Повелителка на реките

Дворецът Уестминстър, Лондон Есента на 1436 г.

Коремът още не се очертава под изящно падащите ми рокли, макар да знам, че расте. Гърдите ми са по-едри и чувствителни на допир, и най-вече, имам постоянното усещане, че с мен има още някой, където и да отида, дори когато спя. Решавам да съобщя новината за бебето и за брака пред съвета на краля преди годишнината от смъртта на съпруга ми, преди някой да ми е представил друго предложение за брак, принуждавайки ме да се противопоставя. Опитвам се да подбера подходящ момент, но членовете на съвета се разкъсват постоянно между кардинал Боуфорт и неговият съюзник, графът на Съфолк, Уилям дьо ла Поул от една страна, и големият им съперник Хъмфри, херцог Глостър, и неговото обкръжение, от друга. Никога няма момент, в който да не са измъчвани от безпокойство за безопасността в страната и от мисълта за празните ковчежета в хазната. Никога няма миг, в който могат да постигнат съгласие какво трябва да се направи. Изчаквам да измине седмица след сватбата ни, а после отивам при големия фаворит Уилям дьо ла Поул в покоите му в двореца Уестминстър, в тихия час преди вечеря.

— За мен е чест — казва той, като слага един стол за мен пред писалището си. — Какво мога да направя за вас, ваша светлост?

— Трябва да ви помоля за помощ по донякъде деликатен въпрос — казвам. Не е лесно, но упорито продължавам. — Личен въпрос.

— Личен въпрос, свързан с една красива херцогиня? — казва той. — Предполагам, че се касае за сърдечен въпрос?

Говори така, сякаш става дума за някакво момичешко лекомислие. Сдържам усмивката си.

— Наистина — казвам. — За да бъда съвсем пряма, сър: омъжих се без позволение и се надявам, че ще съобщите новината на краля и ще говорите от мое име.

Настъпва мъчителна тишина. После той казва:

— Омъжихте се?

— Да.

Погледът му става пронизващ.

— И за кого се омъжихте?

— Човек от добро семейство…

— Но не и с високо потекло?

— Не. Само от добро семейство.

— И той е?

— Сър Ричард Удвил, от моето домакинство.

Развеселеното проблясване в погледа му изчезва мигом и той свежда очи към книжата на писалището пред него. Знам, че сигурно обмисля как да се възползва от глупостта ми.

— Предполагам, че това е брак по любов?

— Да.

— Не сте била заставена чрез убеждаване или сила? Извършено е законно, с ваше съгласие? Няма основания за анулиране или отхвърляне? Ако ви е прелъстил или дори заставил с настоявания, той може да бъде арестуван и обесен.

— Не съществуват основания за отхвърляне, и не търся основания. Това е избраният от мен съпруг, това е брак, който желаех.

— Желание? — пита той студено, сякаш никога не го е изпитвал.

Принуждава ме да бъда безсрамна.

— Желание — потвърждавам.

— Този човек заслужава поздравления; мнозина мъже биха се радвали да бъдат обект на вашето желание. Всеки мъж би бил щастлив да чуе вашето съгласие за брак. Всъщност съветът вече обмисляше кой да бъде следващият ви съпруг. Бяха предложени няколко имена.

Прикривам една усмивка, когато чувам това. Други съветници освен него, кардинал Боуфорт и херцог Глостър почти не съществуват. Ако са били предложени имена, тогава нищо чудно да ги е предлагал той.

— Въпросът вече е уреден — заявявам. — Ние сме женени и споделили легло, не може да се направи нищо. Когото и да са ми избрали, твърде са закъснели с предложението. Омъжена съм за добър човек. Той беше много мил с мен след смъртта на милорд Джон.

— А виждам, че и вие сте била много мила към него — казва той с тих смях. — Изключително мила. Е, ще уведомя негова светлост краля, а вие можете да го помолите за прошка.

Кимвам. Ще ми бъде от полза, ако Уилям дьо ла Поул представи новината на краля. Кралят винаги е готов да се повлияе от мнението на последния, който е говорил с него, а тримата съветници се надпреварват кой да излезе последен през вратата.

— Мислите ли, че ще се ядоса много?

