Миг преди никога

Двадесет и пет

Може пък и да го направя с Камрин. Защо трябва да се измъчвам и да си отказвам това, което най — много искам, след като би трябвало сега да е времето, когато съм си спечелил правото да имам всичко, което поискам? Може пък нещата да се развият по по — различен начин и тя да не бъде наранена. Бих могъл да се върна при Марстърс. Ами ако я пусна да си върви и не я видя повече, а след това Марстърс осъзнае грешката си?

Мамка му! Извинения.

Камрин и аз влизаме в още два бара във Френския квартал и в двата тя успява да мине за двадесет и една годишна. Само в единия поискаха личната й карта, но предполагам, че тъй като рожденият й ден е през декември, келнерката реши да си затвори очите.

Обаче сега е пияна и не съм сигурен, че може да върви до хотела.

— Ще повикам такси — казвам и я държа до мен на тротоара.

От бара зад нас непрекъснато влизат и излизат двойки и групи, някои от които започват да се препъват още от вратата.

Държа здраво Камрин през кръста. Тя протяга ръка и ме прегръща през рамото отпред, почти не може да си държи главата изправена.

— Мисля, че едно такси е добра идея — казва с натежали клепачи тя.

Или скоро ще припадне, или ще повърне. Само се надявам да почака да се върнем в хотела.

Таксито ни оставя пред входа на хотела и аз й помагам да излезе от задната седалка. Накрая просто я вдигам на ръце защото вече почти не може да върви самостоятелно. Нося я до асансьора, краката й се клатушкат от ръката ми, а главата й е клюмнала на гърдите ми. Хората ни зяпат.

— Нощни забавления, а? — казва един мъж в асансьора.

— Ами да — съгласявам се аз и кимам, — на някои алкохола понася по — добре, отколкото на други.

Асансьорът спира и мъжът излиза, след като вратите се отварят. Два етажа по — нагоре аз я нося към стаите ни.

— Къде ти е ключът, момиче?

— В чантичката — казва едва чуто тя.

Поне може да говори.

Без да я свалям да стъпи на пода, придръпвам чантичката й и дърпам ципа. При нормални обстоятелства щях да пусна някоя шега от сорта: какво по дяволите носиш тук, дали вътре няма нещо, което да ме ухапе, но знам, че тя не е в настроение за шеги. Чувства се зле.

Очертава се дълга нощ.

Вратата се затваря зад нас, аз я нося право до леглото и полагам върху него.

— Чувствам се като лайно — стене тя.

— Знам, момиче. Просто трябва да си отспиш.

Свалям обувките й и ги пускам на пода.

— Мисля, че ще... — тя се навежда през ръба на леглото и започва да драйфа. Протягам ръка, докопвам кутията за отпадъци, опряна за нощното шкафче да уловя повечето от повърнатото, но изглежда, че на сутринта чистачката ще е много вкисната. Камрин повръща всичко, което има в стомаха, и това ме изненадва, защото днес яде твърде малко. Спира и се отпуска обратно на възглавницата. От повръщането очите й са насълзени. Опитва се да ме погледне, но знам, че е твърде замаяна, за да фокусира.

— Много е горещо тук — казва тя.

— Добре — отвръщам и ставам, за да пусна климатика с пълна сила.

После отивам в банята, намокрям една кърпа със студено вода и я изстисквам. Връщам се в стаята, сядам до нея на леглото и избърсвам лицето й с кърпата.

— Съжалявам — промълвява тя. — Трябваше да спра, след като ударих една водка. Сега чистиш повръщането ми.

Избърсвам отново бузите и челото й, като отмятам встрани кичурите коса от лицето, а после прекарвам студената кърпа през устата й.

— Не се извинявай — викам. — Забавлява се добре, само това има значение — после се усмихвам и добавям: — Освен това сега мога напълно да се възползвам от теб.

Тя се опитва да се усмихна, да вдигне ръка и да ме удари, но е твърде слаба да стори дори това. Опитът й да се усмихне се превръща в нещо болезнено и по челото й моментално избиват капчици пот.

