Повелителка на реките

Лондон Лятото на 1450 г.

По целия път яздя със свито сърце. Имам толкова силно предчувствие, че Ричард е в опасност, че е изправен пред по-многочислен враг, че в гъсто обраслото с гора графство Кент ще се крият засади, капани, цели армии от хора, които ще искат да го заловят, както заловиха Уилям дьо ла Поул, и да го обезглавят, без свещеник да го изповяда, с ръждив меч.

Поемаме мълчаливо по пътя за Лондон, но докато минаваме край зеленчуковите градини и малките мандри около града, началникът на моята стража нарежда на хората си да вървят по-плътно един до друг, и започва да се озърта, сякаш се бои, че сме застрашени.

— Какво има? — питам.

Той поклаща глава:

— Не зная, милейди. Има нещо… — Поколебава се. — Твърде тихо е — казва, говорейки на себе си. — Кокошките са прибрани преди залез-слънце, капаците по прозорците на къщите са затворени. Нещо не е наред.

Няма нужда да ми се повтаря. Нещо не е наред. Първият ми съпруг, херцогът, казваше, че ако влезеш в някой град и ти се стори, че нещо не е наред, то обикновено се дължи на това, че нещо не е наред.

— Сгъстете редиците — казвам. — Ще влезем в града преди портите да се затворят, и ще отидем в лондонската ни къща. Кажете на хората си да бъдат нащрек и да се оглеждат. Ще продължим в лек галоп.

Той нарежда на войниците да се сгъстят и се отправяме към портите на града. Но почти веднага щом минаваме през Маргейт и излизаме на тесните улици, чувам надигащ се шум, хора, които ликуват и се смеят, свирещи тръби и барабанни удари.

Звучи като шествие за майския празник, звучи като необуздана радост, но по улиците сигурно има стотици хора. Хвърлям поглед към стражите си, които приближават конете си до моя и го обграждат в отбранителен квадрат.

— Насам — казва капитанът и ни повежда в бърз тръс през криволичещите улици, докато стигаме до голямата стена, която заобикаля лондонския ми дом. Факлите, които винаги държим запалени от двете страни на входната порта, липсват от поставките. Самите порти, които трябва да са или залостени за нощта, или гостоприемно разтворени, са полуотворени. Калдъръмената алея, която води към къщата, е пуста; но по нея има разпиляна смет, а предната врата е открехната. Хвърлям поглед към Джордж Кътлър, началника на стражата, и виждам отразено в очите му собственото си безпокойство.

— Ваша светлост… — казва той неуверено. — По-добре да вляза първи и да видя какво не е наред тук. Нещо като че ли се е объркало…

Докато той говори, някакъв пиян мъж, не от моите слуги, излиза с криволичене от полуотворените порти и минава тромаво покрай нас, като изчезва надолу по пътеката. С Кътлър отново се споглеждаме. Бързо измъквам краката си от стремената, слизам от кобилата си, и хвърлям поводите ѝ на един страж.

— Ще влезем — казвам на Кътлър. — Извадете сабята си и пратете двама войници да вървят зад нас.

Те ме следват, докато вървя през калдъръма към къщата си, моят лондонски дом, който ме изпълни с такава гордост, когато го получих, и обзаведох с такава наслада. Една от предните врати е изтръгната от пантите, мирише на дим. Когато отварям другата врата и влизам, виждам, че през стаите е преминала тълпа и е отмъкнала всичко, което е сметнала за ценно. По стените, където някога висяха моите гоблени, гоблените на херцог Бедфорд, се виждат бледи квадрати. От огромен дървен бюфет, твърде тежък, за да го отнесат, са измъкнати калаените съдове, държани в него, украсените с резба врати висят на пантите. Отивам в голямата зала. Всички супници, кани за вино и чаши са изчезнали, но — колкото и да е нелепо — огромният красив гоблен, който стоеше зад голямата маса, все още е там, недокоснат.

— Книгите ми — казвам, скачам на подиума, минавам през вратата зад голямата маса и по малкото стълбище влизам в дневната стая на горния етаж. Оттам, само с две крачки през разбити скъпоценни стъклени съдове, стигам в галерията, а там спирам и се оглеждам.

Смъкнали са месинговите решетки от лавиците, свалили са месинговите вериги, които прикрепваха книгите към масите за четене. Взели са дори перодръжките и мастилниците. Но книгите са в безопасност, книгите са недокоснати. Откраднали са всичко, направено от метал, но не са повредили нищо, направено от хартия. Грабвам едно тънко томче и го притискам към бузата си.

— Приберете ги на сигурно място — казвам на Кътлър. — Доведете хората си да ги приберат в избата, заковете прозорците и вратата ѝ с дъски, и поставете стражи. Тези книги струват повече от месинговите решетки, повече от гоблените. Ако успеем да ги спасим, ще мога да се срещна с първия си съпруг в Деня на Страшния съд. Те бяха неговите съкровища и той ми ги повери.

Той кимва:

— Съжалявам за останалото…

Посочва опустошената къща, където по дървеното стълбище има следи от удари с меч. Някой е отсякъл украсената с резба централна колона на витото стълбище и я е отнесъл, сякаш си отмъщава, че не може да обезглави мен. Горе, над боядисаните греди, таванът е почернял от дим. Някой се е опитал да изгори дома ни до основи. Потръпвам от мириса на обгорената мазилка.

— Щом книгите са в безопасност и съпругът ми е в безопасност, мога да започна отново — казвам. — Приберете книгите, Кътлър. Освен това свалете големия гоблен, и всичко друго ценно, което намерите. Слава Богу, че взехме най-хубавите вещи с нас в Графтън.

— Какво ще правите? — пита той. — Негова светлост ще иска да намерите сигурно убежище. Редно е да ви придружа.

— Ще отида в двореца — казвам. — Ще отида в Уестминстър. Чакайте ме там.

— Вземете със себе си двама войници — съветва ме той. — Аз ще подсигуря всичко тук. А после ще ви последваме. — Поколебава се. — Виждал съм да вършат и по-лоши неща — позволява си да каже. — Изглежда, сякаш са влезли случайно, и са взели всичко наистина ценно. Не е било нападение. Не е нужно да се боите от тях. Не е било насочено към вас. Това са хора, докарани до отчаяние от бедността си и страха от лордовете. Не са лоши хора. Просто вече не могат да издържат.

