Повелителка на реките

Дворецът в Гринич, Лондон Пролетта на 1455 г.

Сега, когато кралят е буден, няма да стане както повелява Бог, а както повели кралицата. Тя веднага изпраща съобщение до съвета на лордовете, с толкова остър и опасно гневен тон, че те веднага освобождават херцог Съмърсет от Тауър, като му налагат забрана да се доближава в рамките на двайсет мили до краля, и да се включва под каквато и да е форма в политическия живот на страната. Херцогът, който въвежда в ред лондонската си къща и бързо въоръжава свитата си, веднага свиква приятелите и съюзниците си и им казва, че никой няма да му попречи да стигне до краля, и че Йоркският херцог пръв ще осъзнае, че той е завзел властта.

Сякаш за да отпразнуват завръщането си в сърцето на Англия, кралицата и кралят отварят двореца в Гринич и свикват лордовете. Йоркският херцог се подчинява на призива и се оттегля от поста на лорд-протектор на кралството, но открива, че е изгубил и другия си пост — на комендант на Кале. Тя отново е дадена на Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, излязъл от тъмницата и завърнал се триумфално към величието.

Той влиза в покоите на кралицата в двореца, толкова красив и така богато облечен, сякаш е пътувал до Бургундия за нови дрехи, а не е пребивавал в очакване на процеса срещу него в Тауър. Колелото на съдбата отново го е издигнало, в двора отново няма по-високопоставен човек. Всички дами са обзети от трепет, когато той влиза в стаята, никоя не може да откъсне очи от него. Той коленичи в центъра на стаята пред Маргарет, която прелита през стаята с протегнати ръце, в мига, щом го вижда. Той свежда тъмнокосата си глава и поднася двете ѝ ръце към устните си, вдишвайки парфюма по пръстите ѝ. Придворната дама зад мен изпуска лека, завистлива въздишка. Маргарет стои напълно неподвижна, потрепвайки при докосването му, после казва много тихо:

— Моля ви, станете, милорд, радваме се да ви видим отново на свобода.

Той се изправя на крака с едно грациозно движение, предлага ѝ ръката си и предлага:

— Ще се поразходим ли? — и двамата влизат първи в голямата галерия. Аз ги следвам заедно с една придворна дама, като кимвам на другите да останат по местата си. Старая се да вървя съвсем бавно отзад, така че спътничката ми да не може да дочуе шепота им.

Той се покланя и оставя Маргарет в края на галерията, а тя се обръща към мен със светнало лице.

— Той ще каже на краля, че не е нужно Йоркският херцог да участва в съвета — казва тя възторжено. — Ще се заобиколим само с представители на рода Ланкастър. Всичко, което Йорк е придобил, докато беше протектор, ще му бъде отнето, а зет му, графът на Солсбъри, и онова наперено пале, Ричард Невил, граф Уорик, също няма да бъдат поканени. Едмънд казва, че ще настрои краля срещу враговете ни, и че ще им бъде забранено да заемат всякакви влиятелни постове. — Тя се засмива. — Едмънд казва, че те ще съжаляват за деня, в който го хвърлиха в Тауър, а мен заточиха в Уиндзор. Казва, че те ще паднат на колене пред мен. Казва, че кралят почти не осъзнава къде се намира или какво прави, и че ние двамата заедно ще можем да му налагаме волята си. И че ние ще съборим враговете си — може би ще ги изпратим в тъмница, а може би — на бесилката.

Протягам ръка към нея:

— Ваша светлост…

Но тя е твърде изпълнена с наслада от мисълта за отмъщение, за да чуе дори една предупредителна дума.

— Едмънд казва, че сега сме заложили много в тази игра. Кралят отново е здрав, и е готов да прави каквото кажем, имаме син и наследник, който никой не може да отхвърли, и ще можем да дадем на Йорк урок, който той никога няма да забрави. Едмънд казва, че ако можем да докажем, че Йорк е имал намерение да узурпира трона, с него ще е свършено.

Сега наистина я прекъсвам.

— Ваша светлост, няма ли това да подтикне Йоркския херцог към открит бунт? Той непременно ще се защити срещу подобни обвинения. Ще поиска съветът да поднови обвиненията срещу херцог Съмърсет, и тогава вие двамата и вашите приближени ще се изправите срещу него и неговите хора.