— О, не... — надига глава от леглото. — Трябва да ида в банята — казва тя, хваща се за мен, за да стане, и аз й помагам.

Завеждам я до банята, където тя направо се хвърля върху тоалетната чиния и я прегръща с две ръце. Гърбът й ту се надига, ту се отпуска, когато започва да драйфа и да стене още по — силно.

— Трябваше да изядеш онази пържола с мен, момиче.

Аз стоя отзад над нея и се старая да предпазя плитките й от кръстосания огън, като продължавам да държа студената кърпа отзад на врата й. Става ми мъчно за нея, като гледам тялото й как се гърчи, но от устата й не излиза почти нищо. Знам, че след това гърлото и гърдите ще я болят.

Когато свърши, продължава да лежи върху студените плочки на пода.

Опитвам се да й помогна да се изправи, но тя тихо протестира:

— Не, моля те. Искам да полежа тук, подът охлажда кожата ми.

Диша едва — едва, а леко загорялата й кожа е болезнено бледа като на болен от пневмония. Вземам чиста кърпа намокрям я и продължавам да бърша лицето, врата и голите й рамене. После разкопчавам дънките й и внимателно ги свалям, за да освободя корема и краката й, защото са прекалено тесни.

— Не се тревожи, няма да те притеснявам — казвам шеговито аз, но този път тя не отговаря.

Заспала е на една страна с лице, опряно в пода.

Знам, че ако я вдигна точно сега, вероятно ще се събуди ще почне пак да се напъва, но не искам да я оставя да лежи така до тоалетната. Затова лягам до нея и с часове продължавам да бърша лицето, ръцете и раменете й с кърпата, докато накрая заспивам заедно с нея.

На трезва глава никога не съм мислил, че нарочно ще спя върху пода на тоалетна в съседство с тоалетна чиния, но беше вярно, когато казах, че бих спал навсякъде с нея.

Вратата на стаята ми се отваря. През тесния процеп в завесата от другата ми страна влиза ярка слънчева светлина. Дръпвам се като някой вампир от нея, дълго премигвам и се обръщам обратно. Нужно ми е малко време, докато разбера, че лежа в леглото си с бюстието, което носех миналата нощ, и яркочервените бикини. От леглото е махнато всичко, с изключение на чаршафа, върху който лежа, и един горен чаршаф, който мирише така, като че ли е пран скоро. Предполагам, че съм повърнала върху другия. Андрю трябва да е взел този от чистачката.

— По — добре ли се чувстваш? — пита той на влизане в стаята с кофичка за лед в една ръка, комплект пластмасови чаши и бутилка спрайт в другата. Сяда до мен, оставя нещата на нощното шкафче и отваря спрайта.

Главата ми продължава да тупти и все още имам усещането, че мога всеки момент пак да повърна. Мразя махмурлуците. Бих предпочела да падна кьоркютук пияна, да си разбия носа или нещо от сорта, отколкото да се справя с махмурлук от такава величина. Имала съм един подобен преди. Чувствам се толкова зле, че няма голяма разлика от алкохолното отравяне. Поне според Натали, която действително имаше алкохолно отравяне веднъж и го описа така, като че ли „на другата сутрин върху нея е срал самият Сатана".

— Никак даже — отговарям накрая и от думите си усещам остра болка да ме пронизва отзад в главата и зад ушите.

Стискам здраво очи, когато стаята започва да ми изглежда двойна.

— Здравата си изпати, момиче — казва Андрю и след това усещам студена кърпа да докосва леко врата ми.

— Би ли затворил тази завеса, ако обичаш?

Той веднага става и аз го чувам да върви натам, после звука от дръпването на плътния плат, докато го нагласи, както трябва. Прибирам голите си крака към гърдите, като придръпвам чаршафа, за да съм отчасти покрита, и лягам свита на кълбо.

Андрю вади една пластмасова чаша от комплекта и след това чувам как сипва лед в нея. Налива спрайт върху леда и изсипва хапчета в шепата си.

— Вземи това — казва той и аз усещам леглото да се размърдва, когато сяда отново и слага ръка на крака ми.

