Повелителка на реките

Замъкът Бореваор, близо до Арас, Франция Лятото-зимата на 1430 г.

Тя седи — този странен военен трофей — спретната като покорно дете, на малко столче в ъгъла на килията си. В краката ѝ са останките от вечерята в калаена чиния, положена върху сламата. Забелязвам, че чичо ми е изпратил хубави парчета месо, и дори бял хляб от собствената си трапеза; но тя не е яла много. Откривам, че се взирам в нея — от момчешките ѝ ботуши за езда до мъжката шапка, здраво нахлупена върху кафявата ѝ, късо подстригана коса, сякаш тя е някакво екзотично животно, изпратено за наше забавление, сякаш някой е изпратил малко лъвче чак от Етиопия, за да забавлява изтъкнатата фамилия Люксембург, за да го задържим в колекцията си. Една дама зад мен се прекръства и прошепва:

— Това вещица ли е?

Не знам. Как изобщо се разбира това?

— Това е нелепо — казва дръзко пралеля ми. — Кой е наредил да оковат във вериги горкото момиче? Отворете вратата веднага.

Разнася се смутен шепот на мъже, които се опитват да си прехвърлят отговорността, а после някой завърта големия ключ във вратата на килията и пралеля ми влиза с наперена походка вътре. Момичето — трябва да е на около седемнайсет-осемнайсет години, само няколко години по-голямо от мен — вдига очи изпод неравния си бретон, когато пралеля ми застава пред нея, а после бавно се изправя на крака, докосва почтително шапката си, и прави малък неумел поклон.

— Аз съм лейди Жана, госпожица дьо Люксембург — казва пралеля ми. — Това е замъкът на господаря Жан дьо Люксембург. — Тя посочва към леля ми. — Това е неговата съпруга, господарката на замъка, Жана дьо Бетюн, а това е моята правнучка Жакета.

Момичето поглежда спокойно всички ни и кимва на всеки. Когато поглежда мен, усещам едва доловим зов за внимание, като леко почукване, осезаем като лекото докосване с връхче на пръст по тила ми, полъх на магия. Питам се дали зад нея наистина стоят двама придружаващи я ангели, както твърди тя, и дали това, което усещам, е тяхното присъствие.

— Можеш ли да говориш, Дево? — пита пралеля ми, когато момичето не казва нищо.

— О, да, милейди — отвръща момичето с твърдия акцент на областта Шампан. Осъзнавам, че е вярно онова, което говорят за нея: тя е просто една селска девойка, макар че е водила армия и е коронясала един крал.

— Ще ми дадеш ли думата си да не избягаш, ако наредя да свалят от краката ти тези окови?

Момичето се поколебава, сякаш изобщо е в положение да избира:

— Не, не мога.

Пралеля ми се усмихва:

— Разбираш ли предложението за освобождаване срещу честната ти дума? Мога да те освободя, за да живееш с нас тук, в замъка на моя племенник; но трябва да ми обещаеш, че няма да избягаш.

Момичето обръща намръщено глава. Почти сякаш се ослушва за съвет, после поклаща глава.

— Зная това даване на честна дума. Това е, когато един рицар дава обещание на друг. Имат правила, сякаш са на турнир. Аз не съм такава. Моите думи са истински, не като поема на трубадур. И за мен това не е игра.

— Дево, честната дума не е игра! — прекъсва я леля Жана.

Момичето я поглежда:

— О, напротив, милейди. Благородниците не са сериозни по тези въпроси. Не са сериозни като мен. Те си играят на война и си измислят правила. Потеглят и опустошават фермите на добрите хора и се смеят, докато сламените покриви горят. Освен това аз не мога да давам обещания. Аз вече съм дала обет.

— На онзи, който вероломно нарича себе си крал на Франция?

— На Небесния Владетел.

Пралеля ми спира и се замисля за миг.

— Ще наредя да ти свалят веригите и да те пазят, за да не избягаш, а после можеш да дойдеш и да седиш с нас в покоите ми. Мисля, че това, което стори за страната си и за своя владетел, е много велико, Жана, макар и погрешно. И не желая да те виждам тук, под покрива си, като пленница във вериги.

— Ще кажете ли на племенника си да ме освободи?

Пралеля ми се поколебава.

— Не мога да му заповядвам; но ще направя всичко каквото мога, за да те изпратя обратно у дома. Във всеки случай, няма да му позволя да те предаде на англичаните.

При самата дума момичето потреперва и се прекръства, като удря силно с пръсти по главата и гърдите си по най-нелеп начин, както може да се кръсти някой селянин при споменаването на Дявола. Едва сподавям смеха си. Това привлича тъмния поглед на момичето към мен.

— Те са обикновени простосмъртни — обяснявам ѝ. — Англичаните не притежават други сили отвъд тези на простосмъртните. Не е нужно да се боиш толкова от тях. Не е нужно да се кръстиш, щом чуеш името им.

— Не се страхувам от тях. Не съм такава глупачка, та да се боя, че имат особени сили. Не е това. Но те знаят, че аз притежавам сили. Това ги превръща в такава опасност. Безумно се страхуват от мен. Боят се от мен толкова много, че ще ме унищожат в мига, когато попадна в ръцете им. Аз ги изпълвам със страх. Аз съм техният ужас нощем1.

— Докато съм жива, няма да те вземат — уверява я пралеля ми, и изведнъж, непогрешимо, Жана поглежда право към мен — суровият ѝ, тъмен поглед сякаш търси потвърждение, че аз също съм доловила куха нотка в това напълно искрено уверение.

Пралеля ми смята, че ако може да привлече Жана в нашата компания, да разговаря с нея, да охлади религиозния ѝ плам, а може би дори да я образова, тогава след време момичето ще се научи да носи рокля като млада жена, и девойката-воин, която смъкнаха със сила от белия кон в Компиен, ще се преобрази, сякаш по преобърнато религиозно чудо, от силно вино във вода, ще се превърне в млада жена, която може да намери място сред придворните дами, която ще откликва на заповеди, а не на звънтящите църковни камбани, и тогава, може би, ще бъде забравена от англичаните, които настояват да им предадем кръвожадната хермафродитна вещица. Ако можем да им предложим само една разкайваща се, покорна придворна дама, те може би ще бъдат удовлетворени и ще си продължат по пътя, за да се заемат с обичайните си жестокости.

Самата Жана е изтощена от неотдавнашните поражения и от тревожното съмнение, че кралят, когото е коронясала, не е достоен за свещения елей, от мисълта, че врагът, когото бе обърнала в бяг, се е завърнал, готов да ѝ отмъсти, и че мисията, вменена ѝ от Самия Бог, се изплъзва от ръцете ѝ. Всичко, което я е превръщало в Девата пред нейната обожаваща я войска, е станало несигурно. Пред спокойната доброта на пралеля ми тя отново се превръща в стеснително селско момиче; нищо особено.

Разбира се, всички придворни дами на пралеля ми искат да узнаят за приключението, завършило с това бавно, издебнало я поражение, и докато Жана прекарва дните си с нас, учейки се да бъде отново обикновено момиче, а не Девата, те събират смелост да я попитат.

— Как можеш да бъдеш толкова смела? — настоява една. — Как се научи да бъдеш толкова смела? В битка, искам да кажа.

