Миг преди никога

Двадесет и три

Първо перем и докато сме там, наистина сгъвам всичко след като съм го извадила от сушилнята, вместо да го напъхам обратно в саковете. Той се опитва да протестира, но този път се налагам. След това тръгваме из града и той ме води навсякъде, дори на гробището „Сейнт Люис", където гробовете са над земята и аз никога преди не бях виждала нещо такова. Вървим през цялата Канал Стрийт към Световния търговски център Ню Орлиънс и скоро след това намираме така нужния ни „Старбъкс". Разговаряме непрекъснато, докато пием кафе, и аз му разказвам, че снощи ми се е обаждала Натали, след което продължаваме да говорим за нея и Деймън, когото Андрю започва бързо да ненавижда.

По — късно минаваме покрай ресторант, в който сервират пържоли, и Андрю се опитва да ме накара да се отбием, като зарежем условието, което съм поставила в автобуса. Обаче аз никак не съм гладка и се опитвам да обясня на хленчещия, лишен от пържола Андрю, че трябва да съм много гладна, ако той иска пържолата да ми хареса.

Намираме и един мол: „Магазини по Канала", където наистина искам да вляза, след като съм била принудена да нося все едни и същи дрехи цяла седмица.

— Ама нали току — що прахме — протестира Андрю, когато влизаме. — Защо ти са нови дрехи?

Премествам чантичката си върху другото рамо и го хващам за лакътя.

— Ако ще излизаме довечера — казвам и го влача нататък, — искам да намеря нещо, което да е що — годе прилично.

— Ама това, с което си облечена сега, ти стои страхотно — спори той.

— Просто искам чифт дънки и нещо за отгоре — казвам аз, спирам и го поглеждам. — Можеш да ми помогнеш да избера.

Това го заинтригува.

— Добре — съгласява се той и се усмихва.

Продължавам да го тегля за ръката.

— Обаче недей да храниш кой знае какви надежди — предупреждавам и разтърсвам ръката му, за да съм по — убедителна. — Казах да ми помогнеш, но не и да избереш.

— Ама ти наистина много се налагаш днес — протестира той. — Трябва да ти е ясно, момиче, че ти позволявам това, само докато започна да вадя своите карти.

— И какви точно карти си мислиш, че можеш да извадиш? — питам спокойно, защото мисля, че блъфира.

Той свива устни, аз го поглеждам и самоувереността ми започва да намалява.

— Ако си спомняш — казва той многозначително, — нашето споразумение да правим каквото аз кажа, все още е валидно.

Самоувереността ми изчезва.

Той се хили и на свой ред разтърсва ръката ми.

— Тъй като ти вече ми позволи веднъж да легна върху теб — добавя той и очите ми се разширяват, — мисля, че мога да ти кажа да легнеш по гръб, да си разтвориш краката и ти ще трябва да ме послушаш, нали така?

Не смея да си помръдна очите, за да се огледам наоколо и да видя дали някой зад нас не го е чул. Андрю не го каза съвсем тихо, но не съм и очаквала.

После той забавя ход, навежда се към ухото ми и тихо казва:

— Ако не ми позволиш да се наложа за нещо толкова просто, тогава може би ще ми се наложи отново да те измъча с език между краката — дъхът му в ухото ми, съчетан с влагата, която ми причиняват думите му, ме кара да почувствам как по врата ме полазват тръпки. — Топката е в твоето поле, момиче.

Той се отдръпва, а на мен ми се иска да го цапна по ухилената физиономия, но вероятно това ще му хареса.

Дилема? Да му позволя ли да се наложи за нещо просто, или да продължа да се налагам и той да ме „измъчи" по — късно. Хм, била съм по — голяма мазохистка, отколкото съм предполагала.

Свечерява се и аз съм готова за излизане. Облечена съм в тесни, нови дънки, секси черна блуза без презрамки, която, обгръща плътно талията ми, и възможно най — ефектните червени сандали на високи токчета, които съм намирала някога в мол.

Андрю се кокори насреща ми на входа.

— Трябва още сега да изиграя коза си — казва той, като влиза в стаята. Този път съм сплела косата си в две не много стегнати плитки, които се спускат от двете рамена някъде над гърдите. И винаги оставям свободни по няколко кичура руса коса да падат свободно около лицето, защото винаги съм го мислила за шик у други момичета, така че защо да не е и при мен? Андрю изглежда ги харесва. Протяга ръка и ги отместя един по един с пръсти.

Изчервявам се май.

— Момиче, направо си страхотна, без майтап.

— Благодаря... — — ох, господи, наистина ли се изкисках?

