Миг преди никога

Шестнадесет

Разговор за сексуална неудовлетвореност рано сутрин. Май ще трябва да си взема бележка, когато съм с нея, защото ще започне да си мисли, че наистина се усуквам заради това. По всяко друго време, с някое друго случайно момиче вече да съм станал от леглото, за да изхвърля презерватива в тоалетната, но с Камрин е различно. Трудно е (дори прекалено), но ще трябва да се опитам да престана да флиртувам. Това е важно пътуване и за двама ни. Имам само една възможност да го направя, както трябва, и проклет да съм, ако се проваля.

— И така, какво следва от нашето спонтанно пътешествие? — пита тя.

— Първо закуска — отвръщам аз и грабвам саковете си от пода, — но предполагам, че няма да е спонтанно, ако имах предварителен план.

Тя взема мобифона си от масичката до леглото, проверява го за нови съобщения и обаждания, а след това го хвърля в чантичката си.

Излизаме.

Ето я пак твърдоглавата, придирчива Камрин.

— Моля те, Андрю, не мога да ям в тези места — казва от седалката до мен. Градът е малък и повечето заведения са за бързо хранене или не са отворени толкова рано.

— Сериозно ти казвам — вика тя и се цупи с хубавото си личице, което имам желание да взема в ръце и да го оближа така, че тя да крещи и да се преструва, че е най — гадното нещо, което й се е случвало. — Ако не искаш да имаш досадна спътница, която се държи за разбунтувалия се стомах и стене през следващия един час, няма да ме караш да ям тези работи, особено пък толкова рано сутрин.

Дръпвам назад глава, свивам устни и я поглеждам.

— Хайде, хайде, преувеличаваш.

Започвам да мисля, че не преувеличава.

Тя клати глава и я подпира с лакът на вратата на колата, а после слага палеца си между предните си зъби.

— Не, говоря сериозно, всеки пък, когато ям от бързите закуски, започва да ми се гади. Не се опитвам да те затруднявам, повярвай ми, това създава проблеми навсякъде, където отивам с майка ми и с Натали. Трябва да се отклоняват от пътя, за да намерят място за ядене, което няма да ме направи непоносима.

Окей, значи казва истината.

— Съгласен, категорично не искам да те накарам да повръщаш — казвам аз и леко се усмихвам, — затова ще отидем малко по — нататък и ще намерим нещо друго по пътя. След два часа ще има отворени повече заведения.

— Благодаря ти — казва тя и мило се усмихва.

— Пак заповядай.

След два часа и половина сме в Оуасо, Оклахома.

Камрин поглежда към голямото лого в жълто и черно на един ресторант и аз си мисля, че се опитва да реши дали ще да яде тук, или не.

— Има само едно място, където може да се закусва — казвам и спирам на паркинга, — особено на юг, подобно на заведенията от веригата „Старбъкс", тук на всеки ъгъл са ресторантите на „Уофъл хаус".

Тя кима.

— Мисля, че мога да се справя с това. Имат ли салати?

— Виж сега, съгласих се да не те карам да ядеш мазните бързи закуски — навеждам глава на една страна и се извръщам към нея, — но слагам чертата върху салатите.

Тя се нацупва, прехапва устни и казва:

— Е, добре, няма да ям салата, въпреки че салатите могат да вървят с пилешко и с най — различни други хубави неща, за което някой като теб дори не си е помислял.

— Не, не, така че се откажи — казвам решително и леко разтърсвам глава. — Хайде, достатъчно дълго чаках да ядем. Умирам от глад. И ставам сприхав, когато съм гладен.

— Вече си такъв — мърмори тя.

Хващам ръката й и я придръпвам към себе си. Тя се опитва да скрие изчервеното си лице.

Обичам миризмата в закусвалните на „Уофъл хаус", това е мирис на свобода, защото се намираш на открития път и знаеш, че деветдесет процента от хората, които ядат наоколо, са също на този път. Шофьори на камиони, автостопаджии, махмурлии — онези, които не живеят монотонния живот на общественото робство.

Ресторантът е почти пълен. Камрин и аз сядаме в едно сепаре, възможно най — отдалечено от високите прозорци. Задължителният мюзикбокс — символ на културата на „Уофъл хаус" — е поставен точно срещу един от тези прозорци. Келнерката ни поздравява с усмивка, застава с бележник в едната ръка и писалка, готова да пише, в другата.

— Да ви донеса ли кафе?

Поглеждам Камрин, която вече преглежда набързо менюто на масата пред нея.

— Ще взема чаша сладък чай — казва тя.

