Миг преди никога

Четири

На следващата сутрин ме събужда мобилният телефон. Чувам го да звъни някъде откъм нощното шкафче до главата ми. НАТАЛИ — чета печатните букви върху екрана и усмихнатото й лице с широко отворени очи и подредени зъби се взира в мен. Лицето на Натали окончателно ме разбужда, надигам се сковано в леглото и продължавам да държа мобифона в ръка, като го оставям да звъни още няколко секунди, преди най — накрая да събера кураж да натисна бутона за отговор.

— Къде отиде? — крещи тя в ухото ми. — Боже господи, Кам, ти просто изчезна, щях да се побъркам, Деймън също го нямаше известно време, после се появи, по едно време видях Блейк с окървавено лице и тогава наистина започнах да разбирам за какво говореше ти, когато каза, че Деймън се е вкиснал... — най — после тя си пое дъх. — Продължих да го питам какво съм направила и да не би да е заради миналата седмица в ресторанта, но той просто не ми отговори и каза, че е време да си вървим и аз.

— Натали — прекъсвам я аз. Завива ми се свят от изстрелваните едно след друго изречения. — Успокой се за малко, става ли?

Отхвърлям одеялото от себе си и ставам от леглото с все още долепен до ухото мобифон. Знам, че трябва да й го кажа, да й разкажа какво направи Деймън. Длъжна съм. По — късно тя не само че никога няма да ми прости, когато научи, но и аз никога няма да си простя. Ако ще слагаме край на приятелството ни, искам тя да ми го каже. Но не по телефона. Разговорът задължително трябва да е очи в очи.

— Можеш ли да дойдеш да пием по кафе след един час?

Мълчание.

— Ами, да, разбира се. Сигурна ли си, че си добре? Толкова се притесних. Помислих си, че са те отвлекли или нещо подобно.

— Натали, да, аз. — — определено не съм добре — всъщност добре съм. Както и да е. — Просто ела да се видим след час и те моля да си сама.

— Деймън си седи вкъщи, не излиза — казва тя и по гласа й усещам, че се хили. — Момиче, снощи той прави такива работи с мен, на каквито не съм подозирала, че е способен.

Думите й ме карат да потреперя. Те са като крещящи срещу мен същества от другия край на линията, но аз трябва да се преструвам, че са само думи.

— Казвам ти, и през ум не ми минаваше за секс, докато не разбрах, че си добре. Не отговаряше на мобифона си и затова се обадих на майка ти някъде около три часа и тя каза, че спиш в леглото си. Въпреки това бях много разтревожена, защото ти просто изчезна и.

— След един час — прекъсвам я аз, преди да се впусне по друга тангента. Приключваме разговора и първото нещо, което правя, е да проверя пропуснатите повиквания в мобилния си телефон. Бяха шест от Натали, но другите девет бяха от Деймън. Обаче в гласовата поща бяха останали само тези от Натали. Предполагам, че Деймън не е искал да остави след себе си уличаващи доказателства. Не че ми бяха нужни. С Натали бяхме най — добри приятелки, откакто тази кучка открадна страхотната ми кадифена кукла Барби, когато беше останала да преспи у дома.

Въртя се неспокойно на мястото си, когато тя се появява и изпива почти половината от кафето ми с мляко. После се тръшва в празния стол. Ще ми се да не е толкова усмихната, това прави задачата ми още по— трудна.

— Изглеждаш ужасно, Кам.

— Знам.

Тя премигва изумена.

— Какво става? След отегчения ти поглед не чух саркастичното ти „благодаря"?

— Моля те, престани да се усмихваш, Нат. Умолявам те, поне веднъж приеми на сериозно странното ми, лишено от усмивки държание и ме погледни със сериозно лице. — Разбира се, тя не го прави.

— Виж какво, ще карам направо, става ли?

Ето така: най — после усмивката й посърва.

Преглъщам и поемам дълбоко въздух. Господи, не мога да повярвам, че това се случи? Ако беше някой случаен мъж, с когото е била по време на някое от кратките им скъсвания с Деймън, нямаше да е толкова трудно. Обаче това беше тъкмо Деймън, мъжът, с когото е вече пет години и в чиито прегръдки тя винаги се хвърля след някое скъсване или кавга. Той е единственият, в когото истински е влюбена.

— Кам, какво става?

Тя предусеща колко сериозно е това, което се каня да й кажа, и вече забелязвам в кафявите й очи как се опитва да си представи дали иска, или не иска да го чуе. Мисля, че разбира, че е нещо, свързано с Деймън. Виждам как буцата се движи надолу към средата на гърлото й.

— Снощи бях на покрива заедно с Блейк...

Разтревоженото й лице изведнъж започва да се усмихва.

