Миг преди никога

Седемнадесет

Когато успях да задържа достатъчно дълго очите си отворени, наистина започнах да гледам нагоре в дъжда, който се лееше върху мен. Никога не съм гледала в него но този начин, право нагоре в небето, обаче повече потръпвах, отколкото виждах нещо. Но когато успявах да го видя, беше изключително красиво. Като че ли всяка капка, която летеше към мен, беше отделна от хилядите други и в даден момент, в който времето като че ли спираше, можех да я разгледам и да видя нежните й очертания. Видях сивите облаци да текат над мен и усещах как колата се тресе от връхлитащата върху нея въздушна вълна, предизвикана от профучаващите коли и камиони. Треперех, въпреки че беше достатъчно топло и ставаше за плуване. Обаче нищо от това, което виждах, чувствах или чувах, не беше така топло и очарователно като близостта на Андрю.

Крещя и се смея, когато минути по — късно тичаме да се скрием обратно в колата.

Вратата се затръшва и неговата следва моята.

— Замръзвам! — викам разтреперана през смях, навеждам брадичка и притискам ръцете си с преплетени пръсти върху гърдите.

Андрю, който се усмихва така широко, че усмивката му е разпънала цялото му лице, потреперва веднъж и включва отоплението.

Инстинктивно се опитвам да забравя, че облегнах глава върху ръката му или че я беше сложил там за мен. Мисля, че и той се опитва да забрави или поне да не го прави очевидно.

Трие ръцете си една в друга и се мъчи да се сгрее, докато топлият въздух духа през отворите. Зъбите ми тракат.

— Да носиш мокри дрехи е ужасно — казвам аз и продължавам да тракам със зъби.

— Ами да, съгласен съм с теб — отвръща той, слага предпазния колан и го закопчава.

Правя същото, макар че както винаги след дълъг престой в колата го свалям, за да потърся по — удобно положение върху седалката.

— Чувствам пръстите на краката си разлигавени — казва той и поглежда краката си.

Лицето ми се сгърчва в гримаса. Той се смее, после протяга ръка, сваля обувките и ги хвърля на пода отзад.

Решавам да направя същото, макар и да не го казвам, защото чувствам и моите пръсти в същото състояние.

— Трябва да намерим място, където да се преоблечем — казвам аз.

Той запалва мотора и ме поглежда.

— Може на задната седалка — предлага Андрю и се ухилва. — Няма да гледам, заклевам се.

Вдига нагоре ръце, за да е по — убедителен, а после отново хваща кормилото и пак излиза на магистралата, когато настъпва удобен момент.

Поглеждам го с насмешка.

— Не, мисля да изчакам, докато намерим подходящо място.

— Както искаш.

Напълно сигурна съм, че ще гледа. Всъщност това едва ли ще ме притесни много.

Чистачките на предното стъкло се движат насам — натам с най — голяма бързина, но вали толкова силно, че пътят отпред трупно се вижда. Андрю оставя парното включено, докато вътре става горещо като в сауна, и го изключва, но преди той проверява дали съм съгласна.

— И така, „Hotel California", a? — обажда се той, усмихва се и трапчинките му стават по — дълбоки. Протяга ръка и натиска бутона, за да избере друг диск, а после продължава да го натиска, докато намери песента. — Хайде да видим какво знаеш.

Ръката му отново се отпуска върху волана.

Песента започва, както я помня открай време с онази зловеща китара, бавно и натрапчиво. Споглеждаме се и оставяме музиката да изпълва пространството между нас и самите нас в очакване на думите. После по едно и също време вдигаме ръце, отброяваме в такт едно, две, три и започваме да пеем заедно с Дон Хенли.