Кралят е петнайсетгодишно момче. Нелепо е да се боя от гнева му.

— Не. Но съм убеден, че съветниците му ще настояват да бъдете прогонена от двора, и ще ви наложат глоба.

Кимвам.

— Но вие бихте могли да ги убедите да проявят снизхождение.

— Ще ви наложат тежка глоба — предупреждава той. — В кралската хазна не достигат пари, а всички знаят, че разполагате със състоянието на Бедфорд. Да се омъжите без позволението на краля е сериозно нарушение. Ще кажат, че не заслужавате да задържите парите.

— Имам само вдовишкото си наследство — казвам. — По-голямата част от състоянието вече попадна в ръцете на краля, а той го раздаде на фаворитите си. — Не казвам: „И вие сте сред тях“, но и двамата знаем, че имам предвид точно това. — Братът на негова светлост, херцог Хъмфри, получи останалото, не задържах Пенсхърст.

— Имате вдовишко наследство, каквото се полага на херцогиня с кралска кръв, но избрахте да бъдете жена на обикновен дворянин. Струва ми се, ще откриете, че ще посегнат и на вдовишкото ви наследство. Може да установите, че трябва да живеете като съпруга на обикновен рицар. Само се надявам след няколко години все още да смятате, че сте сключила добра сделка.

— Надявам се да ми помогнете — казвам. — Разчитам на вас.

Той само въздъхва.

Оказва се прав. Искат от нас да платим хиляда паунда в злато, и нареждат на Ричард да се върне на поста си в Кале.

Ричард е ужасѐн:

— Боже мой! Цяло състояние! Никога няма да го съберем! Това е цената на цяла къща с поземлен имот, по-висока е от цялото състояние на баща ми. По-голяма от всяко наследство, на което мога да се надявам. По-голяма от всичко, което мога да спечеля. Искат да ни разорят. Принуждават ни да се разделим.

Кимвам.

— Наказват ни.

— Унищожават ни!

— Можем да намерим парите — казвам. — Прогонени сме от двора, но не ни е грижа, нали? Можем да заминем заедно за Кале?

Той поклаща глава:

— Няма да те отведа там. Няма да те изложа на опасност. Граф Съфолк ми предложи имот, където можеш да живееш. Той ти отне по-голямата част от богатството под формата на глоба, и е склонен да вземе останалото под формата на рента. Каза, че ще ни остави чифлика си в Графтън. Не е кой знае каква услуга, след като не можем да си позволим да му плащаме. Но той знае, че го искам. Близо е до дома ми, още от момче съм му хвърлил око.

— Ще продам накитите си — казвам. — И книгите, ако се налага. Имам земи, срещу които можем да вземем заем, вещи, които можем да продадем, за да съберем пари за наема. Това е цената на живота ни заедно.

— Принизих те до положението на съпруга на дребен дворянин с дългове на голям благородник — казва той гневно. — Би трябвало да ме мразиш. Аз те предадох.

— Колко ме обичаш? — питам ожесточено. Вземам ръцете му в своите и ги притискам към сърцето си. Усещам как дъхът му секва при докосването ми. Той спира и ме поглежда.

— Повече от живота, знаеш това.

— Ако трябва да го определиш с цена?

— Кралски откуп. Цяло състояние.

— Тогава приеми, съпруже мой, че сме сключили добра сделка, понеже нашият брак ни струваше само хиляда паунда.

Лицето му светва:

— Жакета, ти си моята радост. Ти струваш десетки хиляди.

— Тогава приготви багажа си, защото може да напуснем двора днес следобед — казвам.

— Днес следобед? Искаш да избягаме от изпадането в немилост?

— Искам довечера да бъдем в твоя дом.

Той се поколебава за миг, а после усмивката му разцъфва широко, когато осъзнава какво казвам.

— И там ще прекараме първата си нощ заедно като брачна двойка? Ще отидем в спалнята си като съпруг и съпруга? А утре открито ще слезем заедно на закуска? Ах, Жакета, това е началото на всичко. — Той свежда глава и целува ръцете ми. — Обичам те — повтаря. — И дай Боже винаги да смяташ, че си сключила добра сделка за нашите хиляда паунда.