Оглеждам почернялата от пушек зала, местата, където бяха изчезналите гоблени, и насечения парапет.

— Не, било е нападение — казвам бавно. — Направили са онова, което са искали. Не е било насочено към мен — но е било насочено към лордовете, към богатите, към двора. Хората вече не мислят, че трябва само да чакат пред портите, вече не мислят, че нямат друг избор освен да просят. Вече не мислят, че ние имаме власт над тях по право. Когато бях момиче в Париж и се омъжих за херцог Бедфорд, хората от града, хората на Франция, ни мразеха. Ние го знаехме, и те го знаеха. Но никой дори не си представяше, че би могъл да щурмува портите, да влезе вътре и да унищожи ценните ни притежания. Сега в Лондон мислят така. Вече не се подчиняват на господарите си. Кой знае къде ще спрат?

Излизам. Стражите отвън държат коня ми, но вече се е събрала тълпа, в която се носи ропот срещу тях.

— Вие двамата, елате с мен — казвам. — Вие, останалите влезте вътре и оправете безпорядъка.

Щраквам с пръсти и един от стражите ми помага да се кача на седлото.

— Бързайте — подтиквам го. — Качвайте се на седлото и напред.

Той се подчинява и ние вече сме се отдалечили от вътрешния двор и на известно разстояние от къщата ми, преди някой да разбере, че сме тръгнали. Не поглеждам назад. Но докато яздя надолу по пътя, си спомням тъмното размазано петно от дим в голямата зала на къщата си, и съзнанието, че хората са влезли в къщата ми и са взели каквото искат, и са правили каквото поискат.

— Към двореца Уестминстър — казвам. Искам да бъда зад стените на двореца, охраняван от кралската стража. Лондон вече не ми се струва безопасен. Станала съм като кралицата — жена, която се чувства неспокойна в сърцето на собствения си дом.

Завиваме зад един ъгъл и изведнъж ни повлича буйна тълпа, танцуващи, смеещи се, ликуващи хора, огромна радостна тълпа като на майския празник. Някой хваща юздата ми, аз стисвам камшика си, но лицето, което се вдига към мен, сияе.

— Спокойно! — нареждам бързо на стража до мен, който пришпорва коня си напред, с ръка върху сабята си.

— Хвала на Господа, имаме защитник! — възкликва жената, споделяйки щастието си с мен. — Той идва, Бог да го благослови! Той идва, ще се застъпи за правата ни и добрите времена ще настъпят отново!

— Ура! — изкрещяват половин дузина души наблизо, и аз се усмихвам, сякаш зная какво става.

— Добра жено — казвам. — Трябва да мина, пуснете ме, трябва да се срещна със съпруга си. Пуснете ме да вървя.

Някой се изсмива:

— Никъде няма да стигнете, докато той не дойде! Хората са се натъпкали по улиците като сардини в консерва. Няма начин да преминете, нито да заобиколите.

— Но няма ли да дойдете да го видите? Той ще мине по моста.

— О, хайде — казва някой друг. — Никога няма да видите отново такова нещо, това е най-великото събитие, което ще се случи в живота ни, в който и да е живот.

Оглеждам се за двамата си придружители, но те не могат да останат до мен. От мен ги делят дузина веселящи се хора, изцяло ни превъзхождат по численост. Махвам на единия.

— Тръгвайте — провиквам се. — Няма опасност за мен. Знаете къде ще се срещнем. — Явно е безсмислено да се опитваме да се съпротивляваме на тази тълпа, и най-безопасно ще е да се присъединим към тях. Един от моите хора скача от коня си и си пробива път през тълпата, за да се изравни с мен.

— Спокойно! — нарежда някой. — Без блъскане. Чия ливрея носите?

— Оставете ме — прошепвам. — Ще се срещнем по-късно. Знаете къде. Не ги дразнете.

Това е най-безопасният начин, но аз виждам, че той не желае да се подчини на заповедта.

— Я го виж ти, какъв е високомерен! — възроптава някой. — От онези, дето трябва да бъдат повалени в калта.

— Човек на краля ли сте? — пита някой. — Мислите си, че вие трябва да имате всичко, и изобщо да не ви е грижа за бедняка?

Най-после той схваща:

— Не и аз! — казва бодро. — С всички вас съм!

Кимвам му, и движението на тълпата го отдалечава от мен, почти веднага. Оставям коня си да ги следва. Някаква жена свойски отпуска ръка върху шията на коня ми.

— Е, къде отиваме? — питам я.

— Към моста, да го видим как минава по моста! — казва тя ликуващо. — Виждам, че сте дама, но няма да се срамувате от компанията, в която се движи. Той води със себе си дворяни и земевладелци, рицари и лордове. Той е човек, който умее да общува с всички хора, от всички прослойки.

— И какво ще направи за нас, когато дойде?

— Нима не знаете? Че къде сте били?

Усмихнато поклащам глава:

— Бях в провинцията, всичко това е изненада за мен.

— Тогава сте се върнали в града точно в часа на нашата радост. Той най-сетне ще се застъпи за нас. Ще каже на краля, че не можем да понесем данъците, че охранените лордове ще опропастят всички ни. Ще нареди на краля да зареже съпругата си, френската блудница, и да приема занапред добри съвети от добрия херцог.

— Добрият херцог ли? — питам. — Кого наричате „добрия херцог“ сега?

— Ричард, херцога на Йорк, разбира се. Той ще каже на краля да легне с безполезната си съпруга, и да ни дари със син и наследник, да ни възвърне владенията във Франция, да отпрати коварните мъже, които крадат богатството на страната и не правят друго, освен да трупат собствено богатство и да се бият помежду си. Той ще направи този крал по-велик от предишния, и отново ще бъдем щастливи.

— Може ли сам човек да направи всичко това? — питам.

— Той вече е събрал армия и е победил хората на краля — казва тя възхитено. — Преследвали го до Севън Оукс, и той ги сразил. Това е нашият защитник. Той победи кралската армия, а сега превзема и Лондон.

Чувствам как в главата ми заблъсква болка като чук.

— Разгромил е армията на краля?

— Примамил ги, нахвърлил се върху тях, и ги сразил — казва тя. — Половината избягали, половината се присъединили към него. Той е нашият герой!

— А лордовете, които са били начело на войниците?

