Миг преди никога

Тридесет и девет

Не бих могла да ям, дори и от това да зависеше живота ми. Вместо това излизам навън и седя известно време пред болницата. Просто не искам да се отдалечавам от нея, докато той е вътре. Впрегнах всичките си възможни сили, за да позволя на онази сестра да го отдели от мен.

Получавам текстово съобщение от Натали: „Току — що кацнах. Вземам такси. Скоро ще бъда там. Обичам те.

Когато виждам таксито да спира пред болницата, ми е нужна секунда, за да се изправя на крака. Мина доста време, откакто не съм я виждала, от нашия проблем заради Деймън.

Това изобщо няма значение, и то от известно време. Най — добрите приятелки, независимо какво правят или колко много се обиждат, ги боли толкова, защото са най — добрите приятелки. А и никой не е идеален. Грешките са за това най — добрите приятелки да си ги прощават, точно това ги прави официално най — добри приятелки. В известен смисъл, също както с Андрю, не мога да си представя живота си без Натали. А точно сега имам нужда от нея повече откогато и да било.

Тя тича по бетона, когато ме вижда, а дългата й коса с цвят на шоколад се развява свободно зад нея.

— О, господи, толкова ми липсваше, Кам!

Направо ме умори, докато ме притиска до себе си.

Трябваше само да дойде тук и аз се възползвам от прегръдката й и се разплаквам на гърдите й. Просто не мога да сдържа сълзите си. Никога не съм плакала толкова много през живота си, както през последните двадесет и четири часа.

— Кам, какво става? — усетим пръстите й да гладят косата ми, докато плача в блузата й. — Хайде да отидем да седнем.

Натали ме води до каменна пейка под един дъб и сядаме една до друга. Разказвам й всичко. От това защо съм напуснала Северна Каролина до срещата ми с Андрю в автобуса в Канзас и всичко останало чак до момента, в който седя с нея на тази пейка. Тя плаче, усмихва се и се смее заедно с мен, докато й разказвам за времето, което съм прекарала с Андрю. Рядко съм я виждала да слуша толкова сериозно за нещо. Само когато брат ми Коул го пратиха в затвора и след като родителите ми се разведоха. Също и след смъртта на Иън. Натали може и да е щура, бъбрива, купонджийка, която обикновено не знае кога да млъкне, но знае, че има място и време за всичко и в момент като този единственото, което ми дава, е сърцето си.

— Просто не мога да повярвам, че си преминала през всичко това след преживяното с Иън. То е като жесток, гаден номер, който ти погажда съдбата.

Това донякъде наистина е така, но с Андрю имам чувството, че е много по — лошо от някаква жестока шега.

— Момиче — казва тя и слага ръка върху крака ми, — замисли се върху това: какви са възможностите всичко да се случи така, както се е случило, и дали е просто съвпадение? — клати глава пред мен. — Съжалявам, Кам, но тук има прекалено много съвпадение — двамата сте били предопределени да се срещнете. Това е като зловеща, шибана, фантастична любовна история, която просто не може да се измисли!

Не казвам нищо, само се замислям. При нормални обстоятелства може би щях да кажа нещо за драматизма в използваните от нея думи, но този път не мога. Просто нямам какво да кажа.

Тя ме принуждава да я погледна.

— Сериозно ли мислиш, че ще бъдеш подложена на всичко това, само за да го наблюдаваш как умира?

Използваната от нея дума ме жегва, но се въздържам.

— Не знам.

Поглеждам към дърветата на поляната, но всъщност не ги виждам, пред очите ми е само лицето на Андрю.

— Той ще се оправи — Натали хваща лицето ми с ръце и се вглежда в очите ми. — Ще преодолее това, просто трябва да кажеш на смъртта да върви на майната си, че този път печелиш ти, разбираш ли?

Понякога тя ме изненадва. Точно сега е един от тези моменти.

Леко се усмихвам, а тя изтрива сълзите от бузите ми.

— Хайде да отидем да намерим някое кафене на „Старбъкс".

Натали се изправя, огромната й черна кожена чанта се клатушка насам — натам на рамото и тя ми протяга ръка.

Колебая се.

— Аз... Натали, наистина искам да остана тук.

— Не, трябва да се махнеш от тази лоша енергия за известно време... Болниците изсмукват надеждата от всичко. Върни се, когато той ще е отново стаята си, и тогава можеш да ме запознаеш с този сексапилен двойник на Келън, заради когото толкова много ти завиждам — усмихва се с широката си, зъбата усмивка.

Винаги успява да ме накара да се усмихна.

Поемам ръката й.

— Добре — предавам се аз.