Жана се усмихва на този въпрос. Ние сме четири, седнали на обраслия с трева бряг на крепостния ров, безделничещи като деца. Юлското слънце сипе жар, а пасбищата около замъка блещукат в маранята; дори пчелите са лениви, бръмчат, а после замлъкват, сякаш опиянени, върху цветята. Избрали сме да седнем в дълбоката сянка на най-високата кула; зад нас, в прозрачната и гладка като стъкло вода на крепостния ров, от време на време се чува бълбукане, когато някой шаран излиза на повърхността.

Жана се е изтегнала по корем като момче, едната ѝ ръка е потопена във водата, шапката е смъкната над очите ѝ. В кошницата до мен са наполовина ушитите ризи, които би трябвало да шием за бедните деца от близкия Камбре. Но придворните дами избягват всякаква работа, Жана не притежава необходимите умения, а аз държа в ръце скъпоценните карти за игра на пралеля си, прехвърлям ги и лениво гледам картинките.

— Знаех, че съм призована от Бог — каза Жана простичко. — И че Той ще ме закриля, затова не изпитвах страх. Нито дори по време на най-ужасните битки. Той ме предупреди, че ще бъда ранена, но че няма да почувствам болка, затова знаех, че мога да продължа да се бия. Дори предупредих войниците си, че в този ден ще ме ранят. Знаех, преди да влезем в битка. Просто знаех.

— Наистина ли чуваш гласове? — питам.

— А ти?

Въпросът е толкова стряскащ, че момичетата се извъртат рязко, за да се втренчат в мен, и аз откривам, че се изчервявам пред погледите им, сякаш заради нещо срамно.

— Не! Не!

— Тогава какво?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво чуваш? — пита тя, така сериозно, сякаш всеки чува нещо.

— Е, не точно гласове — казвам.

— Какво чуваш?

Хвърлям поглед зад гърба си, сякаш рибите могат да се покажат, за да подслушват.

— Когато предстои някой от семейството ми да умре, чувам звук — казвам аз. — Особен звук.

— Какъв звук? — пита едно от другите момичета, Елизабет. — Не знаех това. Аз бих ли могла да го чуя?

— Ти не си от моя род — казвам раздразнено. — Разбира се, че няма да го чуеш. Би трябвало да си потомка на… и, така или иначе, никога не трябва да говориш за това. Всъщност ти не би трябвало дори да слушаш. Не би трябвало да ви разказвам.

— Какъв звук? — повтаря Жана.

— Като пеене — казвам, и я виждам как кимва, сякаш тя също е чула пеене. — Казват, че това е гласът на Мелузина, първата жена от Люксембургската династия — прошепвам. — Говори се, че тя била водна богиня, която излязла от реката, за да се омъжи за първия херцог, но не могла да живее като простосмъртна жена. Тя се връща да оплаква загубата на децата си.

— А кога си я чувала?

— В нощта, когато невръстната ми сестричка умря. Чух нещо. И веднага разбрах, че е Мелузина.

— Но откъде знаеше, че е тя? — прошепва другата придворна дама, която се страхува да не я изключат от разговора.

Свивам рамене, а Жана се усмихва, разпознавайки истините, които не могат да бъдат обяснени.

— Просто знаех — казвам. — Сякаш разпознах гласа ѝ. Сякаш винаги го бях познавала.

— Това е вярно. Просто знаеш — кимва Жана. — Но откъде знаеш, че идва от Бог, а не от дявола?

Поколебавам се. Всякакви духовни въпроси би трябвало да бъдат представяни на моя изповедник, или поне на майка ми или пралеля ми. Но песента на Мелузина, и тръпката по гръбнака ми, и това, че понякога зървам невидимото — нещо наполовина изгубено, мернато зад някой ъгъл, по-светлосиво петно в сив полумрак, сън, който е твърде ясен, за да бъде забравен, бегла частица предчувствие, но никога нещо, което мога да опиша — тези неща са твърде неубедителни, за да бъдат изказани. Как мога да питам за тях, когато дори не мога да ги облека в думи? Как мога да понеса някой да ги назове неумело или, дори по-лошо, да се опита да ги обясни? Със същия успех мога да се опитам да задържа зеленикавата вода на рова около замъка в присвитите си в шепи ръце.

— Никога не съм питала — казвам. — Защото едва ли има някакво значение. Както когато влизаш в някоя стая и тя е тиха — но знаеш, просто долавяш, че там има някой. Не можеш да го чуеш или да го видиш, но просто знаеш. Нищо повече. Никога не мисля за това като за дарба, която идва от Бог или от дявола. То просто не е нищо особено.

— Моите гласове идват от Бог — казва убедено Жана. — Знам го. Ако не беше вярно, щях да съм напълно изгубена.

— Можеш ли тогава да предсказваш бъдещето? — пита ме детински Елизабет.

Пръстите ми се сключват върху картите.

— Не — казвам. — И тези карти не са за гадаене, а просто за игра. Това са карти за игра. Не предсказвам бъдещето. Пралеля ми не би ми позволила да го правя, дори да можех.

— О, предскажи моето!

— Това са просто карти за игра — настоявам. — Не съм гадателка.

— О, изтегли една карта за мен и ми кажи — казва Елизабет. — Също и за Жана. Какво ще стане с нея? Нали искаш да знаеш какво ще се случи с Жана?

— Това не значи нищо — казвам на Жана. — Донесох ги само за да можем да играем.

— Красиви са — казва тя. — В двора ме научиха да играя с карти като тези. Колко са ярки!

Подавам ѝ ги.

— Внимавай с тях, много са ценни — казвам ревниво, докато тя ги разпростира със загрубелите си ръце. — Госпожица дьо Люксембург, която наричаме просто „Мадмоазел“, ми ги показа, когато бях малка, и ми каза имената на изображенията. Позволява ми да ги вземам назаем, защото обичам да играя. Но ѝ обещах, че ще внимавам с тях.

Жана ми подава обратно тестето и макар че внимава, а ръцете ми са готови да ги поемат, една от плътните карти се търкулва между нас и пада с лицевата си страна надолу, на тревата.

— О! Съжалявам — възкликва Жана и бързо я вдига.

Усещам полъх, като хладно докосване надолу по гръбнака. Ливадата пред мен и кравите, които махат с опашки в сянката на дървото, ми се струват далечни, сякаш ние двете сме затворени под стъкло, като пеперуди в стъкленица, в друг свят.

— По-добре да я погледнеш сега — чувам се да казвам.

Жана поглежда ярко изрисуваната картинка, очите ѝ леко се разширяват, а после ми я показва.

— Какво означава това?

Това е изображение на мъж, облечен в синя ливрея, увиснал надолу с главата на единия си изпънат крак, докато другият е присвит непринудено, насочен към изправения крак и подпрян върху него, сякаш танцува, преобърнат във въздуха. Ръцете му са сключени зад гърба, сякаш ще се поклони; и двете виждаме как щастливо се вее синята му коса, докато той виси, надолу с главата, усмихнат.

— Le Pendu2 — прочита Елизабет. — Колко ужасяващо. Какво означава? О, нима означава… — тя млъква рязко.

— Това не означава, че ще бъдеш обесена — казвам бързо на Жана. — Така че не си го мисли. Това е просто карта за игра, не може да означава нищо подобно.