Келнерката си записва и поглежда мен.

— Кафе.

Тя кима и отива да донесе напитките.

— Някои неща тук изглеждат добри — казва Камрин и се взира в менюто, подпряла буза върху ръката си. Показалецът й се плъзга върху пластмасата и се спира на мъничкия раздел със салатите. — Ето, виж — казва тя и ме поглежда, — имат салата с пиле на грил и пилешка салата с ябълки, орехи и маруля.

Не мога да устоя на изпълнения й с надежда поглед в широко отворените сини очи.

Отстъпвам. Напълно капитулирам.

— Поръчвай каквото си поискаш — казвам добродушно. — Наистина няма да ти се сърдя.

Тя премигва два пъти, малко изненадана, че отстъпих толкова лесно, и после ми се усмихва. Затваря менюто и го оставя обратно на подставката над масата, а в това време келнерката се връща с напитките.

— Готови ли сте с поръчките? — пита тя, след като ги оставя пред нас. Върхът на писалката й е върху бележника и чака да бъде пуснат в действие.

— Ще взема омлет фиеста — казва Камрин и я улавям да се подхилква, като се старае да не ме гледа в очите.

— Върху препечена филийка или хлебче? — пита келнерката.

— Хлебче.

— Към омлета овесена каша, картофи или домати?

— Картофи.

Келнерката записва поръчката на Камрин и се обръща към мен.

Замислям се за секунда и казвам:

— Ще взема пилешка салата с ябълки.

Усмивката на Камрин веднага изчезва и лицето й придобива каменно изражение. Аз й намигам и оставям менюто до нейното.

— Падате си по крайностите, а? — подмята келнерката и откъсва листа с поръчката.

— За днес — отвръщам аз, а тя клати глава и се отдалечава.

— Какво по дяволите? — пита Камрин и обръща ръце с дланите нагоре.

Не може да реши дали да се смее, или да ме погледне смутена. Накрая прави по малко и от двете.

— Предполагам, че щом като искаш да ядеш нещо заради мен, и аз мога да направя същото за теб.

— Е, да, ама просто не виждам как ще ти се отрази тази салата.

— Вероятно си права — отвръщам аз, — но справедливото си е справедливо.

Тя се подсмихва леко и се отпуска назад в сепарето.

— Обаче няма да е справедливо, ако, когато отново тръгнем на път, ще трябва да слушам оплакванията ти, че си гладен... Сам каза, че тогава ставаш сприхав.

Не бих могъл наистина да бъда сприхав спрямо нея, но тя е права: салатата няма да утоли глада ми, а и от марулята получавам газове — на нея определено няма да й хареса да се вози в колата заедно с мен, ако изям тази гадост. Но мога да го направя. Просто се надявам, че ще мога да изям цялото нещо, без да ми проличи нито едно от стоте оплаквания от него, някои от които вече са ми на върха на езика.

Ще е интересно.

Няколко минути по — късно келнерката носи яденето на Камрин и поставя чинията с проклетата салата пред мен. Напълва отново чашите ни, пита дали имаме нужда от още нещо и се връща при другите си клиенти.

Камрин вече зорко ме наблюдава.

Поглежда чинията си, премества хлебчето откъм другата страна на картофите, а след това я завърта така, че омлетът да й е по — близо. Аз вземам вилицата и разравям с нея няколко пъти салатата, като се преструвам, че я подготвям, както направи Камрин.

Споглеждаме се и спираме за момент, сякаш очакваме другият да каже нещо. Тя свива устни. Аз пък свивам моите.

— Искаш ли да ги разменим? — пита Камрин.

— Ами, да — казвам без колебание и си разменяме чиниите.

На лицата и на двама ни е изписано облекчение.

Едва ли сам бих си поръчал това, но е далеч по — добро от марулята.

По средата на яденето... е, по средата за нея, аз отдавна съм свършил моето... поръчвам парче шоколадов пай и отново ми напълват чашата с кафе. После продължаваме разговора за нейната бивша най — добра приятелка Натали и за това, че тя като че ли е твърде бисексуална и с огромни цици. Поне такова е личното ми впечатление от описанието на Камрин.

— И така, какво стана след инцидента в тоалетната? — питам аз и отхапвам парче от пая.

— След това вече никога не влизах отново в обществена тоалетна заедно с нея — казва тя. — Това момиче няма срам.

— Изглежда ми забавна — казвам аз.

Камрин става замислена.

— Такава е.