— Мъртви! Всички до един!

Ричард, помислям си безмълвно. Нима двамата стигнахме толкова далече, и рискувахме толкова много, та Ричард да бъде нападнат от засада от някакъв неопитен командир начело на събраните от кол и въже бунтовници, и убит пред Севън Оукс? Нима нямаше да разбера, ако е ранен или мъртъв? Нима нямаше да чуя Мелузина да пее, или да почувствам скръбния танц на самите небесни тела, които биха го оплаквали? Със сигурност не е възможно, не може мъжът, когото съм обичала през целия си зрял живот, когото съм обичала със страст, каквато дори не смятах за възможна, да лежи мъртъв в някоя канавка в Кент, а аз да не знам.

— Зле ли ви е, мистрес? — пита тя. — Побеляхте като прането ми.

— Кой командваше кралската армия? — питам; макар да зная, че е бил той. Кого друг биха изпратили освен Ричард? Кой има повече опит, кой е по-надежден? Кой е по-верен и по-честен от моя съпруг? Кого биха избрали, ако не моя любим?

— А, виж, това вече не знам — казва тя весело. — Знам само, че сега е мъртъв, със сигурност. Болна ли сте?

— Не, не — казвам. Устните ми са вцепенени. Мога да изрека само тази дума: — Не. Не.

Придвижваме се вкупом през тесните улици. Сега вече не мога да се махна; дори да успея да изведа коня от тълпата, не мисля, че мога да яздя. Страхът е изсмукал енергията ми, напълно неспособна съм да хвана поводите, дори ако тълпата ме пусне. А после, най-сетне, се озоваваме на Бриджгейт и тълпата се сгъстява и напира. Кобилата ми се изнервя от това, че е сред такава тълпа, ушите ѝ потрепват и тя пристъпва от крак на крак; но тълпата ни притиска толкова здраво, че тя не може да помръдне, а аз не мога да сляза. Виждам кмета на града, когато той се качва на един крайпътен камък, пазейки равновесие с една ръка върху широкото рамо на един войник от градската стража, и изкрещява към тълпата:

— Приемам, че вашата воля е капитан Мортимър и неговите войници да влязат в града?

— Да! — разнася се техният рев. — Отворете портите!

Виждам, че един от членовете на градския съвет възразява, и кметът прави знак да го отведат със сила. Стражите разтварят широко портата и ние поглеждаме през входа отвъд подвижния мост. На южната страна стои в очакване малка армия с развети знамена. Докато гледам, те виждат как портата се разтваря широко, чуват насърчителния рев на тълпата, виждат червения цвят на мантията на кмета, и развяват знамената си, строяват се и поемат с отривиста маршова стъпка по пътя. Хората хвърлят цветя от горните етажи на сградите, развяват флагове и ликуват: това е триумфалното посрещане на един герой. Спускат пред тях подвижния мост, и трясъкът при спускането му отеква като звън на цимбали в чест на завоевател. Мъжът, който язди начело на войниците, се обръща и прерязва с големия си меч въжетата на моста, за да не може вече никога да го вдигнат отново и да го възпрат. Всички около мен крещят приветствия, жените пращат въздушни целувки и пищят. Пълководецът язди пред войската си, с шлем под мишница, с искрящи златни шпори на ботушите, с красив плащ от наситено синьо кадифе, развяващ се леко от раменете му, с блестящи доспехи. Пред него върви неговият оръженосец, който носи пред себе си голям меч, сякаш води крал, който влиза в своето кралство.

Не мога да определя дали това е мечът на Ричард, не знам дали този мъж носи трудно спечелените рицарски шпори на моя съпруг. Затварям очи и усещам студената пот да се стича под косата ми. Възможно ли е да е мъртъв, а аз да не знам? Дали когато пристигна в двореца, самата кралица ще започне да ме утешава — мен, поредната вдовица в двора, като Алис дьо ла Поул?

Кметът излиза напред, с ключовете на града върху алена възглавничка, прекланя глава пред завоевателя, и му ги връчва. От всички страни към портата се изсипват мъже, за да се присъединят към войниците зад пълководеца, войниците ги приветстват с потупвания по гърба и ги подреждат в неравни редици, които маршируват покрай нас, махат на момичетата и се усмихват широко на ликуващите възгласи, като дългоочаквана армия от освободители.

Тълпата го следва. Мога да се закълна, че ако нахлуе в Уестминстър начело на такава тълпа, той може да се разположи върху мраморния трон на краля: този човек държи града в свои ръце. Но той ги повежда към Кендълуик Стрийт, където Лондонският камък13 се издига гордо на улицата, за да отбележи самото сърце на Лондон. Удря камъка с меча си и при звънтящия звук тълпата надава възторжен рев.

— Сега Мортимър е господар на този град! — изкрещява той и застава до камъка, с щита в едната ръка, а меча — над главата си, докато мъжете го приветстват.

— На трапезата! — заявява той, и всички те се отправят с него към Гилдхол, където кметът ще даде пищна вечеря за него и офицерите му. Докато тълпата го следва, жадуваща за останките от говеждото и панерите с натрошен хляб, аз се смъквам от кобилата си, хващам поводите ѝ, и внимателно я извеждам от тълпата, като се надявам да се измъкна незабелязано.

Промъквам се по един страничен път, а после в една по-малка уличка. Почти се изгубвам, но се покатервам на едно стъпало и с усилие се покачвам на седлото и свръщам на изток, оставяйки наклона на улицата да ме поведе към реката. Спомням си как, когато бях момиче, на път за Англия, се изгубих в гората и Ричард ме намери. Не мога да повярвам, че няма да дойде да ме потърси отново. Не ми се струва възможно да съм го докоснала за последен път, да съм го целунала за последен път; а сега дори не мога да си спомня последните думи, които му казах. Поне се разделихме с обич, зная това. Не мога да си спомня думите, които си казахме, нито израженията ни; но знам, че се разделихме нежно, защото ние винаги се разделяхме нежно. Целувахме се за лека нощ, целувахме се на закуска. Той винаги беше любящ към мен, дори когато не беше редно да мисли за мен по друг начин, освен като за своя господарка. Дори когато му заложих капан, за да ме дари с нашето дете, и настоях на тайна женитба. Четиринайсет години той беше мой любим и съпруг, а сега се оказва, че съм го изгубила.