Аз също го оглеждам от горе до долу и макар да е пак с дънки и семпла тениска и с черните обувки „Док Мартен", той е най — секси нещото, което съм виждала някога, независимо с какво е облечен.

Излизаме и аз принуждавам няколко възрастни мъже да обърнат глави както в асансьора, така и долу във фоайето. Мога да кажа, че Андрю си умира от кеф, като вижда това. Върви до мен горд и ухилен до уши, а това ме кара да се изчервявам още повече.

Първо се отбиваме в местен клуб за музика на живо и слушаме в продължение на час изпълненията на бандата. Но когато ми поискаха личната карта и се видя, че тук няма да ми дадат нищо за пиене, Андрю ме отвежда по — надолу по улицата до друг бар.

— Нещата тук са или — или — казва той, когато наближаваме бара, хванати за ръка. — В повечето места ще ти поискат личната карта, но от време на време можеш да извадиш късмет и да не обърнат внимание, че не изглеждаш много на двадесет и една.

— Е, ще навърша двадесет и една след пет месеца — казвам аз и стискам ръката му, докато пресичаме едно оживено кръстовище.

— Страхувах се, че може да си на седемнадесет, когато те срещнах в автобуса.

— Седемнадесет?!

Много се надявам да не изглеждам чак толкова малка.

— Хей — казва той и ме поглежда, — виждал съм петнадесетгодишни, които изглеждат на двадесет, вече е трудно да се каже.

— Значи мислиш, че изглеждам на седемнадесет.

— Не, изглеждаш на около двадесет — признава той. — Казах го просто така. Олекна ми.

Този бар е малко по — малък от последния и хората в него са смесица от току — що завършили колежа и други малко над трийсетте. Встрани, близо до дъното, са сложени няколко маси за пул* и там светлината е по — слаба, най — вече съсредоточена върху самите маси и коридора от дясната ми страна, който води до тоалетните. Тук цигареният дим е гъст, не като в последното заведение, където изобщо нямаше, но това не ме притеснява много. Не обичам цигарите, но в един бар цигареният дим е нещо естествено. Ще изглежда почти гол без него.

[* Пул — вид билярд — Б.пр.]

От високоговорителите на тавана се носи някаква позната рок музика. Отляво има малка сцена, където обикновено свирят бандите, но тази вечер не свири никой. Това не намаля настроението, което е като на парти, чуя какво ми казва Андрю през музиката и защото почти не мога да гласовете наоколо .

— Можеш ли да играеш пул? — вика наведен над ухото ми той.

Отвръщам му колкото ми глас държи:

— Играла съм няколко пъти! Но никак не ме бива!

Той ме хваща за ръката и ме води към масите за пул и по — ярката светлина, като се провираме между хората, изпълнили почти всяко място, където може да се стои прав.

— Седни тук — казва малко по — тихо Андрю, тъй като високоговорителите са пред нас. — Това ще е масата ни.

Сядам край малка кръгла маса, която опира в стена, където точно над главата ми от лявата ми страна има стълба. Води към втория етаж. С върха на пръста побутвам по — далеч препълнения пепелник, когато се появява келнерката.

В момента Андрю разговаря с един мъж на няколко крачи близо до масите за пул, вероятно за да вземе участие в играта.

— Съжалявам за това — казва келнерката, взема пепелника и го сменя с чист, който оставя на масата.

След това я избърсва с влажен парцал, като вдига пепелника да избърше и мястото под него.

Аз й се усмихвам. Тя е хубаво чернокосо момиче, вероятно току — що навършило двадесет и една, и държи табла в едната ръка.

— Да ви донеса ли нещо?

Имам само един шанс да действам, след като много пъти ми е задаван такъв въпрос, без да ми искат личната карта, така че моментално отговарям:

— Ще взема една бира „Хайнекен".

— Нека да са две — казва приближилият се с щека в ръка Андрю.

Когато го вижда, келнерката не успява да скрие възхищението си и аз си умирам от кеф, също както Андрю в асансьора с мен. Тя кима и ме поглежда така, като че ли казва „късметлия кучка си", преди да се отдалечи.

— Този човек ще изиграе още една игра и след това масата е на наше разположение — казва той и сяда в празния стол.

Келнерката идва с двете бири и ги поставя на масата.

— Само махнете, ако имате нужда от нещо — казва тя, преди отново да се отдалечи. — Не ти поиска картата — казва той, като се навежда през масата, за да не го чуе никой. — Обаче това не означава, че по-късно няма да ми я поиска… Случи ми се веднъж в един бар в Шарлот, през това време Натали и аз вече бяхме почти пияни, когато поискаха личните ни карти и ни накараха да се омитаме. — Ами тогава се забавлявай, докато можеш — казва той и се усмихва, поднася бирата към устните си и бързо отпива.

