Миг преди никога

Двадесет и четири

Играем още една игра, която той заслужено спечелва, а след това решавам да седна отново край нашата маса, преди тези нови обувки да са ми направили пришки на краката. Аз съм на втората бира и все още я усещам само в пръстите на краката и с дъното на стомаха. Ще е нужна още една, за да ме замая.

— Искаш ли да изиграем една игра, приятел? — пита един мъж, който се приближава към Андрю тъкмо в момента, в който той сяда до мен.

Андрю ме поглежда, а аз му махам с ръка да се съгласи.

— Върви, аз съм добре. ще проверя съобщенията и ще оставя краката ми да починат.

— Добре, момиче — казва той, — само ми кажи, че си готова да тръгваме, преди да съм свършил, и ще си вървим.

— Добре съм — отвръщам аз и го подканям, — върви да играеш.

Той ми се усмихва и се връща обратно при масата, която не е на повече от няколко крачки. Вземам чантичката си изпод масата, слагам я пред мен и бъркам вътре, за да намеря мобифона.

Точно както подозирах, Натали беше засипала телефона ми с текстови съобщения, общо шестнайсет на брой, но поне се беше опитала да ми се обади. Майка ми не се беше обаждала, но си спомних, че тази седмица се канеше да върви на круиз с новия си приятел. Надявам се да си прекарва добре. Надявам се да се чувства също толкова чудесно като мен.

От високоговорителите на тавана се чува нова песен и аз забелязвам, че откакто сме тук, броят на хората в бара се е утроил. Въпреки че Андрю не е много далеч, мога само да виждам как се мърдат устните му, когато казва нещо на човека, с когото играе пул. Келнерката се връща, аз я моля за още една бира и тя отива да я донесе, като ме оставя с кралицата на текстовите съобщения. С Натали разговаряме известно време за това какво е правила днес и къде се кани да отиде вечерта, но аз съм наясно, че е само запълващ времето разговор който замества това, което тя си умира да научи за мен — аз в Ню Орлиънс с онзи „тайнствен мъж", на кого прилича той (не „на какво", защото тя винаги сравнява мъжете с известни хора) и дали вече съм му духала. Продължавам да й отговарям с недомлъвки, просто за да я измъча. В края на краищата все още си го заслужава. Не съм готова да говоря за Андрю с нея. Всъщност не съм готова да разговарям с никого за това. Като че ли, ако изобщо говоря за него, дори само да потвърдя, че той съществува и че аз съм с него, цялото преживяване ще отлети като облаче дим. Ще проваля всичко. Или пък ще се събудя и ще разбера, че Блейк ми е сипал нещо в едно от питиетата които ми сервира онази нощ, преди да отида с него на покрива и че просто имам халюцинации за цялото това пътуване с Андрю.

— Аз съм Мичъл — казва един глас над мен и ме лъхва силна миризма на уиски и на евтин мъжки одеколон.

Мъжът е среден на ръст, мускулест, но не много як. Очите му са кървясали, като на русокосия мъж до него.

Усмихвам се малко гнусливо в отговор и поглеждам към Андрю, който вече идва насам.

— Не съм сама — казвам любезно аз.

Мускулестият поглежда другия стол, после отново мен, сякаш да прецени дали наистина е празен.

— Камрин? — казва застаналият зад тях Андрю. — Добре си?

— Да, добре съм — отговарям аз.

Мускулестият се извръща назад да погледне Андрю.

— Тя каза, че е добре — вика той и аз усещам предизвикателни нотки в гласа му.

Аз не исках да кажа „добре съм Андрю, остави ме намира" и той го знае, обаче тези двамата очевидно са на друго мнение.

— Тя е с мен — казва Андрю, като се опитва да запази спокойствие, макар че вероятно го прави само заради мен... Вече забелязвам в очите му онзи агресивен поглед, който не може да бъде тълкуван по друг начин.

Русият се смее.

Мускулестият отново ме поглежда, в едната си ръка държи бутилка Будвайзер.

— Той приятел ли ти е?

— Не, но ние сме.

Мускулестият се ухилва заядливо, обръща се към Андрю и ме прекъсва:

— Ти не си неин приятел, така че се разкарай.

Агресивният поглед става направо убийствен. Явно Андрю няма да може да издържи още дълго.

Аз ставам.

— Може би тя иска да си поговори с нас — казва мускулестият и отново отпива от бирата.

Не изглежда пиян, а само пийнал.

Андрю пристъпва по — близо, накланя настрани глава и поглежда човека. После поглежда и мен:

— Камрин, искаш ли да разговаряш с тях?

Знае, че не искам, но това е неговият начин да сипе сол в раната, която се кани да нанесе на този мъж.

— Не, не искам.

Андрю извива брадичката си и аз виждам как ноздрите му се разширяват, когато приближава лицето си до това на другия и казва:

— Разкарай се веднага, ако не искаш да си събираш зъбите.

Малката група хора около масите за билярд започва да се скупчва около нас.

Русият, който явно е по — умният от двамата, слага ръка на рамото на приятеля си:

— Хайде, човече, да си вървим при масата.

Той сочи с глава към мястото, където вероятно са седели преди. Мускулестият отблъсква ръката му и също повдига лицето си към Андрю.

Това беше достатъчно.

Андрю отскача назад с щеката в ръка, удря с нея през гърдите и го оставя без дъх. Той полита назад, за малко да се стовари върху масата ми, но успява да протегне ръка и се хваща за ръба в опит да се задържи на крака. Аз изписквам и грабвам чантичката си от масата, миг преди да е паднала заедно с него на пода. Бутилката ми с бира става на парчета. Преди онзи да успее да се изправи, Андрю го яхва и засипва лицето му с юмруци.