Наблюдавам я мълчаливо. Изглежда унесена в някакъв спомен и побутва с вилицата си последното парче пилешко в салатата. Моята вилица траква върху чинията, когато вземам решение, и я оставям. Избърсвам устата си със салфетката и се измъквам от сепарето.

— Къде тръгна? — пита тя и вдига очи.

Само се усмихвам и се отправям към мюзикбокса. Пускам монетите в процепа, оглеждам заглавията, накрая избирам и натискам бутоните. Докато се връщам обратно, започва „Raisins in my toast"*.

[* „Стафиди в тоста ми" — песен на Дени Джоунс, номер 1 в мюзикбоксовете на ресторантите от веригата „Уофъл хаус" — Б.пр.]

И трите келнерки, както и готвачът ме гледат със сърдити, направо унищожителни погледи. Аз само се усмихвам.

Тялото на Камрин стои като заковано на място. Гърбът й е скован, бялото на очите й ме стрелка и когато започвам да произнасям думите на песента, която звучи като от петдесетте години, тя се дръпва назад с такова зачервено лице, с каквото никога не съм я виждал.

Вмъквам се отново на мястото си и изпъвам напред крака.

— Господи, Андрю, моля те, не я пей!

Опитвам се отчаяно да не се смея, но продължавам да пея думите, ухилен до уши. Тя заравя лице в ръцете си, малките й рамене, покрити с тънка бяла блуза, подскачат нагоре — надолу докато се опитва да потисне смеха си. Щракам с пръсти в такт с мелодията с такъв вид, като че ли съм изпълнителят със сресаната назад мазна коса, а когато пискливият му глас се чува, започвам да го имитирам. Цялото ми лице се гърчи от пресилена емоция. Акцентирам и на по — ниските тонове, като свеждам брадичката си на гърдите и се старая да съм напълно сериозен. Не преставам да щракам с пръсти. Колкото повече пея, толкова по — развълнуван изглеждам. Някъде по средата на песента Камрин не може да се сдържа повече. Избухва в такъв смях, че очите й се насълзяват.

Смъкнала се е толкова надолу в сепарето, че брадичката й почти опира ръба на масата.

Когато песента свършва, за голямо облекчение на персонала, виждам чифт ръце да се вдигат и старата дама в сепарето зад Камрин започва да ми ръкопляска. Никой друг не ми обръща внимание, но от изражението на Камрин човек може да си помисли, че всички в ресторанта ни наблюдават и ни се смеят. Толкова е хубава, когато е притеснена.

Опирам лакти върху масата, слагам ръцете си върху нея и вплитам пръсти.

— Не беше толкова лошо, а — казвам аз и се подсмихвам.

Тя изтрива с крайчеца на пръста си мъничката, черна струйка под очите си, защото инстинктивно чувства, че е протекла. Гърдите й се разтрисат още няколко пъти от смях, преди да се успокои.

— И дори не се засрамваш — казва тя, след като се разтърсва още веднъж от смях. — Беше притеснително, но мисля, че имах нужда от това — казва Камрин и вече в колата изритва обувките си и слага голите си крака върху предната седалка.

Отново сме на път и се ръководим за посоката само от сочещия пръст на Камрин. Движим се на изток по шосе номер 44. Изглежда като че ли ще преминем през долната половина на Мисури.

— Радвам се, че можах да помогна.

Протягам ръка и включвам СД плейъра.

— О, не — заяжда се тя. — Чудя се колко назад в седемдесетте ще се върнем този път.

Вирвам глава и дяволито я поглеждам.

— Песента е добра — казвам и усилвам малко звука, след което започвам да потропвам с палци по волана.

— Е, да, слушала съм я и преди — казва тя и опира назад глава в седалката. — „Wayward Son".

— Близо си — казвам. — „Carry On Wayward Son".

— Ами да, достатъчно близко съм, не е нужно да ме поправяш.

Прави се на обидена, но не се справя много добре.

— И коя банда я изпълнява? — изпитвам я аз.

Тя ме поглежда накриво.

— Не знам!

— Канзас — обяснявам аз и многозначително повдигам вежда. — Една от любимите ми.

— Ти казваш това за всичките. — Тя свива устни и премигва с очи.

— Може би — съгласявам се аз, — но в песните на Канзас наистина има много чувство. — Dust in the Wind — , например. Не мога да си представя по —

подходяща музика за смърт. По някакъв начин премахва страха ти от нея.

— Премахва страха ти от смъртта? — казва тя, но не изглежда много убедена.