— Не! — отвръща тя. — Защото лично кралят заяви пред лордовете, че Съмърсет е негов верен приятел и предан сродник, и никой няма да се осмели да каже нищо срещу него. Ще проведем заседание на съвета в Уестминстър, Йорк няма да бъде поканен, а обвинението срещу него ще бъде изслушано в Лестър, в негово отсъствие. А централните графства са ни верни, макар че Лондон понякога е несигурен. Това е краят на гордия херцог и началото на отмъщението ми към него.

Поклащам глава; не мога да кажа нищо, за да я накарам да разбере, че Йоркският херцог е твърде могъщ и влиятелен, за да го подтикваме към вражда.

— Тъкмо ти би трябвало да си доволна! — възкликва тя. — Едмънд ми обещава, че ще доведе у дома съпруга ти, Ричард.

Всеки си има цена. Ричард е моята. Начаса забравям призивите за предпазливост. Стисвам ръцете ѝ.

— Наистина ли?

— Обеща ми. Кралят ще предаде на Едмънд ключовете на Кале, пред всички. Ричард ще получи похвала като верен служител и ще се прибере у дома при теб, Йорк ще бъде арестуван, кралството ще бъде управлявано справедливо от Едмънд Боуфорт и мен, и всички отново ще бъдем щастливи.

Щастлива съм; намирам се в обятията му, притиснала съм лице към подплатения му жакет, той ме обгръща с ръце, здраво като мечка, така че не мога да дишам. Когато вдигам очи и поглеждам обичното му, уморено лице, той ме целува толкова силно, че затварям очи и имам чувството, че пак съм оглупяло от любов момиче. Поемам си дъх, и той ме целува отново. Пристанищни работници и моряци подвикват насърчителни възгласи и пиперливи подмятания, но Ричард дори не ги чува. Под пелерината ми, ръцете му се плъзват от кръста ми и стискат хълбоците ми.

— Спри веднага — прошепвам.

— Къде можем да отидем? — пита той, сякаш отново сме млади.

— Ела в двореца — казвам. — Хайде. Нещата ти готови ли са?

— По дяволите вещите ми — казва той весело.

Тръгваме хванати за ръце от дока в Гринич към двореца, промъкваме се вътре по задните стълби като някой коняр и неговата блудница, залостваме вратата на стаята ми и оставаме залостени вътре през целия ден и цялата нощ.

В полунощ поръчвам да донесат храна, и ние ядем, загърнати в завивките пред горящия огън.

— Кога ще заминем за Графтън?

— Утре — казва той. — Искам да видя децата си, и новата си дъщеря. После веднага ще се върна, и ще трябва отново да се кача на кораба, Жакета.

— Какъв кораб? — питам.

Той прави гримаса.

— Трябва лично да отнеса заповедите на Боуфорт — казва. — Крепостта се разкъсва отвътре. Не мога да ги оставя без командир. Ще остана, докато херцогът ми назначи заместник, а после ще се върна право вкъщи при теб.

— Мислех, че сега се прибираш у дома! — проплаквам.

— Прости ми — казва той. — Ще се боя за гарнизона, ако не се върна. Наистина, любов моя, това са ужасни дни.

— А после ще се прибереш у дома?

— Кралицата обеща, херцогът обеща, и аз ти го обещавам — казва той. Навежда се напред и дръпва един кичур от косата ми. — Трудно е да се служи на страна като нашата, Жакета. Но сега кралят е добре и поема властта си, нашата фамилия отново е във възход.

Покривам ръката му със своята.

— Любов моя, иска ми се да беше така, но не е толкова лесно. Когато видиш двора утре, ще разбереш.

— Утре — казва той, оставя чашата си с ейл настрани, и ме отвежда обратно в леглото.

Открадваме си няколко дни заедно — време, достатъчно дълго, за да може Ричард да разбере, че кралицата и херцогът възнамеряват да променят коренно положението, да обвинят херцога на Йорк в държавна измяна и да разгромят него и съюзниците му. Яздим към Графтън в замислено мълчание, Ричард поздравява децата си, възхищава се от новото бебе, и им казва, че трябва да се върне в Кале, за да опази реда в гарнизона, но после ще се прибере отново у дома.