Като че ли се вкопчва във възможността да прикрие неизбежната новина с нещо, с което може да се шегува.

Обаче аз я спирам, преди да е успяла да каже нещо по въпроса.

— Просто ме изслушай за малко, става ли?

Най — после думите ми достигат до съзнанието й. Естественото палаво настроение, което винаги излъчва лицето й, напълно изчезва.

Продължавам:

— Деймън си помислил, че Блейк ме е извел на покрива, за да осъществи намеренията си спрямо мен. Влетя горе, нахвърли се върху него и го спука от бон. Блейк си тръгна вкиснат с основание и тогава останахме само аз и Деймън. Сами.

Очите на Натали вече издават страховете й. Като че ли знае какво ще кажа и започва да ме мрази за това.

— Деймън ми скочи, Нат.

Тя присвива още повече очи.

— Целуна ме и се опита да ми каже, че си пада по мен още от седми клас.

По учестеното й дишане съдя колко бързо започва да бие сърцето й.

— Исках да ти кажа.

— Ти си една лъжлива кучка.

Отново усещам удар в корема, само че този път той напълно ме оставя без дъх.

Натали скача от стола, нарамва чантичката си и ми хвърля унищожителен поглед с хищните си черни очи, оградени от също толкова черната й коса. Все още не мога да помръдна, шокирана от това, което каза.

— Ти искаш Деймън, откакто започнах да ходя с него — просъсква срещу мен

— Да не би да си мислиш, че не съм го забелязала през всичките години, начина, по който го гледаш? — устните й се разтягат в тънка, заплашителна линия. — Глупости, Камрин, ти винаги заставаш на негова страна, съдиш ме, когато се занасям с други мъже — тя вдига ръце пред себе си и започва да говори нарочно носово, за да ме имитира. — Имаш си приятел, Нат. Не забравяй Деймън. Нат. трябва да мислиш за Деймън — стоварва длани върху масата и тя се поклаща застрашително насам — натам, докато се стабилизира. Не се помръдвам да хвана чашата си, но тя така и не пада. — Стой далеч от мен и от Деймън — насочва пръст към лицето ми, — или, кълна се в бога, ще те пребия.

Отдалечава се и излиза през високата двойна стъклена врата, а звънчето в горния й край отеква из цялото заведение.

След като се съвземам от шока, забелязвам трима от посетителите да ме наблюдават от масите си. Дори момичето при кафе машината извръща очи, когато погледите ни се срещат. Свеждам глава към масата и виждам как шарките по повърхността се движат пред размътения ми поглед. Подпирам главата си с ръце и дълго оставам в това положение.

На два пъти ми идва да й се обадя, но се спирам и оставям обратно мобифона на масата.

Как се случи това? Години неразделно приятелство. За бога, та нали точно аз чистих след стомашното й вирусно заболяване!. А тя ме захвърли като някакви мухлясали останки от храна. — Просто е обидена — , опитвам се да си повтарям. — Още не може да повярва. Трябва да й дадеш време, за да проумее. Ще дойде на себе си, ще го зареже, ще ми се извини и пак ще ме замъкне в „Подземието", за да намери и на двете нови момчета. — Обаче не вярвам на нищо от това, което си казвам, или по — скоро по — нерационалната, обидената част от мен не ми позволява да видя през заслепяващия ме гняв. Покрай мен минава клиент, висок по — възрастен мъж с омачкан костюм, и скришом ме поглежда, преди да отмине. Чувствам се напълно унизена. Вдигам отново очи и виждам същите хора да ме гледат както преди. Имам усещането, че ме съжаляват, а много мразя това. Грабвам чантичката си от пода, изправям се, премятам я през рамо и се втурвам навън почти също толкова възмутена, колкото и Натали.

Измина цяла седмица, но нямам никаква вест от нея. По едно време не издържах и се опитах да й се обадя... на няколко пъти, но винаги се включваше телефонният й секретар. А последния път, когато се обадих, беше променила поздрава си на: — Здравейте, Нат е. Ако сте приятел. ама истински, оставете съобщение и аз ще ви се обадя, в противен случай не ме безпокойте. — Искаше ми се да протегна ръка през телефона и да я фрасна в лицето, но се задоволих само да хвърлям разни неща из стаята. Добре че купих и предпазен калъф, когато купувах мобилния телефон, иначе сигурно щях да се намирам пред магазина на „Епъл", за да се изръся с още двеста кинта за нов.

Дори стигнах дотам, че се опитах да се обадя на Деймън. Той е последният човек на тази планета, с когото искам да говоря, но той държи ключа към приятелството между мен и Натали. Жалко, но напълно вярно. Не знам какво съм си мислила: че ще си признае и ще каже на Натали истината? Да бе, как пък не.