— Ами, да, предполагам. Все едно, че Стив Уолш жътварят, който ти казва, че няма нищо страшно. Така че, ако трябва да избирам песен, с която да умра, тази ще е на първо място в списъка ми.

Тя не е съвсем съгласна.

— На мен пък ми изглежда прекалено мрачна.

— Ако гледаш на нея по този начин, предполагам, че е мрачна.

Сега тя извръща изцяло лицето си към мен, краката й са вдигнати върху седалката, коленете прибрани, а рамото и главата и лежат върху облегалката. Златистата плитка, която я прави да изглежда много по — нежна, отново е спусната над дясното й рамо.

— „Hotel California" — казва тя. — Ийгълс.

Поглеждам я впечатлен.

— Една класическа песен, която харесвам.

Това ме кара да се усмихна.

— Наистина ли?

— Страхотна е, много смразяваща... кара ме да се чувствам така сякаш съм в някой от онези черно — бели филми на ужасите. Добър избор.

Всъщност наистина съм впечатлен.

Известно време отново потропвам с пръсти върху волана в такт с „Carry On Wayward Son", но после чувам едно силно — пум! — , след което непрекъснато пляс — мяс — пляс — плюс — кюс — плюс, докато се отклонявам бавно от магистралата в аварийната лента.

Камрин вече е свалила краката си на пода и се оглежда в колата, опитвайки се да определи откъде идва шумът.

— Гума ли спукахме? — пита, но въпросът й звучи по — скоро като: „Страхотно, спукахме гума!"

— Така изглежда — отговарям аз, спирам окончателно и изключвам двигателя.

— Добре, че имам резервна в багажника.

— От онези грозни, мънички гуми ли е!

Смея се.

— Не. Там имам нормална гума с грайфери и каквото трябва и ти обещавам, че ще е същата като другите три.

Тя изглежда донякъде успокоена, но после разбира, че я будалкам, изплезва ми се и свива сърдито очи. Не знам защо, но от това ми се прииска веднага да я оправя на задната седалка, но всекиму своето, предполагам.

Слагам ръка върху дръжката на вратата, а тя отново качва драката си върху седалката.

— За какво се нагласи така удобно там?

Тя премигва.

— Какво искаш да кажеш?

— Обуй си обувките — казвам и кимам към тях на пода, — и си измъквай задника навън, за да ми помогнеш.

Очите й се разширяват още повече и тя продължава да седи таи, като че ли очаква аз да се засмея и да й кажа, че само се майтапя.

— Аз. аз не знам как се сменя гума — казва тя, когато разбира, че съм сериозен.

— Знаеш как се сменя гума — поправям я аз и това я изумява още повече. — Виждала си го стотици пъти в реалния живот и по филмите. Повярвай ми, знаеш как, всички знаят как.

— Никога през живота си не съм сменяла гума — казва тя и издава напред долната си устна.

— Е, днес ще го направиш — отговарям аз и се ухилвам, отварям вратата откъм моята страна съвсем малко, за да не я удари приближаващият тир. Камрин остава още няколко секунди в недоумение, а после сваля крака от седалката, намъква спортните си обувки и затваря вратата на колата зад себе си.

— Ела тук — махам й с ръка и тя идва заедно с мен откъм задната страна на колата. Соча спуканата гума, задната откъм седалката на пътника. — Ако беше от страната на движението, можеше и да ти се размине.

— Ама ти сериозно ли ще ме накараш да сменям гума?

Мислех, че вече се бяхме разбрали.

— Да, бебчо, сериозно възнамерявам да те накарам да смениш гума.

— Но в колата каза да ти помогна, а не аз да свърша цялата работа.

Кимам.

— Наистина ще помогнеш, просто ела тук.

Тя идва при багажника, а аз изваждам резервната гума и я оставям на пътя.

— Сега извади крика и гаечния ключ от багажника и ги донеси тук.

Прави каквото й казвам, като мърмори под носа си, че ще й почернеят ръцете. Потискам силното си желание да се разсмея, търкалям гумата до спуканата и я оставям легнала на земята. Край нас профучава друг тир и колата леко се разклаща от въздушната вълна.

— Това е опасно — казва тя и пуска крика и гаечния ключ на земята до краката ми. — Какво ще стане, ако някоя кола се отклони от пътя и ни удари? Не гледаш ли „Най — големите тъпотия в света"?

— Да му се не види! И тя гледа това телевизионно шоу. —

— Ами да, гледам го — отвръщам аз, — а сега ела тук и да свършим тази работа. Ако клекнеш и останеш скрита за движението от колата, тогава има по — малка вероятност да те удари някой.