Аз се отдръпвам назад, по — близо до основата на стълбите, но сега там се втурват други хора, за да гледат, и правят преграда зад мен.

Русият скача отзад върху Андрю, хваща го за врата и се опитва да го отдръпне от приятеля си. Тогава аз скачам върху него и го удрям отстрани в лицето с малкия си, немощен юмрук. Чантичката ми се е усукала около рамото ми и ми пречи да удрям. Обаче Андрю лесно се измъква от хватката на русия и успява да застане зад него, изритва го силно в гърба и той пада по лице върху пода.

Андрю ме сграбчва за ръката.

— Стой настрана, бебчо! — казва той, избутва ме към скупчилите се хора зад мен и мигновено се обръща към двамата мъже.

Мускулестият най — после е успял да се изправи на крака, но не за дълго. Андрю връхлита отново срещу него, нанася му две бързи крошета в челюстта и после окървавеният му юмрук му удря един ъперкът в корема. Виждам на пода да пада окървавен зъб и изтръпвам. Мъжът пада назад върху друга масичка и също я събаря, а когато русият отново се нахвърля срещу Андрю, мъжът, с когото двамата играеха пул, се намесва и се заема с него, като оставя Андрю да се бие с мускулестия.

Докато охранителите си пробият път през тълпата, за да прекратят боя, Андрю вече е успял да насини и двете очи на мускулестия, а от ноздрите му се стича кръв. Човекът се държи с една ръка за носа, когато охранителят го хваща за рамото и то извежда през тълпата.

Андрю отблъсква ръката на другия охранител, който се е заел с него.

— Разбрах — казва заплашително той и вдига ръка, за да покаже на охранителя да се отдръпне, а после изтрива потеклата кръв от носа си с другата. — Махам се от тук, не е нужно да ме изпращаш до вратата. Добре ли си, Камрин? Удариха ли те? — оглежда ме отвсякъде, погледът му продължава да е гневен.

— Не, добре съм. Хайде да си вървим.

Той стиска здраво ръката ми, повлича ме след себе си и се провира през скупчилите се хора, които се отдръпват от пътя му.

Когато излизаме навън сред нощния въздух, музиката от бара секва, щом вратата се затваря зад нас. Двамата идиоти, заради които стана боят, вече са навън и вървят надолу по улицата. Мускулестият продължава да притиска с ръка окървавеното си лице. Сигурна съм, че Андрю му е счупил носа.

Той спира на тротоара и ме хваща за раменете.

— Недей да ме лъжеш, момиче, ударена ли си някъде? Кълна се, че ако си, веднага ще ги настигна.

Разтапя ми сърцето, като ме нарича „момиче". А и този загрижен, гневен поглед... Иска ми се да го целуна.

— Сериозно ти казвам — отговарям аз, — добре съм. Всъщност аз ударих единия няколко пъти, когато ти скочи отзад.

Той пуска раменете ми, хваща ме с две ръце за лицето и внимателно се вглежда в мен, като че ли все още не ми вярва.

— Не съм ударена — казвам още веднъж.

Притиска силно устни в челото ми.

После ме сграбчва за ръката.

— Връщаме се в хотела.

— Не — възразявам аз, — прекарвахме си много добре, а заради случилото се замайването ми премина.

Той настаня настрани глава и погледът му омеква.

— Тогава къде искаш да идем?

— Хайде да опитаме в друг клуб — предлагам аз. — Не знам, може би някой по — спокоен.

Андрю въздъхва тежко и стиска ръката ми. После отново ме оглежда от горе до долу: първо сандалите, от които се подават лакираните ми нокти, а после нагоре по тялото до плътното бюстие без презрамки, което се нуждае от малко натъкмяване.

Издърпвам ръката си и подръпвам плата над гърдите, за да ми стои по — добре .

— Много ми харесваш така — казва той, — но трябва да признаеш, че си примамка за свалячите.

— Е, да, ама не искам да вървя чак до хотела, за да се преобличам.

— Не, не е нужно — казва той и отново ме хваща за ръката. — Обаче, ако искаш да отидем в друг клуб, трябва да направиш нещо за мен, става ли?

— Какво?

— Просто се преструвай, че си ми приятелка — казва той, а аз леко се усмихвам. — Така поне никой няма да се занася с теб, или поне има по — малка вероятност да се опита — той спира, поглежда ме и казва: — Освен ако искаш мъжете да те свалят?

Веднага поклащам глава.

— Не, не искам да ме свалят. Невинен флирт — да... отразява се чудесно на самочувствието ми, но не и свалячи.

— Добре, значи се разбрахме. Ти си моето секси гадже за тази нощ, което означава, че по — късно ще трябва да те заведа в стаята и да те накарам малко да поскимтиш.

Ето я пак тази хлапашка усмивка, която толкова много харесвам.

Пак усещам гъделичкане между краката. Преглъщам с мъка и за да не се издам, го поглеждам закачливо с присвити очи.

Радвам се да видя отново трапчинките вместо онова гневно, макар и невероятно секси изражение отпреди малко.

— Колкото и да ми харесва. е, харесва наистина е меко казано, няма да ти позволя да направиш това отново.

Той изглежда обиден и малко изненадан.

— Защо?

— Защото, Андрю, аз. просто няма да ти позволя. а сега ела тук.

Хващам го с две ръце за врата и го придръпвам към себе си.

После нежно го целувам, като задържам по — дълго устните си върху неговите.

— Какво правиш? — пита той и ме гледа в очите.

Аз мило му се усмихвам.

— Влизам си в ролята.

Той се ухилва. Прегръща ме през кръста и ние се отправяне към Бърбън Стрийт.