Така че престанах да се обаждам. Нарочно избягвах любимото ни кафене и се задоволявах с боклука, който продаваха в местния магазин зад ъгъла. Удължих с две мили пътя си, за да отида на интервюто за работа в Дилард, само за да не се налага да минавам покрай апартамента на Натали.

Получих работата. Бях назначена за помощник — управител. Майка ми каза някоя добра дума за мен. Приятелка е с госпожа Филипс — тази, която ме назначи, обаче мен толкова ме вълнува да работя в универсален магазин, колкото и това да пия всяка сутрин това блудкаво кафе.

Докато седя край кухненската маса и наблюдавам избелялата руса коса на майка ми да наднича в хладилника, изведнъж осъзнавам, че няма да се изнасям, за да живея самостоятелно заедно с най — добрата ми приятелка. Или трябва да си намеря апартамент и да живея в него сама, или да остана тук още известно време с майка ми, докато Натали се вразуми. Това може никога да не стане. Или ще отнеме толкова дълго време, че, когато го стори, вече няма да съм в състояние да й простя и ще й кажа да върви на майната си. Имам усещането, че стаята сякаш се наклонява на една страна.

— Тази вечер ще излизам с Роджър — казва майка ми иззад вратата на хладилника. Надига се и ме поглежда. Слага прекалено много сенки за очи.

— Запознавала си се с Роджър, нали?

— Да, запознавала съм се с Роджър.

Всъщност не съм, или може би пък съм, но бъркам името му с тези на петимата мъже, с които е излизала през последния месец.

Включила се е в някаква странна система за бързи запознанства и със сигурност преминава с голяма скорост през всичките тези мъже, така че според мен разбира думата „бързи" в буквалния смисъл.

— Той е симпатичен мъж. Това е третата ми среща с него.

Пресилено се усмихвам. Искам майка ми да е щастлива, дори ако ще трябва да се омъжи отново, а това ме плаши до смърт. Обичам баща си. Аз съм малкото момиченце на татко, обаче това, което той стори на майка ми, е непростимо. От развода преди четири месеца майка ми се превърна в тази странна жена, която вече познавам само наполовина. Тя като че ли е бръкнала в едно чекмедже, което е стояло заключено в продължение на тридесет години, и е извадила оттам личността, която е била, преди да срещне баща ми и да роди мен и брат ми Коул. Само че тази личност вече не й подхожда, макар всеки ден да прави какво ли не, за да я носи.

— Той вече говори да ме заведе на круиз — дори само при мисълта за това лицето й грейва.

Затварям капака на лаптопа си.

— Не мислиш ли, че само след три срещи е малко рано за круиз?

Тя свива устои и не се съгласява с намека.

— Не, бебчо, напълно в реда на нещата е. Той има много пари, така че за него е нещо съвсем обикновено, като да ме заведе на вечеря.

Поглеждам встрани и отхапвам от сандвича, който съм си приготвила, макар изобщо да не съм гладна.

Майка ми снове насам — натам из кухнята и се преструва, че чисти. Обикновено ползва чистачка, която идва всяка сряда, но когато ще се отбива някой мъж, тя си мисли, че прокарването на кърпата за чинии по бар плота и напръскването на къщата с освежител е чистене.

— Не забравяй за събота — казва тя и започва да пълни миялната машина, което ме изненадва.

— Да, мамо, знам — въздъхвам и поклащам глава — макар че може би този път ще пропусна.

Тя се изправя и гледа право в мен.

— Бебчо, ти обеща, че ще дойдеш — казва отчаяна и започва нервно да барабани с пръсти по бар плота. — Знаеш, че не обичам да влизам в онзи затвор сама.

— Това е просто затвор, мамо — небрежно събирам няколко трохи хляб и ги пускам в чинията. — Те нямат достъп до теб, заключени са като Коул. А и сами са си виновни.

Майка ми свежда очи и усещам как в стомаха ми се заформя огромна, изгаряща ме топка.

Въздъхвам дълбоко.

— Съжалявам, не исках да кажа това.

Точно това исках да кажа, но не така гласно, и то на нея, защото й ставаше мъчно, когато заговорех за по — големия ми брат Коул и петгодишната му присъда за това, че беше убил човек, докато беше карал кола пиян. Стана само шест месеца, след като Иън загина при автомобилна катастрофа. Имам усещането, че губя всички...

Ставам от масата, заставам пред бар плота, а тя продължава да пълни миялната машина.

— Добре, ще дойда с теб.

Тя малко пресилено се усмихва, макар все още да личи, че се чувства обидена, и кимва.

— Благодаря ти, бебчо.

Мъчно ми е за нея. Къса ми се сърцето, че баща ми й изневери след двадесет и две години брак.