— Но какво означава? — настоява другото момиче, макар че Жана мълчи, сякаш това не е нейната карта, сякаш не нейното бъдеще отказвам да разгадая.

— Той виси на две млади дръвчета — казвам. Опитвам се да спечеля време, докато сериозните кафяви очи на Жана са вперени в мен. — Това означава пролет, обновление и живот — не смърт. И дърветата са две; мъжът виси точно по средата между тях. Той е самото ядро на възкресението.

Жана кимва.

— Дърветата са приведени към него, сякаш му се кланят, той е щастлив. И погледни: не е обесен за врата, за да го убият, а е завързан за крака — казвам. — Ако поиска, може да протегне ръка и да се развърже. Може да се освободи, ако иска.

— Но той не се освобождава — отбелязва момичето. — Той е като гимнастик, акробат. Какво означава това?

— Означава, че той се е озовал доброволно там, чака доброволно, позволил е да го окачат за единия крак, за да увисне във въздуха.

— Да бъде жива жертва? — изрича бавно Жана с думите на литургията.

— Той не е разпнат — посочвам бързо. Сякаш всяка дума, която изричам, води до нова форма на смърт. — Това не означава нищо.

— Не — казва тя. — Това са само карти за игра, и ние просто играем с тях. Тази карта, с Обесения, е красива. Той изглежда щастлив. Изглежда щастлив да виси надолу с главата през пролетта. Да те науча ли на една игра с броене, която играем в Шампан?

— Да — казвам. Протягам ръка, за да взема картата ѝ, и тя я поглежда за миг, преди да ми я върне.

— Наистина, това не означава нищо — казвам ѝ отново.

Тя ми се усмихва с ясната си, искрена усмивка.

— Зная достатъчно добре какво означава — казва тя.

— Ще играем ли? — Започвам да разбърквам картите и една се преобръща в ръката ми.

— Ето това е добра карта — отбелязва Жана. — La Roue de Fortune3.

Протягам картата, за да ѝ я покажа.

— Това е Колелото на Съдбата, което може да те изпрати много високо, или много да те принизи. Посланието му е да бъдеш безразличен към победата и поражението, тъй като и двете идват с едно завъртане на колелото.

— В нашите земи фермерите правят знак за колелото на съдбата — отбелязва Жана. — Изписват кръг във въздуха с показалец, когато се случва нещо много хубаво или много лошо. Когато някой наследи пари или изгуби хубава крава, прави това.

— Тя насочва пръст във въздуха и рисува кръг. — И казват нещо.

— Заклинание ли?

— Не истинско заклинание — тя се усмихва дяволито.

— Какво тогава?

Тя се изкикотва:

— Казват „merde“4.

Толкова съм потресена, че залитам назад и избухвам в смях.

— Какво? Какво? — пита по-младото момиче.

— Нищо, нищо — казвам. Жана още се кикоти. — Сънародниците на Жана казват с право, че всичко се превръща в прах, и че единственото, което човек може да направи по въпроса, е да се научи на безразличие.

Бъдещето на Жана е несигурно; тя се люшка като Обесения. Всичките ми близки — баща ми Пиер, граф дьо Сен-Пол, вуйчо ми, Луи дьо Люксембург, и любимият ми чичо, Жан дьо Люксембург, са в съюз с англичаните. Баща ми пише от дома ни в замъка Сен-Пол на брат си Жан, и като бъдещ глава на нашата фамилия му нарежда да предаде Жана на англичаните. Но пралеля ми, госпожица дьо Люксембург, настоява да задържим Жана на сигурно място, и чичо ми се колебае.

Англичаните настояват да получат неговата пленница, и тъй като англичаните владеят почти цяла Франция, а съюзникът им, херцогът на Бургундия, се разпорежда с по-голямата част от останалата Франция, това, което казват те, обикновено става. Обикновените английски войници паднали на колене на бойното поле, за да въздадат благодарност, и плакали от радост, когато Девата била заловена. Те не се съмнявали, че без нея френската армия, техният неприятел, ще рухне и ще се превърне в изплашената сбирщина, каквато беше, преди да се появи тя.

Херцог Бедфорд, регентът, който управлява английските земи във Франция — почти цялата северна част на страната — всекидневно изпраща писма на чичо ми, напомня му неговата лоялност към английското управление и продължителното им приятелство, и обещава пари. Обичам да наблюдавам английските пратеници, когато се появяват, облечени в прекрасните ливреи на дома на херцога с кралска кръв, възседнали красиви коне. Всички казват, че херцогът е велик човек, много обичан, най-видната личност във Франция, човек, когото не е добре да ядосаш; но засега чичо ми се подчинява на своята леля, на Мадмоазел, и не предава нашата затворничка.

Чичо ми очаква френският двор да предложи цена за нея — в края на краищата, те ѝ дължат самото си съществуване, но оттам пазят странно мълчание, дори след като той им пише и казва, че Девата е при него, и че е готова да се върне в двора на своя крал и да служи отново в неговата армия. С нея начело те биха могли да потеглят срещу англичаните и да победят. Нима не биха изпратили цяло състояние, за да си я получат обратно?

— Те не я искат — съобщава му пралеля ми. Седят на уединената си маса за вечеря; голямата вечеря за цялото домакинство вече се е състояла в залата, където двамата са седнали пред хората на чичо ми, опитали са блюдата и са ги разпратили из стаята като жест към специалните си фаворити. Сега са се настанили удобно край малка маса пред огъня в личните покои на пралеля ми, обслужвани от личните ѝ слуги. По време на сервирането аз трябва да стоя права заедно с още една придворна дама. Работата ми е да наглеждам слугите, да ги викам да се приближат напред, когато е нужно, да стоя със скромно сключени отпред ръце, и да не чувам нищо. Разбира се, слушам през цялото време.

— Жана превърна в мъж момчето-принц Шарл, той не беше нищо, преди тя да дойде при него и да му разкаже за видението си, а после тя превърна този мъж в крал. Научи го да предяви своите права над наследството си. Превърна онези, които се влачеха след него само заради положението му, в армия, и направи тази армия победоносна. Ако бяха следвали съветите ѝ, както тя следваше гласовете, които чуваше, щяха да прогонят англичаните от тези земи обратно на мъгливите им острови, и ние щяхме да се отървем от тях завинаги.

Чичо ми се усмихва:

— О, почитаема лельо! Тази война продължава вече близо век. Наистина ли мислите, че ще приключи, защото някакво момиче, дошло Бог знае откъде, чува гласове? Тя никога не би могла да прогони англичаните. Те никога не биха си отишли; никога няма да си отидат. Тези земи са техни по право, по силата на истинското наследствено право, а също и по силата на завоеванието. Достатъчно е само да имат смелостта и силата да ги задържат, а Джон, херцог Бедфорд, ще се погрижи за това. — Той хвърля поглед към чашата си за вино и аз щраквам с пръсти към слугата, който сервира, да му налее още червено вино. Пристъпвам напред да държа чашата, докато слугата налива, а после я поставям внимателно на масата. Използват изящни стъклени чаши; чичо ми е богат, а за пралеля ми винаги е осигурено само най-доброто. — Английският крал може да не е много повече от дете, но това е без значение за безопасността на неговото кралство, защото чичо му Бедфорд му е верен тук, а чичо му, херцог Глостър, му е верен в Англия. Бедфорд има и куража, и съюзниците, за да задържи английските владения тук, и предполагам, че те ще изтласкват дофина все по-далече и по-далече на юг. Ще го натикат в морето. Девата имаше своето време, и то беше забележително; но в крайна сметка англичаните ще спечелят войната и ще задържат земите, които са техни по право, а всички наши лордове, които са се клели да се изправят срещу тях, ще прегънат коляно и ще им служат.

