Миг преди никога

Три

След час и две питиета съм на етажа на Роб в сградата заедно с Блейк. Малко съм замаяна, но вървя без грешка по права линия, затова знам, че не съм пияна. Обаче се чувствам твърде радостна, което малко ме притеснява. Когато Блейк предложи „да се махнем за малко от шумотевицата", предупредителните сирени ревнаха като луди в главата ми: — Не отивай сама в нощен клуб след две питиета с този мъж, когото не познаваш. Не го прави, Кам. Не си глупаво момиче, така че не позволявай на алкохола да те прави на глупачка. — Тези гласове крещяха в мен. Вслушвах се в тях известно време, докато заразителната усмивка на Блейк и начинът, по който ме караше да се чувствам напълно спокойна, заглушиха до такава степен гласовете и сирените, че престанах да ги чувам.

— Това ли е така нареченият етаж на Роб? — питам аз и от покрива на склада съзерцавам градския пейзаж.

Всички сгради в центъра светят със сини, бели и зелени светлини. Улиците сякаш са окъпани от оранжева мъгла, която се спуска от стотиците улични лампи.

— Ти какво очакваше? — пита той и хваща ръката ми, а аз вътрешно се свивам, но не се съпротивлявам. — Шикозна стая за секс с огледала по тавана?

Чакай малко... точно това си мислех... е, по по — заобиколен начин... но тогава, защо за бога дойдох тук с него?

Добре де, сега започвам малко да се паникьосвам.

Струва ми се, че все пак съм малко пияна, иначе не бих си мислила подобни неща. Освен това самото допускане, че мога да се озова в каквато и да било стая за секс, дори и пияна, ме плаши и почти напълно ме отрезвява. Алкохолът наистина ли ме прави глупава, или просто изкарва на показ нещо, което не искам да повярвам, че може да е в мен?

Поглеждам към металната врата в тухлената стена и забелязвам през пролуката отстрани да се процежда светлина. Оставил я е отворена, това е добър знак. Двамата отиваме до някаква дървена маса за пикник и аз изнервена сядам на нея редом с него. Вятърът духа в косата ми и няколко кичура се залепват за устата ми. Вдигам ръка, пъхвам пръст под тях и ги отмествам.

Той се усмихва.

— Сред толкова мъже там, долу, хубаво момиче като теб има късмет, че го доведох тук — пояснява той. Извръща глава и гледа право в мен. Кафявите му очи едва забележимо светят в тъмното. — Ако бях някой друг, можеше да изиграеш ролята на изнасилената в собствения си филм за сериалите на телевизия „Лайф тайм"*.

[* „Лайф тайм" — телевизионна мрежа от 80 — те годни за домакини, забравени сериали като „Партньори в престъпление" и др. — Б.р.]

Ставам напълно трезва. Ей така, само за две секунди, като че ли изобщо нищо не съм пила. Изправям се рязко и нервно поемам голяма глътка въздух. Къде по дяволите ми беше умът?

— Всичко е наред — казва той, усмихва се леко и вдига ръце с дланите напред. — Никога не бих направил нещо на момиче, ако то не иска нито пък ако след няколко питиета си с помисли, че иска.

Май току — що наистина избегнах смъртоносен куршум.

Отпускам леко рамене и чувствам, че отново мога да дишам. Е, разбира се, че той може просто да ми пълни главата с тези глупости, за да ме накара да му имам доверие, но инстинктът ми подсказва, че е абсолютно безобиден. Ще продължавам да съм нащрек и ще внимавам, докато съм сама тук с него, но поне мога да се поотпусна. Ако е имал намерение да се възползва от мен, нямаше да говори за подобна възможност.

Засмивам се тихо, замислена над думите му.

— Какво смешно има? — поглежда ме усмихнат и чака.

— Това, дето каза за филма за „Лайф тайм" — отвръщам аз и усещам как устните ми се изкривяват в лека, малко смутена усмивка. — Гледаш ли такива неща?

Той извръща глава, за да прикрие собственото си смущение.

— О, не. Мисля, че това е твърде често срещано сравнение.

— Така ли? — продължавам да го дразня. — Не знам. Ти си първият, който чувам да използва „филм за Лайф тайм" в изречение.

Сега вече той се изчервява, а аз се укорявам, че тази гледка толкова ме радва.