Отпускам юздите на кобилата си и я оставям да си проправя път през лабиринта от мръсни улици. Тя знае достатъчно добре къде са конюшните на Уестминстър, и аз не се занимавам с нея. Когато си представям Ричард мъртъв в някой крайпътен ров в Кент, ми идва да легна в канавката и сама да умра. Слагам ръка върху корема си и си мисля за детето, което никога няма да познава баща си. Как е възможно да не покажа на Ричард новото му бебе?

Вече се стъмва, когато стигаме до една от многобройните задни порти на двореца, който е истински лабиринт. Забелязвам с изненада, че никой не стои на пост. Бих очаквала портите да са затворени, а пред тях да има удвоена стража; но на краля е присъщо да бъде небрежен, а ако го няма моя съпруг, кой ще командва стражата?

— Хей! — провиквам се, когато приближавам. — Хора! Отворете портата!

Тишина. Тишина там, където обикновено се движат десетки хора. Тишина там, където бих очаквала някой да се провикне с искане да се представим. Спирам кобилата, напомняйки си, че когато имаш чувството, че нещо не е наред, това е, защото нещо не е наред.

— Отворете страничната порта! — изкрещявам, като се приготвям да обърна кобилата и бързо да я пришпоря и да си тръгна, ако ни нападнат. — Отворете страничната порта за херцогиня Бедфорд! — Малката вратичка в голямата порта изскърцва и бавно се отваря, един коняр надзърта нервно навън.

— Херцогиня Бедфорд?

Смъквам качулката си, за да може да види лицето ми.

— Самата аз. Къде са всички?

Изпитото му, пребледняло лице поглежда към мен.

— Избягаха — казва. — Всички освен мен, а аз не мога да замина, защото кучето ми е болно и не исках да го оставям. Да дойда ли с вас?

— Къде избягаха?

Той свива рамене:

— Избягаха пред капитан Мортимър и неговата армия. Някои побягнаха, за да се присъединят към него, други избягаха.

Поклащам глава. Не мога да разбера това.

— Къде е кралят, и кралицата?

— И те избягаха — казва той.

— За Бога! Къде са, момче?

— Избягаха в Кенилуърт — прошепва той. — Но ми наредиха да не казвам на никого.

Вкопчвам се със студени ръце в гривата на кобилата си, докато сърцето ми блъска глухо в гърдите.

— Какво? Изоставили са Лондон?

— Изпратиха армия да проследи Мортимър обратно до Кент, но Мортимър ги нападнал и им дал да разберат. Всички командири на кралската армия загинаха, армията побягна обратно към Лондон, с изключение на онези, които се присъединиха към Мортимър. Половината се присъединиха към Мортимър. Ще ми се и аз да бях отишъл.

— Кои са командирите, които загинаха? — питам тихо. Доволна съм, че съумявам да говоря спокойно.

Той свива рамене:

— Всички защитници на краля, не знам: лорд Нортъмбърланд, барон Ривърс…

— Мъртви са? Всички?

— Във всеки случай не се върнаха.

— Кралят?

— Кралят не пожела да тръгне на война — казва той презрително. — Потегли със знамето си, но не тръгна на война. Задържа половината от армията си и изпрати лордовете с другата половина. А когато онези, които бяха останали от разбитата армия, се върнаха, бягайки от врага и казаха, че са загубили, той и кралицата побягнаха към Кенилуърт, придружени от херцог Съмърсет, Едмънд Боуфорт, а лорд Скейлс отиде в Тауър.

— Скейлс там ли е сега? Укрепил ли е Тауър?

Той свива рамене и пита:

— Не знам. Какво ще стане с мен сега?

Поглеждам го, с лице също толкова безизразно като неговото:

— Не знам. Най-добре се погрижи за себе си.

Отдръпвам кобилата си от портата на конюшнята в Уестминстър, тъй като на това място никоя от нас няма да бъде в безопасност. Казвам си, че ще е по-добре да стигна до Тауър преди падането на нощта. Тя пристъпва смело, но и двете сме изтощени, а не всеки уличен ъгъл има мангал, на който някой пече месо, и мъже, които пият ейл и твърдят гръмко, че добрите времена са настъпили, че Мортимър ще съветва краля и няма да има повече данъци и мамене на бедните, че лошите съветници ще бъдат прогонени. Канят ме да дойда при тях, и ме наругават, когато поклащам глава. Накрая се налага да им хвърля една монета и да им пожелая всичко добро, а докато изминавам последните няколко улици, смъквам качулката върху лицето си, седя приведена на седлото и се надявам да се промъкна незабелязано, като крадец.

Най-сетне стигам до портата на Тауър. На всяка стена има пазачи и те се провикват към мен веднага щом ме виждат:

— Стой! Кой е там? Стой на място!

— Херцогиня Бедфорд! — провиквам се в отговор, като им показвам лицето си. — Пуснете ме да вляза.

— Вашият съпруг, баронът, ви търси цяла вечер — казва младият страж, когато разтваря широко портата, излиза да поеме юздата ми, и ми помага да сляза от коня. — Вашите хора пристигнаха и казаха, че са ви изгубили. Той се страхуваше, че тълпата ви е заловила. Каза, че ще се погрижи да ги обесят за държавна измяна, ако е паднал дори косъм от главата ви. Така им каза! Никога не съм го чувал да говори така.

— Съпругът ми? — питам, внезапно замаяна от надежда. — Нима казахте, че съпругът ми ме търси?

— Като обезумял… — започва той, после се обръща да се заслуша, когато и двамата чуваме тропот на копита по калдъръма. Той изкрещява: „Коне! Затворете портата!“, и ние се втурваме вътре, докато портите изскърцват зад нас, а после чувам Ричард да крещи: „Ривърс! Отворете!“, те разтварят със замах двойните порти и неговият малък отряд влиза с гръмотевичен тътен, той ме вижда в миг, скача от коня си и ме сграбчва в обятията си и ме целува, сякаш отново сме скуайърът и неговата съпруга, и нямаме сили да се разделим.

— Мили Боже, обикалям цял Лондон да те търся — изрича задъхано той. — Толкова се страхувах, че са те заловили. В къщата Кътлър каза, че си тръгнала към Уестминстър, а момчето в Уестминстър не знаеше нищо.

Поклащам глава, със стичащи се по лицето ми сълзи, смеейки се от радост, че го виждам.