— Мислиш ли, че ще убедят Йоркския херцог да помоли за прошка? — питам го, докато оседлава коня си в двора на конюшнята. — А ако признае вината си и се подчини на краля, ще можеш ли да се прибереш право у дома?

— Правил го е преди — казва спокойно съпругът ми. — А кралят — болен или здрав — все още е крал. Кралицата и херцогът вярват, че трябва да нападнат Ричард от Йорк, за да защитят себе си, и ако го победят, ще докажат, че са прави. Трябва да опазя Кале заради Англия и в името на собствената си чест, а после ще се върна у дома. Обичам те, съпруго моя. Ще си дойда у дома скоро.

Отначало планът се развива прекрасно. Ричард се връща в Кале, плаща на войниците, и съобщава на гарнизона, че кралят отново е поел властта, съветван от херцог Съмърсет, и династията Ланкастър е във възход. Членовете на кралския съвет се настройват против човека, когото сами призоваха като свой спасител, и се съгласяват да заседават без Йоркския херцог. Избират за това заседание сигурното убежище на Лестър, мястото, където кралицата има най-силно влияние, нейно любимо графство, и по традиция — опора на династията Ланкастър. Изборът на Лестър ги кара да се чувстват сигурни; но подсказва на мен, и на всеки друг, който си направи труда да се замисли върху него, че те се страхуват от онова, което ще си помислят гражданите в Лондон, какво ще кажат в селата на Съсекс, какво ще направят в Кент, откъдето е родом Джак Кейд.

Трудно е да подтикнем всички към действие: лордовете и дребните дворяни трябва да бъдат свикани, планът трябва да бъде обяснен, което ще рече, че всички ще разберат колко зле ще се отплатят на Йоркския херцог за вярната му служба на страната му, че постиженията му ще бъдат пренебрегнати, че той и съюзниците му трябва да бъдат изключени от съвета, а страната — настроена срещу тях.

Кралят се бави толкова много със заминаването, че идва да се сбогува с кралицата, с Едмънд Боуфорт от дясната си страна и Хенри Стафорд, херцог на Бъкингам, от лявата, в деня, който първоначално бе определил за пристигането си в Лестър. Благородниците зад него са облечени за път, някои носят леки доспехи, но повечето са облечени, сякаш тръгват на разходка. Местя поглед от едно познато лице към друго. Тук няма нито един мъж, който да не е или сродник на фамилията Ланкастър, или платен от нея. Това вече не е кралският двор на Англия, ползващ се с подкрепата на много фамилии, на много родове, това е дворът на рода Ланкастър, и всеки, който не е част от него, е външен и нежелан. А всеки външен човек е враг. Кралят се покланя ниско на Маргарет, а тя церемониално му пожелава безопасно пътуване и благополучно завръщане.

— Сигурен съм, че всичко ще мине лесно и ще приключи мирно — казва той уклончиво. — Не мога да позволя на своя сродник, Йоркския херцог, да оспорва властта и авторитета ми, знаете. Казах на лордовете, подкрепящи Йорк, че трябва да разпуснат войските си. Всеки от тях може да задържи по двеста души. Двеста би трябвало да са достатъчно, нали? — Той поглежда херцог Съмърсет: — Двеста е справедливо, нали?

— Повече от справедливо — отвръща Едмънд, който разполага с около петстотин души на служба при него, и други хиляда арендатори, които може да свика в миг.

— Така че ще се сбогувам с вас, и ще се видим в Уиндзор, когато тази работа бъде свършена — казва кралят. Усмихва се на Боуфорт и на Бъкингамския херцог. — Знам, че моите добри сродници ще се грижат за мен. Можете да бъдете сигурни, че ще бъдат до мен.

Слизаме до голямата врата на двореца, за да им помахаме за сбогуване, когато потеглят. Отпред носят знамето на краля, после идва кралската стража, а след нея — кралят. Облякъл е за пътуването дрехи за езда, изглежда слаб и блед в сравнение с двамата най-облагодетелствани херцози от двете му страни. Докато минават, херцог Съмърсет сваля шапка пред Маргарет, и притиска шапката към сърцето си. Скрита зад воала си, тя притиска пръсти към устните си. После идват по-второстепенните придворни, след тях — дребните провинциални благородници, после следват войниците. С краля потеглят сигурно около две хиляди души, и те преминават с тътен покрай нас — едрите бойни коне с мощните си копита, по-дребните коне, натоварени с вещи и оръжия, а после — тропащите с ботушите си пеши войници, които маршируват в стегнати редици, и изоставащите, които вървят след тях.