Погълнати сме изцяло от това и редим куплет след куплет, като понякога се сменяме, той ме оставя да изпея сама един, а после сам изпява друг. И когато идва първият припев, пеем заедно с цяло гърло и буквално изстрелваме думите в предното стъкло. Примижаваме с очи, отмятаме назад глави, а аз се правя, че не съм съкрушена от пеенето си. После идва вторият куплет и редуването ни започва да става малко объркано, но това просто ни развеселява, а и сбъркахме само два пъти. После заедно крещим колкото ни глас държи „1969". След това желанието ни да пеем малко по малко намалява и оставяме музиката да изпълва колата. Но когато идва сюблимният втори припев, а след това песента става по — бавна и по — натрапчива, отново ставаме сериозни и заедно изпяваме всяка дума, като се гледаме право в очите. Андрю така безупречно произнася думата „алибита", че по ръцете ме полазват тръпки. Заедно „пробождаме звяра" като се тупаме с юмруци в бедрата.

Така премина в следващите няколко часа пътуването ни за някъде.

Пях толкова много заедно с него, че гърлото ме заболя.

Разбира се, всички изпълнения бяха класически рок и само от време на време някои хитове от началото на деветдесетте: най — вече на Алис ин Чейнс и Аеросмит, но нито едно ни най — малко не ми досади. Всъщност харесвах всичките, както и спомените, които ми създаваха. Спомени с Андрю. Намерихме място за почивка край магистралата в Джаксън, Тенеси, и се възползвахме максимално от това. Вмъкнахме се в тоалетните, за да сменим дрехите, в които бяхме престояли по — дълго, отколкото предполагахме. Докато се забавлявахме в колата с моето не чак толкова звездно пеене, което той се преструваше, че харесва, бяхме забравили за всичко друго.

Той се беше преоблякъл преди мен и чакаше в колата, когато аз се появих облечена с единственото останало чисто нещо в сака: белите памучни шорти и спортната тениска, с която обичам да спя. Купих само един сутиен и бях с него, когато ме валя дъжда, така че той все още беше абсолютно мокър. Но въпреки това е на мен, защото нямаше начин да вляза в козата с него без сутиен.

— Не нося тези шорти заради теб — казвам и го соча строго с пръст, когато се вмъквам в колата — Да сме наясно.

Той леко се подхилква.

— Ще си го отбележа — казва Андрю и се преструва, че си записва.

Повдигам задника си от седалката, хващам края на шортите и леко ги подръпвам, за да не се събират на чатала и да ми покриват колкото може повече от бедрата. Тъкмо се каня да изритам черните си джапанки от краката, когато забелязвам колко мокра е рогозката на пода и решавам да остана с тях. Добре, че седалката е кожена.

— Ще трябва да намеря още някои дрехи — казвам аз.

Андрю отново е с дънки, с черните си обувки „Док Мартен" и друга семпла сива тениска с къси ръкави, по — светла от предишната. Както всичко останало тя му стои добре, но на мен като че ли ми липсват загорелите му, мускулести прасци и келтската татуировка в черно и сиво върху глезена.

— Защо си взела толкова малко? — пита той, като продължава да гледа напред. — Не, че се оплаквам, разбира се.

Дяволито му се усмихвам.

— Предполагам, че тъй като не знаех къде отивам, не съм искала да се товаря с много неща.

— Има логика.

В Тенеси грее слънце и сега пътуваме на юг. Другата страна на платното е посипана с чакъл заради ремонт на пътя и двамата изразяваме задоволство, че не сме от онази страна на магистралата. След време дневната светлина избледнява и здрачът залива оризовите и памукови полета с червеникава мъгла: от двете страни на магистралата винаги има някакво обширно поле,разпростряло се надалеч.

Стигаме Бирмингам, Алабама, малко след 7 часа вечерта.

— Къде искаш да спрем за дрехи? — пита той, докато кара бавно по една градска улица с голям брой светофари и бензиностанции отстрани.

Надигам се в седалката и се оглеждам, като се опитвам да видя рекламните светлини на някое подходящо място.

Андрю сочи с глава напред.

— Ето един „Уол март".