— Защо да е по — малко вероятно? — пита тя и сбира вежди.

— Ами, ако стоиш там на открито и изглеждаш така секси и т.н., то и аз бих могъл да се отклоня от пътя, докато те гледам.

Тя ми хвърля унищожителен поглед и се навежда, за да вземе гаечния ключ.

— Ух! — пъшка Камрин, докато се опитва да разхлаби гайките. — Прекалено са стегнати!

Разхлабвам ги малко вместо нея, но я оставям да ги доразхлаби още повече, като през цялото време продължавам да не изпускам от очи идващите към нас коли, без да й показвам, че това ме изнервя. Ако ги наблюдавам, има подобри изгледи да я сграбча навреме и да отскочим настрани.

След това идва ред на крика. Помагам й и с него, като й показвам как да го разхлаби и й показвам на кое място е най — добре да го постави, макар че тя изглежда знае къде и без моя помощ. Отначало не се справя много добре с ръчката на крика, но бързо се ориентира и повдига леко колата. Оглеждам задника й, защото бих бил идиот или педераст, ако не го направя.

И тогава изневиделица, без какъвто и да било намек от гръмотевица или светкавица, започва да вали като из ведро.

Камрин започва да крещи, че ще се намокри и това напълно я разсейва. Рязко се изправя и хуква към вратата на колата, но се спира, осъзнала, че може би не трябва да се опитва да влезе вътре, след колата се държи на крика.

Цялата е мокра, но държи ръцете си над главата, сякаш така ще може да се предпази от дъжда.

Спуквам се от смях.

— Андрю!

Направо е бясна и това ме кара да се смея още повече.

Хващам я за раменете и казвам, докато дъждът облива лицето ми:

— Аз ще довърша смяната на гумата.

Обаче ми е трудно да не се смея и не спирам.

Няколко минути по — късно новата гума е затегната и хвърлям спуканата заедно с крика и гаечния ключ обрат в багажника.

— Чакай! — викам, когато Камрин, разбрала, че вече е безопасно, се кани да влезе в колата.

Тя спира. Трепери под дъжда и е мокра до кости. Затварям багажника и отивам при нея. Усещам как водата джвака в обувките ми, защото не нося чорапи и й се усмихвам с надеждата и тя да се усмихне.

— Това е само дъжд.

Тя е леко умилостивена, но без съмнение продължава да очаква да кажа още нещо окуражително.

— Ела тук — казвам и й подавам ръка, а тя я хваща.

— Какво? — пита сдържано Камрин.

Плитката й е натежала от вода, няколкото измъкнали се кичура, които винаги падат върху лицето й, сега са се залепили за челото и на врата. Отивам при багажника и скачам отгоре. Тя стои там и дъждът продължава да се лее върху нея. Отново й подавам ръка и тя колебливо я поема, а аз издърпвам и нея върху багажника. Тя се покатерва на покрива заедно с мен, като през цялото време ме гледа така, като че ли съм луд, срещу когото не може да се съпротивлява.

— Легни долу — старая се да надвикам плющящия върху покрива дъжд и лягам по гръб върху него, а краката ми провисват над предното стъкло.

Без да задава въпроси или да възразява, макар и едното, и другото да е изписано на лицето й, тя ляга до мен.

— Това е лудост! — крещи Камрин. — Ти си откачен!

Изглежда, че откачените неща й харесват, защото започвам да изпитвам усещането, че иска да е тук с мен.

Изхвърлям предишния план, онзи, според който трябваше да проявявам сдържаност спрямо нея, и поставям лявата си ръка напреко на покрива, а тя инстинктивно полага главата си върху нея.

Преглъщам с мъка. Наистина не очаквах това. Обаче съм доволен, че го направи.

— Сега просто си отвори очите и погледни нагоре — казвам аз и сам вече гледам нагоре.

Край нас профучава още един тир и въздушната вълна разклаща леко колата, но и на това не обръщаме внимание.

Отначало тя премигва срещу дъжда в очите й, но продължава да се опитва да гледа нагоре, като от време на време замижава и крие лицето си в мен, за да се предпази, но през цялото време продължава тихо да се смее. Налага си да гледа право нагоре, но този път затваря очи и полуотваря уста. Гледам устните й и как дъждът се стича по тях на струйки, как се усмихва и как потръпва, когато дъждовните капки попадат в гърлото й. Наблюдавам я как раменете й се повдигат, когато се опитва да зарови лицето си в мен, усмихната, засмяна и мокра до кости.

Гледам я в такъв захлас, че изобщо забравям за дъжда.