Кралицата е напрегната, макар че всички в двореца са обзети от увереност и изпълняват спокойно задълженията си, докато чакаме новини за успеха на краля и грижливо подбраните му съветници. Градините, които се спускат надолу към реката, са прекрасни с танцуващите бели и бледорозови черешови цветчета, а когато се разхождаме до реката и повее вятър, цветчетата се въртят вихрено около нас като снежинки и карат малкия принц да се смее и да тича след тях; бавачката му се е привела над него, докато той се клатушка на пълничките си крачета. В полетата край реката късните нарциси още поклащат масленожълтите си главички, а живите плетове в ливадите са покрити с бели цветчета, цветовете на трънките надничат между черните им бодли, глогът е покрит със зелени пъпки, готови да се разпукнат. Край реката върбите шумолят с клони и се свеждат над бистрите ѝ води; зелената вода отдолу отразява зелените листа горе.

В параклиса все още произнасяме молитви за здравето на краля и въздаваме благодарност за възстановяването му. Но нищо не ободрява кралицата. Тя не може да забрави, че е била затворена от лордовете на собствената си страна, заставена да се грижи за един спящ съпруг, обзета от страх, че никога вече няма да бъде свободна. Не може да прости на Йоркския херцог унижението. Не може да бъде щастлива, когато единственият човек, който я подкрепяше през онези тежки месеци, понасяйки пленничество заедно с нея, потегли отново, за да се изправи пред техния враг. Тя не се съмнява, че той ще постигне победа; но не може да бъде щастлива без него.

Маргарет потръпва, когато влиза в покоите си, макар че зад решетката на огнището гори хубав огън, по стените пъстреят ярки гоблени, а последните лъчи на слънцето топлят красивите стаи.

— Иска ми се да не бяха заминавали — казва тя. — Иска ми се да бяха повикали Йоркския херцог в Лондон, за да отговаря пред нас там.

Не ѝ припомням, че Йорк е много обичан в Лондон, гилдиите и търговците се доверяват на спокойния му здрав разум, и че техните дела процъфтяваха, когато той въдвори мир и добър ред в града и страната. Когато херцогът бе лорд-протектор, търговците можеха спокойно да изпращат стоките си по безопасните пътища, а данъците бяха намалени, когато разточителното кралско домакинство беше под негов контрол.

— Скоро ще се върнат — казвам. — Може би Йорк ще помоли за прошка, както преди, и всички скоро ще се върнат.

Нейното безпокойство започва да се отразява на всички. Храним се в покоите на кралицата, не в голямата зала, където стражите и слугите от домакинството роптаят, че няма веселие, макар кралят да се е съвзел. Казват, че дворецът не е такъв, какъвто е редно да бъде. Той е твърде тих, прилича на омагьосан замък, потопен в тишина. Кралицата не обръща внимание на недоволството. Вика музиканти да свирят само на нея, в покоите ѝ, а по-младите дами танцуват, но само изпълняват небрежно стъпките, тъй като красивите млади мъже от свитата на краля ги няма, за да ги гледат. Накрая тя нарежда на една от придворните дами да ни чете от някакъв романс, и ние седим, шием и слушаме история за кралица, която закопняла за дете посред зима, и родила бебе, което било цялото от сняг. Когато детето порасло и станало мъж, съпругът ѝ го отвел на кръстоносен поход, и бедното момче се разтопило в горещия пясък; а после вече нямали син, дори такъв, направен от лед.

Тази печална история ме изпълва с нелепа сантименталност, от нея ми се приисква да седна, да заплача и да се потопя в печал за моите момчета в Графтън — Луис, когото никога няма да видя отново, за най-големия, Антъни, който навършва тринайсет тази година и скоро трябва да получи собствени доспехи и да замине да служи като оръженосец на баща си или на друг благородник. Той порасна ужасно бързо, и сега ми се иска отново да беше бебе и да можех да го нося на хълбока си. Тази мисъл ме изпълва с копнеж отново да бъда с Ричард, никога преди не сме били разделени толкова дълго. Когато кралят се разправи с Йоркския херцог, Едмънд Боуфорт ще поеме поста на Ричард като предводител на гарнизона в Кале и ще изпрати Ричард у дома, и тогава животът ни ще може отново да се върне към нормалния си ход.

