Миг преди никога

Двадесет и седем

В хотела Андрю остава в стаята ми, за да гледа филм. Разговаряме дълго и аз усещам нежеланието и у двама ни: той иска да ми каже нещо също толкова много, колкото и аз някои неща на него.

Предполагам, че твърде много си приличаме и затова никой от нас не иска да премине границата.

Какво ни спира? Може би съм аз; може би каквото и да е това между нас, то не може да продължи по — нататък, докато той не усети, че знам какво искам. А може причината да е, че и той просто не е сигурен в нищо.

Но как е възможно двама души, които безспорно изпитват нещо повече един към друг от обикновено харесване, да не отстъпят? Пътуваме заедно вече почти две седмици. Споделили сме си интимни тайни и сме били интимни по някакъв начин. Спали сме един до друг и сме се докосвали, но въпреки това ето ни отново тук, застанали от двете страни на дебела стъклена стена. Протягаме ръце и докосваме пръстите си през стъклото, гледаме се в очите и знаем какво искаме, ала простото стъкло не се помръдва. Това или е някаква непреодолима самодисциплина, или истинско самоизмъчване.

— Не че съм се разбързала да тръгваме — казвам, когато Андрю се кани да се върне в стаята си, — но колко дълго ще останем в Ню Орлиънс?

Той вдига мобилния си телефон от нощното шкафче и повежда екрана, преди да затвори дланта си.

— Платили сме до вторник — казва Андрю, — но от теб зависи да решиш; можем да си тръгнем утре или да останем по — дълго ако искаш.

Аз свивам устни, усмихвам се и се правя, че сериозно обмислям какво да е решението ми, като се потупвам с показалец по бузата.

— Не знам — казвам и ставам от леглото. — На мен тук ми харесва, но по някое време пак ще трябва да отидем в Тексас.

Андрю ме поглежда с любопитство.

— Охо! Значи все още възнамеряваш да отидеш в Тексас, така ли?

Бавно кимам и този път наистина се замислям върху това.

— Ами да — отговарям някак разсеяно, — мисля, че възнамерявам... всичко започна от Тексас. — а после думите „може би и ще свърши в Тексас" ми минават през ума и лицето ми изведнъж помръква.

Андрю ме целува по челото и се усмихва.

— Ще се видим сутринта.

Оставям го да си върви, защото онази стъклена стена е твърде дебела и ми пречи да протегна ръка и да го спра.

Часове по — късно, някъде още по тъмно сутринта, когато повечето хора спят, аз внезапно се събуждам и сядам по средата на леглото. Не съм сигурна какво ме е събудило, но като че ли беше някакъв силен шум. Когато идвам напълно на себе си започвам да оглеждам тъмната стая, като изчаквам очите ми да свикнат с мрака, за да видя дали нещо не е паднало. Ставам и обикалям наоколо, разтварям съвсем малко завесите, за да пропусна повече светлина. Поглеждам към банята, после телевизора и накрая стената. Андрю. Сега се сещам, мисля, че това, което чух, беше от неговата стая, точно зад главата ми.

Намъквам белите памучни шорти върху пликчетата, вземам картата ключ и резервната карта, която той ми даде от стаята си, и излизам боса в ярко осветения коридор.

Чукам първоначално леко на вратата.

— Андрю?

Няма отговор.

Пак чукам малко по — силно и викам името му, обаче отново не получавам отговор. След кратка пауза пъхвам картата в процепа на вратата и тихо я отварям в случай, че все още спи.

Андрю седи на ръба на леглото си с лакти, опрени на коленете, ръцете му са отпуснати между краката. Гърбът му е приведен напред, главата клюмнала и той гледа в покрития с мокет под. Поглеждам вдясно от мен и виждам мобифона му на пода със строшено стъкло на екрана. Веднага разбирам, че трябва да го е запратил в стената.

— Андрю? Какво не е наред? — питам и бавно се приближавам, не защото се страхувам от него, а защото се страхувам за него.

Завесите са широко разтворени, лунната светлина нахлува вътре и залива цялата стая и полуголото тяло на Андрю е със сивосинкав оттенък. Носи само чифт боксерки. Приближавам към него и плъзгам ръце надолу по неговите.

— Можеш да ми кажеш — прошепвам аз, но вече знам заради какво е.

Той не ме поглежда, но взема ръцете ми в своите.

Сърцето ми се къса...

Приближавам се по — близо, заставам между краката му и той не се колебае да обгърне силно тялото ми с ръце. Когато усещам гръдния му кош да трепери, докато поемам мъката му, хващам главата му и я притискам в корема си.