— Е, добре, само не казвай на никого, става ли? — поглежда ме с най — очарователната си намусена физиономия.

Усмихвам му се, а после се заглеждам в светлините на града с надеждата да разсея всякакви оптимистични очаквания, каквито биха могли да се завъртят в главата му, докато траеше краткият ни, закачлив разговор. Не ме интересува колко хубав, очарователен или секси е той, не съм склонна да отстъпя пред чара му. Не съм готова за нищо друго, освен за това, което правим в момента — да водим невинен, приятелски разговор, без сексуални или някакви други нотки в него. Толкова дяволски трудно е да водиш такъв разговор с мъжете, защото те изглежда винаги си мислят, че една обикновена усмивка означава нещо повече от това, което е.

— И така, кажи ми, защо си тук сама? — пита той.

— О, не... — клатя усмихната глава и пръст към него, — нека не говорим за това.

— Хайде, подскажи ми нещо. Това е просто разговор — извръща се рязко към мен и вдига крак върху масата. — Наистина искам да знам. Това не е тактика.

— Тактика ли?

— Ами да, да се опитвам да разбера какви са проблемите ти, за да намеря нещо, за което да се престоря, че ме интересува, и така да се вмъкна в гащичките ти. Ако исках гащичките ти, щях направо да ти го кажа.

— О, значи не искаш гащичките ми, така ли? — поглеждам го косо, полуусмихната.

Малкото му поражение не го кара да се признае за напълно победен и казва:

— Е, да, евентуално. Би трябвало да съм ненормален, за да не поискам да спя с теб, но ако това беше всичко, което бих искал от теб и заради което съм те довел тук, щях да ти го кажа, преди да се съгласиш да дойдеш. Оценявам откровеността му и определено започвам да изпитвам по — голямо уважение към него, но усмивката ми замръзва на лицето, когато той каза „ако това беше всичко, което бих искал от теб". Какво друго би могъл да иска от мен?

Среща, която би могла да доведе до връзка помежду ни. Хм, не ми се вярва.

— Виж — казвам и леко се отдръпвам, за да може той да го усети, — трябва да знаеш, че не се стремя нито към едното, нито към другото.

— Кое друго? — миг по — късно се досеща за кое друго става дума. Усмихва се и клати глава. — Всичко е наред. Тук съм съгласен с теб... Наистина те доведох само за да си поговорим, колкото и да е трудно до го повярваш. Нещо ми подсказва, че ако исках едното или другото, т.е, секс или среща, или и двете, Блейк щеше с готовност да изпълни желанието ми, но той елегантно се измъкна, без да изглежда отхвърлен.

— Що се отнася до въпроса ти — казвам аз, за да му покажа, че нямам нищо против да разговаряме, — сама съм, защото ми се случиха няколко лоши неща и точно сега просто не ми се иска да се захващам отново.

Блейк кимва.

— Разбирам — поглежда встрани и вятърът развява русата му коса, като отмята не много дългите кичури от челото му. — По принцип новите запознанства са изтощителни, поне в началото. Самият процес на привикване е кошмарен — обръща се към мен и продължава: — Когато си бил твърде дълго с някого, свикваш с него. Нали така? Това е нещо като зона на спокойствието. Когато сме потънали в една връзка, опитите да се измъкнем оттам, макар всичко в нея да е ужасно и нездравословно, приличат много на опитите да бъде накаран някой нашишкавял телевизионен маниак да напусне за по — дълго хола си заради живота навън — може би Блейк си беше дал сметка, че навлиза твърде рано с мен в по — дълбоки води, затова разведрява атмосферата, като добавя: — Трябваха ми три месеца с Джен, преди да започна да ходя по голяма нужда без притеснение, когато тя е в къщата. Избухвам в смях и когато събирам достатъчно смелост да го погледна виждам, че се усмихва.

Започвам да изпитвам усещането, че колкото и да се мъчи да се убеди в противното, той още не е превъзмогнал напълно загубата на бившата си годеница. Затова се опитвам да му направя услуга, като отклонявам болезнената тема към себе си, преди той сам да направи това откритие и неговият свят отново да се срути напълно.

— Моят приятел почина — изтърсвам аз повече заради него. — Автомобилна катастрофа.

Лицето на Блейк посърва и ме поглежда с очи, пълни с разкаяние.

— Съжалявам, не исках.

