Повелителка на реките

Графтън, Нортхамптъншър Зимата на 1441-1444 г.

Веднага щом успяваме да получим позволение да напуснем двора, Ричард и аз се връщаме у дома, в Графтън. Смъртта на вещицата, опозоряването на херцогинята и настървението за лов на вещици само подклаждат царящия в двора ужас. Боязънта от непознатото и страхът от тъмните часове заразяват цял Лондон. Всеки, който изучава звездите от години, чете книги или проучва качествата на металите, си намира причина да замине за провинцията, и Ричард смята, че ще е по-безопасно за нас, ако аз — с моя опасен произход — съм далече от двора.

В Графтън има много работа за вършене. След смъртта на баща си Ричард наследява земята и отговорностите на положението си като господар на селцето и пазител на мира. Аз също имам работа за вършене. Люлката отново е излъскана, а повоите — изпрани и проветрени.

— Мисля, че това ще бъде още един син — казвам на съпруга си.

— Нямам нищо против — казва той. — Стига бебето да е здраво и силно, и ти да се привдигнеш от родилното ложе така радостно, както лягаш в него.

— Ще се привдигна със син — казвам уверено. — И той ще бъде украшение за страната си и съкровище за рода си.

Той се усмихва и ме почуква с пръст по носа.

— Ти си странно малко създание. Какво имаш предвид?

— И ще го кръстим Антъни — продължавам.

— На светеца ли? — пита съпругът ми. — Защо на него?

— О, защото е ходел да проповядва край реката — казвам. — Харесва ми мисълта да почета името на светец, който проповядвал на рибите, които подавали главици от водата да го слушат, а русалките казвали: „Амин“.

На другата година след Антъни се ражда момиче, което кръщаваме Мери, а след нея — още едно момиче.

— Жакета — заявява съпругът ми. — Трябва да я наречем Жакета, най-хубавото име за най-красивата жена. — Надвесили сме се над малката дървена люлка, докато малката спи, с лице, обърнато на една страна, със съвършени мигли, спуснати върху розовата ѝ буза. Клепачите ѝ потрепват, тя сънува. Питам се какво сънува едно бебе? Знаят ли бебетата, че ще отидат именно при тези родители, които сме ние? Подготвени ли са за света, който създаваме? Ричард плъзва ръка около талията ми:

— Макар да я обичаме, ще трябва да я напуснем, само за малко.

— Хмм?

Заета съм изцяло с усещането от стискането на мъничкото ѝ юмруче.

— Трябва да я оставим, само за малко.

Сега вече той приковава вниманието ми: обръщам се в прегръдките му и го поглеждам.

— Как така?

— Трябва да заминем за Франция с голяма свита, за да доведем годеницата на краля.

— Решено ли е?

Женитбата на Хенри се очакваше отдавна. Сам първият ми съпруг, лорд Джон, подбираше френски принцеси за него, когато аз бях младоженка.

— Най-после?

— Пропусна всички клюки, докато се беше оттеглила за раждането, но да, най-после е решено. И тя е твоя сродница.

— Маргарет! — досещам се веднага. — Маргарет Анжуйска.

Той ме целува за награда.

— Много си умна, а тъй като сестра ти е омъжена за чичо ѝ, ние с теб трябва да заминем и да я доведем от Франция.

Веднага поглеждам към спящото си бебе.

— Знам, че не искаш да я оставиш — казва той нежно. — Но ние ще изпълним дълга си към Хенри, ще вземем годеницата му, ще я доведем у дома, а после ще се върнем тук. Призован съм от краля да му служа. Трябва да отида.

— Искаш от мен да оставя детска стая с шест невръстни деца — казвам. — Как мога да замина?

— Знам — казва той нежно. — Но ти също трябва да изпълниш своя дълг. Ти си английска херцогиня и моя жена, а главата на нашата династия иска от теб да доведеш годеницата му. Когато се оженят, този брак ще донесе мир на Англия и Франция — точно това, което негова светлост искаше до своята смърт. Трябва да заминем, любов моя. Знаеш това. Това е дело в служба на краля и в памет на него — твоят първи съпруг и мой господар: ще го направим и заради него.