Повелителка на реките

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1453 г.

Покоите за усамотението на кралицата преди раждането са подготвени, в съответствие с традициите на кралското домакинство. Гоблените са свалени, прозорците — здраво затворени с капаци и закрити с плътна материя, която да възпира дразнещата светлина и въздушните течения. Огньовете са разпалени: стаите трябва да се поддържат топли, всеки ден момчетата, натоварени с носенето на дървата, влачат пънове чак до здраво залостените врати. Никой мъж, дори слугите, не може да влиза в покоите на кралицата.

Върху пода е разпръсната прясно отрязана тръстика и треви — особено билки, които помагат на раждането: овчарска торбичка и дяволска уста. В стаята е внесено ниско родилно легло и е застлано с нови завивки. Внасят кралската люлка: наследствена семейна ценност, изпратена от Анжу, от красиво резбовано дърво, инкрустирано със злато. Застилат я с най-фини ленени чаршафи, поръбени с дантела. Подготвят дъската за повиване на бебето, всички повои и шапчицата са изпрани, изгладени и подготвени. Там, където обикновено е будоарът на кралицата, е поставен олтар, а между спалнята и будоара слагат параван, за да може свещеникът да влиза и да отслужва литургията, а кралицата да го наблюдава, без да бъде виждана. Тя ще се изповядва иззад покрита с плат преграда. Дори ръкоположен свещеник не може да влиза в тези покои в продължение на шест седмици преди раждането, и на шест седмици — след това.

На практика в повечето домакинства, един любящ съпруг обикновено нарушава правилата и влиза да види жена си по време на усамотението ѝ, веднага щом бебето бъде родено, изкъпано, повито и положено в люлката. Мнозина съпрузи отказват да докосват жена си, докато тя не се пречисти в църква, като смятат, че тя е нечиста след родилните мъки, и може да ги оскверни с женски грях — но съпруг като Ричард пренебрегва подобни страхове като суеверия. В такова време той винаги е нежен, мил и любящ, носи ми плодове и сладкиши, за които по-възрастните жени казват, че не са позволени, и се налага да бъде гонен от стаята от акушерките, които роптаят, че ще ме разстрои, ще събуди бебето или ще им създаде работа.

Разбира се, никой мъж няма да се доближи до бедната малка кралица. Никой мъж не бива допускан в кралската родилна стая, а съпругът ѝ, единственият, който би могъл да наруши правилата, лежи в собствената си потънала в сенки стая, къпят го всекидневно, като едро, твърде пораснало бебе, хранен, сякаш вече е навлязъл в периода на старческото оглупяване, отпуснат като труп.

Пазим строго ужасната истина за здравето на краля, тя не бива да излезе отвъд стените на двореца. Камериерите, които отговарят за покоите му, знаят; но те са толкова ужасени от работата, която трябва да вършат, и от рухването на човека, когото са познавали, че за Едмънд Боуфорт не е било трудно да отведе всеки от тях настрана, да го закълне да пази тайна, и да го заплаши с най-ужасни наказания, ако дори само прошепне една дума извън стените. Хората от домакинството на краля — благородниците от свитата и камериерите му, пажовете му, началникът на конницата му и конярите — знаят само, че кралят е поразен от болест, поради която е много изтощен и отслабнал, и е неспособен да язди; те се питат какво може да не е наред с него, но не са особено разтревожени. Не може да се каже, че той някога е бил здрав и жизнен мъж, който поръчва да му доведат четири ловни коня сутрин и ги язди един след друг, докато всеки от тях падне от изтощение. Спокойният живот в кралските конюшни си остава спокоен; и само мъжете, които го виждат вял и отпуснат в леглото му в спокойната му спалня, осъзнават колко тежко се е разболял кралят.

За спазване на наложеното от нас мълчание ни подпомага фактът, че повечето лордове и дворяни са напуснали Лондон за лятото и не бързат да се връщат. Херцогът не свиква парламента, така че провинциалните благородници нямат причина да идват в града, и всички решения в кралството се вземат от шепа мъже в кралския съвет — от името на краля, но с подписа на херцога. Той съобщава на останалите, че кралят е неразположен, твърде изтощен, за да присъства на съвета, и че той, Едмънд Боуфорт, като негов най-доверен сродник, ще държи кралския печат и ще го използва, за да подпечатва всяко решение. Почти никой не подозира, че кралят изобщо не е в състояние да се яви в съвета. Повечето от тях мислят, че той постоянно е в личния си параклис, молейки се за здравето на кралицата, посветил се сред тишината на научните си занимания, и че просто е предал печата и пълномощията на Едмънд Боуфорт, който и бездруго винаги е разполагал с голяма власт.

Но слуховете неминуемо плъзват. Готвачите отбелязват, че никога не изпращат в покоите на краля хубави парчета месо, а само супи, някакъв глупав камериер изтърсва, че кралят не може да дъвче храната си, после се сепва, казва: „Да го пази Господ“, и изчезва. Разбира се, лекарите влизат и излизат от покоите на краля, и всеки, който ги вижда, няма как да не забележи, че всевъзможни непознати лекари, билкари и знахари идват по нареждане на херцога и влизат в покоите на краля. Лекарите не смеят да говорят; но те използват помощта на слуги и различни пратеници, които им носят билки и лекарства. След като това продължава една седмица, херцогът ме кани в покоите си и ме моли да съобщя на кралицата, че неговият съвет е кралят да бъде отведен в Уиндзор, където могат по-лесно да се грижат за него, без вестта за състоянието му да се разнесе.

— Това няма да ѝ хареса — казвам му искрено. — Няма да ѝ хареса той да бъде държан там, а тя да е затворена тук в усамотение преди раждането.

— Ако остане тук, хората ще започнат да говорят — казва той. — Не можем да го запазим в тайна. А тя повече от всичко ще иска да избегне клюките.

Правя реверанс и отивам до вратата.