— Толкова съжалявам, бебчо — казвам разтреперана и сълзите се стичат по лицето ми, но правя всичко възможно да запазя спокойствие. Държа главата му и той притиска чело в корема ми.

— Тук съм, Андрю — казвам предпазливо аз.

А той продължава да плаче тихо върху корема ми. Не издава звук, но усещам как тялото му трепери леко до моето. Баща му е починал и той си позволява да скърби така, както се прави. Държи ме дълго така, докато най — силните вълни на болката преминат през него, а аз го държа още по — здраво с ръце, заровени в косата му.

Най — накрая вдига очи и ме поглежда. Единственото, което искам, е да отнема тази болка от лицето му. В момента това е всичко, което ме интересува на този свят. Само искам да отнема болката му.

Андрю продължава да ме държи през кръста. Аз съм повалена заедно с него на кревата и ме държи там така, притисната от коравите му ръце, с тяло, долепено плътно по цялата дължина на неговото. Минава още един час и аз виждам как на небето луната се е преместила от едно място на друго. Андрю не казва нито дума, а и аз не се опитвам да го накарам, защото знам, че той има нужда от този момент и ако никой от нас не проговори отново, мога да живея така толкова дълго, колкото продължаваме да стоим в това положение.

Двама души, които не могат да плачат, най — накрая плачат заедно и ако светът свършеше днес, ние щяхме да сме напълно доволни.

Ранното утринно слънце започва да отмива лунната светлина и в един момент и двете светила остават скрити в едно и също пространство на небето, като никой не надделява над другия. Атмосферата е окъпана в тъмночервено и сиво с оттенъци на розово, докато накрая слънцето надделява и събужда нашата страна на света.

Обръщам се на другата страна и поглеждам Андрю. Той също е все още буден. Усмихвам му се нежно и той ме приема, когато се навеждам да го целуна леко по устните. Протяга ръка и прекарва пръст през бузата ми, след което докосва устните ми, възглавничката на палеца му едва натиска долната ми устна, преди да се отдръпне. Притискам се в него по — плътно и той стиска ръката ми в своята. И двете лежат притиснати от телата ни. Красивите му зелени очи нежно ми се усмихват, а после той пуска ръката ми, прегръща ме през кръста и ме прилепва толкова близо до себе си, че усещам топлината на дъха му върху брадичката си, докато вдишва и издишва.

Знам, че не иска да говорим за баща му, и ако кажа нещо у това, то може да развали момента, затова не го правя. Въпреки че много искам да го сторя и съм убедена, че той има нужда да говори за това, за да му помогне по — леко да понесе скръбта, ще продължа да чакам. Трябва му време.

Вдигам свободната си ръка и прокарвам пръст по татуировката върху дясната му ръка. После пръстите ми леко се плъзгат към ребрата му.

— Мога ли да я видя? — прошепвам аз.

Той знае, че говоря за татуировката на Евридика от лявата му страна, която продължава да е притисната в леглото под него.

Андрю ме поглежда, но лицето му е непроницаемо. Очите му дълго продължават да гледат някъде встрани, преди да се повдигне от леглото и да се обърне на другата страна, за да се види татуировката. Отново ляга настрана по същия начин, както преди, и ме придръпва по — близко, а после отдръпва ръката си от ребрата. Надигам се, за да я разгледам по — добре и прекарвам пръсти по сложната рисунка, която е толкова красива и е като жива. Главата на жената започва на около пет сантиметра от мишницата му и татуировката продължава надолу до голите и крака, които достигат до средата на стройното му бедро, както й на около десетина сантиметра върху корема му. Облечена е в дълга, прозрачна бяла рокля, усукана около тялото й, като чели от силен вятър. Навсякъде около нея и зад нея се виждат дълги ленти плат, развявани от невидимия вятър.

Тя стои на някаква издатина и гледа надолу с една ръка, леко изтеглена назад.

После обаче става нещо странно.

Евридика е протегнала напред другата си ръка, но мастилото е спряло до лакътя й. От другата страна е добавена още една ръка, но тя не е нейна, като че ли е на някой друг, и изглежда повече мъжка. И тук, неизвестно защо, се виждат развяващи се от вятъра ленти плат, като при нея. А точно отдолу, подпрян на издатината, се вижда крак до края на мускулест прасец, където мастилото прекъсва точно под коляното.

Прекарвам пръсти през всеки сантиметър от татуировката, запленена от красотата й, но същевременно се опитвам да разбера сложността й и защо са липсващите части.

Поглеждам Андрю и той казва:

— Снощи ти ме попита кой е музикалният ми идол и отговорът е Орфей... знам, че малко е странно, но винаги съм харесвал историята на Орфей и Евридика. Особено тази, разказвана от Аполон от Родос, много ми допада.

