Повелителка на реките

Графтън, Нортхамптъншър Лятото на 1450 г.

С идването на по-топлите месеци кралят и кралицата решават да потеглят на север. Заявяват публично, че искат да бъдат далече от Лондон през горещото време, когато в града често избухва чума, казват, че искат да навестят благочестивите граждани на Лестър. Но онези от нас, които живеят в двореца, знаят, че стражата на портите е удвоена, и че кралят и кралицата са наели хора, които да опитват храната им. Страхуват се от жителите на Лондон, страхуват се от жителите на Кент, страхуват се, че убиецът на Уилям дьо ла Поул, който и да е той, обвинява тях за загубата на Франция, за непрестанния поток от победени войници и прокудени заселници, които пристигат всеки ден във всички английски пристанища. Няма пари за заплащане на лондонските доставчици, кралицата няма доверие на хората от града. Дворът заминава за Лестър; всъщност бяга да се скрие в Лестър.

Позволяват на Ричард и мен да отидем да видим децата си в Графтън, докато дворът отива на север, и ние потегляме бързо от Лондон, който се е превърнал във враждебен град, чиито жители шушукат потайно по уличните ъгли. Носи се слух, че кралят и кралицата ще си отмъстят жестоко на графство Кент. Те са склонни да винят дори самия морски бряг, където е изхвърлено тялото на позорно екзекутирания Уилям дьо ла Поул. Лорд Сей от Ноул и жестокият му зет, който е шериф на Кент, казват, че заедно ще открият виновниците и ще екзекутират тях и всичките им близки до един; казват, че ще обезлюдят Кент, ще го превърнат в пустош.

Вън от града, далеч от градските стени, Ричард и аз яздим редом един до друг, хванати за ръце като млади влюбени, докато малката ни въоръжена охрана изостава и язди зад нас. Пътищата са чисти и сухи, ливадите край пътя — осеяни с цветя, птици пеят в раззеленяващите се живи плетове, патици шляпат в селските езерца, розите цъфтят.

— Ами ако никога не се върнем в двора? — питам го аз. — Ами ако си останем просто скуайърът на Графтън и неговата съпруга?

— С нашата детска стая, пълна с деца? — усмихна се той.

— Много, много деца — казвам. — Не са ми достатъчни осем и едно на път, надявам се на кръгла дузина.

Той ми се усмихва.

— Пак могат да ме призоват — казва. — Дори да съм най-дребният и най-скромен земевладелец в Графтън, с най-голямото семейство в Англия, пак могат да ми заповядат да тръгна на война.

— Но ще се върнеш пак у дома. — Не се отказвам от тази мисъл. — Ще можем да се изхранваме от нивите и фермите си.

Той се усмихва:

— Няма да е кой знае какъв поминък, милейди. Не такъв, какъвто искаш ти. А децата ти ще се оженят за фермери-арендатори, и техните деца ще подивеят напълно. Искаш ли за внук някое селянче с мръсно лице?

Правя гримаса. Той знае колко много ценя книгите ни и музикалните ни инструменти, и колко твърдо решена съм всичките ми деца да могат да четат и пишат на три езика, и да овладеят всички нужни за дворцовия живот умения.

— Децата ми трябва да заемат своето място в света.

— Амбициозна си — казва той.

— Не съм! Бях първата дама във Франция. Бях се издигнала толкова високо, колкото може да мечтае една жена. И се отказах от това заради любовта.

— Амбициозна си по отношение на семейството и децата си. Амбициозна си и по отношение на мен — харесва ти, че съм барон.

— О, добре де, бароне — казвам през смях. — Всяка жена би искала съпругът ѝ да е барон. Не броя това за проява на амбиция. Това е просто… разбираемо.

— И аз го разбирам — казва той мило. — Но наистина ли би искала да живееш вечно в провинцията и да не се връщаш в двора?

За миг си помислям за нервния крал и младата кралица.

— Не можем да ги изоставим, нали? — питам замислено.

Той поклаща глава.

— Наш дълг е да служим на династията Ланкастър и още нещо — не знам как биха се справили без нас. Не мисля, че можем просто да си тръгнем и да ги изоставим. Какво ще правят?

Оставаме в Графтън една седмица. Сега е най-хубавото време от годината, овощните градини са порозовели от полюшващите се цветчета, кравите се телят. Агнетата са с майките си на по-високите пасбища, тичат и подскачат, опашките им, подобни на вълнести панделки, се премятат зад тях. Тревата в ливадите расте високо и започва да трепти на вятъра, а посевите са зелени и израсли нагъсто, високи до глезените ни. По-големите ми деца — Елизабет, Луис, Ан и Антъни — са настанени при братовчедите ни, за да се научат на обноски и как да се държат в благороднически дом, но се прибират у дома при нас за лятото. Четирите по-малки — Мери, Жакета, Джон и Ричард — са извън себе си от вълнение, че големите им сестри и братя са у дома. Мери, седемгодишната, е предводителката на малката армия, останалите са нейни верни васали.

Изтощена съм от тази нова бременност, и в топлите следобеди вземам четиригодишния, малкия Дикън, в прегръдките си за следобедната му дрямка, и си лягаме заедно, сънливи в топлия ден. Когато той заспи и стане много тихо, понякога вземам изрисуваните карти, преобръщам ги една след друга, и ги гледам. Не ги разбърквам или раздавам, не се опитвам да ги разчета. Само гледам познатите картинки и се питам какво ли ще донесе животът на мен и на любимите ми деца.