— Какво мислите? — спира ме той, когато ръката ми вече е върху резето. — Какво мислите, ваша светлост? Вие сте жена с особени дарби. Какво мислите, че ще стане с краля? А какво ще стане с кралицата, ако той никога не се съвземе?

Не казвам нищо. Твърде отдавна съм в двора, за да бъда подведена да правя предположения за бъдещето на краля, при това от човека, заел неговото място.

— Сигурно ви идват някакви мисли по тези въпроси — казва той нетърпеливо.

— Може и да имам мисли; но нямам думи — казвам и го оставям. Но тази нощ сънувам Краля на рибарите от легендата: страна, владяна от крал, твърде болнав и слаб, за да прави друго, освен да ходи на риболов, докато младата му жена трябва да управлява страната сама, и копнее за мъж, който може да я подкрепи.

Кралицата намира усамотението си за тягостно, а всекидневните съобщения от замъка Уиндзор само влошават положението. Изтезават краля ту с едно, ту с друго лечение. В съобщенията се говори за изцеждане на хладните му телесни течности, и затопляне на жизненоважните му части, и знам, че с това имат предвид поставяне на вендузи, за да раздвижат кръвта му, а после го горят, докато той лежи, безмълвен като разпнат Христос, в очакване да се надигне отново. В някои нощи ставам от малкото си легло в покоите на кралицата, и повдигам крайчеца на гоблена пред прозореца; за да мога да видя луната — голяма, топла, пълна луна преди есенното равноденствие, толкова близко до земята, че мога да видя всяка гънка и вдлъбнатина по повърхността ѝ, и я питам: „Омагьосах ли краля? Урочасах ли го? В онзи миг на уплаха, когато му повелих да не вижда нищо, дали наистина го ослепих? Възможно ли е такова нещо? Възможно ли е да имам толкова голяма сила? И ако съм била аз — как мога да взема думите назад и да го излекувам?“

Чувствам се много самотна с тази своя тревога. Разбира се, не мога да я споделя с кралицата, която таи своя собствена вина и страх. Не смея да пиша нищо на Ричард; такива мисли не би трябвало да има дори в ума ми, само ли пък — на хартия. Омръзнало ми е да седя затворена като в капан в тези сенчести стаи: усамотението на кралицата е продължително и изпълнено с напрежение за всички ни. Това би трябвало да е най-щастливата есен от живота ѝ, когато най-сетне чака дете; но вместо това всички сме изпълнени със страх за краля, а вече някои от дамите са почнали да шушукат, че бебето също ще се роди заспало.

Когато чувам това, слизам до реката и сядам на кея, докато слънцето залязва, заглеждам се в бързо движещата се вода, която тече към морето, и шепна на Мелузина, че ако някога съм изрекла дума, която е проклела краля да ослепее, сега си вземам назад тази дума. Ако някога съм помисляла, че той не бива да вижда нищо, то отричам тази мисъл сега, и пожелавам с цялото си сърце бебето, което ще се роди на кралицата, да бъде живо и здраво и да живее дълго и щастливо. Тръгвам бавно обратно към двореца, без да знам дали реката е чула желанията ми, и дали реката изобщо може да стори нещо, и дали луната може да разбере колко изоставена може да се чувства една обикновена жена, далече от съпруга си в един свят, изпълнен с опасности.

Когато влизам, заварвам приглушено суетене.

— Водите ѝ изтекоха — изсъсква една прислужница, като притичва покрай мен с чисти кърпи.

Влизам забързано в спалнята. Акушерките вече са тук, бавачките застилат люлката с най-меки завивки, главната камериерка, която отговаря за спалнята, нагрява един ръжен, за да приготви специалния родилен ейл с подправки, а самата кралица стои в долния край на най-хубавото легло, превита на две, вкопчена в страничната колона на леглото, по бялото ѝ лице е избила пот, тя е забила зъби в долната си устна. Отивам право при нея.

— Болката отминава — казвам. — Минута след минута, идва и отново отминава. Трябва да бъдете смела.

— Смела съм — изрича тя ожесточено. — Н-никой никога няма да каже друго.

Виждам у нея раздразнението, предизвикано от раждането, вземам влажна кърпа, накисната в лавандулова вода, и внимателно бърша лицето ѝ. Тя въздъхва, когато болката намалява, а после се напряга, очаквайки следващата вълна. Тя се бави дълго. Хвърлям поглед към акушерката.

— Ще отнеме известно време — казва тя мъдро. — По-добре всички да си вземем по чаша ейл и да седнем.

Наистина отнема известно време — цяла нощ — но на другия ден, в деня на свети Едуард, тя ражда момче, скъпоценно момче за династията Ланкастър, така че безопасността и престолонаследието на Англия са подсигурени.

Излизам навън в залата за аудиенции. Там са лордовете на Англия, които чакат новини. Едмънд Боуфорт е сред тях: не стои най-отпред, както обикновено, изпълващ стаята с присъствието си, а далеч от вратата на спалнята, малко настрани, сливайки се с тълпата. Поне веднъж в живота си не претендира за най-първо място, и това ме кара да се поколебая, тъй като не знам дали е редно да отида право при него и да му кажа. Той е лорд-канцлер на Англия, той е най-облагодетелстваният лорд в страната, ръководи кралския съвет, в парламента влизат посочени от него хора. Той е фаворитът на краля и кралицата, и всички ние сме свикнали да му правим път. Естествено би било да се обърна първо към него.

Разбира се, първи би трябвало да научи новината бащата на бебето: кралят. Но той, да го благослови Бог, е безкрайно далеч оттук. Етикецията не предвижда нищо за ден като днешния, и аз не знам как би трябвало да постъпя. Поколебавам се за момент, а после, когато всички разговори замират и мъжете се обръщат да ме погледнат в изпълнена с очакване тишина, казвам просто:

— Милорди, радвайте се. Кралицата роди хубаво и здраво момче, и го нарече Едуард. Бог да пази краля.