Маргарет ме вика в спалнята си и аз отивам да седя при нея, докато повдигат стегнатата диадема, която прилепва като шапка ниско над ушите ѝ, разплитат плитките и разресват косата ѝ.

— Кога мислиш, че ще се приберат у дома? — пита тя.

— До края на седмицата? — предполагам. — Ако всичко мине добре.

— Защо всичко да не мине добре?

Поклащам глава. Не знам защо сега не е щастлива и развълнувана, както беше, когато херцог Съмърсет най-напред ѝ обясни този план. Не знам защо дворецът, който винаги е бил такъв красив дом за кралския двор, изглежда толкова студен и самотен тази вечер. Не знам защо момичето трябваше да избере история за син и наследник, който се разтапя, преди да успее да получи наследството си.

— Не зная — казвам. Потръпвам. — Предполагам, че всичко ще бъде наред.

— Лягам си — казва тя сърдито. — А на сутринта ще отидем на лов и ще бъдем весели. Не си добра компания, Жакета. Лягай си и ти.

Не си лягам, както ми нарежда тя, макар да знам, че не съм добра компания. Отивам до прозореца си, вдигам дървения капак и се заглеждам надолу през крайречните ливади в лунната светлина и дългата, сребърна виеща се река, и се питам защо се чувствам толкова паднала духом през тази топла майска нощ в Англия, в най-хубавия месец от годината, когато очаквам съпруга си да се върне у дома при мен след преживените ужасни опасности, а кралят на Англия е потеглил на поход, отново силен и могъщ, и неговият враг ще бъде повален.

После, на следващия ден, в късния следобед, получаваме новини, ужасни новини, потресаващи новини. Нищо не ни става ясно, докато не заръчваме да доведат пратениците пред кралицата, докато не изпращаме заповед мъжете, бягащи безредно от някаква битка, да бъдат залавяни и довеждани в кралските покои, за да съобщят какво са видели; докато не изпращаме хора да тръгнат бързо към Сейнт Олбънс по пътя, който отива на север, където Йоркският херцог, явно съвсем не е тръгнал безропотно към очакващото го изпитание и не чака търпеливо да бъде призован на съд като предател, а вместо това е събрал армия и е дошъл да поиска от краля враговете му да бъдат отстранени, и да настоява кралят да бъде добър господар за цяла Англия, а не само за Ланкастър.

Един човек ни казва, че в тесните улици имало някакви размирици, но не могъл да види кой взема надмощие, понеже бил ранен и оставен там, където паднал. Никой не му помогнал — нещо изключително обезсърчаващо за един войник, каза той, приковал очи в кралицата.

— Кара те да се запиташ дали господарят ти изобщо го е грижа за теб — възроптава той. — Не подобава на добър господар да изостави хората си.

Друг човек, който пристига с новини при нас, казва, че това е истинска война: кралят издигнал знамето си, а Йоркският херцог нападнал, и Йоркският херцог бил покосен. Кралицата става от стола си, притиснала ръка към сърцето си при това съобщение; но по-късно същата вечер вестоносецът, когото изпратихме в Лондон, се връща и казва, че от онова, което успял да научи по улиците, най-голямата схватка била между войниците на херцог Съмърсет и граф Уорик, и че войниците на граф Уорик си пробили с битка път през градините, прескачали малките стени, прехвърляли се през кокошарниците и газели през кочините, за да стигнат до сърцето на града, като избягнали барикадите и се задали от посока, която никой не би могъл да предвиди, изненадали хората на херцог Съмърсет и ги хвърлили в смут.

Маргарет крачи из стаята си, обезумяла от чакане, полудяла от нетърпение. Дамите ѝ се отдръпват до стените и не казват нищо. Спирам на вратата бавачката с малкия принц. За него този следобед няма да има време за игра. Трябва да узнаем какво става, но е невъзможно да разберем. Кралицата изпраща още вестоносци в Лондон, на други трима мъже е заповядано да продължат към Сейнт Олбънс с лична бележка от нея до херцога на Съмърсет, а после ни остава единствено да чакаме. Да чакаме и да се молим за краля.

