, че е минал един час, но бих могла и да греша. Един час. Пет минути. Една седмица. Няма никаква разлика. За мен усещането е все едно и също. Гърдите ме болят, плакала съм прекалено много. Толкова дълго ходя напред — назад, че вече започвам да броя петната по мокета.

Минава още един час.

Тази чакалня е така невероятно скучна с нейните кафяви стени и кафяви седалки, наредени в две спретнати редици по средата. Високо горе на стената над вратата един часовник тиктака непрекъснато и макар тиктакането да е прекалено слабо, за да го чуя, аз мислено си представям, че го чувам. Наблизо има кана за кафе и умивалник. Стори ми се, че един мъж току — що излезе от една странична врата, напълни малка стиропорна чаша и се върна обратно.

Още един час.

Сърцето ме боли. Устните ми са напукани. Непрекъснато ги облизвам и от това положението става по — лошо. От известно време не съм видяла да минава някоя сестра и започва да ми се иска да бях спряла последната, която бях забелязала, преди да се понесе надолу по дългия, осветен от флуоресцентни лампи коридор извън чакалнята.

Какво правят толкова дълго? Какво става?

Плесвам се по челото и тъкмо посягам да взема мобифона на Андрю от чантичката си, чувам познат глас:

— Камрин?

Рязко се обръщам.

В помещението влиза по — малкият брат на Андрю, Ашър.

Иска ми се да усетя облекчение от това, че най — после някой идва да поговори с мен и така да прекъсне болезненото ми усещане за безнадеждност, но не мога да изпитам облекчение, защото очаквам само да ми каже нещо ужасно за Андрю. Доколкото знам, Ашър дори не беше в Тексас и щом внезапно се появява тук, това трябва да означава, че е хванал първия полет от там, където е бил, а хората правя това, само когато се е случило нещо лошо.

— Ашър? — казвам аз, а сълзите правят гласа ми още по — напрегнат.

Дори не се колебая и се хвърлям в прегръдките му. Той силно ме притиска.

— Моля те, кажи ми какво става? — питам аз и сълзите рухват от очите ми.

— Андрю добре ли е?

Ашър ме хваща за ръката, води ме до една седалка и аз сядам до него, като стискам чантичката в скута си, само за да държа нещо.

Ашър прилича толкова много на Андрю, че сърцето ме заболява.

Той нежно ми се усмихва.

— В момента е добре — казва той, но това малко изречение е достатъчно да зареди тялото ми с енергия. — Но вероятно няма да е задълго.

Появилата се ободрителна енергия бързо ме напуска, отнасяйки със себе си други части от тялото ми: сърцето, душата, мъничката надежда, която таях в себе си през цялото време, откакто се беше случило това.

— Какво ми казва Ашър... какво се опитва да ми каже? —

— Какво имаш предвид? — едва изричам думите аз.

Той поема дълбоко въздух.

— Преди около осем месеца — казва предпазливо Ашър — брат ми откри, че има тумор в мозъка.

Сърцето ми вече го няма. Дъхът ми също.

Чантичката ми пада на пода и цялото й съдържание се изсипва, но аз не мога да се наведа, за да я вдигна. Не мога изобщо да се помръдна.

Усещам, че ръката на Ашър взема моята.

— Заради състоянието на баща ни Андрю отказа да се подложи на допълнителни изследвания. Трябваше да се върне при д — р Марстърс същата седмица, но не отиде. Майка ни и брат ни Ейдън опитаха всичко, за да го накарат да отиде. Доколкото знам, по едно време той се съгласил, но така и не го направил, защото състоянието на баща ни се влоши.

— Не. — клатя непрекъснато глава, защото не искам да повярвам на нещата, които той ми казва — не.

Просто искам да прогоня думите му от главата си.

— Това е причината Андрю и Ейдън да се хванат за гушите — продължава Ашър. — Ейдън просто искаше да го накара да направи това, което трябваше да направи, а Андрю, какъвто си е упорит, всеки път му се опъваше. Поглеждам към стената и казвам:

— Затова той не искаше да види баща си в болницата...

Осъзнаването на този факт ме стъписва още повече.

— Е, да — казва тихо Ашър, — това е и причината да не отиде на погребението.

Сега гледам Ашър право в очите, а пръстите ми се плъзгат по устните ми. Било го е страх. Било го е страх, че ще му се случи същото нещо, че туморът му не може да се оперира.

— Да.

Скачам от седалката и един патрон с червило изпуква под обувката ми.

— Ами, ако не е злокачествен? — казвам енергично аз. — Той сега е в болница, могат да направят всичко, каквото е нужно. — Тръгвам към изхода.

— Ще го накарам да се подложи на изследванията. Ще го принудя. Той ме слуша!

Ашър ме сграбчва за ръката и ме кара да се обърна.

— От това, което могат да кажат в момента, шансовете му са много малки, Камрин.