Няколко дни по-късно, докато бебето заяква, а кралицата продължава да си почива, аз вървя обратно към нейните покои след разходка в градините на двореца, когато се поколебавам. Пред затворената врата на покоите ѝ стоят малко момче и двама стражи с бялата роза на рода Йорк върху ливреите си. Веднага се досещам, че това означава неприятности, отварям вратата и влизам вътре.

Кралицата седи на стола си до прозореца, пред нея стои съпругата на Ричард, херцог Йорк. Маргарет не я е поканила да седне, и руменината, избила по бузите на херцогиня Сесили Невил, ми подсказва, че тя си дава сметка за пренебрежителното ѝ отношение. Когато влизам, се обръща и казва:

— Сигурна съм, че нейна светлост вдовстващата херцогиня ще потвърди всичко, което казвам.

Правя ѝ малък реверанс.

— Добър ден, ваша светлост — казвам любезно, отивам и заставам до кралицата, с ръка, отпусната върху облегалката на стола ѝ, така че Сесили да не може да се усъмни на чия страна съм, за каквото и да е дошла, каквото и да се надява да потвърдя.

— Нейна светлост дойде да ме помоли да се погрижа съпругът ѝ да бъде канен на всички заседания на кралския съвет — казва кралицата уморено.

Сесили кимва и казва:

— Както е и редно. Както винаги са били канени хората от неговия род. Съгласно обещанието на краля, че ще бъде канен и той.

Чакам.

— Обяснявах на нейна светлост, че тъй като съм в усамотение заради раждането, не мога да участвам в делата по управлението на страната — казва кралицата.

— Всъщност изобщо не би трябвало да приемате посетители — отбелязвам.

— Съжалявам, че дойдох, но как иначе ще бъде взето предвид положението на съпруга ми? — казва херцогинята, но изражението ѝ показва недвусмислено, че изобщо не съжалява. — Кралят не приема никого, около него няма дори придворни. А херцог Съмърсет не е в приятелски отношения със съпруга ми. — Тя отново се обръща към кралицата: — Правите на страната много лоша услуга, когато не позволявате на съпруга ми да ви служи — казва тя. — Няма човек с по-обширни владения в кралството, а лоялността му към краля е неоспорима. Той е най-близкият родственик на краля и негов наследник. Защо не е канен да присъства в кралския съвет? Как могат държавните дела да се решават, без да се взема предвид неговото мнение? Призовавате го доста бързо, когато се нуждаете от оръжия и пари; редно е да присъства и когато се вземат решенията.

Кралицата свива рамене.

— Мога да изпратя бележка на херцог Съмърсет — предлага тя. — Но доколкото знам, в момента не се предприема кой знае какво. Кралят се е оттеглил в молитвено усамотение, а аз все още също не мога да напускам покоите си. Предполагам, че херцогът ръководи всекидневните дела толкова добре, колкото му е възможно с толкова малко съветници.

— Съпругът ми би трябвало да е един от тези съветници — настоява херцогинята.

Пристъпвам напред и посочвам с едва забележим жест вратата.

— Сигурна съм, че кралицата се радва, че представихте този въпрос на нейното внимание — казвам. Херцогинята неохотно се оставя да бъде изведена. — И тъй като нейна светлост каза, че ще напише бележка на херцога, сигурна съм, че вашият съпруг ще получи покана за съвета.

— Той трябва да присъства, когато представят бебето на краля.

Когато чувам това, се вцепенявам и разменям бърз, ужасѐн поглед с кралицата.

— Простете — казвам, когато Маргарет не продумва. — Знаете, че не съм израсла в английски двор. Дори за първи път присъствах на раждане на принц. — Усмихвам се, но тя — англичанка до мозъка на костите — остава сериозна. — Моля ви, кажете ми, как представят бебето на краля?

— Принцът трябва да бъде представен от кралския съвет — казва Сесили Невил с едва доловима нотка на задоволство при вида на моето смущение. Струва ми се, разбрала е, че за нас това е неочаквано. — За да бъде прието бебето за престолонаследник и принц на кралството, кралският съвет трябва да го представи на краля, а кралят трябва официално да го приеме като свой син и наследник. Без тази церемония то не е престолонаследник. Ако не бъде признат от баща си, не може да бъде признат за престолонаследник на Англия. Не може да получи титлите си. Но едва ли е възможно да възникнат затруднения, нали?

Маргарет не казва нищо, а се обляга назад в стола си, сякаш е изтощена.

— Възможно ли е? — пита отново херцогинята.

— Разбира се, че не — изричам без видимо колебание. — Сигурна съм, че херцог Съмърсет се е заел с необходимите приготовления.

— И вие ще се погрижите съпругът ми да бъде поканен да присъства — настоява Сесили. — Както му се полага по право.

— Лично ще занеса на херцога бележката от кралицата — уверявам я.

— Разбира се, всички ние ще бъдем много щастливи да присъстваме на кръщението — добавя тя.

— Разбира се. — Чакам да видя дали има безочието да попита дали може да бъде кръстница, но тя се задоволява да направи реверанс на кралицата и да отстъпи заднешком няколко крачки, преди да ми позволи да я отведа до вратата. Излизаме заедно. Отвън, в залата за аудиенции чака красивото момче, което забелязах по-рано, и то скача на крака. Това е най-голямото ѝ момче, Едуард. Когато ме вижда, той се покланя. Той е изключително хубаво дете, със златни коси, тъмносиви очи, весела усмивка, и е висок, стига може би до рамото ми, макар че е само на единайсет.

— Ах, водите с вас и сина си — възкликвам. — Видях го на влизане, но не го познах.

— Това е моят Едуард — казва тя, със стоплен от гордост глас. — Едуард, познаваш лейди Ривърс, вдовстващата херцогиня Бедфорд.

Протягам ръка, а той се покланя и я целува.

— Какъв разбивач на сърца — казвам ѝ с усмивка. — Той е на същата възраст като моето момче, Антъни, нали?