Най-сетне, когато се стъмва и слугите влизат със свещите и тихо обикалят да запалят високите факли в поставки и разклонените свещници, стражите отварят със замах вратите и обявяват: „Пратеник от краля“.

Кралицата се изправя, аз отивам да застана до нея. Тя трепери леко, но лицето, което показва пред всички, е спокойно и решително.

— Можете да влезете и да ми предадете съобщението си — казва тя.

Пратеникът влиза с едри крачки и пада на едно коляно, с шапка в ръка.

— От негова светлост краля — казва той и показва един пръстен в стиснатия си юмрук. Маргарет ми кимва, аз се приближавам и вземам пръстена.

— Какво е съобщението ви?

— Негова светлост кралят ви желае всичко добро, а на принца изпраща благословията си.

Маргарет кимва.

— Казва, че тази вечер е в добра компания със своя благороден сродник, Йоркския херцог, и утре ще дойде в Лондон, съпроводен от негова светлост.

Дълго сдържаният дъх на Маргарет излиза като леко съскане.

— Кралят ви поръчва да не падате духом и казва, че Бог ще се погрижи за всичко, и че всичко ще бъде наред.

— А за битката?

Пратеникът вдига поглед към нея.

— Не изпрати съобщение за битката.

Тя прехапва долната си устна:

— Нещо друго?

— Моли вас и придворните да въздадете благодарност за спасяването му от опасност през същия този ден.

— Ще го направим — казва Маргарет. Толкова се гордея със сдържаността и достойнството ѝ, че леко слагам длан на гърба ѝ, в потайна ласка. Тя обръща глава и прошепва: „Задръж го, когато си тръгва, и разбери какво става, в името Божие!“ — а после се обръща към дамите си и казва: — Веднага ще отида да отправя благодарствена молитва за безопасността на краля, а дворът ще ме придружи.

Тя излиза първа от покоите и се отправя към параклиса, а придворните нямат друг избор, освен да я последват. Пратеникът понечва да се нареди отзад при тях; но аз докосвам ръкава му, хващам го за ръката, дръпвам го в един удобен ъгъл, сякаш е плашлив кон, и заставам така, че да попреча на някой друг да се добере до него.

— Какво се е случило? — питам рязко. — Кралицата иска да знае.

— Предадох съобщението, както ми наредиха — казва той.

— Не съобщението, глупако. Какво стана през деня? Какво видя?

Той поклаща глава.

— Нямаше голямо сражение, битката се водеше из улиците, дворовете и кръчмите. Повече приличаше на кръчмарска свада, отколкото на битка.

— Видя ли краля?

Той хвърля поглед наоколо, сякаш се бои, че хората могат да подслушат думите му, и казва:

— Една стрела го улучи във врата.

Ахвам.

Пратеникът кимва, очите му са така окръглени от потрес, както и моите:

— Знам.

— Как изобщо се е озовал на такова място, че да го улучат? — питам ожесточено.

— Защото граф Уорик преведе стрелците си през улиците, нагоре из градините, те се появяваха изневиделица по тесните улички. Не излезе на главния път, както очакваха всички. Никой не беше готов за такова настъпление от негова страна. Не мисля, че някой преди е водил атака по този начин.

Притискам ръка към сърцето си, осъзнала с пулсираща, чиста радост, че Ричард е бил в Кале, а не в кралската стража, когато хората на Уорик са връхлитали като убийци из тесните улички.

— Къде е била кралската стража? — питам настойчиво. — Защо не са го защитили?

— Покосени около него; повечето избягаха — казва той кратко. — Видяха как вървят нещата. След като херцогът загина…

— Херцогът?

— Беше повален на излизане от една кръчма.

— Кой херцог? — настоявам. Усещам как коленете ми треперят. — Кой херцог е загинал на излизане от кръчмата?

— Съмърсет — казва той.

Стисвам зъби и се изправям, овладявайки един пристъп на гадене.

— Херцог Съмърсет е мъртъв?

— Да, а Бъкингамският херцог се предаде.

Тръсвам глава, за да я проясня.

