Повелителка на реките

Дворецът Уестминстър, Лондон Лятото на 1433 г.

Оставам разочарована от младия крал. Нямам опит с крале, тъй като родината ми Люксембург не е кралство, баща ми е граф, наши сюзерени са херцозите на Бургундия (макар те да са по-богати и по-могъщи от който и да било във Франция), а последният френски крал, за когото се говореше, че страда от трагична лудост, умря, когато бях малка, преди да мога да го видя. Затова възлагам големи надежди на английското момче-крал. Надявам се да видя младеж, който е миниатюрно копие на героичния си баща. Нали в крайна сметка моят съпруг е посветил живота си да осигури на този крал безопасност в земите му във Франция. И двамата сме се заклели да му служим. Очаквам да видя изключителна личност: нещо средно между момче и бог.

Нищо подобно. За първи път го виждам при влизането ни в Лондон, когато минаваме през портите на града, съпровождани от многогласни хорови песнопения и ликуването на гражданите. За лондончани съпругът ми е като стар приятел, а аз съм новост, която приемат с възхита. Мъжете реват одобрително при вида на младостта и външността ми, а жените ми пращат въздушни целувки. Лондонските търговци разчитат на търговията с английските владения във Франция, а всички знаят, че именно съпругът ми управлява и пази земите, които са владение на Англия. Търговците и техните съпруги и слуги се изсипват навън да ни поздравят, провесили знамена с нашите гербове от еркерните прозорци на къщите си. Кметът на Лондон е подготвил поеми и живи картини, представящи моменти от историята, за да ни поздрави; в една жива картина красива русалка ни обещава добро здраве, плодовитост и вечно течащите води на щастието. Негова светлост херцогът ме хваща за ръката, кланя се на тълпата и изглежда горд с мен, докато всички викат името ми и ме обсипват с благословии.

— Лондончани обичат хубавите момичета — казва ми той. — Мога да имам вечно благосклонността им, стига ти да успееш да съхраниш външността си.

Слугите на краля ни посрещат пред портата на двореца в Уестминстър, и ни повеждат през лабиринт от дворове и градини, през едни стаи към други вътрешни стаи, по галерии и вътрешни дворове, докато най-сетне стигаме до личните покои на краля. Разтварят две двойни врати, други две зад тях, после следва стая, пълна с хора в прекрасни дрехи, а накрая, като миниатюрно човече-играчка, което изскача от поредица кутии, виждаме и младия крал, който се надига от трона и излиза напред да поздрави чичо си.

Той е дребен и слаб — това е първото ми впечатление — и е блед, блед като човек, отдаден на науките, макар да знам, че го карат да спортува, да язди всеки ден, и дори да се дуелира, с предпазител върху шпагата на противника му. Питам се дали е болен, защото в прозрачността на кожата му и в бавната походка, с която върви към нас, има нещо, което ме кара да почувствам умората му, и изведнъж, за свой ужас виждам, че на тази светлина, за миг, той ми прилича на създание, направено от стъкло, толкова слаб и полупрозрачен, че изглежда, сякаш може да се счупи, ако падне върху каменен под.

Ахвам леко и съпругът ми свежда бързо поглед към мен, вниманието му се отклонява за миг, но после се обръща към своя племенник краля и с едно движение му се покланя и го прегръща. „О! Внимавайте!“, прошепвам, сякаш може да го смачка, а после Удвил пристъпва бързо през стаята и слага дясната ми длан върху ръката си, сякаш ще ме води напред да бъда представена.

— Какво има? — пита настойчиво с нисък шепот. — Зле ли ви е, милейди?

Съпругът ми е положил и двете си ръце върху раменете на момчето, вглежда се в бледото лице, в светлосивите очи. Почти усещам тежестта на хватката му, чувствам, че е твърде силна.

— Толкова е крехък — прошепвам, после намирам истинската дума. — Чуплив е, като принц от лед, от стъкло.

— Не сега! — нарежда Удвил и ме ощипва силно по ръката. Толкова съм изненадана от тона му и от внезапната остра болка, че трепвам и го поглеждам, и се опомням, когато съзнавам, че мъжете и жените от двора са навсякъде около нас, втренчили погледи в мен, в негова светлост и краля, и че Удвил ме води с отсечени крачки напред, за да направя реверанс, толкова решително и рязко, та ми става ясно, че не трябва да изричам нито дума повече.

Снишавам се в дълбок реверанс и кралят ме повдига, докосвайки леко ръцете ми. Държи се почтително, тъй като съм негова леля, при все че съм само на седемнайсет години спрямо неговите дванайсет: и двамата сме млади, невинни същества в този двор на възрастни с груби лица. Той ме поздравява с „добре дошла“ в Англия с тънък слаб глас, който още не се е превърнал в глас на мъж. Целува ме по дясната и по лявата буза; докосването на устните му е студено, като трошливия лед, който си представих най-напред, когато го видях, а ръцете му, които държат моите, са слаби, почти мога да почувствам костите на пръстите му, подобни на малки ледени висулки.