Усмихвам се леко и отново гледам татуировката, пръстите ми продължават да са върху ребрата му.

— Знам за Орфей, но не толкова за Евридика.

Чувствам се малко засрамена, че не знам тяхната история, особено след като изглежда, че тя означава толкова много за Андрю.

Той започва да обяснява:

— Музикалните способности на Орфей били несравними, защото бил синът на Муза и когато свирел на лира или пеел всички живи същества се заслушвали. Нямало по — голям музикант от него, но любовта му към Евридика била дори по — силна от таланта му, бил готов да направи всичко за нея. Те се оженили, но скоро след сватбата Евридика била ухапана от змия и умряла. Сломен от скръб, Орфей слязъл в Подземния свят, решен да я върне обратно. Докато Андрю разказва историята, не мога да не проява егоизъм и да си се представя на мястото на Евридика, а Андрю на мястото на Орфей. Дори сравнявам онзи глупав момент на полето в нощта с Андрю, когато змията пропълзя през одеялото ни. Толкова егоистично и глупаво е от моя страна да мисля по този начин, но не мога да се сдържа.

— В Подземния свят Орфей свири с лирата и пее и всички там, очаровани от него, падат на колене от вълнение. Позволяват на Евридика да отиде с него, но при едно условие. Орфей не може да погледне назад към Евридика дори за миг по пътя им обратно до Горния свят. — Андрю спира да говори за момент. — Но по пътя нагоре той не може да устои на желанието и иска да се обърне, за да се увери, че Евридика е все още там.

— И той се обръща — казвам аз.

Андрю тъжно кима.

— Да, той се обръща миг по — рано и вижда Евридика на слабата светлина, идваща от изхода на пещерата. Те протягат ръце един към друг и малко преди пръстите им да се докоснат, тя изчезва в мрака на Подземния свят и той никога повече не я вижда.

Аз потискам вълнението си и само се взирам с копнеж в лицето на Андрю. Той не гледа към мен, а като че ли е вглъбен в някаква мисъл и гледа покрай мен.

След това се опомня.

— Хората непрекъснато си правят дълбокомислени татуировки — казва той и отново ме поглежда. — Тази е моята.

Аз отново се заглеждам в нея, а после в очите му и си спомням нещо, което баща му каза онази нощ в Уайоминг.

— Андрю, какво имаше предвид баща ти, когато каза онова в болницата?

Погледът му става по — мек и той за миг поглежда настрани. После взема ръката ми в своята и гали с палец пръстите ми.

— Ти си го чула? — пита той и нежно се усмихва.

— Ами да.

Андрю целува пръстите ми и после пуска ръката ми.

— Той имаше навика да ми се подиграва за това — казва Андрю. — Когато си направих татуировката, казах на Ейдън какво означава и защо не е довършена, а той го казал на баща ни. — Андрю вдига нагоре очи. — Оттогава не ме остави на мира. През последните две години баща ми не престана да ми се подиграва за това, но той си беше такъв, беше груб човек, който не плачеше и не вярва в емоциите. Обаче веднъж, когато Ейдън и Ашър ги нямаше, ми каза, че макар значението на тази татуировка да било доста „сълзливо", той го разбира: „Синко, надявам се един ден да намериш своята Евридика... стига тя да не те превърне в женчо, надявам се да я намериш."

Опитвам се да прогоня леката усмивка на устните ми, но той я вижда и също се усмихва.

— Но защо е недовършена? — питам аз и отново я поглеждам, като махам ръката му от нея. — И какъв точно е скритият и замисъл?

Андрю въздъхва макар през цялото време да знае, че ще стигна до тези въпроси. Предполагам се е надявал, че просто ще ги отмина.

Никакъв шанс.

Изведнъж се надига от леглото и кара и мен да седна заедно с него. Повдига с пръста края на фланелката ми без ръкави и започва да я сваля от тялото ми. Без да задавам въпроси, вдигам нагоре ръце, за да я махне, и оставам да седя гола до кръста пред него. Само малка част от мен съзнава какво правя и инстинктивно навеждам едното си рамо напред, като че ли да прикрие голотата ми със сянката му.

Андрю ме кара да легна обратно по гръб на леглото и ме придърпва толкова близо до себе си, че голите ми гърди се притиснати от телата ни. Обгръщам го с ръце по същия начин, по които той ме обгръща със своите, притиска ме още по — силно към себе си, а голите ни крака се преплитат. Ребрата ни се докосват, тялото ми така добре прилепва към неговото като парчета от пъзел с гладки ръбове.