— В безопасност съм! В безопасност съм! Тълпата ме повлече и се отделих от нашите хора. Ричард, мислех, че си мъртъв. Мислех, че си загинал в Кент.

— Не и аз. Клетият Стафорд загина, а също и брат му, но не и аз. Наред ли е всичко с теб? Добре ли се чувстваш? Как стигна дотук?

— Повлече ме тълпата. Видях го да влиза в Лондон.

— Джак Кейд?

— Капитанът? Той е Джон Мортимър.

— Името му е Джак Кейд, но той нарича себе си Мортимър, и Джон Аменд-Ол14, и с всевъзможни други имена. Името Мортимър му осигурява помощта на поддръжниците на Ричард Йоркски, това е фамилното име на Йорк. Кейд го взема на заем, или, по-лошо — херцогът му го заема. И в двата случая за нас това означава повече неприятности. Къде го видя?

— Как пресича моста и получава ключовете на града.

— Получава ключовете? — пита съпругът ми, зашеметен.

— Посрещнаха го като герой — всички обикновени хора, а също и кметът, и градските съветници. Беше облечен като благородник, дошъл да поеме властта.

Той подсвирва.

— Бог да пази краля. По-добре да кажеш на лорд Скейлс, той командва тук.

Пъха ръка под лакътя ми и ме повежда към Бялата кула.

— Уморена ли си, любима?

— Малко.

— И се чувстваш добре? Бебето?

— Мисля, че е добре. Всичко е наред.

— Беше ли уплашена?

— Малко. Любов моя, помислих, че си мъртъв.

— Не и аз.

Поколебавам се.

— Видя ли къщата ни?

— Ще можем да поправим всичко, когато това приключи.

Поглеждам го.

— Просто са влезли и са взели каквото са поискали. Трудно ще е да поправим това.

Той кимва:

— Знам. Но ще го направим. Сега ще ти донеса малко вино и месо, веднага щом намерим Скейлс. Той ще трябва да знае къде е Кейд тази вечер.

— Мисля, че вечеря с кмета.

Ричард спира и ме поглежда.

— Човекът, който поведе армия от Кент и победи войниците на краля, държи ключовете на Лондон и вечеря с кмета?

Кимвам.

— Приветстваха го, сякаш ги освобождава от тиранин. Кметът и всички градски съветници го посрещнаха като герой.

Ричард се намръщва.

— По-добре кажи на Скейлс — е единственият му отговор.

Лорд Скейлс е в състояние на зле прикрит ужас. Настанил се е в къщата на коменданта на Тауър и е поставил удвоена стража на предната и задната врата, и пред прозорците. Явно се опасява, че неговият крал е изоставил него и града на волята на мъжете от Кент. Макар че неговите хора са от кралската гвардия и получават заплащането си от краля, откъде би могъл да знае дали не са жители на Кент, или че нямат семейство, което живее бедно в Дувър? Половината от тях са дошли от Нормандия и се чувстват предадени; защо трябва да ни защитават сега — нас, които позволихме да бъдат прогонени от собствените си домове? Когато му казвам, че Кейд е бил посрещнат като герой, той ми казва, че сигурно греша и заявява:

— Той е измамник и злодей.

— С него имаше много благородници — казвам. — Видях, че имаха добри коне и хубави седла. Самият Кейд яздеше като човек, свикнал да командва. И в цял Лондон имаше само един градски съветник, който не го приветства с добре дошъл.

— Кейд е злодей — казва той грубо.

Поглеждам Ричард и повдигам вежда. Той свива рамене, сякаш за да каже, че съм направила всичко по силите си, за да дам на този изключително изнервен командир представа за врага, а ако той е твърде изплашен, за да се вслуша в думите ми, тогава няма какво повече да се прави.

— Ще отведа съпругата си в моето жилище и ще ѝ намеря нещо за ядене — казва той на лорд Скейлс. — После ще се върна и тогава бихме могли да подготвим нападение. Може би тази вечер, след като пийнат и се навечерят? Докато празнуват? Или докато се връщат към Съдърк? Можем да ги хванем в тесните улички преди моста и да ги разбием.

— Не тази вечер! Не тази вечер! — казва Скейлс бързо. — Освен това очаквам подкрепления от краля. Той ще ни изпрати войници от централните графства.

— Те могат да дойдат чак след дни, ако изобщо дойдат — казва съпругът ми. — Със сигурност ще е по-добре да ги нападнем сега, неочаквано, докато пият.

— Не тази вечер — повтаря Скейлс. — Това не са французи, Ривърс. Нашият опит не може да ни бъде от полза тук. Това са вероломни селяни, бият се из задните улици и от засада. Добре е да изчакаме, докато доведем голяма войска, за да ги надвием. Ще изпратя ново съобщение до краля и ще се осведомя какви са заповедите му.

Виждам как съпругът ми се поколебава, а после решава да не спори. Намята раменете ми с пелерината си и ме завежда в жилището си. Настанени сме в обичайните си стаи над кралските апартаменти в Тауър, но усещането е странно, сега, когато кралят и кралицата са толкова далече, а подвижният мост е вдигнат, решетката на крепостната врата — спусната, а ние — обсадени от хора, които са наши сънародници.

— Ужасяващо е — казва кратко съпругът ми, като щраква с пръсти, давайки знак на слугата да остави подноса с храна. — Ужасяващо. А тъкмо мъжете, които би трябвало да потушат тези размирици, са или твърде нерешителни, или твърде изплашени, за да действат. Лягай си, скъпа, а аз ще дойда при теб по-късно, след като поставя постове. Да бъдем едва ли не под обсада в Тауър? Да воюваме с англичани в Англия? Невъобразимо е.

Живеем под обсада в Тауър, във война в собствената ни страна, обсадени в столицата ѝ. Всеки ден съпругът ми разпраща мъже и дори прислужнички от кухнята, да научат новини на пазара и при портите на града. Те се връщат, съобщавайки, че армията на Кейд се е разположила на лагер южно от реката, и че към нея всеки ден се присъединяват още мъже. Големият страх на Ричард е, че бунтът ще се разпростре и хората от Хампшър и Съсекс ще се присъединят към хората от Кент.

— А домът ни? — питам го, мислейки си за децата. — Да се върна ли при тях?