Усещам, че ще повърна. В бузите ми като че ли се забиват хиляди иглички, когато по тях се стичат още сълзи. Ръцете ми също треперят. Цялото ми проклето тяло трепери!

Ашър тихо добавя:

— Отлагал е прекалено дълго.

Вдигам нагоре ръце, закривам с тях лицето си и плача в тях, а тялото ми неудържимо трепери. Чувствам как ръката на Ашър силно ме притиска.

— Той иска да те види.

Думите му ме карат да вдигна очи.

— Вече са го преместили в стая, ще те заведа при него. Почакай само тук няколко минути, докато мама излезе от там и аз ще се върна.

Не казвам нищо. Просто стоя тук, безмълвна. разкъсвана отвътре от най — убийствената болка, която съм изпитвала някога.

Ашър ме поглежда още веднъж, за да се увери, че съм го чула ясно и казва предпазливо:

— След малко ще се върна да те взема. Просто изчакай тук.

Ашър се отдалечава, а аз, за да не падна, са хващам за най — близкия стол и сядам. Усещам гърдите си така, сякаш някои с бръкнал в гръдния си кош и ми е изтръгнал сърцето.

Не знам дали ще съм в състояние да го видя, без напълно да се побъркам. Защо направи той това!

Защо се случва това?

Преди съвсем да съм превъртяла и да започна да говоря глупости, да ударя по нещо и да се нараня, заставам на колене на поза заради чантичката си. Дори не забелязвам, че Ашър е събрал всичко, сложил го е обратно в нея вместо мен и я е оставил на стола. Изваждам телефона си от нея и се обаждам на Натали.

— Ало?

— Натали, аз. аз искам да направиш нещо за мен.

— Кам. плачеш ли?

— Моля те, чуй ме, Натали.

— Добре де, тук съм. Какво е станало?

— Ти си най — добрата ми приятелка — казвам аз — и искам да дойдеш в Галвестън. Колкото е възможно по — скоро. Ще дойдеш ли? Нужна си ми. Моля те.

— О, боже господи, Камрин, какво по дяволите става? Какво се е случило? Добре ли си?

— На мен не ми се е случило нищо, но имам нужда да си тук, нужен ми е някой, а ти си всичко, което имам. Майка ми няма да разбе... моля те, Натали!

— Ох. ами добре — казва тя със силна тревога в гласа. — Ще взема първия самолет. Ще дойда там. Просто дръж телефона си включен.

Отпускам ръка отстрани, като продължавам да стискам мобифона и оставам загледана в стената. Струва ми се цяла вечност, преди гласът на Ашър да ме извади от вцепенението. Поглеждам го. Той идва при мен и протяга ръка, защото знае, че ще имам нужда от нея. Чувствам краката си нестабилни, сякаш вървя върху протези и не мога да им се доверя напълно. Ашър ме държи здраво за ръката. Излизаме в ярко осветения коридор и се отправяме към асансьора.

— Трябва да се успокоя — казвам гласно аз, но повече на себе си,

отколкото на Ашър. Издърпвам ръката си от неговата, изтривам лицето си и прекарвам пръсти през косата си. — Не мога да го видя така, изпаднала в истерия. Това е последното нещо, от което той има нужда точно сега, да се опитва мен да успокоява.

Ашър не казва нищо. Не гледам към него. Виждам отраженията ни във вратата на асансьора, малко безформени и безцветни. Забелязвам, че асансьорът се изкачва два стажа нагоре и спира. Вратата се отваря. Отначало продължавам да стоя неподвижна и като че ли се страхувам да изляза, но после поемам много дълбоко въздух и отново изтривам сълзите си.

Вървим до средата на коридора, стигаме до една стая с голяма дървена врата, която е оставена леко отворена. Ашър я отваря по — широко, но аз гледам в пода и към невидимата линия, която отделя мен и коридора от Андрю вътре в стаята и се страхувам да я прекрача. Чувствам, че когато го направя, ще видя, че всичко това е реално и че наистина няма връщане назад. Стискам очи и се мъча да спра напиращите отново сълзи, поемам дълбоко въздух и стискам здраво чантичката си.

После отварям очи и виждам майката на Андрю да излиза.

Нежното й лице е изтощено от вълненията така, както, предполагам, е и моето. Косата й е разрошена. Клепачите й са зачервени. Обаче тя успява мило да ми се усмихне и да докосне леко рамото ми.

— Радвам се, че си тук, Камрин.

После излиза от стаята ръка за ръка с Ашър.

Гледам след тях за момент, докато се отдалечават по коридора, но фигурите им ми изглеждат някак неясни.

Поглеждам в стаята от вратата и виждам края на леглото, в което знам, че лежи Андрю.

Влизам вътре.

— Бебчо, ела тук — казва той, когато ме вижда.

Отначало стоя на мястото си като препарирана, но когато се вглеждам в очите му, тези незабравими зелени очи, които така ме грабват, пускам чантичката си на пода и се втурвам към леглото.