Обаче всички го очаквахме.

Като си помисля само, че родителите ми се опитваха да държат Иън настрани от мен, когато на шестнайсет се доверих на мама и й казах, че с него се обичаме.

Родителите имат измамното разбиране, че всеки, който не е на около двадесет години, не може да знае какво е любовта, като че ли възрастта да обичаш се определя по същия начин, като законът определя възрастта, след която имаш право да употребяваш алкохол. Те мислят, че „емоционалното развитие" на един тийнейджър е твърде недостатъчно, за да разбере любовта и да може да различава коя е „истинска" и коя не е.

Това е толкова тъпо.

Истината е, че възрастните обичат по различни начини, не по единствения възможен. Обичах Иън в настоящето, обичах начина, по който ме гледаше, как караше стомахът ми да се вълнува, как ме държеше за косата, когато драйфах, след като бях яла развалени енчилади*.

[* Енчилади — ястие, произхождащо от Южна Америка; тортили, запечени на фурна. — Б.р.]

Това е любов.

Обожавам родителите си, но много преди развода, последният път, когато мама беше болна, единственото, което татко направи за нея, беше да й донесе пепто — бисмол* и да попита на излизане къде е дистанционното за телевизора. Както и да е.

[* Пепто — бисмол — антидиуретик за лечение на стомашно — чревни заболявания. — Б.р.]

Предполагам, че отношенията между родителите ми трябва да са ми повлияли по някое време, защото колкото и добри да са били към мен, колкото и да правят всичко за мен и колкото и да ги обичам, въпреки всичко успях да порасна с ужасяващата мисъл, че ще свърша точно като тях. Нещастни и само преструващи се, че живеят този чудесен живот с две деца, едно куче и бяла ограда с колове. А всъщност знаех, че спят с гръб един към друг. Знаех, че майка ми често се замисля какъв би бил животът й, ако беше дала на онова момче в гимназията, което тя тайно „обичала", още една възможност (четох стария й дневник и знам всичко за него) . Знаех, че баща ми, още преди да изневери на мама с нея, е мислел много за Розане Хартман — неговото гадже от гимназията (и първа любов), която все още живее на Уилшър. Ако има някой, който се самозаблуждава за това какво е усещането при любовта и какво е истинската любов, това са мнозинството от възрастните.

В онази нощ, в която Иън отне девствеността ми, не правихме секс, а правихме любов. Никога не съм мислила, че ще кажа тези две думи заедно: „правя любов", защото те винаги са ми звучали банално, като израз, който използват само възрастните. Премигнах, когато чух да го казва друг или когато онзи мъж пееше — Иска ми се да правим любов — от стереото в колата на татко, включено на радиостанцията за класически рок.

Обаче аз мога да го кажа, защото точно това се случи. Беше приказно, удивително, божествено и нищо никога не ще може да се сравни с него. Никога.

Наистина отидох онази събота с майка ми да видим Коул в затвора. Обаче както обикновено не говорих много, а и Коул не ми обърна внимание. Той никога не се държи враждебно, но като че ли се страхува да ми каже каквото и да било, защото знае, че още съм много вкисната, обидена и разочарована от това, което беше сторил. Не беше като нещо отминало, което с лека ръка може да бъде класифицирано като „трагичен инцидент". Коул беше станат алкохолик, преди да навърши осемнадесет години. Той беше черната овца в семейството. Беше малко гадно копеленце, което, докато израсне, смени няколко центъра за малолетни престъпници и което караше родителите ми да се поболяват от безпокойство, когато от време на време изчезваше със седмици, за да прави каквото му хрумне. Почти никога не се замисляше какво прави със себе си.

Започнах работа като помощник — управител следващия понеделник.

Благодарна съм, че имам работа, защото не искам да живея от парите на баща си през остатъка от живота си, но докато стоях там, облечена в спретнат черен костюм с панталон, закопчана до горе бяла блуза и обувки на високи токове, се чувствах напълно не на място. Не непременно заради дрехите, а... защото просто не съм за това място. Не мога точно да го определя, но този понеделник, а и през останалите дни от седмицата, когато се събуждах, обличах и отивах в магазина, някакъв вътрешен „глас" подсъзнателно ме тормозеше. Не можех да чуя точните думи, но беше нещо от сорта: — Това е твоят живот, Камрин Бенет. Твоят живот е.

Поглеждах към клиентите, които минаваха покрай мен, и всичко, което можех да видя, беше отрицателно: високомерно вирнати носове, скъпи дамски чанти и безсмислени покупки.

Точно тогава си дадох сметка, че всичко, което правя от този момент нататък, ще води до същите резултати.

— Това е твоят живот, Камрин Бенет. Това е твоят живот.