— Пътищата не са безопасни — казва той, тревожно навъсен. — Ще те изпратя с охрана веднага щом разбера какво става. Но сега дори не знам дали кралят е в безопасност в Кенилуърт. Изпратихме съобщения, но все още нямаме никакъв отговор. Ако е обсаден… — той млъква рязко.

Сякаш идва краят на света. Ако обикновените хора въстават срещу краля, ако носят оръжия, които са отнели от нас, ако са командвани от човек, който е обучен от нас и озлобен от загубите във Франция, тогава няма надежда светът, който познаваме, да продължи да съществува. Само един героичен крал, който е в състояние да спечели обичта на народа, може да ни спаси — а ние разполагаме само с крал Хенри, който се крие в Кенилуърт, зарязал красивите си доспехи след единственото им обличане в битка.

Пристига съобщение от бунтовническата армия. Искат лорд Сей, който беше господар на Кент, да бъде изпратен на съд.

— Не можем да им го предадем — казва съпругът ми на командира, лорд Скейлс. — Ще го убият.

— И без това го държим тук, арестуван за държавна измяна — казва лордът съвсем основателно. — Със същия успех вече можеше да бъде съден и признат за виновен, и тогава така или иначе щеше да бъде екзекутиран.

— Както и двамата знаем, милорд, кралят го изпрати тук, за да бъде на сигурно място, не за да го обвиним в държавна измяна. Кралят би го освободил. Знаете, че кралят е готов да му прости всичко, което е извършил.

— Ще им го предам, а ако е невинен по всички обвинения, които му отправят, той може да им го каже — казва лорд Скейлс.

Съпругът ми изругава под нос, а после казва твърдо:

— Милорд, ако изпратим лорд Сей при тях, ще го убият, без значение дали е виновен или невинен. Това не е освобождаване, това е все едно да го тласнем от безопасността към смъртта му. Ако това няма значение за вас сега, тогава ви питам какво ще правите, ако бунтовниците поискат да им бъда изпратен аз. Как бихте искали да постъпим ние, ако поискат вас?

Негова светлост се намръщва гневно.

— Не бях аз този, който заяви, че ще превърне Кент в парк за лов на елени. Не аз казах, че тези хора са твърде добри, за да бъдат обесени, и затова трябва да бъдат хвърлени в морето.

— Вие сте съветник на краля, каквито сме всички. Могат да назоват всеки от нас и да поискат той да им бъде изпратен. Ще се подчиним ли на слугите? Нима те ще са новите ни господари?

Лорд Скейлс се надига от мястото си зад голямата маса от тъмно дърво и отива до тесния прозорец, който гледа към града.

— Удвил, стари приятелю, знам, че си прав; но ако ни нападнат с числеността, с която разполагат сега, вероятно ще превземат Тауър, и тогава всички ние ще бъдем оставени на милостта им — и съпругата ти също, както и ние.

— Можем да издържим — казва съпругът ми.

— Те имат истинска армия в Съдърк, а всеки ден от Есекс пристигат още войници и се разполагат на лагер там. Вече има стотици. Кой знае колко силни могат да станат? Ако идват хора от Есекс, какво ще попречи да започнат да идват и от Хъртфордшър? От Нотингамшър? Какво би станало, ако успеят да вдигнат цялата страна на бунт срещу нас?

— В такъв случай е по-добре да нападнем сега, преди да станат по-силни.

— А ако са заловили краля, и ние още не знаем?

— Тогава ще трябва да се бием с тях.

— Но ако преговаряме с тях, ако им обещаем помилване, ако кажем, че исканията им ще бъдат удовлетворени, ако им обещаем честно разследване, те ще се върнат в малките си ферми да прибират сеното.

— Помилваме ли ги, ще ги научим, че могат безнаказано да вдигнат оръжие срещу краля на Англия — възразява съпругът ми. — А това е урок, за който може да съжаляваме един ден.

— Не мога да рискувам безопасността на Тауър — казва лорд Скейлс твърдо. — Не можем да атакуваме, трябва да се приготвим за отбрана. В най-лошия случай лорд Сей ще ни осигури време.

Възцарява се мълчание, докато съпругът ми се опитва да осмисли факта, че ще изпратим един от перовете на Англия навън да се изправи пред тълпа, която иска смъртта му.

— Вие сте командирът — казва той сковано. — Аз съм тук под ваше командване. Но моят съвет е да им окажем отпор.

Същия следобед изпращат лорд Сей в Гилдхол, където онези градски съветници, които са успели да съберат кураж, и изгарящите от нетърпение бунтовници, съставят импровизиран съд и провеждат кратък съдебен процес. Убеждават негова светлост да се изповяда, намират му свещеник и го отвеждат в Чийпсайд, за да го екзекутират. Неговият зет, шерифът на Кент, Уилям Кроумър, решил, че е късметлия и че го пускат на свобода от затвора във Флийт, излиза бодро от каменния вход, очаквайки да види хората, дошли да го избавят, но открива, че пред портите го очаква ешафод. Дори не си правят труда да го съдят, а го обесват най-безцеремонно.

— Да им прости Господ — казва съпругът ми. Ние стоим на стените на Тауър, скрити от парапета, загледани надолу към улиците под нас. Из тесните улички около Тауър се движи тълпа от танцуващи, викащи и пеещи хора, които криволичат и залитат. Съпругът ми застава пред мен с широките си рамене, за да не гледам, но аз надничам зад гърба му и виждам какво има начело на процесията. Главата на лорд Сей, набучена на копие, се поклаща пред тълпата. Отзад, на друго копие, е отсечената глава на Уилям Кроумър, шерифът, който се зарече да опустоши повереното му графство Кент. Когато приближават към портите на Тауър, те спират и надават предизвикателен рев, а после завъртат двете глави в танц. Мъртвите лица се блъскат едно в друго, носачите на копията ги разлюляват, така че устните се докосват. „Целуват се! Целуват се!“, реват те, и се смеят гръмогласно на зрелището. „Изпратете ни лорд Скейлс!“, реват те. „И той може да получи целувка!“

Ричард ме дръпва назад в сянката на стената.

— Боже мой — изричам тихо. — Това е краят, нали? Това е краят на онази Англия, която познавахме. Това е краят на всичко.