— Предполагам, че и този става — отвръщам аз, а той завива наляво при светофара и спираме на паркинга.

Излизаме от колата и първото нещо, което правя, е да оправя впилите се в задника ми гащи.

— Да ти помогна ли?

— Не! — отвръщам аз през смях.

Минаваме през морето от коли на паркинга. Джапанките ми шляпат в петите. Отвътре ми е свито, давайки си сметка, че изглеждам ужасно с мръсна, сплъстена плитка през рамо, облечена в тези оскъдни шорти, които продължават да ми се събират в задника. Вече нямам никакъв грим — при сливането ми с дъжда от него не остана нищо. Старая се да гледам в блестящия бял под, докато вървим през магазина, и да избягвам всякакъв визуален контакт с когото и да било.

Първо се насочваме към раздела за женски дрехи и аз набързо вземам няколко прости неща: още два чифта памучни шорти, които също са къси, но не чак до чатала като тези, които нося, както и две хубави тениски с къси ръкави с шпиц деколтета и надписи в курсив. Потискам желанието да посетя сектора за пликчета и сутиени. Мисля, че засега ще мина с това, което имам. После следвам Андрю до аптечния сектор, където са всички витамини, лекарства за настинка и пасти за зъби. Отиваме право на щанда за самобръсначки и кремове за бръснене.

— Не съм се бръснал от седмица — казва той и търка наболата си от няколко дена брада.

Мисля, че така изглежда секси, но с нея или без нея, той пак си е секси, така че не възразявам.

А и защо ли изобщо трябва да възразявам?

Аз също вземам пакет самобръсначки, както и крем за бръснене „Олей" в златиста метална кутия. После в следващия коридор вземам малка бутилка разтвор за промиване на уста, защото той никога не е достатъчен. Прехвърлям чантичката си върху другото рамо, когато нещата, които съм взела, стават повече в другата ръка. Минаваме по — нататък и грабвам от рафта комплект шампоани и балсам за коса, като се мъча да нося и тях, но Андрю ги взема и ги носи вместо мен. Той също взема разтвор за уста. Отправяме се към лекарствата. Там стои двойка на среда възраст и чете етикетите на сиропите за кашлица.

Андрю казва небрежно, без да понижава глас:

— Маце, намери ли онова нещо против бяло течение?

Аз ококорвам очи и замръзвам пред тиленола.

Той взема една малка кутийка адвил от рафта.

Двойката се прави, че не го е чула, но знам, че не е така.

— Питам се дали изобщо си сигурна, че то е причината за сърбежа? — продължава той и аз усещам как започвам да се топя от горещината, обляла лицето ми.

Този път двойката скришом ни поглежда.

Андрю се е ухилил до уши насреща ми, докато се преструва, че чете етикетите.

Иска ми се да го ударя, но вместо това му отвръщам със собствената му игра:

— Ами да, бебчо, намерих го — казвам също така небрежно. — Ами ти?

Провери ли дали имат от презервативите с възможно най — малкия размер? Жената рязко извръща глава, оглежда го от главата до петите, а после поглежда и мен, преди отново да насочи вниманието си върху етикетите. Андрю не се смущава, знаех някак, че няма да се смути. Само ми се усмихва и се наслаждава на всяка секунда от ситуацията.

— Един размер става за всички, бебчо — отвръща той. — Нали ти казах, че усещането е по — добро, когато наистина е по — твърд.

Не издържам повече и прихвам да се смея.

Двойката бързо се отдалечава.

— Толкова си гаден! — просъсквам през смях.

Изпускам кутията с крем за бръснене и тя издрънчава на пода. Навеждам се да я вдигна.

— Ама и ти не си самата невинност.

Андрю взема тубичка антибиотичен мехлем и я държи в същата ръка, в която е адвила. Отправяме се към касата. Хвърля два пакета говежда пастърма на конвейерната лента и кутийка тик — так. Аз вземам бутилка санитарен разтвор за ръце, тубичка мехлем за напукани устни и пакет пастърма и за мен.