— Херцог Съмърсет е мъртъв? Сигурен ли сте? Напълно ли сте сигурен?

— Видях го с очите си как пада, пред една кръчма. Криеше се в нея, отказваше да се предаде. Побягна навън с хората си, мислеше, че ще си проправи път с бой; но го повалиха на прага.

— Кой? Кой го повали?

— Граф Уорик — казва той кратко.

Кимвам, разпознала смъртната вражда.

— А къде е кралят сега?

— Пленен от Йоркския херцог. Тази вечер ще си починат и ще приберат ранените; оплячкосват Сейнт Олбънс, разбира се, градът ще бъде почти разрушен. А утре всички ще потеглят към Лондон.

— Значи кралят е достатъчно добре, за да пътува?

Толкова се страхувам за него: това е първата му битка, а по описание тя прилича на истинско клане.

— Ще потегли тържествено — казва пратеникът безрадостно. — С добрия си приятел Йоркския херцог от едната си страна, с Ричард Невил, граф Солсбъри, от другата, и сина на графа, младият граф Уорик, героя на битката, начело, носещ меча на краля.

— Процесия ли ще бъде това?

— Триумфално шествие, за някои от тях.

— Фамилията Йорк държи краля в плен, носят меча му пред себе си, и идват към Лондон?

— Той ще се появи с корона на главата, така че всички да знаят, че е добре, и че в момента е с ума си. В катедралата „Сейнт Пол“. А Йоркският херцог ще положи короната на главата му.

— С короната?

Трудно е да не потръпна. Това е свещен миг в едно царуване — когато кралят се показва пред своя народ отново с короната от своята коронация. Целта е да се покаже на света, че кралят се е върнал при тях, че отново е в силата си. Но този път ще бъде различно. Това представяне ще покаже на света, че кралят е изгубил силата и властта си. Той ще покаже на света, че Йоркският херцог държи короната, но му позволява да я носи.

— Ще позволи на херцога да го коронова?

— И всички ще знаем, че на разногласията им е сложен край.

Хвърлям поглед към вратата. Знам, че Маргарет ще ме чака, и ще трябва да ѝ съобщя, че херцог Съмърсет е мъртъв, а съпругът ѝ — в ръцете на нейния враг.

— Не е възможно някой да мисли, че това е траен мир — казвам тихо. — Не е възможно някой да мисли, че споровете са решени. Това е началото на кръвопролитие, а не краят му.

— По-добре ще е да мислят така, защото дори разговорите за битката ще бъдат считани за държавна измяна — казва той мрачно. — Казват, че трябва да забравим за това. Когато потеглях, приемаха закон, по силата на който никой от нас не трябва да казва нищо. Сякаш никога не е било. Какво ще кажете за това, а? Прокараха закон, за да ни наредят да си мълчим.

— Очакват хората да се държат, сякаш нищо не се е случило? — възкликвам.

Усмивката му е мрачна.

— Защо не? Това не беше голяма битка, милейди. Не беше особено славна. Най-великият херцог се скри в една кръчма и срещна смъртта си на прага ѝ. Всичко свърши за половин час, а кралят дори не извади меча си от ножницата. Намериха го да се крие в работилницата на един кожар сред одраните кожи, и преследваха армията му през свинарниците и градините. Никой от нас няма да помни с гордост тази битка. Никой няма да разказва това край огнището след десет години. Никой няма да разкаже на внука си за това. Всички ние, които бяхме там, с радост ще го забравим. Не може да се каже, че сме били малцина щастливци, шепа братя19.

Чакам в покоите на Маргарет тя да се върне с придворните от благодарствената молитва за оцеляването на краля. Когато вижда мрачното ми лице, заявява, че е уморена и ще поседи насаме с мен. Когато вратата се затваря след последните придворни дами, започвам да измъквам иглите от косата ѝ.

Тя стисва ръката ми.

— Недей, Жакета. Не мога да търпя дори да ме докосват. Само ми кажи. Лошо е, нали?

Знам, че на нейно място бих предпочела да узная първо най-лошото.

— Маргарет, сърцето ми се къса да ви го съобщя — негова светлост херцогът на Съмърсет е мъртъв.

За миг тя сякаш не ме чува.

— Негова светлост?

— Херцог Съмърсет.

— Мъртъв ли каза?

— Мъртъв.