На следващата вечер, на вечеря, забелязвам, че Ричард свежда глава над чинията си и се храни бързо и методично, почти без да спира, за да си поеме дъх, но изобщо не пие вино. По време на цялата вечеря непрекъснато се появяват слуги, които му предават шепнешком някакви съобщения. След вечеря сега няма танци или пеене, нито дори игра на карти, но тази вечер всички са още по-смълчани и напрегнати. Останките от този обсаден двор стоят наоколо на групи и си шушукат уплашено. После Ричард се изправя на стъпалата на подиума и надига глас:

— Милорди, господа: голям брой благородници и търговци от Лондон ми казват, че им е омръзнало Кейд и неговите хора да вилнеят из града. Освен това положението се влошава и никой не може да бъде сигурен, че домът и имуществото му са в безопасност. Кейд е изгубил контрол над хората си и те плячкосват навсякъде. Мъжете от Лондон ми заявиха, че са твърдо решени тази вечер да прогонят войниците от града, обратно в лагера им в Съдърк, и аз се съгласих да се присъединим към тях, за да прогоним бунтовниците, да вдигнем подвижния мост и да затворим портата. Няма да ги допуснем отново в Лондон.

Той вдига ръка да възпре нестройния шум.

— Лорд Скейлс ще бъде командир — казва. — Ще се съберем в двора в девет часа, оръжията ще бъдат раздадени сега. Очаквам всички здрави мъже да се въоръжат и да дойдат с мен.

Той слиза по стъпалата, а мъжете веднага се стълпяват около него. Чувам го как обяснява плана и изпраща мъжете да вземат оръжията си. Заставам малко по-близо и чакам да се обърне към мен.

— Ще оставя стражи по кулите на Тауър — казва той. — Достатъчно на брой, за да удържат крепостта. Кралят изпраща подкрепления от централните графства, те ще бъдат тук утре или вдругиден. Ще бъдеш в безопасност тук, докато се върна.

Прочита по лицето ми моя неизречен въпрос.

— Ако не се върна, трябва да облечеш най-простите си дрехи и да тръгнеш пеш, да излезеш от града — казва той. — С теб ще дойде Кътлър или някой от нашите хора. Щом излезеш от града, можеш да купиш или наемеш коне, за да се прибереш у дома. Не мога да кажа какво ще стане после. Но ако успееш да се прибереш у дома при децата, можеш да се изхранваш от земите ни, и би трябвало да си в безопасност там, докато всичко отново се оправи. Нашите арендатори ще те подкрепят. Жакета, съжалявам. Никога не съм мислил, че ще се стигне дотук. Не исках да те изведа от Франция, за да те вкарам в опасност в Англия.

— Защото, ако бунтовниците превземат Лондон, никъде не е безопасно, нали? — питам аз. — Ако не успеете да ги прогоните от града, те скоро ще превземат Англия?

— Не знам как ще свърши това — казва той. — Крал, който оставя Лондон в ръцете на селяните и на някакъв капитан от войската? Тълпа бедняци, които твърдят, че градът е техен? Не знам какво може да последва.

— Върни се — е единственото, което успявам да изрека.

— Така възнамерявам — казва той сковано. — Ти си любовта на живота ми. Ще се върна при теб, ако мога. Заклел към се в това. Ще бъда на кръщението на нашето новородено бебе, любима. И, ако е рекъл Господ, ще имаме и още бебета.

В мислите ми изникна образът на танцуващата глава на лорд Сей, и аз примигвам, за да го прогоня.

— Ричард, дано Бог те върне благополучно при мен — прошепвам.

Гледам ги как се събират в големия централен двор на Тауър, а после излизат тихо през една от страничните врати и тръгват по тихите улици. Изкачвам се до пътеката, минаваща отгоре по стените около Тауър, и заставам до един от стражите, за да ги наблюдавам как потеглят тихо към града. Ричард ги е подредил в квадратен строй, четирима на четирима, всичките — с пики, мнозина — с мечове, повечето — с увити с парцали крака, за да заглушат стъпките си. Виждам всичко това, но се опитвам да видя повече. Опитвам се да видя дали над тях е надвиснала сянка, дали потеглят към смъртта си. Следя най-вече високата фигура на моя съпруг, начело на отряда си, с извадена сабя, с покрита с качулка глава, оглеждащ се ту в една, ту в друга посока, нащрек с всяко свое сетиво, преливащ от живот и от гняв, че е бил доведен до това положение.

Зървам го само за кратко, преди да започнат да се промъкват между нагъсто построените сгради, но нямам тревожно предчувствие. Ричард изглежда както винаги, така силен, толкова жизнен, че е невъзможно над него да е надвиснала сянка. За миг си помислям, дали това не е доказателството, че на сутринта той ще се прибере като победител у дома, а след това си казвам, че дори и да отива на сигурна смърт, пак би поел към нея с вдигната глава, изправени рамене и лека стъпка.

После чакаме. Чуваме викове от улицата; наредили сме да обърнат оръдията към събраната от кол и въже армия, разположила се на лагер в мочурищата под Тауър, и на север, към улиците на града, но никой не попада в обхвата им. Все така се води близък бой, ту на една, ту на друга улица, когато бунтовниците се устремяват напред, а чираците и търговците, добре въоръжени и защитаващи домовете си, ги отблъскват. Съпругът ми, който командва единия фланг на нашата войска, и лорд Скейлс, който командва другия, си проправят път с битка през опасните улици, като се стремят да стигнат реката. Бунтовниците оказват отпор преди Бриджгейт, където уличките стават криви и тесни, но войниците от Тауър настъпват упорито напред и бунтовниците постепенно се огъват, отстъпвайки назад по моста, ярд по ярд. Този път вратите на къщите по моста са залостени, а капаците на прозорците са спуснати, занаятчиите и търговците са се затворили в домовете си, уморени от безредиците и опасяващи се от по-лоши неща, докато битката бавно се придвижва към другата страна на реката, ярд по ярд. Озъбените глави на лорд Сей и Уилям Кроумър гледат надолу от шиповете на моста как техните убийци биват отблъсквани, стъпка по стъпка, а кралската армия упорито продължава да настъпва.