— Не мисля така — казва пралеля ми непоколебимо. — Англичаните изпитват ужас пред нея. Казват, че е непобедима.

— Вече не — отбелязва чичо ми. — Защото — вижте! Тя е пленница, и вратите на килията не се разтварят с гръм и трясък. Сега те вече знаят, че е простосмъртна. Видяха я със стрела в бедрото пред стените на Париж, а собствената ѝ армия напусна бойното поле и я изостави. Самите французи показаха на англичаните, че тя може да бъде победена и изоставена.

— Но вие няма да я дадете на англичаните — заявява пралеля ми. — Това би означавало да се опозорим завинаги, в очите на Бог и на света.

Чичо ми се надвесва напред, за да заговори поверително.

— Приемате го толкова сериозно? Наистина мислите, че тя е нещо повече от измамница? Наистина ли мислите, че тя е нещо повече от селянка, която бръщолеви глупости? Знаете ли, че мога да намеря половин дузина такива като нея?

— Можете да намерите половин дузина, които твърдят, че са като нея — казва тя. — Но нито една като нея. Мисля, че тя е изключително момиче. Наистина мисля така, племеннико. Имам много силен усет за това.

Той се поколебава, сякаш нейното усещане за нещата, макар да е само жена, е нещо, което трябва да се вземе под внимание.

— Имала сте видение за успеха ѝ? Предсказание?

За миг тя се поколебава, после бързо поклаща глава:

— Нищо толкова ясно. Но въпреки това трябва да настоя да я защитим.

Той прави пауза, тъй като не иска да ѝ противоречи. Тя е госпожица дьо Люксембург, главата на нашата фамилия. Баща ми би трябвало да наследи титлата, когато тя умре; но тя притежава също и обширни земи, всичките — на нейно разположение: може да ги завещае на когото си избере. Чичо ми Жан е любимият ѝ племенник; храни надежди и не иска да я оскърби.

— Французите ще трябва да платят добра цена за нея — казва той. — Не възнамерявам да се лиша от парите, които струва. Тя заслужава да дадат за нея откуп, какъвто биха платили за крал. Те знаят това.

Пралеля ми кимва и казва:

— Ще пиша на дофина Шарл и той ще я откупи. Каквото и да казват съветниците му, той пак ще ме послуша, макар че фаворитите му непрекъснато му внушават различни мнения и той клони в посоките, накъдето го тласкат те. Но аз съм му кръстница. Това е въпрос на чест. Той дължи на Девата всичко, което е.

— Много добре. Но го направете веднага. Англичаните са много настоятелни и не искам да оскърбя херцог Бедфорд. Той е влиятелен човек, а също и справедлив. Той е най-добрият управник на Франция, на когото можем да се надяваме. Ако беше французин, щеше да се ползва с всеобща обич.

Пралеля ми се засмива:

— Да, но не е! Той е английският регент, и би трябвало да се върне на собствения си влажен остров при малкия си племенник, горкия крал, да постигнат каквото могат с малкото си кралство и да оставят нас да управляваме Франция.

— Нас? — казва въпросително чичо ми, сякаш за да я попита дали смята, че нашата фамилия, която вече владее половин дузина графства и се смята за родствена с императорите на Свещената Римска Империя, трябва да владее и Франция.

Пралеля ми се усмихва.

— Нас — казва тя със сладък глас.

На следващия ден отивам с Жана до малкия параклис в замъка и коленича до нея на стъпалата пред олтара. Тя се моли пламенно, свела глава в продължение на час, а после идва свещеникът, отслужва литургията и Жана приема Светото причастие. Чакам я в дъното на църквата. Сред хората, които познавам, Жана е единствената, която се причестява с нафора и причастно вино всеки ден, сякаш това е закуската ѝ. Собствената ми майка, която съблюдава ритуалите по-стриктно от повечето хора, приема причастие само веднъж месечно. Връщаме се заедно в покоите на пралеля ми, билките, с които е осеян подът, шумолят под стъпките ни. Жана ми се смее, когато се налага да навеждам глава, за да провра високата си конусовидна диадема под ниските врати.

— Много е красива — казва тя. — Но не бих искала да нося такова нещо.

Спирам и се завъртам пред нея в ярката слънчева светлина, която пада през тясното стреловидно прозорче. Цветовете на роклята ми са ярки: пола в тъмносиньо и фуста в по-ярко тюркоазено; полите се издуват под високия колан, който пристяга гръдния ми кош. Високата диадема стои като конус върху главата ми, а от върха ѝ пада бледосин воал, който се спуска по гърба ми, като едновременно прикрива и подчертава светлата ми коса. Разпервам ръце, за да покажа големите триъгълни ръкави, поръбени с най-прекрасната бродерия от златна нишка, и повдигам края на полите, за да покажа алените си пантофки с извърнати нагоре носове.

— Но с такава рокля не можеш да работиш, или да яздиш кон, или дори да тичаш — казва тя.

— Тя не е за езда, или за работа, или за тичане — отвръщам разумно. — Тя е за показ. Предназначението ѝ е да покаже на света, че съм млада, красива, и готова за женитба. Целта ѝ е да покаже колко заможен е баща ми — толкова, че ръкавите ми могат да са избродирани със златна нишка, а воалът на диадемата ми да е копринен. Показва, че съм от толкова благородно потекло, че мога да нося кадифе и коприна, а не вълна като бедно момиче.

— Не бих понесла да се излагам на показ в такива неща.

— Никой не би ти позволил — изтъквам грубо. — Ти трябва да се обличаш според положението си в живота: трябва да се подчиняваш на закона и да носиш кафяви и сиви дрехи. Наистина ли смяташе, че си достатъчно важна, за да носиш хермелин? Или си искаш обратно златната ризница? Говори се, че си била по-прекрасна от който и да било рицар, потеглящ на бой. Тогава си се обличала като благородник. Говори се, че най-много си обичала красивото си знаме, лъснатите доспехи и красивата позлатена ризница. Говори се, че си се провинила в греха на суетата.

Тя се изчервява.

— Трябваше да ме виждат — казва отбранително. — Че съм начело на армията ми.

— Но все пак — злато?

— Трябваше да отдам почит Богу.

— Е, във всеки случай няма да получиш такава диадема, ако облечеш женски дрехи — казвам. — Ще носиш нещо по-скромно, като придворните дами, няма да е толкова високо или толкова неудобно, само спретната шапчица, която да покрива косата ти. И ще можеш да обуваш ботуши под роклята си, пак ще можеш да се разхождаш. Няма ли да опиташ да носиш рокля, Жана? Тогава няма да могат да те обвинят, че носиш мъжки дрехи. Ако една жена се облича като мъж, това е доказателство за ерес. Защо не облечеш рокля, нали тогава не могат да кажат нищо против теб? Нещо простичко?

Тя поклаща глава.

— Дала съм обет — казва просто. — Обет пред Бога. Когато кралят ме призове, трябва да бъда готова отново да взема меча в ръка. Аз съм войник в очакване, не придворна дама. Ще се обличам като войник. И моят крал ще ме призове — всеки момент.

