Повелителка на реките

Париж, Франция Декември 1434 г. — януари 1435 г.

Желанието на Удвил да видя Графтън не се осъществява, въпреки че оставаме в Англия една година, а негова светлост така и не осъществява желанието си да набере достатъчно голяма армия за Франция, нито пък — макар да се сдобива с власт и да управлява Англия — съумява да въдвори подобаващ ред в съвета на краля или в парламента. Не можем да останем в Англия, защото от Париж призовават негова светлост херцога с твърдения, че хората там са тормозени от грабители, бунтуващи се войници и просяци, и гладуват поради липса на припаси.

— Няма да им откаже — предупреждава ме Удвил. — Ще трябва да се върнем в Париж.

По време на плаването морето е бурно, а когато пристигаме в Кале, гарнизонът е толкова паднал духом, че негова светлост нарежда на Удвил да остане там, да повдигне духа на войниците, и да ги подготви за нападение над французите веднага щом времето позволява. После негова светлост и аз се приготвяме да потеглим по калните пътища към Париж.

Удвил стои под арката на голямата порта — излязъл е да се сбогува с нас. Идва до мен и, без да се замисли, проверява дали коланът на седлото ми е стегнат, както прави винаги.

— Как ще се справя без вас? — питам.

Лицето му е мрачно.

— Ще си мисля за вас — казва. Гласът му е нисък и той не ме поглежда в очите. — Бог ми е свидетел, че ще си мисля за вас всеки ден.

Обръща ми гръб и отива при негова светлост херцога. Стискат си ръцете, а след това негова светлост се навежда от коня си и прегръща своя подчинен.

— Бог да те благослови, момче; удържай крепостта за мен, а после ела, когато те повикам.

— Винаги — казва Удвил кратко, после негова светлост вдига ръка, ние минаваме с тропот по подвижния мост и аз си давам сметка, че не знам кога ще видя Удвил отново, и че не се сбогувах, нито му благодарих за грижите му за мен, нито му казах — нито му казах… Поклащам глава. Няма нищо, което херцогиня Бедфорд би могла да каже на оръженосеца на своя съпруг, и няма причина сълзите да замъгляват зрението ми и да ми пречат да виждам равния път през равните земи пред нас.

Този път яздим, оградени отвсякъде от стража. По тези земи не зачитат законите и никой не знае дали отнякъде няма да се зададе френски отряд, опустошаващ всичко по пътя си. Яздим в равномерен, лек галоп, милорд — с мрачно лице, изтощен от пътуването, напрегнат в очакване на неприятности.

В града цари мизерия. Опитваме се да отпразнуваме Коледа в Отел дьо Бурбон, но готвачите по никакъв начин не могат да намерят хубаво месо и зеленчуци. Всеки ден пристигат вестоносци от английските владения във Франция, които съобщават за бунтове в отдалечени села, където хората са се заклели, че няма да търпят управлението на англичаните дори миг повече. Научаваме, че и кралят на Арманяк има проблеми с бунтове, но това не е голяма утеха. В действителност цяла Франция е изтощена и от войната, и от войниците, и народът ѝ проклина еднакво нас — двете воюващи династии.

В началото на новата година негова светлост ми съобщава кратко, че напускаме Париж, а аз вече го познавам достатъчно добре, за да не оспорвам плановете му, когато изглежда едновременно толкова разгневен и изтощен.

— Можеш ли да ми кажеш дали късметът ни ще се промени? — пита той кисело. — Поне това?

Поклащам глава. Всъщност си мисля, че лошият късмет го следва по петите, а тъгата дебне до рамото му.

— Изглеждаш като вдовица — казва той остро. — Усмихни се, Жакета.

Усмихвам му се и не казвам, че понякога се чувствам като вдовица.