Вдигам ръка.

— Не, всичко е наред, нищо не си направил. — след като той едва доловимо кима и ме чака да продължа казвам: — Беше седмица преди да завърша — той слага ръка върху коляното ми, но знам, че го прави само за да ме успокои. Започвам да му разказвам какво се случи, когато чувам звучен — плесник! — и Блейк пада от масата върху покрива. Случи се толкова бързо, че изобщо не видях Деймън да се втурва отстрани, нито чух кога е влетял през металната врата на няколко метра от нас.

— Деймън! — крещя аз, когато той се нахвърля върху Блейк, и преди той да успее да се изправи, започва го удря с юмруци в лицето. — СПРИ! ДЕЙМЪН! БОЖЕ, ГОСПОДИ!

Следва нова серия удари по Блейк, преди да се окопитя от шока и да се втурна, за да издърпам Деймън от него. Скачам върху гърба на Деймън и го сграбчвам за китките, докато размахва ръце, но той е така твърдо решен да спука Блейк от бой, че имам усещането, че се намирам върху гърба на механичен бик. Отхвърлена съм назад и се стоварвам по ръце и задник върху бетона.

Блейк най — после успява да се изправи и нанася добър удар в лицето на Деймън.

— Какъв по дяволите ти е проблемът бе, човек? — казва Блейк, като се мъчи да се задържи на крака.

Продължава да държи челюстта си с ръка и да я разтрива така, като че ли се опитва да я намести. Носът му кърви и от двете ноздри, а горната му устна е сцепена и подута. Кръвта изглежда черна в тъмното.

— Знаеш какъв! — крещи Деймън и прави опит да се нахвърли отново, но аз се втурвам и правя всичко по силите си, за да го задържа.

Заставам пред него и опирам длани в твърдия му като камък гръден кош.

— Престани, Деймън! Само си говорехме! Какво ги става, по дяволите? — крещя толкова силно, че гласът ми пресилва.

Извръщам се назад, като продължавам да държа дланите си върху гърдите на Деймън, и поглеждам Блейк.

— Съжалявам, Блейк, аз, аз...

— Не се притеснявай — отвръща намръщен той. — Махам се.

Обръща се и минава през металната врата. Чува се страхотен трясък, когато я затръшва след себе си. Обръщам се с пламнали от гняв очи към Деймън и го блъскам с все сила в гърдите.

— Задник, такъв! Не мога да повярвам, че го стори! — крещя буквално на сантиметри от лицето му.

Деймън свива устни. Все още диша тежко от борбата. Черните му очи са широко разтворени и гледат диво. В част от мен се заражда някакво подозрение към него, но другата част, която го познава от дванадесет години, го отхвърля.

— Какво си мислиш, че правиш, като тръгваш с някого, с когото току— що си се запознала! Смятах те за по — умна, Кам, направо не си с всичкия си! Отстъпвам крачка назад и кръстосвам ядосана ръце на корема.

— Мен ли наричаш глупачка? Ние просто разговаряхме — крещя колкото ми глас държи, а русата ми коса пада пред очите. — Мога безпогрешно да различа гаднярите от свестните мъже и точно сега виждам пред себе си един абсолютен гадняр!

Той като че ли скърца със зъби зад плътно стиснатите устни.

— Наричай ме както искаш, но аз току— що те защитих — каза го изненадващо спокойно.

— От какво? — крещя аз. — От непристоен разговор? От човек, който наистина искаше просто да си поговорим?

Деймън се подсмихва.

— Няма мъж, който иска само да разговаря — казва той, представяйки се едва ли не за експерт в тези неща. — Никой не би извел момиче, което изглежда като теб, на покрива на проклетия склад само за да си говори с него. След още десетина минути щеше да стовари малкия ти задник върху тази маса и щеше да направи каквото си поиска с теб. Никой тук не може да те чуе, че крещиш, Кам.

Преглъщам една буца в гърлото, но на нейно място се заформя друга. Може би Деймън е прав. Може би бях толкова заслепена от откровеността и личната мъка на Блейк, че напълно съм била заблудена от тактика, за която изобщо не ми беше минало през ума. Не, не го вярвам. Той би ме съборил върху масата, ако го бях накарала да го стори, но сърцето ми подсказва, че не би го направил, ако не съм съгласна. Обръщам гръб на Деймън, защото не искам да забележи нещо по лицето ми, което би ме издало, че за миг му повярвах. Бясна съм от начина, по който той постъпи, но не мога да му се сърдя безкрайно, защото всъщност беше дошъл да ме потърси. Без съмнение постъпката му беше повлияна от прекомерно натрупалия в него тестостерон, алфа хормонът на всички анаболни вещества, но независимо от това беше дошъл от загриженост за мен.