— Разликата им е само няколко месеца — казва тя. — Антъни в Графтън ли е?

— Настанен е при сестра си в Гроуби — казвам. — Учи се на добри обноски. Мисля, че вашето момче е по-високо от моето.

— Избуяват като плевели — казва тя, прикривайки гордостта си. — А как им умаляват обувките! И ботушите! Имам още две момчета, и бебето, Ричард.

— Сега имам четири момчета — отвръщам. — Загубих първото, Луис.

Тя мигом се прекръства.

— Да ги пази Господ — казва. — И дано Нашата небесна повелителка ви дари утеха.

Този разговор за децата ни е сплотил. Тя пристъпва по-близо до мен и кимва към покоите на кралицата.

— Добре ли мина? Тя добре ли е?

— Много добре — казвам. — Раждането отне цяла нощ, а тя беше смела, и бебето се роди точно както трябва.

— Здраво и силно?

— Здраво като камък — отговарям ѝ с обичайния народен израз. — Здраво и хубаво момче.

— А кралят? Той добре ли е? Защо не е тук? Бих предположила, че ще дойде да види сина си.

Усмивката ми е открита и невинна.

— Той служи на Бог и на народа си възможно най-добре — казвам. — Моли се на колене, благодари Богу за благополучното раждане на сина си и за осигуряването на наследник за Англия.

— О, да — казва тя. — Но аз чух, че внезапно се разболял в двореца Кларъндън, и го довели у дома с носилка?

— Беше уморен — казвам. — Посвети по-голямата част от лятото на преследване и осъждане на бунтовници. И тази, и миналата година прекара летата, полагайки усилия навсякъде по земите му да бъде въздадено правосъдие. Понякога всъщност и във вашите земи.

При този намек за укор херцогинята рязко отмята глава.

— Ако кралят оказва на някого по-висше благоволение, отколкото на най-близките си родственици, на верните си приятели и най-добрите си съветници, винаги ще има размирици — казва тя разгорещено.

Вдигам ръка.

— Простете ми — казвам. — Не съм искала да намеквам, че вашите арендатори са особено непокорни, или че роднините на баща ви в северна Англия, семейство Невил, са изключително трудни съседи. Имах предвид единствено това, че кралят положи големи усилия управлението му да обхване цяла Англия. Сигурна съм, че когато вашият съпруг, херцогът, дойде в съвета, ще може да увери останалите равни нему благородници, че никъде по земите му няма признаци за бунт, и че неговите родственици, вашите близки, ще се научат да живеят в мир с фамилията Пърси на север.

Тя присвива устни, за да сдържи гневния си отговор, и казва:

— Разбира се. Всички искаме само да служим на краля и да го подкрепяме. А северът не бива да бъде разделен.

Усмихвам се на сина ѝ.

— А ти какво се надяваш да правиш, когато станеш голям, Едуард? — питам. — Голям военачалник като баща си ли ще бъдеш? Или твоето предопределение е Църквата?

Той свежда глава.

— Един ден ще оглавя династията Йорк — казва стеснително, с поглед, сведен към обувките си. — Мой дълг е да бъда готов да служа на рода си и страната си така, както е необходимо, когато ми дойде времето.

Устройваме впечатляващо кръщение на кралския син. Лично кралицата поръчва златотъкан шлейф за кръщелната му рокличка, която е донесена от Франция и струва повече от роклята на неговата кръстница Ан, херцогиня Бъкингам. Другите кръстници са Кентърбърийският архиепископ и Едмънд, херцог Съмърсет.

— Благоразумно ли е това? — питам я тихо, докато казва на изповедника си имената на кръстниците, които е избрала. Тя е на колене пред малкия олтар в личния си кабинет, аз съм коленичила до нея, свещеникът е зад паравана. Никой не може да чуе настойчивия ми шепот.

Тя не вдига глава от сключените си ръце.

— Не бих приела никой друг — прошепва. — Херцогът ще се грижи за него и ще го закриля като свой роден син.

Поклащам глава мълчаливо, но ми е ясно какво прави. Грижи се да създаде за сина си обкръжение от близки придворни: хора, на които тя има доверие, хора, които Съмърсет е назначил, и родственици на Съмърсет. Ако кралят не проговори никога повече, тя ще е осигурила на сина си малка армия, която да го защитава.

Ан, херцогиня Бъкингам, отнася скъпоценното дете до кръщелния купел в параклиса на Уестминстър. Сесили Невил, застанала сред дамите, ме поглежда гневно, сякаш нося отговорност за поредната демонстрация на пренебрежение към нейния съпруг, Ричард, херцогът на Йорк, който би трябвало да е кръстник. Никой не отбелязва отсъствието на краля, защото едно кръщение е работа на кръстниците, а, разбира се, кралицата още не е излязла от уединението си. Но тайната не може да бъде пазена вечно, а нима кралят може да боледува цяла вечност? Със сигурност трябва да се възстанови скоро, нали?

На кръщелното празненство Едмънд Боуфорт ме отвежда настрани.

— Кажете на кралицата, че ще свикам големия съвет, ще повикам и херцог Йорк, и ще заведа невръстния принц при краля в Уиндзор.

Поколебавам се.

— Но, ваша светлост, ами ако той не се събуди при вида на детето си?

— Тогава ще настоявам да признаят бебето, без кралят да го е припознал.

— Можете ли да направите това, без те да видят краля? — питам. — Всички знаят, че е болен, но ако го видят почти безжизнен…

Той прави лека гримаса.

— Не мога. Кажете на кралицата, че съм опитал, но съветът настоява детето да бъде представено на краля. Всичко друго би изглеждало твърде странно, ще си помислят, че е мъртъв, а ние крием. Бяхме благословени с повече време, отколкото си представях, че е възможно. Но сега то свърши. Те трябва да видят краля, а детето трябва да му бъде представено. Не можем да направим нищо, за да продължим да избягваме това. — Той се поколебава. — Има нещо, което ще е по-добре да ви кажа, а вие трябва да предупредите кралицата: говори се, че детето не е законен син на краля.