Хвърлям поглед зад гърба си. Един паж, който носи кана с гореща вода, е достатъчно близо, за да ни чуе. Изчаквам го да се поклони и да отмине.

— Шт — казвам тихо. — Дори не бива да го наричаш крал.

Тя се усмихва, сякаш не се бои от нищо.

— Отведох го на коронацията му. Стоях под собственото си знаме в Реймската катедрала, когато той бе помазан със свещения елей. Видях как го представиха пред неговия народ, увенчан с короната. Разбира се, че е крал на Франция: той е коронясан и миропомазан.

— Англичаните наказват с разцепване на езика всеки, който каже това — напомням ѝ. — Това е наказанието за първото оскърбление. Изречеш ли го втори път, жигосват челото ти, така че оставаш белязан до живот. Английският крал, Хенри VI, трябва да бъде наричан крал на Франция, онзи, когото наричаш френски крал, трябва да бъде наричан „дофин“, никога с друга титла освен дофин.

Тя се разсмива, искрено развеселена.

— Той дори не бива да бъде наричан французин — възкликва тя. — Вашият велик херцог Бедфорд казва, че трябва да носи името Арманяк5. Но великият херцог Бедфорд се тресеше от страх и тичаше из Руан да вербува войници, когато приближих до стените на Париж с френската армия — да, ще го кажа! — с френската армия, за да предявим правата си над собствения си град за нашия крал, един френски крал, и освен това почти успяхме да го завземем.

Затулвам ушите си с ръце:

— Няма да те чувам, и ти не би трябвало да говориш така. Ще ме набият с камшик, ако те слушам.

Тя веднага улавя ръцете ми: разкайва се.

— Ах, Жакета, няма да те вкарам в беда. Ето, няма вече да казвам нищо. Но трябва да разбереш, че съм правила далеч по-лоши неща от това да използвам думи срещу англичаните. Използвах срещу тях стрели и топовни гюлета, и стенобойни машини и оръдия! Англичаните едва ли ще се обезпокоят заради думите, които съм изрекла и панталоните, които нося. Аз им нанесох поражение и показах на всички, че нямат права над Франция. Поведох армия срещу тях и ги разгромявах, отново и отново.

— Надявам се никога да не се доберат до теб, и никога да не те разпитват. Било то за думи, за стрели, или за топове.

Тя леко пребледнява при тази мисъл.

— Дай Боже, и аз така се надявам. Милостиви Боже, и аз така се надявам.

— Пралеля ми ще пише на дофина — казвам с много нисък глас. — Говореха за това на вечеря снощи. Тя ще пише на дофина и ще го подкани да те откупи. А чичо ми ще те предаде на фр… на хората от Арманяк.

Жана свежда глава и устните ѝ се раздвижват в молитва.

— Моят крал ще ме повика — казва тя наивно. — Несъмнено ще ме повика да отида при него, и тогава ще можем да тръгнем отново на бой.

През август става още по-горещо, и пралеля ми си почива на един диван във вътрешната стая на покоите си всеки следобед: леките копринени завеси около леглото са напоени с лавандулова вода, а затворените капаци хвърлят полегати решетести сенки върху каменния под. Тя обича да ѝ чета, докато лежи със затворени очи, скръстила ръце върху високата талия на роклята, сякаш е изваяно изображение на самата себе си в някоя сенчеста гробница. Сваля голямата островърха диадема, която носи винаги, и оставя дългата си сивееща коса да се разстеле върху хладните бродирани възглавници. Дава ми книги от собствената си библиотека, които разказват за големи любовни истории, за трубадури и дами в непроходими гори, а после един следобед слага в ръката ми една книга и казва: „Прочети това днес.“

Книгата е преписана на ръка, на старинен френски, и аз се запъвам с думите. Трудна е за четене: илюстрациите в полетата са като бодливи храсти и цветя, провиращи се през буквите, а писарят, преписвал всяка дума, е имал натруфен почерк, който се затруднявам да разгадая. Но историята постепенно се разкрива. Това е разказ за рицар, който язди през тъмна гора и се е изгубил. Той чува шум от вода и тръгва по посока на звука. На една поляна, в лунната светлина, вижда бялото корито на водоскок и плискащите се в него водни струи, а във водата — прекрасна жена, с кожа, по-бледа от белия мрамор, и коса, по-тъмна от нощните небеса. Той се влюбва в нея начаса, а и тя в него. Отвежда я в замъка си и я прави своя съпруга. Тя има само едно условие: всеки месец той трябва да я оставя да се къпе сама.

— Знаеш ли тази история? — пита ме пралеля ми. — Баща ти разказвал ли ти е нещо за нея?

— Чувала съм нещо подобно — казвам предпазливо. Пралеля ми е пословично избухлива в отношенията си с баща ми и не знам дали да се осмеля да произнеса предположението си, че това е легендата за основаването на нашия род.

— Е, сега четеш истинската история — казва тя. Отново затваря очи. — Време е да узнаеш. Продължавай.

Двамата млади са по-щастливи от всяка друга млада двойка на света, и хора от цял свят идват да ги посетят. Имат деца: красиви момичета и странни, буйни момчета.

— Синове — прошепва на себе си пралеля ми. — Само да можеше една жена да има синове, когато пожелае, само да можеше те да бъдат такива, каквито тя желае.

Съпругата никога не изгубва красотата си, макар че годините отминават, а съпругът ѝ става все по-любопитен и по-любопитен. Един ден загадката на тайното ѝ къпане става непоносима за него, той промъква се до банята ѝ и надниква вътре.

Пралеля ми вдига ръка.

— Знаеш ли какво вижда? — пита ме тя.

Повдигам лице от книгата, сложила пръст под илюстрацията с мъжа, който наднича през пролуките в стените на банята. На преден план е жената в банята, с красива коса, чиито кичури се вият като змии по белите ѝ рамене. А във водата проблясва… голямата ѝ люспеста опашка.

— Тя риба ли е? — прошепвам.

— Тя е същество от друг свят — казва пралеля ми тихо. — Опитала се да живее като обикновена жена, но някои жени не могат да водят обикновен живот. Опитала се да върви по обичайните пътища; но някои жени не могат да стъпят на тази пътека. Това е мъжки свят, Жакета, а някои жени не могат да маршируват под ритъма на бойните барабани на един мъж. Разбираш ли?

Не разбирам, естествено. Твърде млада съм да разбера, че един мъж и една жена могат да се обичат толкова дълбоко, че сърцата им да бият като едно, и въпреки това, в същото време, да знаят, че са напълно и безнадеждно различни.

— Както и да е, можеш да продължиш да четеш. Не остава много.

Съпругът не може да понесе мисълта, че жена му е необикновено създание. Тя не може да му прости, задето я е шпионирал. Напуска го, като взема красивите си дъщери, и той заживява сам със синовете, с разбито сърце. Но при смъртта му — а оттогава и при смъртта на всеки от нашия род — съпругата му Мелузина, красивата жена, която била русалка, водна богиня, се връща при него и той я чува да плаче отвъд крепостните стени за децата, които е изгубила, за съпруга, когото все още обича, и за света, в който няма място за нея.

Затварям книгата и се възцарява такава продължителна тишина, та аз решавам, че пралеля ми е заспала.