Отиваме с шевролета до най — близкия „Старбъкс". Натали продължава да дърдори през целия път дотам.

— Господи, Кам, ти наистина си ударила джакпота с него — тя седи срещу мен и отпива от изстуденото си кафе с мляко. — Толкова идеални мъже са рядкост.

— Е, той не е чак толкова идеален — казвам аз и въртя сламка из чашата. — Има мръсна уста, упорит е, кара ме да правя глупости, които не искам да правя, и винаги се налага.

Натали се хили и смуква от сламката. После ме сочи за миг и казва:

— Виждаш ли, точно както казах: идеален е — смее се, а после вдига нагоре кафявите си очи. — Я, моля ти се, карал те да правиш глупости, които не си искала! — Виж ми окото! — Нещо ми подсказва, че много ти харесва, когато те кара да ги правиш — плесва с длан по масата и очите й се втренчват в мен. — Аууу, той е груб в леглото, нали? Нали е груб?! — почти не може да се сдържи.

Наистина й казах, че сме правили секс, но съвсем не съм и давала никакви пикантни подробности.

Свеждам очи в масата.

Тя отново удря с длан по нея и един мъж, който седи зад нея, поглежда към нас.

— О. господи, ами да, такъв е!

— Да, такъв е — просъсквам аз и се мъча да не се засмея. — Сега би ли млъкнала?!

— Хайде, хайде, трябва да ми кажеш някоя малка подробност.

Тя допира палеца до показалеца си, за да ми каже точно колко малка трябва да бъде, и ми намига.

Е, какво пък толкова? Свивам рамене, навеждам се над масата и се оглеждам на двете страни, за да видя дали някой ни слуша.

— Първия път — започвам да разправям аз, а тя стои като закована и ме гледа втренчено, отворила уста, — той направо ме принуди. знаеш, какво имам предвид. разбира се, аз го исках.

Тя кима като някоя подвижна кукла, но не говори, защото иска да продължа.

— Мога да ти кажа, че му идва някак естествено да се налага и аз не го правех, само защото му бях казала, че тъкмо това искам. Мога да кажа също, че въпреки това внимаваше да не отива твърде далеч, защото искаше да е сигурен, че аз няма да имам нищо против.

— А имаше ли случаи да отиде по — далеч?

— Не, но знам, че ще отиде.

Натали се усмихва.

— Ти си една похотлива, малка сексуална перверзница — казва тя и аз се изчервявам толкова силно, че за момент мога да я погледна. — Изглежда, че той във всяко отношение е точно това, от което имаш нужда. Извадил е навън от теб това, което Иън и Кристиян не са могли да изкарат — тя поглежда нагоре, като че ли към небето, и бързо казва: — Знаеш, че те обичам, Иън — целува двата си пръста и ги сочи към небето. После бързо поглежда отново към мен. — Е, не заради това го обичам.

Изведнъж устата на Натали рязко се затваря. Моята също. Струва ми се, че всичкият въздух е изсмукал от помещението. Дори не осъзнах какво бях казала.

Защо трябваше да казвам това гласно?

— Влюбена ли си в него? — пита тя, макар да не изглежда много изненадана. Не казвам нищо. Просто преглъщам всички други думи, които бях готова да кажа.

— Ако не си влюбена след всичко, което си преживяла с него, може да си помисля, че точно ти имаш тумор в мозъка.

Въпреки че ми е неприятно тя да използва тези две жестоки и ужасни думи, знам, че не го казва в буквалния смисъл.

Но независимо от лекомислените й закачки и способността й така лесно да ме накара да забравя, че точно сега нещата са изключително сериозни, повече не мога да продължавам да й отговарям по същия начин. Благодарна съм й, че ми помогна да се съвзема от депресията и страха за Андрю, дори и само за няколкото минути, като разговарям с нея за секс и се държа така, както сме се държали преди.

Обаче не мога повече.

Сега просто искам да се върна в болницата и да бъда с него.

С Натали се връщаме обратно на свечеряване, минаваме заедно през входната врата и се качваме в асансьора.

— Надявам се вече да е приключил — казвам нервно и отново се вглеждам в размазаното си отражение върху вратата на асансьора.

Усещам ръката на Натали да се плъзга по моята. Поглеждам я и я виждам нежно да ми се усмихва.

Вратата на асансьора се отваря и тръгваме по коридора.

Ашър и Марна вървят към нас от срещуположната посока. Изражението на лицата им карат сърцето ми болезнено да се свие. Стискам ръката на Натали толкова силно, че направо ще я счупя. Когато Ашър и Марна застават лице в лице с нас виждам по бузите и да се стичат сълзи. Тя ме прегръща и разтреперана казва:

— Андрю изпадна в кома... Не мислят, че ще оцелее.