Вцепенявам се, нащрек за опасността.

— Така ли?

Той кимва.

— Правя каквото мога, за да потуша слуховете. Тези твърдения са държавна измяна, разбира се, и аз ще се погрижа всеки, който разпространява клюки, да свърши на бесилката. Но при положение, че кралят е скрит от придворните, е неминуемо хората да започнат да говорят.

— Назовават ли друг мъж? — питам го.

Той ме поглежда; тъмните му очи са напълно искрени.

— Не знам — казва; макар че със сигурност знае. — Не мисля, че има значение — казва; въпреки че има. — А и във всеки случай няма доказателства. — Това поне е вярно. Дай Боже да няма доказателства за престъпление. — Но херцогът на Йорк разбуни членовете на съвета, затова кралят трябва да види бебето и поне да го подържи.

Съветът от дванайсет лордове, начело със Съмърсет, пристига в двореца да отведе бебето нагоре по реката, за да бъде представено на баща си. Аз трябва да ги придружавам, заедно с дойките и жените, чиято задача е да люлеят бебето. Ан, херцогиня Бъкингам, неговата кръстница, също ще дойде. Студен есенен ден е, но баржата е добре обвита с драперии и завеси, бебето е положено повито върху дъската си, а после — загърнато в кожи. Бавачката го държи в скута си отзад в лодката, жените, които трябва да го люлеят, седят до нея, а дойката — наблизо. Следват ни две баржи: херцог Съмърсет и приятелите му — в едната, херцог Йорк и неговите съюзници — в другата. Дори това разделение говори за необявена вражда. Стоя на носа на лодката, загледана към водата, заслушана в успокояващия звук от плискането на водата в корпуса на баржата, от потапянето и изваждането на веслата във водата.

Изпращаме вестоносец напред да съобщи, че лордовете ще посетят краля, но аз съм потресена, когато слизаме на сушата в Уиндзор и минаваме през притихналия замък до горната му част. Когато кралят и дворът напускат един замък, за да се преместят в друг, слугите се възползват от възможността да почистят и затворят представителните помещения. Когато изпратихме краля в Уиндзор без придворните, не отвориха всички спални, нито кухните, където се готви за стотици хора, представителните стаи, просторните конюшни. Вместо това малката свита на краля се е настанила като на лагер в личните му покои, а останалата част от замъка е пуста, почти изоставена. Красивата зала за аудиенции на краля, която обикновено е сърцето на двора, изглежда занемарена, в окаяно състояние; слугите не са почистили огнището, а потрепващите пламъци показват, че току-що са запалили огъня. Струва ми се студена и запусната. По стените няма гоблени, а някои от капаците са затворени, затова залата е сенчеста и хладна. По пода има стари тръстики, изсъхнали и плесенясали; в поставките — наполовина изгорели тръстикови факли. Присвивам пръст, за да повикам при себе си управителя на домакинството.

— Защо огънят не е запален по-рано? Къде са гоблените на краля? Тази зала изглежда ужасно.

Той свежда глава.

— Простете, ваша светлост. Но тук разполагам с толкова малко слуги. Всички са в Уестминстър с кралицата и херцог Съмърсет. А кралят и без друго никога не слиза тук. Бихте ли желали да паля огъня заради лекарите и техните слуги? Никой друг не идва тук, и имаме заповеди да не пускаме никой, който не е изпратен от херцога.

— Бих искала да палите огъня, така че в двореца, обитаван от краля, да е светло, чисто и уютно — отвръщам. — А ако не разполагате с достатъчно слуги, за да поддържате стаите чисти, трябваше да ни уведомите. Негова светлост би трябвало да получава по-добро обслужване от това. Това е кралят на Англия, той трябва да бъде обслужван както подобава.

Той свежда глава пред този укор, но се съмнявам, че е съгласен с мен. Ако кралят не може да вижда нищо, какъв е смисълът от гоблени по стените? Ако никой не идва, тогава защо да метат представителните стаи? Ако няма посетители, защо да палят огън в залата за аудиенции? Херцог Съмърсет ми прави знак да отида при него пред двойните врати на личните покои. Само един страж стои тук на пост.

— Няма нужда да съобщавате за нас — казва херцогът. Стражът ни отваря вратата и ние влизаме тихо.

Стаята е преобразена. Това е красиво помещение с два еркерни прозореца, с изглед към крайречните ливади и реката, а прозорците от другата страна гледат към единия вътрешен двор, откъдето винаги се чува шум от идващи и потеглящи хора, тропот на конски копита по калдъръма, понякога и музика. В кралските покои винаги е оживено, гъмжи от придворни и съветници на краля. Обикновено има гоблени на стените, и маси, по които са наредени малки предмети от злато и сребро, малки изрисувани кутии и дребни украшения. Днес стаята е празна, ужасно гола, с изключение на голяма маса, отрупана с пособията на лекарската професия: вендузи, ланцети, голяма стъкленица с гърчещи се в нея пиявици, превръзки, мехлеми, кутия с билки, дневник с всекидневни записи за болезнени лечения, както и няколко кутии, които съдържат подправки и метални стружки. Има тежък стол с дебели кожени ремъци на страничните облегалки и на краката, на който връзват краля, за да не мърда, докато изливат насила напитки в гърлото му, или разрязват с ланцет вените на тънките му ръце. На стола няма седалка, а отдолу има леген, където се събират урината и изпражненията му. В стаята е достатъчно топло, зад решетката на огнището гори огън, и е чисто; но прилича повече на някоя от по-добрите стаи в болницата за умопобъркани „Бетлехем“, отколкото на кралски покои. Прилича на стая за добре гледан безумец; не за крал. Херцогът си разменя с мен ужасѐн поглед. Никой, който влиза тук, няма да повярва, че на това място кралят се е оттеглил от света, отдаден на тиха молитва.