— Осмели се, а? — пита той заради пастърмата.

Аз го поглеждам самодоволно и поставям пластмасовия разделител между неговите и моите неща.

— Не — казвам, — обичам пастърма. Бих я яла дори и ако съдържа радиоактивен материал.

Той само се усмихва, но после се опитва да каже на касиерката, че неговите и моите неща са заедно, когато вади кредитната си карта от портфейла.

— Не и този път — възразявам аз и слагам ръка върху конвейерната лента до разделителя. Гледам право в касиерката и поклащам глава, за да й попреча да включи моите неща в неговата сметка. — Аз ще платя моята — за момент тя поглежда ту мен, ту него и като че ли чака какво ще каже той. Когато Андрю ме поглежда с намерение да продължи да спори, аз извръщам рязко глава и казвам: — Аз ще платя за моите и толкова. Примири се.

Той вдига нагоре очи, отстъпва и прекарва кредитната си карта през апарата.

Когато се връщаме в колата, Андрю разкъсва единия пакет с пастърмата и лапва едно парче.

— Сигурен ли си, че не искаш да покарам? — питам аз.

Той клати глава, а челюстите му работят енергично, за да се справят с твърдото парче говеждо.

— Ще спрем в друг мотел за през нощта.

Преглъща, лапва друго парче, пали двигателя и потегляме.

След няколко мили намираме един мотел, вземаме всичко от колата и се отправяме един до друг към съседните ни стаи с двойни легла. В тази стая мокетът е на зелени квадрати в тон с тежките тъмнозелени завеси и тъмнозелената кувертюра на цветя. Веднага включвам телевизора, просто за да стане по — светло и така да разведря твърде мрачната атмосфера.

Той отново плати стаите, като използва за претекст, че съм се наложила да платя за нещата, които купих в магазина на „Уол март".

Също като последния път отново първо прегледа стаята, а после се отпусна в шезлонга до прозореца.

Оставих нещата си на пода, дръпнах кувертюрата от леглото и я запратих в ъгъла.

— Има ли нещо по нея? — пита той, обляга се в шезлонга и изпъва крака. Изглежда изтощен.

— Не, тези покривки просто ме плашат.

Сядам в края на леглото с кръстосани по турски крака. Слагам ръце в скута си, защото все още нося тесните шорти и се чувствам твърде открита пред него с разтворени по този начин колене.

— Ти каза, защото не си заела къде отиваш — продължи Андрю.

Поглеждам го и ми трябва секунда да разбера за какво говори, а после си спомням, че го казах в колата, когато обясних защо не съм си взела повече дрехи. Сплел е пръсти и е отпуснал ръце върху корема.

Забавих се с отговора, но и той беше доста неопределен.

— Да, не знаех.

Андрю се повдига в шезлонга, навежда се напред и поставя ръце върху бедрата. Извърта глава и ме поглежда. Знам, че сме на път да водим един от онези разговори, при които не мога предварително да реша дали да отговарям, или да избягвам отговорите на въпросите му. Ще зависи от това колко добър е в изкопчването на отговори от мен.

— Не съм експерт в тези неща — казва той, — но просто не мога да си те представя да тръгнеш сама, както си направила, и то с автобус, с чантичка, малък сак и без абсолютно никаква представа къде отиваш, само защото най — добрата ти приятелка ти е забила нож в гърба.

Беше прав. Не тръгнах заради Натали и Деймън, те просто бяха част от схемата.

— Не, не беше заради нея.

— Тогава за какво?

Не ми се иска да говоря за това, или поне така си мисля. Част от мен чувства, че мога да му кажа всичко и дори донякъде искам, но друга част ми казва да бъда предпазлива. Не съм забравила, че проблемите му са по — сериозни от моите и ще се почувствам като глупачка, лигла и егоистка, ако изобщо му разкажа нещо за това.