Денем Ричард изслушва безкрайните оплаквания на хората около нас: за преместването на ограда, която бележи границата на имот, за добитък, който е оставен да се скита без надзор и е стъпкал нечии насаждения. Като господар на имението негов дълг е да се погрижи законът да се прилага навсякъде по земите ни, дори ако нашите съседи вземат подкупи и нареждат на съдебните заседатели каква присъда да произнесат. Ричард посещава местните дребни земевладелци, за да им напомни, че е техен дълг да го подкрепят в случай на нужда, и се опитва да ги увери, че кралят е силен господар, че дворът е надежден, че хазната не е опразнена, и че ще запазим оставащите владения във Франция.

Работя в своя килер за билки: Елизабет, моята сериозна ученичка, накисва билки в дървено масло, преглежда другите, които са нарязани и изсушени билки, счуква ги на прах и ги затваря в стъкленици. Правя това, като се ръководя от разположението на звездите, и се допитвам до книгите на негова светлост как точно да бъде направено. Понякога намирам някоя пренебрегвана по-рано книга, в която се говори за приготвянето на aqua vitae, водата на живота, или за изгарянето на нечистите елементи от дестилирани течности; но си спомням и за Елинор Кобам зад студените стени на замъка Пийл, вземам книгата от Елизабет и я слагам на една висока лавица. Никога не отглеждам или суша други билки освен онези, които биха били познати на всеки добър готвач. Напоследък знанието е просто поредното нещо, което трябва да се прикрива.

Надявам се, че ще останем у дома още месец; уморена съм от тази бременност и се надявам, че ще можем да прекарам в провинцията цялото лято, че кралят и кралицата ще удължат пътуването си и ще ни оставят на спокойствие. Излезли сме да посетим някои съседи, и когато по залез-слънце се прибираме у дома, виждаме до водната помпа да чака кралски пратеник. Той се изправя, когато ни вижда, и подава на Ричард писмо, запечатано с кралския герб.

Ричард го отваря рязко и го преглежда набързо.

— Трябва да замина — казва. — Спешно е. Ще трябва да събера войска по пътя.

— Какво се е случило? — питам, докато се смъквам от седлото.

— В Кент има бунт, както можеше да предвиди всеки глупак. Кралят ме вика да яздя редом с него и да нося кралския флаг.

— Кралят? — Трудно мога да повярвам, че нашият крал ще потегли начело на войниците си. Баща му е бил забележителен пълководец на много по-млада възраст; но нашият крал никога не е обличал доспехи, освен за турнир. — Кралят отива лично?

— Беше много разгневен заради Уилям дьо ла Поул — Бог да дари покой на душата му — напомня ми той. — Закле се, че ще отмъсти, а кралицата се зарече, че ще види мъртви убийците му. Сега той ще има тази възможност.

— Внимавай. — Хващам го за ръка, за да го погледна в лицето. Между нас трепва неизречената мисъл, че негов командир ще бъде млад човек, който никога не е виждал каквато и да е война, нито дори обсада отдалеч. — Ще трябва да го съветваш.

— Ще се пазя — казва съпругът ми сухо. — И ще опазя и него, ако мога. Наредиха на шерифа на Кент да превърне графството в парк за лов на елени, и да прогони хората от земите им, мъже, жени и деца: ще бъде страшно. Трябва да се върна и да видя дали мога да им внуша малко разум. Трябва да намеря начин да ги убедя да влагат поне малко по-трезва мисъл в управлението на страната. Те си създават врагове всеки път, когато се обръщат към парламента. Кралицата язди из улиците на Лондон, сякаш мрази дори калдъръма, по който стъпва конят ѝ. Трябва да им служим, Жакета. Трябва да ги напътстваме така, че да следват най-добре интересите си, трябва да върнем на краля и кралицата местата им в сърцата на техния народ. Това е наш дълг. Това е наша задача. Именно това би искал негова светлост херцог Бедфорд от нас.

Тази нощ, в леглото, го вземам в прегръдките си, а в хладната утрин откривам, че продължава да ме измъчва тревога.

— Ще яздиш с краля, само за да носиш знамето му, нали? Нали няма да влезеш в Кент, Ричард?

— Надявам се, че никой няма да влезе в Кент — казва той мрачно.

Довършва закуската си и аз влизам след него в двора на конюшнята, като не спирам да давам израз на страховете си.

— Но ако все пак изпратят войска да накаже жителите на Кент, няма да тръгнеш с нея, нали?

— Да горят сламени покриви? Да изпекат на шиш кравата на някой беден човек? — пита той. — Виждал съм да го правят във Франция, и никога не съм смятал, че това е начин за печелене на лоялност. Сам херцог Бедфорд ми казваше, че начинът да спечелиш сърцето на един човек е да се отнасяш с него справедливо и да му осигуриш безопасност. Такъв ще бъде моят съвет, ако някой ме попита. Но ако някой ми заповяда да потегля в името на краля, ще трябва да отида.

— Ще те последвам веднага щом ме повикаш.

Опитвам се да говоря уверено, но гласът ми е изтънял и нервен.

— Ще те чакам — зарича се той, с внезапна топлота в гласа, когато осъзнава, че се страхувам. — Грижи се за себе си и за бебето, което носиш. Ще те чакам. Винаги ще те чакам. Помни, че ти обещах — никога няма да ме търсиш напразно.

Подреждам къщата и нареждам на слугите да се подготвят за заминаването ми. Чувам слухове, че кралят и кралицата са се върнали в Лондон и че кралят лично е потеглил срещу хората от Кент. После пристига съобщение от Ричард, написано от собствената му ръка:

Пъхам късчето хартия в роклята си, до сърцето, и отивам в конюшнята.

— Оседлайте конете — казвам на стражите. — И наредете да приготвят кобилата ми за пътуване. Връщаме се в Лондон.