Тримата главни кралски лекари, тържествени и сериозни в тъмните си мантии, стоят зад масата; покланят се, но не казват нищо.

— Къде е негова светлост кралят? — пита херцогът.

— Обличат го — казва д-р Аръндел. — Сега ще го доведат.

Херцогът прави крачка напред към спалнята, а после спира, сякаш не иска да поглежда вътре.

— Изведете го — казва той кратко.

Лекарят отива до вратата на спалнята на краля, отваря я широко и казва:

— Доведете го.

Отвътре се чува как се разместват мебели, и аз откривам, че съм стиснала ръце, вкопчени една в друга, скрити в ръкавите ми. Страхувам се. Страхувам се от това, което ще видя. После един як мускулест мъж, облечен в кралска ливрея, излиза през вратата, понесъл тежък стол, подобен на кралски трон, поставен върху основа с дръжки, като носилка. Зад него, хванал задните дръжки, идва друг носач, а на стола, с клюмнала глава, със затворени очи, седи онова, което е останало от нашия крал.

Той е добре облечен, в синя мантия и червена връхна дреха, а рядката му тъмна коса е сресана до раменете. Обръснат е, но са го порязали, на шията му има капка кръв. Главата му се олюлява, та изглежда така, сякаш изнасят убит човек, чиито рани са започнали да кървят в присъствието на убийците му. За да се задържи стабилно на стола, е пристегнат с ремък около кръста и друг — около гърдите; но главата му увисва настрани и когато оставят стола на пода, тя пада на гърдите му и той клюмва като кукла. Лекарят го повдига внимателно и изправя главата му; но кралят не помръдва при докосването му. Очите му са затворени, дишането му е тежко, като на човек в пиянски сън.

— Кралят на рибарите — прошепвам на себе си. Той изглежда точно като омагьосан. Това не е болест от този свят: трябва да е стоварило се върху него проклятие. Той прилича на восъчно изображение на крал, от онези, които полагат върху ковчега по време на кралско погребение, а не на жив човек. Само повдигането и спускането на гърдите му, и лекият звук, който издава от време на време, леко свистящо хъркане, ни подсказва, че е жив. Жив, но не истински жив човек. Хвърлям поглед към херцога: той гледа своя крал с ужасено изражение.

— Това е по-лошо, отколкото си мислех — казва ми тихо. — Далеч по-лошо.

Лекарят пристъпва напред и казва:

— Иначе той е в добро здраве.

Поглеждам го неразбиращо. Това състояние не може да бъде описано като добро здраве. Той прилича на мъртвец.

— Нищо ли не може да го накара да се раздвижи?

Той поклаща глава; сочи към масата отзад и отвръща:

— Опитахме всичко. Продължаваме да опитваме. Около пладне всеки ден, след като закуси, прекарваме един час в опити да го събудим, а всяка вечер преди вечеря — още час. Но той, изглежда, не чува нищо, не чувства и болка. Всеки ден му казваме, че трябва да се събуди, понякога викаме свещеник, който да го призове да изпълни дълга си, да го упрекне, че ни изоставя; но той не показва признаци, че чува или разбира.

— Състоянието му влошава ли се?

— Не се влошава; но и не се подобрява. — Той се поколебава. — Мисля, че сега сънят му е малко по-дълбок, отколкото когато го е обзел най-напред. — Кимва вежливо на другите лекари. Един от тях поклаща глава. — Мненията се различават.

— Мислите ли, че може да проговори, когато внесем при него сина му? — обръща се херцогът към лекарите. — Казва ли изобщо нещо? Дали изобщо сънува?

— Никога не казва нищо — обажда се Фейсби. — Но мисля, че сънува. Понякога се вижда как клепачите му се движат, понякога той трепва насън. — Хвърля поглед към мен. — Веднъж плака.

Притискам ръка към устата си, като си представям как кралят плаче насън. Питам се дали вижда в онзи друг свят, чудя се какво ли е гледал. Спи от близо четири месеца — това е дълъг сън. Какво може да покаже един четиримесечен сън на спящ човек?

— Можем ли изобщо да го подтикнем да помръдне? — Херцогът си мисли колко потресени ще бъдат членовете на съвета, виждайки за пръв път краля в това състояние. — Може ли да задържи бебето, ако го сложим в ръцете му?

— Доста е отпуснат — казва Аръндел. — Страхувам се, че ще изпусне бебето. Не може да му се повери нещо толкова ценно. Самият той е твърде немощен.

Възцарява се ужасено мълчание.

— Трябва да сторим онова, за което сме дошли — решава херцогът.

— Поне преместете онзи ужасен стол — казвам, и двамата носачи вдигат стола с ремъците и тоалетната седалка и го изнасят.

Херцогът ме поглежда вцепенено. Никой от нас не може да се сети за нещо, което би подобрило положението.

— Доведете ги — казва ми той.

Излизам при чакащите лордове.

— Негова светлост кралят е в личните си покои — казвам и заставам настрани, докато те влизат, следвани от бавачките и дойката, заедно с херцогинята. С глупаво облекчение виждам, че тъмносините очи на бебето са отворени и примигват към тавана; щеше да изглежда много ужасно, ако бебето спеше като баща си.

В личните покои лордовете са се събрали смутено в полукръг около краля. Никой не изрича нито дума, виждам как един мъж се прекръства. Ричард, херцог Йорк, е придобил мрачно изражение при вида на спящия крал. Един е закрил очи, за да не вижда тази гледка, друг плаче. Всички са дълбоко потресени. Ан, херцогинята на Бъкингам, е била предупредена за състоянието на краля от сродника си Едмънд Боуфорт, но е бледа. Играе ролята си в тази гротескна жива картина, сякаш всеки ден от живота си представя бебе на полумъртвия му баща. Тя взема детето и се отправя към неподвижния крал, пристегнат с ремъци в стола си.