— Някои жени от нашата фамилия притежават дарба да виждат в бъдещето — отбелязва пралеля ми тихо. — Някои от тях са наследили силите на Мелузина, сили от другия свят, където живее тя. Някои от нас са нейни дъщери, нейни наследници.

Почти не смея да дишам, толкова жадувам тя да продължи да ми говори.

— Жакета, мислиш ли, че може да си една от тези жени?

— Може и да съм — прошепвам. — Надявам се.

— Трябва да се вслушваш — казва тя меко. — Вслушвай се в тишината, бъди нащрек за нищото. И бъди предпазлива. Мелузина мени формата си като живак, може плавно да се превръща от едно нещо в друго. Може да я видиш навсякъде, тя е като водата. Но можеш да видиш само собственото си отражение по повърхността на някой поток, макар да напрягаш очи да я съзреш в зелените дълбини.

— Мой водач ли ще бъде тя?

— Трябва сама да си бъдеш водач, но може да я чуеш, когато ти говори. — Тя замълчава. — Донеси ми кутията за скъпоценности. — Сочи към големия сандък до краката на леглото. Повдигам скърцащия капак и вътре, до роклите, увити в напудрена коприна, има голяма дървена кутия. Изваждам я. Вътре има множество чекмеджета, пълни с накитите на пралеля ми, представляващи цяло състояние. — Погледни в най-малкото чекмедже — казва тя.

Намирам го. Вътре има черна кадифена кесийка. Развързвам украсените с пискюли връзки, отварям горната част, и в ръката ми пада тежка златна гривна, на която висят безброй малки амулети, всеки с различна форма. Виждам кораб, кон, звезда, лъжица, камшик, ястреб, шпора.

— Когато искаш да узнаеш нещо много, много важно, избери два или три от амулетите — амулети, които олицетворяват онова, което може да бъде, изборите пред теб. Завържи всеки от тях на връв и ги пусни в някоя река, в реката, която е най-близо до дома ти, реката, която чуваш през нощта, когато всичко е смълчано, освен гласа на водите. Остави го там, докато настъпи новолуние. После прережи всички връзки, освен една, и я измъкни, за да видиш бъдещето си. Реката ще ти даде отговора. Реката ще ти каже какво трябва да правиш.

Кимвам. Гривната е студена и тежка в ръката ми, всеки амулет е избор, всеки амулет е шанс, всеки амулет е бъдеща грешка.

— А когато искаш нещо, излез и го прошепни на реката — като молитва. Когато проклинаш някого: напиши проклятието върху парче хартия и пусни хартията в реката, пусни я да плава като малка хартиена лодка. Реката е твоя съюзница, твоя приятелка, твоя повелителка — разбираш ли?

Кимвам, въпреки че не разбирам.

— Когато проклинаш някого… — тя прави пауза и въздиша, сякаш е много уморена. — Внимавай с думите си, Жакета, особено когато проклинаш. Казвай само нещата, които наистина имаш предвид, внимавай да стовариш проклятието точно върху когото трябва. Защото бъди напълно сигурна, че когато пускаш на воля в света такива думи, те могат да излетят по-надалеч от целта си — подобно на стрела, едно проклятие може да полети отвъд целта ти и да навреди другиму. Мъдрата жена е пестелива с проклятията.

Потръпвам, въпреки че в стаята е горещо.

— Ще те науча на още неща — обещава ми тя. — Това е твоето наследство, тъй като ти си най-голямото момиче.

— Момчетата не знаят ли? Брат ми Луи?

Очите ѝ се отварят наполовина, тя ми отправя ленив поглед и ми се усмихва.

— Мъжете владеят света, който познават — казва тя. — Мъжете завладяват всичко, което познават. Обявяват за свое всичко, което научават. Те са като алхимиците, които търсят законите, управляващи света, а после пожелават да ги владеят и да ги пазят в тайна. Присвояват си ревниво всичко, което откриват, оформят познанието по свой собствен себичен образ. Какво остава за нас, жените, освен селенията на непознатото?

— Но нима жените не могат да заемат важно място в света? Самата ти заемаш такова място, пралельо, а Йоланда Арагонска е наречена Кралицата на Четирите Кралства. Няма ли аз да владея големи земи като нея?

— Възможно е. Но те предупреждавам, че жена, която се стреми към голяма власт и богатство, трябва да плати висока цена. Може би ще бъдеш велика жена като Мелузина или Йоланда, или като мен; но ще бъдеш като всички жени: несигурна в света на мъжете. Ще направиш всичко по силите си — може би ще се сдобиеш с известна власт, ако сключиш добър брак или получиш добро наследство — но винаги ще откриваш колко корав е пътят под краката ти. В другия свят — е, кой знае нещо за другия свят? Може би там ще те чуят, а може би ти ще ги чуеш.

— Какво ще чуя?

Тя се усмихва:

— Знаеш. Вече го чуваш.

— Гласове? — питам, мислейки си за Жана.

— Може би.

Летните горещини започват бавно да губят силата си и през септември става по-хладно. Листата на дърветата в голямата гора около езерото започват да сменят цвета си — от унило зелено към повехнало жълто, а лястовиците кръжат около куличките на замъка всяка вечер, сякаш за да се сбогуват за още една година. Гонят се в кръг, в главозамайваща редица, като воал, който се развява вихрено в танц. Безкрайните редици лози натежават от плод и всеки ден селянките излизат, запретнали ръкави над лактите на яките си ръце, берат ли, берат плодовете, слагат ги в големи ракитови кошници, които мъжете мятат на каруци и откарват до пресата. В селото се носи тежкият мирис на плодове и ферментиращо вино, роклите на жените са изцапани със синьо, а краката им са пурпурни, и всички казват, че тази година ще бъде добра, богата и изобилна. Когато с придворните дами яздим през селото, хората ни викат да опитаме новото вино. То е леко, пенливо и резливо, и те се смеят на сбърчените ни лица.

Пралеля ми не седи с изправен гръб в стола си, наблюдавайки жените, а отвъд тях — замъка и земите на чичо ми, както правеше в началото на лятото. Когато слънцето изгубва топлината си, тя сякаш също става бледа и студена. Лежи от средата на сутринта до ранна вечер, когато се надига от леглото си само за да отиде в голямата зала до чичо ми и да кимне с глава в отговор на шумните поздрави, когато мъжете вдигат поглед към господаря и господарката си и удрят по дървените маси с кинжалите си.

Жана се моли за нея, поименно, при всекидневните си посещения в църквата, но аз, подобно на дете, просто приемам новия ритъм в деня на пралеля си и седя с нея, за да ѝ чета следобед, и чакам да ми разказва за молитвите, понесли се като книжни лодки по водите на реки, вливащи се в морето, още преди да се родя. Тя ми нарежда да разстеля картите от нейното тесте и ме научава на името и значенията на всяка.

— А сега ги разчети пред мен — казва тя един ден и почуква с тънкия си пръст по една карта. — Каква е тази?

Обръщам я, за да я види. Пред погледите ни застава тъмната, закачулена фигура на Смъртта, с лице, скрито в сянката на качулката, с коса, вдигната над изгърбеното рамо.

— Е, добре — казва тя. — Значи най-сетне си тук, приятелко? Жакета, по-добре помоли чичо си да дойде да ме види.