— Кам, погледни ме, моля те.

Изчаквам предизвикателно няколко секунди, преди да се обърна с все още скръстени отпред ръце.

Деймън се взира в мен с малко по — мек поглед.

— Съжалявам, аз просто. — въздъхва и поглежда встрани. Като че ли иска да покаже, че не може да изрече това, което се кани да каже, докато ме гледа в очите. — Камрин, не мога да понеса мисълта да си с някой друг мъж. Чувствам се така, сякаш някой току — що ме е блъснал в корема. Дори издавам странен, подобен на скимтене звук и очите ми се разширяват.

Поглеждам нервно към металната врата, а после отново към него.

— Къде е Натали?

Трябва на всяка цена да прогоня подобна тема от този покрив. Какво по дяволите току — що каза той? Не, не може да има предвид това, на което прилича. Сигурно не съм го чула добре. Да, отново се чувствам замаяна и не мога да мисля трезво.

Той пристъпва по— близо до мен и ме хваща за лактите. Моментално чувствам нужда да се отдръпна от него, но стоя като закована на мястото си, неспособна да движа нещо друго, освен очите си.

— Точно това искам да кажа — продължава Деймън и гласът му преминава в отчаян шепот: — Желая те още от седми клас.

Отново усещам онзи удар в корема. Най — после успявам да се отдръпна от него.

— Не. Не — клатя насам — натам глава, опитвайки се да намеря логика в това.

— Пиян ли си, Деймън? Или си дрогиран? Нещо с теб не е наред — разтварям ръце и ги вдигам нагоре. — Трябва да намерим Натали. Няма да й кажа нищо за това, което рече, защото няма да си го спомняш на сутринта, но наистина трябва да вървим. Веднага.

Тръгвам към металната врата, която сега е затворена, но усещам, че Деймън ме хваща здраво за ръката и ме обръща към себе си. Дъхът ми спира и онова подозрение, което имах малко по — рано, се връща с пълна сила и обръща с главата надолу представите ми за него през всичките години, когато му имах доверие. Той ме гледа с още по— див поглед, но същевременно успява да запази и някаква мекота в очите, от която ме побиват тръпки.

— Не съм пиян и не съм вземал кокаин от миналата седмица.

Фактът, че изобщо употребява кокаин, е повече от достатъчен, за да е невъзможно да си падам по него, но той винаги е бил един от най — близките ми приятели и затова съм пренебрегвала наркоманските му навици. Обаче сега ми казва истината и тъй като ми е близък приятел от много дълго време, мога да го разбера. За първи път ми се иска да беше дрогиран, защото тогава наистина можехме да забравим, че това се беше случило. Поглеждам пръстите му, които стискат ръката ми, най — после забелязвам колко сила влага и това ме плаши.

— Пусни ми ръката, Деймън, моля те.

Вместо да ме пусне, чувствам, че стяга още повече пръстите си и се опитвам да се измъкна. Извърта ме към себе си и преди да мога да реагирам, впива устните си в моите, а свободната му ръка обхваща врата ми и не ми позволява да мърдам главата си. Опитва се да напъха езика си в устата ми, но аз успявам да отдръпна назад главата си достатъчно, за да блъсна челото си в неговото. Това го замайва... мен също... и той инстинктивно ме пуска.

— Кам! Почакай!

Вика след мен, докато бягам и отварям металната врата. Чувам припрените му бягащи стъпки след себе си по шумните метални стъпала зад мен, обаче го загубвам, когато успявам да стигна до клетката на асансьора. Затръшвам вратата и натискам ГЛАВНИЯ бутон. Същият великан, който ни пусна в клуба, стои пред вратата, когато се втурвам покрай него, като отчасти го изблъсквам от пътя си, за да изляза навън.

— По— кротко, бебчо! — вика след мен той, докато тичам по тротоара и се отдалечавам от склада.

Вървя до бензиностанцията на Шел и викам такси.