— Ваша светлост — изрича Ан тихо. — Това е синът ви. — Тя пристъпва напред, но кралят не повдига ръце да приеме детето. Напълно неподвижен е. Несръчно и смутено, херцогинята слага бебето на гърдите му, но кралят не помръдва. Тя поглежда към херцог Съмърсет, който взема бебето от нея и го слага в скута на краля. Той не помръдва.

— Ваша светлост — казва херцогът високо. — Това е синът ви. Вдигнете ръка, за да го признаете.

Нищо.

— Ваша светлост! — повтаря херцогът, малко по-високо. — Просто кимнете с глава, за да признаете сина си.

Нищо.

— Само мигнете, сир. Само мигнете, за да покажете, че признавате сина си.

Сега сякаш всички сме омагьосани. Лекарите са неподвижни и смълчани, загледани в пациента си, надяващи се на чудо, херцогинята чака, херцогът държи с една ръка бебето върху неподвижните колене на краля, другата е на рамото на краля и го стиска, силно, после още по-силно, така, че здравите му пръсти се впиват в костеливото рамо на краля, стискат го жестоко. Аз мълча, застанала неподвижно. За миг изпитвам чувството, че кралят е обзет от някаква заразна неподвижност и всички ще застинем и заспим заедно с него — омагьосани придворни около един спящ крал. После бебето изплаква леко, аз пристъпвам напред и го улавям, сякаш се боя, че може да се зарази от съня.

— Безнадеждно е — казва Йоркският херцог рязко. — Той не вижда и не чува нищо. Боже мой, Съмърсет: откога е в това състояние? Той не може да прави нищо. Трябваше да ни кажете.

— Той все още е крал — казва херцогът рязко.

— Никой не отрича това — отговаря грубо Ричард, херцог Йорк. — Но той не призна сина си, и не може да прехвърли на друг делата по управлението на кралството. Той е крал, който сам прилича на бебе. Трябваше да ни уведомите.

Едмънд Боуфорт се оглежда в търсене на подкрепа, но дори лордовете, които са се заклели да служат на рода му, които мразят херцога на Йорк и се страхуват от него, не могат да отрекат, че кралят не е признал сина си, не прави нищо, не вижда нищо, не чува нищо, и е много далече от нас — кой знае къде?

— Ще се върнем в Уестминстър — заявява Едмънд Боуфорт. — И ще чакаме негова светлост да се възстанови от тази болест. — Хвърля гневен поглед към лекарите. — Добрите лекари ще го събудят, зная това.

Тази нощ, докато започвам да се унасям в дрямка в спалнята си в двореца Уестминстър, се питам какъв е този непрекъснат сън, сън, подобен на смърт, с единствената разлика, че по време на този сън човек сънува и се размърдва, а после заспива по-дълбоко. Какво ли би било да се раздвижиш леко и да зърнеш лекарите и онази ужасна стая със стола и ножовете и пиявиците, а после да потънеш отново в сън, без да можеш да възразиш? Какво би било да отвориш уста в безмълвен писък, роден от някой сън, и да заспиш ням? Когато заспивам, отново сънувам Краля на рибарите, крал, който не може да направи нищо, докато неговото кралство потъва в хаос и мрак, и оставя една млада жена без съпруг, сама. Кралят на рибарите е ранен в слабините, той никога не може да стане баща на дете, нито да управлява земите си. Люлката е празна, нивите са безплодни. Събуждам се през нощта и благодаря на Бог, че съм будна, че магията, която лежи върху краля като покривало от мрак, не е задушила и мен, и се питам; въртя се в постелята и се питам дали вината е моя, дали аз наредих на краля да ослепее, дали моите непредпазливи думи го ослепиха?

Когато се събуждам от утринната светлина, изведнъж усещам ума си ясен и изострен, имам чувството, че някой ме вика по име, ставам и отивам до кутията за накити, която пралеля Жана ми даде. Там, недокосната, е кесията с амулетите, и този път аз избирам корона, за да символизира завръщането на краля. Завързвам към този единствен амулет четири различни тънки панделки. Избирам бяла панделка, която да олицетворява зимата, ако е писано той да се върне при нас през зимата, зелена панделка, ако не се върне чак до пролетта, жълта панделка, ако се върне за прибирането на сеното, и червена панделка, ако е писано да се върне след година, считано от сега, когато дивите горски плодове изпъстрят живите плетове. После завързвам всяка от тези панделки към четири черни върви, и ги занасям при крайречната пътека, където Темза тече буйно и бързо при настъпването на прилива.

Наоколо няма никой, докато слизам надолу към малкия дървен кей, откъдето лодкарите качват пътници, затова завързвам четирите тъмни нишки към един от подпорните стълбове на кея и хвърлям коронката с цветните панделки надалече, докъдето стигне, навътре в реката, а после се връщам в родилната стая на кралицата, в която тя чака времето на пречистването ѝ да приключи и да може отново да излезе на светло.

Оставям коронката във водата една седмица, докато кралицата излиза от уединението си и е пречистена в църква, на внушителна церемония, по време на която всички херцогини на кралството вървят зад нея, оказвайки ѝ почит, сякаш техните съпрузи не се мъчат отчаяно да решат как да бъде признат принцът и как ще бъде управлявано кралството сега, докато кралят не вижда нищо и няма власт над нищо. Сега, когато кралицата се завръща в света, херцогът може да идва в покоите ѝ, и той ѝ съобщава, че граф Солсбъри, зет на Йоркския херцог, твърди на всеослушание, че бебето не е син на краля, и че има много, опасно много хора, които му вярват. Кралицата дава да се разбере, че всеки, който слуша подобни клевети, няма място в двора; казва на приятелите си, че никой не бива дори да разговаря с граф Солсбъри или с изпълнения му със злоба син, граф Уорик. Казва ми, че Ричард, херцог Йорк, техен сродник, и дори неговата съпруга, херцогиня Сесили, са нейни врагове, нейни врагове до смърт, и че не трябва никога повече да разговарям с никой от тях. Но не коментира онова, което казват, което мнозина казват: че кралят не е достатъчно мъж, за да създаде син, и че бебето не може да е принц.