Отварям едва — едва очи. От пластмасовата чаша стърчи сламка, така че не се налага да се опитвам да се повдигна много от леглото, за да пия. Протягам ръка, вземам три хапа адвил от дланта му и ги лапвам един по един, след което отпивам достатъчно спрайт, за да ги преглътна.

— Моля те, кажи ми, че не съм казала или направила нещо абсолютно унизително в баровете снощи.

Мога да го гледам само с присвити очи.

Усещам, че се усмихва.

— Ами да, направи — казва той и сърцето ми се свива.

— Каза на онзи мъж, че си щастливо омъжена за мен и че ще си имаме четири деца... а дали не бяха пет, не си спомням точно... а после дойде онова момиче и започна да ме сваля, а ти скочи от стола и застана срещу нея с пребледняло лице. беше много смешно.

Мисля, че наистина ще повърна.

— Андрю, ти ме будалкаш. колко унизително!

Главата ме боли още повече. Не мислех, че би могло да бъде и по — зле.

Чувам го тихо да се смее и отварям едва — едва очи, за да го видя по — ясно.

— Да, момиче, занасям те — той протяга ръка и прекарва студената кърпа по челото ми. — Всъщност ти се държа много добре, дори през целия път до тук заедно с мен — забелязвам, че оглежда тялото ми. — Съжалявам, че трябваше да те съблека. е, всъщност лично на мен тази възможност ми допадна, но то беше повече като задължение. Налагаше се, разбираш ли?

Сега се прави на напълно сериозен и аз не мога да се сдържа да не се усмихна.

Затварям очи и спя още два часа, докато чувам чистачката да чука на вратата.

Питам се дали Андрю изобщо е ставал от леглото ми.

— Ами да, влезте, а аз ще я заведа в съседната стая, за да почистите. Старата госпожа с нескопосано боядисана червена коса влиза в стаята, облечена в униформа на камериерка. Андрю се приближава до леглото ми.

— Хайде, момиче — казва той, вдига ме на ръце, все още покрита наполовина с чаршафа, — нека оставим госпожата да почисти.

Вероятно бих могла да вървя сама дотам, но нямам намерение да протестирам. По ми харесва да съм там, където съм.

Когато минаваме покрай чантичката ми върху поставката за телевизора протягам ръка и Андрю спира, взема я и я носи заедно с мен. Полагам глава на гърдите му и обвивам врата му с ръце.

Той спира при вратата и поглежда назад към чистачката.

— Съжалявам за мръсотията край леглото — казва и кима натам, като прави гримаса. — Ще има добър бакшиш за вас.

Излиза с мен и ме отнася в стаята си.

Първото нещо, което прави, е да спусне завесите, след което ме подпира на възглавницата си.

— Надявам се да се оправиш до довечера — казва той, като ходи из стаята, като че ли търси нещо.

— Какво ще е довечера?

— Друг бар — казва той.

Намира касетофона до възглавницата на фотьойла край прозореца и го оставя на поставката до телевизора.

Простенвам в знак на протест.

— О, не, Андрю, отказвам да ходя отново на бар тази вечер. Няма да пия пак, докато съм жива.

Улавям го да се хили насреща ми.

— Всички казват така — вика той. — А и аз няма да ти позволя да пиеш тази вечер, дори и да искаш. Нужно ти е да прескочиш поне една нощ между два махмурлука, в противен случай може рано — рано да ти подпечатат картата за алкохолна зависимост.

— Е, надявам се да се почувствам достатъчно добре, за да мога да правя нещо друго, освен да се мотая в леглото през целия ден, но засега перспективата не ми изглежда много добра.

— Трябва да ядеш, това е задължително. Въпреки че от мисълта за храна точно сега вероятно ти се повдига, ако не хапнеш нещо, със сигурност ще се чувстваш като лайно през целия ден.

— Прав си — казвам аз и усещам, че ми се повдига. — Дори от самата мисъл за това ми се повръща.

— Тост и яйца — казва той и се връща при мен, — нещо леко, знаеш как е.

— Да, знам как е — отвръщам троснато и ми се иска просто да щракна с пръсти и веднага да се почувствам по — добре.