Той ни подканва да се отправим към масите за вечеря, обръща се и ме въвежда в залата, начело на целия двор. Красиво облечена жена неохотно отстъпва назад с тежка походка, за да ми направи път. Поглеждам младия крал.

— Другата ми леля, Елинор, херцогиня на Глостър — казва той пискливо, с дискантовия си глас на малко момче. — Съпруга на многообичания ми чичо, Хъмфри, херцог Глостър.

Правя ѝ реверанс, и тя — на мен, а зад нея виждам красивото лице на брата на моя съпруг, херцог Глостър. Той и съпругът ми се прегръщат, всеки положил ръце на раменете на другия, прегръдката им е силна, но когато съпругът ми се обръща към снаха си Елинор, виждам, че я гледа строго.

— Надявам се, че всички ще живеем весело заедно — изрича кралят с колебливия си писклив глас. — Мисля, че една фамилия трябва да бъде единна. Една кралска фамилия трябва винаги да бъде единна, не смятате ли? Би трябвало всички да се обичаме помежду си и да живеем в хармония.

— Разбира се — казвам, макар че сега виждам върху красивото разглезено лице на херцогинята на Глостър такава злоба и завист, каквито не съм виждала у друга жена. Тя носи висока като кула диадема, която ѝ придава вид на великанка, най-високата жена в двора. Облечена е в тъмносиня рокля, гарнирана с хермелин: тази животинска кожа е символ на високо положение в света, на кралска власт. На шията ѝ има сини сапфири, а очите ѝ са по-сини от тях. Усмихва ми се и белите ѝ зъби се оголват, но в изражението ѝ няма топлота.

Кралят настанява мен от дясната си страна, а негова светлост херцога — от лявата. До мен е херцог Глостър, братът на моя съпруг, а жена му от е другата страна на съпруга ми. Седим с лице към хората в голямата трапезария, сякаш сме образи от гоблен, предназначени за тяхно развлечение: ярко блеснали с цветовете на роклите и наметките си, искрящи от скъпоценности. Зяпат ни, сякаш сме жива картина, от която се очаква да научат нещо. Гледаме отвисоко към тях, както сигурно боговете гледат смъртните, и докато блюдата обикалят стаята, изпращаме най-хубавите ястия на фаворитите си, сякаш за да им напомним, че се хранят по наше благоволение.

След вечерята има танци, и херцог Глостър побързва да ме изведе да танцуваме. Изпълняваме своята част от танца, а после стоим един до друг, докато останалите двойки изтанцуват същите стъпки.

— Толкова сте очарователна! — възкликва херцогът. — Казаха ми, че Джон се е оженил за жена, която веднага отмъква сърцата на мъжете, но не повярвах. Как така съм служил на страната си толкова дълго във Франция, а въпреки това никога не съм ви виждал?

Усмихвам се и не казвам нищо. Истинският отговор би гласял, че докато съпругът ми постоянно воюваше, за да опази английските владения във Франция, този недостоен негов брат избяга с графинята на Ено, Жаклин, и поведе друга война в защита на собствените си интереси, опитвайки да спечели нейните земи за себе си. Прахоса състоянието си и можеше да изгуби там и живота си, ако капризът не бе насочил интереса му към една от придворните дами на графинята, тази Елинор, а после той избяга с нея. Накратко, това е човек, воден от желанията си, а не от своя дълг. Човек, толкова различен от съпруга ми, та ми е трудно да повярвам, че и двамата са синове на крал Хенри IV Английски.

— Ако ви бях видял, никога нямаше да се прибера в Англия — прошепва той, когато при една фигура в танца отново се събираме.

Не знам как да отговоря на това, и не ми харесва как той ме гледа.

— Ако ви бях видял, никога не бих се отделил от вас — казва той.

Поглеждам през рамо към съпруга си, но той говори с краля и не гледа към мен.

— А вие щяхте ли да ми се усмихнете? — пита ме деверът ми. — Бихте ли ми се усмихнали сега? Или дори сега се страхувате да ми откраднете сърцето?

Не се усмихвам: придавам си много сериозно изражение и се удивявам, че дръзва да говори на мен, на собствената си снаха, така уверено, сякаш смята, че няма да съм способна да му устоя. Има нещо едновременно отблъскващо и опияняващо в начина, по който ме улавя за талията, което е част от движението на танца, и ме притиска плътно към себе си: топлата му ръка е на гърба ми, бедрото му ме докосва леко — което не е част от танца.