Отдръпвам се от нея.

Всеки лек шум, като се започне от въздуха, който се процежда през вентилационната система в тавана, до хората, които минават покрай нас в коридора, изведнъж изчезва. Чувствам как ръката на Натали се протяга към моята, но разсеяно я отблъсквам и правя още една крачка назад, като притискам сърцето си с ръце. Не мога да дишам. Не мога да дишам. Виждам очите на Ашър, пълни със сълзи, когато ме поглежда, но извръщам глава. Гледам встрани, защото той има очите на Андрю и аз не мога да го понеса. Марна бръква в чантичката си и изважда един плик. Приближава се внимателно към мен, хваща ръцете ми и слага плика в тях.

— Андрю искаше да ти предам това, ако нещо му се случи.

Притиска с пръстите си моите върху плика. Не го поглеждам. Просто гледам нея, а лицето ми е обляно в сълзи.

Не мога да дишам.

— Съжалявам — казва Марна, гласът й трепери. — Трябва да вървя — потупва ме майчински по ръцете. — Винаги си добре дошла у дома и в семейството ми. Искам да го знаеш.

За малко да падне и Ашър я хваща през кръста. Двамата се отдалечават по коридора.

Продължавам да стоя по средата на коридора. Минават няколко сестри, но ме заобикалят. Усещам раздвижилия въздух върху лицето си, докато минават покрай мен. Нужна ми е цяла вечност да събера кураж, за да погледна плика в ръцете си. Треперя. Пръстите ми несръчно се опитват да го отворят.

— Нека ти помогна — чувам да казва Натали, а аз все още не съм на себе си, за да протестирам.

Тя предпазливо измъква плика от пръстите ми, отваря го и бавно разгъва писмото вътре.

— Искаш ли да ти го прочета?

Поглеждам я, устните ми не спират да треперят, поклащам глава и най — накрая разбирам какво ме пита.

— Не... остави ме да...

Тя ми подава писмото и аз го разгъвам докрай, а сълзите ми калят върху хартията, докато чета:

„Скъпа Камрин,

Никога не съм искал да стане по този начин, исках сам да ти кажа тези неща, но се страхувах. Страхувах се, че ако ти кажа на глас, че те обичам, това, което изпитахме заедно, ще умре в мен. Истината е, че в Канзас вече знаех, че ти си жената. Обикнах те още в онзи ден, когато за първи път се вгледах в очите ти, а ти ме гледаше сърдито, надвесена над облегалката в автобуса. Може тогава да не съм го знаел, но знаех, че в онзи миг нещо се случи с мен и че не мога никога да те пусна да си вървиш.

Никога не съм живял така, както живях през краткото време с теб. За първи път в живота ми се почувствах напълно жив и свободен. Ти беше липсващото нещо в душата ми, дъхът в дробовете, кръвта във вените. Мисля, че ако наистина има предишни животи, в такъв случай ние сме били любовници във всеки един от тях. Познавам те от много кратко време, но имам чувството, че винаги съм те познавал.

Искам да знаеш, че винаги ще те помня, дори и в смъртта. Винаги ще те обичам. Иска ми се нещата да бяха се развили по — различно. Мислих си за теб в продължение на много нощи, докато пътувахме. Взирах се в таваните на мотелите и си представях какъв би могъл да бъде животът ни заедно, ако бях живял. Дори се размеквах дотолкова, че съм си те представял в булчинска рокля и дори с едно мини аз в корема ти. Знаеш ли, чувал съм, че сексът бил страхотен с бременна.

Съжалявам, че трябваше да те напусна, Камрин. Толкова съжалявам. — Искам историята на Орфей и Евридика да беше истинска, защото тогава ти би могла да дойдеш в Подземния свят и с песен да ме върнеш обратно в живота си. Аз няма да се обърна назад. Няма да прецакам работата като Орфей.

Толкова съжалявам, бебчо.

Искам да ми обещаеш, че ще бъдеш силна, и красива, и мила, и нежна. Искам да си щастлива и да намериш някого, който ще те обича също толкова, както те обичах аз. Искам да се омъжиш, да имаш деца и да изживееш живота си. Прости помни, че винаги трябва да бъдеш себе си и да не се страхуваш да казваш това, което мислиш, както и да мечтаеш на глас. Надявам се никога да не ме забравиш.

Още нещо: не се измъчвай за това, че не ми каза, че ме обичаш. Не беше нужно да го казваш. През цялото време го знаех.

Обичам те завинаги,

Андрю Париш"

Падам на колене по средата на коридора, стиснала писмото на Андрю между пръстите си.

И това е последното нещо, което си спомням.