И изведнъж аз започвам да разбирам.

— Моята Евридика е само половината от татуировката — казва той и погледът му се плъзва надолу, където тя е прилепнала към тялото ми. — Мислех си, че един ден, ако някога се оженя, моето момиче ще получи другата половина и те ще се съединят.

Сърцето ми е в гърлото. Опитвам се да го глътна надолу, но то продължава да стои там, подуто и топло.

— Знам, че това е шантаво — казва той и аз усещам как ръцете му около мен започват да се отпускат.

Аз го стискам малко по — силно и го задържам плътно до себе си.

— Не е шантаво — казвам тихо, но уверено. — А и никак не е сълзливо, Андрю, красиво е. Ти си красив...

На лицето му забелязвам някакво негово си усещане, което не мога да определя.

После той става и аз с нежелание го пускам.

Взема тъмнокафявите си шорти от пода до леглото и ги намъква върху боксерките.

Все още съм малко стресната от бързината, с която стана и недоумявам за причината, затова ми е нужно малко време, преди отново да си облека фланелката.

— Ами, да, мисля, че може би баща ми е бил напълно прав — казва той и застава пред прозореца, загледан в града под нас. — Той е преживял нещо и е използвал тези глупости за истинските мъже, които не плачат, за да го прикрива.

— Да прикрива какво?

Аз заставам зад него, но този път не го докосвам. Той е недосегаем и започвам да имам усещането, че не ме иска тук. Не, че не го интересувам и не го привличам вече, нещо друго е.

Той отговаря, без да се обръща:

— Ами, че нищо не трае завинаги — колебае се, като продължава да гледа през прозореца с ръце, скръстени на гърдите. — По — добре е да прогонваш емоцията, вместо да й се отдадеш и да я оставиш тя да те измъчва. И тъй като нищо не трае завинаги, накрая всичко, което някога е било добро, винаги ужасно боли.

Думите му направо ме прерязват.

Всяка част от мен беше променена през времето, което прекарах с Андрю, всички стени, които свалих заради него, се издигнаха отново около мен. Защото той е прав и аз много добре знам това.

Точно тази логика през цялото време ме спираше да скоча направо в неговия свят. И само за секунди истината в думите му още веднъж ме подчини.

Реших да я изоставя засега. Има един въпрос, далеч по — важен от мен в момента, и аз съм сигурна, че не трябва да се отнасям по — различно към него.

— Ти ще. трябва да отидеш на погребението на баща ти, така че.

Андрю рязко се извръща и погледът му е изпълнен с решимост.

— Не, няма да отида на погребението.

Намъква чиста фланелка върху мускулестите си гърди.

— Но Андрю. трябва да отидеш — настоявам аз и се намръщвам. — Никога няма да си простиш, ако не отидеш на погребението на баща си.

Виждам челюстта му да се движи, като че ли скърца със зъби. Извръща очи от мен, сяда в края на леглото, навежда се и намъква на босите си крака черните маратонки, без да си дава труд да ги развързва.

Изправя се.

Мога само да стоя тук, невярваща на очите си по средата на стаята. Имам чувството, че би трябвало да знам какво да кажа, което да го накара да промени решението си за погребението, но сърцето ми подсказва, че това ще бъде спор, в който няма да изляза победител.

— Има нещо, което трябва да направя — казва той и ключовете от колата в джоба на шортите си. — Ще се върна след малко, става ли?

Преди да мога да отговоря, той пристъпва към мен, хваща ме с две ръце за лицето, навежда се и докосва челото ми със своето. Аз само го гледам в очите и виждам в тях толкова много болка, борба и нерешителност, наред с куп други неща, които дори не знам как да нарека.

— С теб всичко ще е наред, нали? — пита тихо той, а лицето му е само на сантиметри от моето.

Отдръпвам се назад, поглеждам го и кимам.

— Всичко с мен ще е наред — казвам аз.

Това е всичко, което си налагам да кажа. Толкова съм нерешителна и объркана, колкото и той. Обаче се чувствам и наранена. Чувствам, че между нас се случва нещо, но то ни разделя още повече, отколкото да ни събира, както впрочем цялото ни пътуване. И от това нещо се страхувам.

Разбирам логиката. Моите стени отново са издигнати. Но това ме плаши много повече от всичко друго.

Той ме оставя да стоя тук и да го наблюдавам как излиза от стаята.

Това е първият път, откакто се върна обратно за мен на онази автогара, когато ме оставя. През цялото време бяхме непрекъснато заедно, бяхме направо неразделни, а сега... След като той излезе през вратата, се чувствам така, сякаш никога няма да го видя отново.