— А брат ми удовлетворява ли ви като съпруг? — прошепва той; топлият му дъх лъхва голата ми шия. Леко се отдръпвам, но той затяга хватката си и ме прегръща плътно. — Докосва ли ви така, както едно младо момиче обича да бъде докосвано — нежно, но пламенно? — Засмива се. — Прав ли съм, Жакета? Така ли обичате да бъдете докосвана? Нежно, но пламенно?

Отдръпвам се от него, и във внезапно извилата се вихрушка от цветове и музика разбирам, че Ричард Удвил ме държи за ръката, издърпал ме е в средата на танцуващите и ме върти ту на една, ту на друга посока.

— Простете! — провиква се той през рамо към херцога. — Напълно се обърках, прекарал съм твърде дълго време във Франция; помислих си, че това е моментът, в който си разменяме партньорките.

— Не, твърде много подранихте, но няма значение — казва херцогът, като хваща за ръка рязко изоставената от Удвил партньорка и оформя танцовата фигура, докато Удвил и аз правим малки стъпки в центъра на кръга, а след това оформяме арка, така че всички се провират през нея, танцувайки, всички партньори се сменят отново, и аз се отдалечавам, използвам движенията на танца, за да се отдръпна далеч от херцог Хъмфри.

— Как ти се видя кралят? — пита ме съпругът ми, когато идва в спалнята ми същата вечер. Завивките са отметнати за него, възглавниците — натрупани на висока купчина. Той се пъхва в леглото с въздишка на изтощение, и аз забелязвам, че набразденото му от бръчки лице е посивяло от умора.

— Прекалено млад.

Той се изсмива кратко:

— Ти самата си такава солидна омъжена дама.

— Млад дори за възрастта си — казвам. — И не е ли някак крехък? — Не споменавам пред съпруга си как изпитах чувството, че това момче е крехко като стъкло, студено като тънък лед.

Той се намръщва.

— Мисля, че има достатъчно сили, макар да съм съгласен, че е дребен за възрастта си. Баща му… — млъква рязко. — Е, сега няма никакво значение какъв е бил баща му като възрастен или като млад. Но Бог знае, че брат ми Хенри беше силно, здраво момче. Във всеки случай, сега не е време за съжаления, това момче ще трябва да заеме неговото място. Просто ще трябва да израсте, за да достигне величието. Как ти се стори брат ми?

Прехапвам език, за да възпра първия отговор, който ми хрумва.

— Не мисля, че някога преди съм срещала човек като него — казвам искрено.

Той се изсмива кратко.

— Надявам се, не ти е говорил по начин, който не ти се е понравил?

— Не, беше напълно вежлив и благовъзпитан.

— Мисли си, че може да притежава всяка жена на света. Почти ни провали във Франция, когато ухажваше Жаклин д’Ено. За мен беше истинско спасение, когато прелъсти придворната ѝ дама и избяга с нея в Англия.

— Това херцогиня Елинор ли беше?

— Да. Мили Боже, какъв скандал! Всички казваха, че тя го била прелъстила с любовни отвари и магьосничество! А Жаклин, която настояваше, че са още женени — изоставена, съвсем сама, зарязана в Ено! Типично за Хъмфри, но слава Богу, той я остави и се върна в Англия, където не може да ни навреди, или във всеки случай, не толкова много.

— А Елинор? — питам. — Сегашната му съпруга?

— Тя беше придворна дама на съпругата му, после негова блудница, сега е негова съпруга, но кой може да знае каква е в сърцето си? — отбелязва съпругът ми. — Във всеки случай не е моя приятелка. Аз съм най-старият брат и следователно престолонаследникът. Ако нещо се случи с крал Хенри (да не дава Господ), аз ще наследя короните на Англия и Франция. Хъмфри идва след мен, той е втори по важност. Понякога тя ме гледа така, сякаш ѝ се иска да ме унищожи с поглед. Сигурно се моли да не родиш син, който ще я отдалечи с още една крачка от трона. Можеш ли да се възползваш от Зрението и да ми кажеш дали тя прави заклинания? Има ли магически умения? Ще ме урочаса ли?

Замислям се за жената с ослепителните сапфири, ослепителната усмивка и студените очи.

— Не виждам със сигурност нищо освен гордост, суета и амбиция.

— Това е достатъчно лошо — казва весело съпругът ми. — Винаги може да наеме някой да направи истинските заклинания. Мислиш ли, че трябва да се погрижа да я държат под око?

Припомням си отново блестящата жена и шепота на красивия ѝ съпруг.

— Да — казвам, мислейки си, че животът в този двор е много далече от момичешките ми години в слънчевите замъци на Франция. — Да, мисля, че ако бях на твое място, бих наредила да я наблюдават. Бих наредила да наблюдават и двамата.