Поглеждам телевизора вместо него и се преструвам, че съм заинтригувана от предаването.

Той става.

— Ще трябва да е било нещо много лошо — казва Андрю и идва при мен. — Искам да ми кажеш.

Много лошо? Страхотно, няма що, току — що го направи още по — лошо. По — лошо от това, ако вече му бях казала. Преди поне нямаше да знам, че очаква да му разкажа нещо наистина ужасно. Сега, когато знам това, усещам, че трябва да измисля нещо.

Не измислям, разбира се.

Усещам, че леглото се раздвижва, когато той сяда до мен. Не мога да го погледна в очите и продължавам да гледам в телевизора. Стомахът ме присвива от вина, но чувствам в него и някакво смъдене от мисълта колко близо е той до мен. Но повече от вина.

— Оставих те дълго да не ми казваш каквото и да било — продължава Андрю. Подпира лакти на бедрата си и сяда така както седеше в шезлонга, с ръце, провесени между краката. — По някое време ще трябва да ми кажеш.

Вдигам очи и отговарям:

— То е нищо в сравнение с онова, което ти преживяваш — после оставям нещата така и отново гледам в телевизора.

— Моля те, Андрю, престани да ровиш. Повече от вето искам да ти кажа, защото някак си знам, че можеш да намериш логика в това и да направиш така, че да стане по — добре... какви ги говоря?... Моля те престани да ровиш?

— Ти го сравняваш? - пита той и разпалва любопитството ми. — Значи мислиш, че тъй като баща ми умира, каквото и да те е накарало да направиш онова, то някак си не може да бъде сравнимо — изрича го така, като че ли самата мисъл за това е абсурдна.

— Да — потвърждавам, — точно това мисля.

Той свъсва вежди и поглежда за момент телевизора,а после се обръща отново към мен:

— Ама това е пълна глупост — казва директно.

Аз рязко извръщам глава към него.

Той продължава:

— Виж какво, винаги съм ненавиждал този израз. _Другите са по-зле, отколкото си ти._ Мисля, че ако искаш да гледаше това от сравнителна гледна точка, тогава да, разбира се, благоденствието е винаги за предпочитане пред слепотата, но тук изобщо не става дума за шибаното сравнение. Нали така?

Дали ме пита, защото иска да разбере как се чувствам, или това беше неговият начин да ми каже как стоят нещата с надеждата да го разбера?

Само кимвам с глава.

— Мъката си е мъка, момиче — всеки път, когато ме нарече „момиче", се впечатлявам повече от всичко друго, което казва. — Това, че нечий проблем изглежда по — малко мъчителен от този на друг, не означава непременно, че не е твърде мъчителен.

Мисля, че той е прав, но продължавам да се чувствам като егоистка.

Докосва китката ми и аз я поглеждам. Виждам как прекарва мускулестите си пръсти по нея. Искам да го целуна, вътрешното ми желание си проправя път навън, но аз преглъщам и го натискам обратно надолу в стомаха, който през последните няколко секунди потреперва напълно самостоятелно.

Отдръпвам ръката си от неговата и ставам от леглото.

— Виж, Камрин, не съм имал никакво намерение с това. Просто се опитвах да.

— Знам — казвам тихо, кръстосвам ръце и му обръщам гръб.

Това определено е един от онези моменти, в които като че ли казваш „не си виновен ти, а аз", но нямам намерение да му го кажа.

Усещам, че той става и после леко се извръщам, за да видя, че си взема саковете и китарата, подпряна на стената.

Отива при вратата.

Искам да го спра, но не мога.

— Ще те оставя да поспиш — казва тихо той.

Кимам, но не казвам нищо, защото се страхувам, че ако кажа, мозъкът ще излъже устата ми и ще потъна още по — дълбоко в тази трудна ситуация с Андрю, която намирам за все по — очевидна с всеки ден, който прекарвам с него.