Кралицата и Едмънд Боуфорт решават, че трябва да удвоят усилията за събуждането на краля, и наемат нови лекари и познавачи. Променят законите против алхимията, на учените мъже отново е позволено да се занимават със своите науки, и към тях са отправени молби да обмислят причините и леченията за непознатите болести на ума. Всички те запалват отново пещите си, започват да поръчват чуждоземни билки и подправки, билкарството, дори магията, са позволени, ако могат да излекуват краля. Нареждат на лекарите да прилагат леченията си по-настоятелно, но тъй като никой не знае какво му е, никой не знае и какво трябва да се направи. Винаги е бил известен с меланхоличния си нрав, затова се опитват да променят състоянието на телесните му течности18. Наливат го с изгарящо горещи питиета и пикантни супи, за да му стане по-горещо, карат го да спи под дебели кожи, натрупани на леглото, с гореща тухла на краката и грейки за легло от двете му страни, докато се изпоти и заплаче насън; но въпреки това никога не се събужда. Режат ръцете му с ланцети и му пускат кръв, за да се опитат да пресушат воднистите течности, налагат гърба му със смлени синапени семена, докато почервенее и се възпали, насила пъхат големи хапове в гърлото му и го пречистват с клизми, така че той повръща и се изпуска насън — горещи изпражнения, които оставят кожата му зачервена и болезнена.

Опитват се да го разгневят, като го удрят по краката, като му крещят, като го заплашват. Смятат за свой дълг да му подмятат, че е страхливец, че е по-недостоен мъж от баща си. Обиждат го ужасно, да им прости Господ, крещят му в лицето неща, които биха му разбили сърцето, ако ги беше чул. Но той не чува нищо. Причиняват му болка, когато му удрят плесници — виждат как бузите му почервеняват под ударите. Но той не се надига, за да си тръгне оттук, лежи отпуснат и неподвижен, докато те му причиняват всичко, което им хрумне. Боя се, че това не е лечение, а изтезание.

В Уестминстър изчаквам да изтече определената от мен седмица, а после разбирам, че определената сутрин е дошла и по това, че се събуждам пак призори, събуждам се с всяка частица от тялото си, а умът ми е бистър като студената вода, която се плиска около кея. Четирите върви са там, здраво завързани към подпорния стълб на кея, и аз се надявам с цялото си сърце, че когато избера черна връв, ще изтегля с нея бялата панделка върху коронката, което би означавало, че кралят ще се върне при нас тази зима.

Когато слагам ръка върху вървите, слънцето се показва и аз поглеждам на изток към него, докато то изгрява над сърцето на Англия. По водата грейва ослепителен блясък от изгряващото слънце, зимно слънце, зимно слънце в бяло, златисто и сребърно, в студеното синьо небе, и докато изгрява и мъглата се оттегля в кълбящи се нишки от реката, виждам изключително необичайна гледка: не едно слънце, а три. Виждам три слънца: едно в небето, и две — точно над водата, отражения от мъгла и вода, но съвсем ясни — три слънца. Примигвам, а после разтривам очи, но трите слънца блестят пред мен, ослепително ярки, после дръпвам конеца и откривам, че идва леко, твърде леко, в ръката ми. Не държа връвта с бялата панделка, която би означавала, че кралят ще се върне при нас през зимата, нито дори зелената, която би означавала, че кралят ще се върне при нас през пролетта. Дърпам една нишка след друга и откривам, че на нито една от четирите панделки няма корона; изобщо няма корона. Кралят няма никога да се върне при нас: вместо това ще изгрее нова зора, и ще се издигнат във великолепие три слънца.

Отправям се бавно обратно към двореца, със сноп мокри панделки в ръка, и се питам какво може да означават три слънца над Англия. Докато приближавам покоите на кралицата, чувам шум, войници блъскат с оръжията си и крещят. Подхващам полите на дългата си рокля и забързвам напред. Пред залата за аудиенции стоят мъже в ливреята на Ричард, херцог Йорк, с неговата бяла роза на яките си. Вратите са широко разтворени, виждат се личните стражи на кралицата, застанали нерешително, докато кралицата им крещи на френски. Жените от нейната свита пищят и тичат навътре към личните ѝ покои, а двама-трима лордове от съвета се опитват да въдворят тишина, докато стражата на Йорк залавя Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, извежда го грубо от стаята и го превежда покрай мен. Той ми хвърля един яростен поглед, но стражите го водят твърде бързо, за да успея да му кажа нещо, нито дори да попитам къде го водят. Кралицата изтичва след него и аз я хващам и я задържам, докато тя избухва в порой от сълзи.

— Предатели! Измяна!

— Какво? Какво става?

— Херцог Съмърсет беше обвинен в държавна измяна — казва ми един от лордовете, докато бързо се оттегля от покоите на кралицата. — Отвеждат го в Тауър. Ще бъде съден справедливо, кралицата не трябва да се тревожи.

— Държавна измяна! — изпищява тя. — Вие сте изменникът, вие, щом стоите безучастно, докато този дявол Йорк го отвежда!

Помагам ѝ да мине обратно през залата за аудиенции, през личните си покои, и да влезе в спалнята си. Кралицата се хвърля на леглото си и избухва в сълзи.

— Виновен е Ричард, херцог Йорк — казва тя. — Той настрои съвета срещу Едмънд. Иска да го унищожи, винаги е бил негов враг. После ще нападне мен. После ще вземе властта над кралството. Знам това. Знам го.

Тя се надига, с коса, измъкнала се от плитките от двете страни на лицето ѝ, с очи, зачервени от сълзи и гняв.

— Чуй това, Жакета. Той е мой враг, мой враг е и аз ще го унищожа. Ще измъкна Едмънд от Тауър и ще поставя сина си на престола на Англия. И нито Ричард от Йорк, нито някой друг ще успее да ме спре.