Въвеждам го в стаята ѝ и той коленичи до леглото ѝ. Тя полага длан върху главата му, сякаш за благословия. После леко го отблъсва.

— Не мога да понасям това време — казва тя сърдито на чичо ми, сякаш той е виновен, че дните захладняват. — Как можеш да живееш тук? Студено е като в Англия, а зимите продължават цяла вечност. Ще замина на юг, ще отида в Прованс.

— Сигурна ли сте? — пита той. — Мислех, че се чувствате уморена. Не е ли по-добре да си почивате тук?

Тя щраква раздразнено с пръсти.

— Твърде студено ми е — казва властно. — Можеш да изпратиш с мен стражи, за да ме съпровождат, освен това ще наредя да подплатят носилката ми с кожи. Ще се върна през пролетта.

— Нима не бихте се чувствали по-удобно тук? — предполага той.

— Иска ми се да видя Рона още веднъж — казва тя. — Освен това ме чакат недовършени дела.

Никой не може да ѝ противоречи, каквото и да става — тя е Мадмоазел — и след броени дни великолепната ѝ носилка е вече пред вратата, с кожи, струпани върху леглото, с месингова грейка за ръце, пълна с горещи въглени, в долната част на носилката вече са натъпкани загрети в пещта тухли, за да ѝ държат топло, а слугите са се подредили да се сбогуват.

Тя подава ръка на Жана, а след това целува леля ми Жана и мен. Чичо ми ѝ помага да се качи в носилката и тя стисва здраво ръката му с тънките си пръсти.

— Пази Девата — казва. — Пази я от англичаните, заповядвам ти.

Той свежда глава.

— Върнете се скоро при нас.

Съпругата му, чийто живот е по-лек, когато знатната дама отсъства, пристъпва напред, за да ѝ подпъхне завивките и да целуне бледите ѝ, хладни бузи. Но аз съм тази, която госпожица дьо Люксембург повиква да пристъпи към нея, като присвива кльощавия си пръст.

— Бог да те благослови, Жакета — казва ми тя. — Ще запомниш всичко, на което съм те учила. И ще стигнеш далече. — Усмихва ми се. — По-далече, отколкото можеш да си представиш.

— Но нали ще ви видя през пролетта?

— Ще ти изпратя книгите си — казва тя. — И моята гривна.

— И ще дойдете да гостувате на майка ми и баща ми в Сен-Пол през пролетта?

Усмивката ѝ ми казва, че няма да я видя отново.

— Бог да те благослови — повтаря тя и затваря завесите на носилката си, за да се предпази от студения утринен въздух, когато кавалкадата потегля през портата.

През ноември нещо ме разбужда в най-тъмните часове на нощта, аз сядам в малкото легло, което деля с прислужницата Елизабет, и се заслушвам. Сякаш някой ме вика по име със сладък глас: много висок и много тънък. После съм сигурна, че чувам някой да пее. Странно — звукът идва някъде отвън, пред нашия прозорец, макар че сме високо в малката кула на замъка. Намятам пелерината си върху нощницата, отивам до прозореца и поглеждам навън през пролуката в дървените капаци. Не се виждат светлини, полята и горите около замъка са непроницаемо черни като сплъстена вълна, няма нищо освен този ясен жаловит звук. Това не е славей, но звукът е висок и чист като песен на славей. Не е бухал, твърде мелодичен и продължителен е — напомня на гласовете на момчетата-църковни хористи. Връщам се при леглото и разтърсвам Елизабет, за да се събуди.

— Чуваш ли това?

Тя дори не се събужда истински.

— Не чувам нищо — казва в полусън. — Престани, Жакета. Спя.

Каменният под е леден под босите ми крака. Скачам обратно в леглото и вмъквам студените си стъпала в топлото пространство близо до Елизабет. Тя издава леко сърдито сумтене и се претъркулва надалече от мен, а после — макар да си мисля, че ще лежа на топло и ще се вслушвам в гласовете — заспивам.

Шест дни по-късно ми съобщават, че пралеля ми, Жана дьо Люксембург, е починала в съня си, в най-тъмния час на нощта, в Авиньон, до голямата река Рона. Тогава разбирам чий глас съм чула да пее край куличките.

Веднага щом английският херцог Бедфорд научава, че Жана е изгубила най-високопоставената си закрилница, той изпраща съдията Пиер Кошон, следван от отряд войници, да преговаря за откупването ѝ. Тя е призована да се изправи пред църковен съд по обвинения в ерес. Огромни суми преминават от едни ръце в други: двайсет хиляди ливри за войника, свалил я от коня, десет хиляди франка, които трябва да се изплатят на чичо ми с благопожеланията на краля на Англия. Чичо ми не се вслушва в съпругата си, която умолява да оставим Жана при нас. Аз съм твърде маловажна, за да имам право на глас, и затова трябва да гледам мълчаливо как чичо ми сключва споразумение Жана да бъде предадена на Църквата за разпит.

— Не я предавам на англичаните — казва той на жена си. — Постъпвам така, както ме помоли Мадмоазел, нищо не съм забравил, не я предадох на англичаните. Само я предадох на Църквата. Това ѝ позволява да изчисти името си от всички обвинения срещу нея. Ще бъде съдена от Божии служители, ако е невинна, те ще го потвърдят, и тя ще бъде освободена.

Тя го поглежда потресено, сякаш той е самата смърт, а аз се питам дали той вярва в тези глупости или си мисли, че ние, бидейки жени, сме толкова глупави да смятаме, че една църква, зависима от англичаните, с епископи, назначени от англичаните, ще каже на онези, които я управляват и ѝ плащат, че момичето, вдигнало на крак срещу тях цяла Франция, е просто обикновена девойка, може би малко буйна, може би малко непокорна, и че трябва да я осъдят да каже три пъти „Аве Мария“ и да я изпратят обратно в родното ѝ село, при майка ѝ, баща ѝ и кравите.

— Милорд, кой ще каже на Жана? — е единственият въпрос, който се осмелявам да задам.

— О, тя вече знае — казва той през рамо, докато излиза от залата, за да се сбогува с Пиер Кошон на голямата порта. — Изпратих един паж да ѝ каже да се приготви. Трябва да тръгне с тях още сега.

Щом чувам тези думи, ме изпълва внезапен ужас, вихър от предчувствия, и започвам да тичам: тичам, сякаш за да спася собствения си живот. Но не отивам в женските покои, където пажът сигурно е намерил Жана, за да ѝ каже, че ще я предадат на англичаните. Не затичвам към старата ѝ килия с мисълта, че е отишла там да вземе малката си торба с вещи: дървената си лъжица, острия кинжал, молитвеника, който пралеля ми ѝ даде. Вместо това хуквам нагоре по витата стълба към първия етаж над голямата зала, а след това се втурвам през галерията, минавам през мъничкия вход, където диадемата ми се закача в свода, дърпайки иглите в косата ми, а после изтрополявам нагоре по кръглото каменно стълбище: стъпките ми отекват по стъпалата, дъхът ми излиза все по-накъсан и по-накъсан, повдигам полите си, за да мога да изскоча върху плоския покрив на самия връх на кулата и да видя как Жана, застанала като готова за полет птица, едва пази равновесие върху стената на куличката. Когато чува как вратата се отваря с трясък, тя поглежда през рамо към мен, чува ме как изпищявам: „Жана! Не!“ и пристъпва в празнотата отдолу.