Аз правя същото.

Иска ми се да не бях взела чантичката си с мен, за да не съм с нея сега, обаче когато идва нашият ред да играем, аз я оставям на пода под масата. Ние сме в нещо като преградено пространство, така че не се тревожа много за нея.

Андрю ме води при стойката с щеките. — Коя ти харесва? — пита той и сочи към стойката. — Трябва да избереш една, която ще ти е удобна.

Аха, ще стане забавно, той си мисли, че ще ме научи на нещо.

Аз скромнича и се правя на пълна невежа, гледам щеките като човек, застанал пред лавица с книги, и накрая вземам една. Прокарвам ръце по дължината й и я държа така, като че ли ще удрям топка и искам да я почувствам. Знам, че в момента изглеждам като тъпа блондинка, но тъкмо на такава искам да приличам.

— Тази става — казвам и свивам рамене.

Андрю поставя топките в алуминиевата триъгълна рамка, дълго ги размества, докато ги нареди в правилната последователност, и след това ги оставя в нужното положение на масата. Внимателно маха рамката и я пъха в един процеп под масата.

После ми кима:

— Искаш ли да ги разбиеш?

— Не, ти го направи.

Просто ми се иска да го наблюдавам, толкова секси и съсредоточен, да се навежда над масата.

— Добре — казва той и поставя в изходно положение бялата топка. Отделя няколко секунди, за да натърка върха на щеката си с парчето креда, и го оставя на ръба на масата. — Ако си играла преди — казва той и заема нужното положение за удар по топката, — тогава сигурно знаеш основните неща — сочи с върха на щеката топката. — Ясно е, че трябва да удряш само бялата топка.

Смешно ми е, но той още нищо не е видял.

Кимам.

— Ако си избрала частично оцветените топки, те са единствените, които можеш да вкарваш в някой от джобовете, ало удариш някоя от плътно оцветените, само ще ми помогнеш да те победя.

— Ами онази черна топка? — соча аз топка 8 близо до центъра.

— Ако вкараш тази в джоба, преди да си вкарала всичките си частично оцветени топки — казва той и се усмихва, — губиш играта. А ако вкараш бялата топка, си губиш реда.

— Това ли е всичко? — питам и натривам върха на щеката си с кредата.

— Да, засега — казва той.

Предполагам, че ще ме остави да прескоча останалите няколко основни правила.

Андрю отстъпва две крачки назад и се навежда над масата като опира пръсти върху синия плат и поставя внимателно щеката в извивката на показалеца си. Плъзга я два пъти напред — назад, за да се прицели по — добре, спира и след това удря с върха й бялата топка, като разпръсква останалите из масата.

— Добро разбиване, бебчо — , казвам си наум аз.

Успява да вкара две топки, една частично оцветена и една цяла.

— Какво ще бъде? — пита той.

— Кое какво ще бъде? — продължавам да се правя на ударена.

— Цели или частично оцветени? Оставям те ти да избереш.

— О — казвам, като че ли едва сега съм разбрала за какво става дума, — няма значение. Ще избера частично оцветените.

Малко сме по — встрани от правилния начин да се играе с топка 8, но съм сигурна, че той го прави заради мен.

Идва моят ред и аз обикалям масата, като търся идеалното положение за изстрел.

— Ще ги броим ли, или какво?

Андрю ме поглежда с любопитство... може би трябваше по — скоро да кажа: Мога ли да удрям която топка си поискам? Разбира се, той още не наясно за мен.

— Просто си избери една, която мислиш, че ще вкараш, и давай.

Добре, изглежда, че все още мога да продължавам да го будалкам.

— Я почакай, няма ли да заложим нещо? — питам аз.

Той ме поглежда изненадан, но после изненадата преминава в дяволито изражение.

— Става, какъв искаш да е залогът?

— Да си върна обратно свободата.

Андрю се намръщва. Но после великолепните му устни пак се издават напред, явно отново е решил, че не знам да играя пул.

— Е, чувствам се малко засегнат, че искаш да си я върнеш — казва той, като прехвърля щеката от едната ръка в другата, а краят й продължава да е опрян в пода, — но, разбира се, ще приема облога.

Тъкмо когато съм решила, че сме се споразумели, той добавя, като вдига пръст:

— Обаче, ако спечеля аз, тогава ще издигна на съвсем ново ниво условието да правиш каквото аз кажа.

Мой ред е да повдигна вежди.

— Сега пък съвсем ново ниво? — питам аз и му хвърли, подозрителен поглед. Андрю оставя щеката си до масата, подпира се с ръце на ръба и светлината пада право върху лицето му. От загадъчната му усмивка, зад която прозира истинското му намерение, по гърба ме полазват тръпки.