Предупреден от мен, моят съпруг има в авангарда си сръчни мъже, които носят дебели намотани въжета и веднага щом си пробиват със сила път покрай ключовите позиции, той обгражда работниците със стража, докато те трескаво заменят въжетата, които видях Джак Кейд да прерязва с откраднатия меч. Мъжете полагат отчаяни усилия, страхуват се от стрелите и метателните оръжия на бунтовническата армия, докато съпругът ми, начело на хората си, се бие със сабя в едната ръка и брадва в другата, настъпва напред и все напред, докато армията на Кейд е изтикана към далечната страна на моста, после Ричард изкрещява някаква заповед и над шума се понася силен тръбен зов, кралската войска се откъсва, връща се тичешком отново на собствената си страна, сред тътен и рев подвижният мост е вдигнат и съпругът ми се подпира на окървавената си сабя, усмихва се широко на лорд Скейлс, а после поглежда назад по протежение на дългия двайсет метра мост към мъртвите англичани, хвърляни безразлично в реката, и ранените, които стенат и викат за помощ.

Тази нощ той седи в дълбока гореща вана в нашите стаи, а аз сапунисвам тила му и силния му мускулест гръб, сякаш сме селянин и неговата любима, които вземат ежегодната си баня в последния ден преди началото на постите.

— Добре — казва той. — Дай Боже най-лошото да е приключило.

— Ще помолят ли за прошка?

— Кралят вече изпрати удостоверения за помилване — казва той, със затворени очи, докато аз изливам кана с гореща вода върху главата му. — Стотици празни удостоверения за помилване. Стотици, изпратени, без дори да помисли. Изпрати и епископ, който да попълни имената. Всички ще бъдат помилвани и изпратени да си вървят у дома.

— Просто така? — питам.

— Просто така — казва той.

— Мислиш ли, че всички те просто ще приемат помилването и ще забравят напълно случилото се?

— Не — казва той. — Но кралят се надява, че те са били заблудени и са сгрешили, че са си научили урока и ще приемат неговото владичество. Иска да мисли, че всичко е станало по вина на един злонамерен водач, а останалите просто са сгрешили.

— Кралица Маргарет едва ли ще е на това мнение — предричам, познавайки силата на гнева ѝ и това, че е учена да господства над селяни, смирявани със сила и уважение.

— Не, няма. Но кралят е решил да ги помилва, независимо какво мисли тя.

Хората от войската на Джак Кейд, които бяха толкова смели и така изпълнени с надежда за един по-добър свят, се подреждат, за да приемат помилването, и по всичко личи, че го правят с радост. Всеки мъж казва името си, и писарят на епископ Уилям Уинфлийт, седнал на малка писмена маса в лагера на бунтовниците, го записва и казва на човека да си върви, като му съобщава, че кралят му е простил престъплението. Епископът ги благославя, размахвайки кръста над всяка сведена глава, и им казва да си вървят в мир. Самият Джак Кейд се нарежда да вземе своя лист хартия и бива публично помилван за това, че е повел армия срещу краля, убил е един благороден лорд и е нахлул в Лондон. Някои мъже приемат това като проява на слабост от страна на краля, но повечето смятат, че са имали късмет да се измъкнат безнаказано, и се връщат в бедните си домове, където пак няма да могат да си плащат данъците, където няма да могат да получат правосъдие, където великите лордове ще ги тъпчат безмилостно — и се надяват на по-добри времена. Те са точно в същото положение както преди; само изпълнени с още повече горчивина — а добрите времена все още не са настъпили.

Но не такава съдба очаква Кейд. Откривам съпруга си в конюшните, да нарежда гръмко с потъмняло от гняв лице да доведат конете ни. Изглежда, че се връщаме в Графтън, връщаме се в Графтън „веднага“: пътищата са достатъчно сигурни, ако вземем добра охрана.

— Какво става? — питам. — Защо заминаваме сега? Нали кралят идва? Не трябва ли да останем в Лондон?

— Не мога да понеса да виждам нито него, нито нея — казва той рязко. — Искам да се прибера за малко у дома. Ще се върнем, разбира се, че ще се върнем, ще се върнем в мига, когато ни повикат; но, кълна се в Бога, Жакета, не мога да понасям двора и миг повече.

— Защо? Какво се е случило?

Той привързва пътното си наметало отзад към седлото и стои с гръб към мен. Отивам зад него и слагам ръка на рамото му. Той бавно се обръща да ме погледне в лицето.

— Виждам, че си ядосан — казвам. — Но все пак ми отговори: кажи ми какво се е случило.

— Помилванията — казва той през стиснати зъби. — Тези проклети помилвания. Тези стотици помилвания.

— Да?

— Джак Кейд взе своя документ за помилване на името на Джон Мортимър, името, което използваше в битка.

— И?

— И тогава пратиха хора да го преследват, въпреки че беше помилван, и го заловиха, въпреки помилването. Той им показал документа си за помилване, подписан от краля, благословен от епископа, написан ясно на името на Джон Мортимър. Но те ще го обесят под името Джак Кейд.

Поколебавам се, мъчейки се да разбера.

— Кралят го помилва, той не може да бъде обесен. Просто трябва да покаже документа си за помилване, не могат да го обесят.

— Кралският документ за помилване е на името, с което го познават. Те ще го обесят под друго.

Поколебавам се.

— Ричард, преди всичко той изобщо не биваше да бъде помилван.

— Не. Но с това ние показваме на всички, че каузата му е била справедлива. Той заяви, че вече не съществува законна власт, че лордовете и кралят правят каквото им е угодно. Сега, тук, ние доказваме, че е така. Сключваме мир на бойното поле, докато той е въоръжен, докато той е силен, а ние сме слаби; когато той е близо до победата, а ние сме затворени в Тауър като в капан. Помилваме го — даваме му честната си дума, но я нарушаваме в мига, щом той се превърне в беглец. Името на краля стои върху заповедта за помилване, кралят даде думата си. Оказва се, че името на краля не означава нищо. Помилването не струва повече от хартията, върху която е написана заповедта, подписът на самия крал е просто мастило. Няма споразумение, няма справедливост, ние предаваме собствената си кауза, ние сме клетвопрестъпници.

— Ричард, той все още е наш крал. Независимо дали е прав, или греши, той все още е кралят.

— Знам, и именно затова казвам, че ще се върнем в двора и отново ще му служим. Той е нашият крал, ние сме негови поданици. Той ни даде нашето име и състояние. Ще се върнем в двора през есента. Но ти се кълна, Жакета, че просто няма да понеса да ги гледам през това лято.