Най-лошото от всичко, безспорно най-лошото, е че тя не скача в нищото, като изплашена сърна. Ужасявах се, че ще скочи, но тя прави нещо далеч по-лошо от това. Гмурва се. Устремява се с главата напред през бойницата, и когато се хвърлям към ръба, виждам, че се спуска като танцьорка, като акробат, с ръце, сключени зад гърба, единият ѝ крак е изпънат като на танцьорка, другият — прегънат, палецът — насочен към коляното ѝ, и виждам, че, за този спиращ дъха миг, докато пада, тя е в позата на Le Pendu, Обесения, и отива стремглаво към смъртта си, с неговата спокойна усмивка върху умиротвореното си лице.

Глухият звук от тупването, когато тя пада на земята в подножието на кулата, е ужасен. Отеква в ушите ми, сякаш собствената ми глава се е ударила в калта. Иска ми се да изтичам долу да вдигна нейното тяло — на Жана, Девата, смачкано като торба със стари дрехи, но не мога да помръдна. Коленете ми са се подкосили, вкопчила съм се в каменните бойници, те са студени като ожулените ми ръце. Не плача за нея, макар че дъхът ми още излиза като задавени ридания; вцепенена съм от ужас, повалена съм от ужас. Жана беше млада жена, която се опита да върви по свой собствен път в света на мъжете, точно както ми каза пралеля ми. И той я доведе до тази студена кула, този лебедов полет, тази смърт.

Вдигат я безжизнена и в продължение на четири дни тя не помръдва, не се раздвижва, дори съвсем леко, но после излиза от вцепенението си и се надига бавно от леглото, като опипва цялото си тяло, сякаш за да се увери, че е цяла. Удивително, но при падането не си е счупила никакви кости — не си е пукнала черепа, не си е счупила дори един пръст. Сякаш нейните ангели са я поели, когато се е оставила на техния елемент — въздуха. Разбира се, това няма да ѝ бъде от полза: незабавно заявяват, че само дяволът би могъл да спаси момиче, хвърлило се стремглаво от такава висока кула. Ако беше загинала, щяха да кажат, че Бог е въздал справедливост. Чичо ми, човек със здрав и скептичен разум, казва, че земята е така подгизнала след седмиците дъжд през зимата, при това плискана от водата в крепостния ров, че Жана е била по-застрашена да се удави, отколкото да си счупи нещо; но сега той е твърдо решен тя да си тръгне веднага. Не желае да поеме отговорността за присъствието на Девата в неговия дом сега, когато Мадмоазел вече я няма, за да се грижи за безопасността на всички. Изпраща я първо в къщата си в Арас, Кьор льо Конт, а после, когато тя е прехвърлена в намиращия се във владение на англичаните Руан, за да бъде съдена, заминаваме и ние.

Длъжни сме да присъстваме. Такъв именит благородник като чичо ми трябва да бъде там, за да се погрижи да бъде въздадено правосъдие, а семейството му трябва да стои зад него. Леля ми Жана ме води да видя сама как ще свърши святата водачка на дофина — лъжепророчицата на мнимия крал. Половин Франция се събира в Руан да види края на Девата, а ние трябва да бъдем най-първи сред всички.

За момиче, представяно като обикновена полудяла селянка, те са взели твърде много предпазни мерки. Тя е настанена в замъка Буврьой; държат я окована, в килия с двойно заключваща се врата и закован с дъски прозорец. Всички се ужасяват, че тя ще избяга като мишка под вратата, или ще излети като птица през пролука в прозореца. Искат от нея да обещае, че няма да се опита да избяга, и, когато отказва, я приковават с вериги към леглото.

— Това няма да ѝ хареса — казва тъжно леля ми Жана.

— Не.

Чакат херцог Бедфорд, и в най-последните дни на декември той влиза в града със стражи, облечени в цветовете на розите — яркочервеното и бялото на Англия. Той изглежда величествено на кон, носи доспехи, излъскани толкова ярко, че бихте ги сметнали за сребърни, а под огромния шлем лицето му е сериозно и строго, големият му клюнест нос го прави да прилича на хищна птица: на орел. Той беше брат на великия английски крал Хенри V, и сега брани земите, които брат му завоюва във Франция по време на голямата битка при Азенкур. Сега младият син на мъртвия крал е новият победител на Франция, а това е неговият предан докрай чичо: човек, който рядко сваля доспехите си или слиза от седлото, и никога не е напълно спокоен.

Всички сме се подредили пред голямата порта на Буврьой, когато той пристига, и тъмният му поглед обхваща всички ни, местейки се от един към друг, сякаш за да подуши предателство. Двете с леля ми правим нисък реверанс, а вуйчо ми Жан докосва почтително шапката си и се покланя. Нашият род е в съюз с англичаните от години; другият ми чичо, Луи Люксембургски, е канцлер на херцога и твърди, че той е най-великият човек, управлявал някога Франция.

Херцогът се смъква тежко от коня и стои сам, като канара, докато мъжете се подреждат да го поздравят, свеждайки глави над ръката му, а някои почти падат на колене. Някакъв мъж излиза напред и, когато Бедфорд го поздравява с надменно кимване на глава, погледът му се плъзва над главата на васала му и ме вижда. Взирам се в него, разбира се — той е най-интересното зрелище в този студен зимен ден — но сега той отвръща на погледа ми, и в очите му проблясва нещо, което виждам, но не мога да разпозная. Това е нещо като внезапен глад, сякаш постещ човек вижда пиршество. Отстъпвам назад. Не съм нито изплашена, нито се правя на кокетка, но съм само на четиринайсет години, а в силата и енергията на този човек има нещо, което не бих искала да се насочи към мен. Плъзвам се леко назад, така че да бъда зад леля си, и наблюдавам останалите приветствия, прикрита от диадемата и воала ѝ.

Появява се пищна носилка, с плътни завеси, пристегнати със златни шнурове, за да отблъскват студа. Помагат на съпругата на Бедфорд, херцогиня Ан, да излезе оттам. Нашите слуги я посрещат с кратки възторжени възгласи: тя е от Бургундската династия — наши сеньори и роднини, и всички ѝ се покланяме леко. Херцогинята е грозновата като всичките си роднини, бедните създания, но усмивката ѝ е весела и любезна, тя поздравява топло съпруга си, а после стои, удобно пъхнала ръка в сгъвката на лакътя му, и се оглежда наоколо с весело лице. Махва с ръка на леля ми и сочи към замъка, за да покаже, че по-късно трябва да дойдем при нея. „Ще отидем на вечеря“, прошепва ми леля ми. „Никой на света не се храни по-добре от херцозите на Бургундия.“

Бедфорд сваля шлема си и се покланя на тълпата, не на някого конкретно, и вдига ръка в рицарска ръкавица към хората, които са се надвесили от прозорците на горните етажи и се крепят несигурно по градинските стени, за да видят великия човек. После се обръща и въвежда жена си вътре, и всички изпитваме усещането, че сме видели актьорите и началната сцена от представление на странстващи актьори. Но независимо дали онова, заради което в Руан са надошли толкова много от най-изтъкнатите хора във Франция, е поетична драма или празненство, погребални ритуали или насъскване на диво животно, то всеки момент ще започне.