— Обзалагаме ли се, или не? — пита той.

Сигурна съм, че ще го бия, но сега здравата ме изплаши. Ами ако е по — добър от мен и загубя облога, може би ще трябва да изям онези бръмбари или да си покажа голия задник от движеща се кола? Това бяха нещата, които не бих искала да ме принуди да правя... не съм забравила какво беше казал: — ще стигнем и до това. — Разбира се, мога да откажа всичко, което би ме накарал, той ме увери в това, преди да напуснем Уайоминг, но искам най — вече изобщо да не се налага да стигнем дотам.

Или. чакай. ами ако е нещо от сексуален характер?

О, сега това не е изключено. почти се надявам той да спечели.

— Споразумяхме се.

Той се усмихва, отдръпва се от масата и взема щеката си.

Малка група младежи и две момичета току — що са приключили играта на съседната маса и няколко от тях започват да ни наблюдават.

Аз се навеждам над масата, поставям щеката почти по същия начин, по който го беше направил Андрю, плъзгам я няколко пъти напред — назад през пръстите си и удрям бялата топка точно в центъра. Единайсета се удря в петнадесета, а петнадесета се удря в десета, след което и двете влизат в ъгловия джоб.

Андрю само ме поглежда, щеката му стои пред него вертикално между пръстите му.

Повдига си веждите.

— Това късмет на начинаещ ли беше, или съм изпързалян?

Аз се усмихвам и отивам от другата страна на масата, за да преценя какъв да бъде следващият ми удар. Не му отговарям. Просто леко се усмихвам и продължавам да гледам масата. Нарочно решавам да стрелям откъм най — близката до Андрю страна. Навеждам се над масата точно пред него (като скришом поглеждам надолу, за да се уверя, че циците ми не са съвсем изложени на показ пред мъжете, които наблюдават точно от отсрещната страна), прицелвам се и удрям силно девета топка, което влиза право в страничния джоб.

— Изпързалян съм — казва зад мен Андрю, — и съблазняван.

Изправям се и усмихната му намигам, след което се отправям към края на масата.

Нарочно пропускам при този удар. Разположението на топките е почти идеално и бих могла лесно да спечеля играта, но не искам да е лесно.

— О, по дяволите, момиче — казва той и се приближава, — без тия снизходителни номера, можеше лесно да вкараш тринадесета топка.

— Пръстът ми се плъзна — отговарям срамежливо аз.

Той клати красивата си глава срещу мен и присвива очи, защото знае много добре, че лъжа.

Накрая се залавяме за работа и двамата: той безпогрешно вкарва една след друга три топки, преди да пропусне седма топка. Аз вкарвам една. След това и той вкарва една. Редуваме се няколко пъти, без да бързаме при всеки удар, но и двамата пропускаме от време на време, за да може играта да продължи.

Сега работата става сериозна. Мой ред е и единствените топки, останали на масата, са неговата четвърта, бялата и осма топка. Осма е на двайсетина сантиметра от идеалния ъгъл за стрелба във всяка посока, но аз съм наясно, че мога да стрелям по нея от едната страна на масата и да я оставя да се върне от другата страна и да влезе в страничния джоб.

Към кибиците се присъединиха още двама, без съмнение заради начина, по който съм облечена (чувам как през цялото време тихо коментират карамболите ми, особено когато съм наведена над масата, за да стрелям), но не им позволявам да ме разсеят. Обаче добре забелязвам как ги гледа Андрю и се вълнувам, че е толкова ревнив.

Соча с щеката към масата и казвам:

— Левия джоб.

Заобикалям от тази страна, приклякам край масата на нивото на очите, за да видя дали преценката ми за линията е добра, изправям се и проверявам линията между бялата топка, и осма топка от друга перспектива и след това се навеждам над масата. Едно. Две. Три. На четири плъзгам щеката назад и удрям леко бялата топка, а тя удря осма топка точно в правилния ъгъл, като я изпраща срещу дясната страна на масата, където се отблъсква обратно на няколко сантиметра и изчезва право в левия джоб.

Няколкото наблюдаващи от другата страна мъже издават най — различни звуци на сдържано вълнение, като си мислят, че не мога да ги чуя.

От другата страна на масата Андрю се е ухилил до уши.

— Добра си, момиче — казва той и отново събира топките в рамката. — Мисля, че сега си свободна.

Не мога да не забележа, че този факт леко го натъжил. Лицето му може и да е усмихнато, но не може да скрие разочарованието в очите си.

— Не — е — казвам аз, — не искам тази свобода, освен ако не се налага да ям бръмбари или да си показвам задника от лижеща се кола... Всъщност контролът ти върху останалото ми харесва.

Андрю се усмихва.