— За Едмънд ли говориш?

— За Едмънд Боуфорт, да.

Сиво-сините ѝ очи бавно се пълнят със сълзи, устата ѝ потреперва, тя притиска длани към слепоочията си, сякаш главата ѝ звънти от болка.

— Не е възможно.

— Мъртъв е.

— Сигурна ли си? Човекът сигурен ли беше? Битките могат да бъдат толкова хаотични, съобщението може да е погрешно?

— Може би. Но той беше съвсем сигурен.

— Как е възможно?

Свивам рамене. Няма да ѝ разказвам подробностите сега.

— Близък бой, по улиците…

— А кралят ми изпрати съобщение със заръка да отслужа благодарствена литургия! Напълно ли е обезумял вече? Иска благодарствена служба, когато Едмънд е мъртъв? За нищо ли не го е грижа? За нищо ли?

Възцарява се мълчание, после от гърдите ѝ се откъсва разтърсваща въздишка, когато осъзнава колко голяма е загубата ѝ.

— Навярно съобщението за благодарствената литургия не е изпратено от краля — казвам. — Трябва да е била поръчана от Йоркския херцог.

— Какво ме е грижа за това? Жакета… как изобщо ще се справя без него?

Улавям ръцете ѝ, за да ѝ попреча да започне да скубе косите си.

— Маргарет, ще трябва да го понесете. Ще трябва да бъдете силна.

Тя поклаща глава, в гърлото ѝ се заражда приглушен стон.

— Жакета, как ще се справя без него? Как ще живея без него?

Обвивам ръце около нея и тя се залюлява с мен, но приглушеният, болезнен стон продължава, отново и отново:

— Как ще живея без него? Как ще оцелея тук без него?

Премествам я в голямото легло и внимателно я настанявам да си легне. Когато главата ѝ се обляга на възглавницата, сълзите отново потичат от лицето ѝ и мокрят фините бродирани завивки. Тя не пищи и не ридае, само стене зад стиснатите си зъби, сякаш се опитва да заглуши звука, но той е неудържим, като скръбта ѝ.

Вземам ръката ѝ и седя мълчаливо до нея.

— И синът ми — казва тя. — Мили Боже, моят малък син. Кой ще го научи какъв трябва да бъде един мъж? Кой ще го пази?

— Тихо — казвам безнадеждно. — Тихо.

Тя затваря очи, но сълзите все така се леят по бузите ѝ и тя все така издава онзи тих нисък звук, като животно, което изпитва смъртна болка.

После изведнъж отваря очи и леко се надига до седнало положение.

— А кралят? — пита, сякаш просто ѝ е хрумнало впоследствие. — Предполагам, че той е добре, както съобщи сам? В безопасност? Предполагам, че се е измъкнал съвсем невредим? Както винаги, хвала на Бога?

— Леко ранен е — казвам. — Но е в безопасност под грижите на Йоркския херцог. Той ще го доведе в Лондон с всички почести.

— Как ще се справя без Едмънд? — прошепва тя. — Кой ще ме закриля сега? Кой ще пази сина ми? Кой ще опази краля, и какво ще стане, ако той заспи отново?

Поклащам глава. Не мога да кажа нищо, за да я утеша, тя ще трябва да изстрада болката от загубата и да се събуди на сутринта със съзнанието, че трябва да управлява това кралство и да се изправи пред херцога на Йорк без подкрепата на любимия си мъж. Ще бъде сама. Ще трябва да бъде и майка, и баща на сина си. Ще трябва да бъде крал и кралица на Англия. И никой не бива никога да узнае, никой не бива никога да предполага, че сърцето ѝ е разбито.

В следващите няколко дни тя не прилича на Маргарет Анжуйска, а на неин призрак. Изгубва гласа си, като онемяла е. Казвам на придворните ѝ дами, че шокът е предизвикал болка в гърлото ѝ, като при простуда, и че тя трябва да си почива. Но в потъналата ѝ в сенки стая, където тя седи, безмълвно притиснала ръка към сърцето си, виждам, че удържайки риданията си, тя се дави в собствената си скръб. Не смее да издаде нито звук, защото стори ли го, ще запищи.

В Лондон се разиграва ужасно представление. Кралят, самозабравил се, забравил положението си, свещеното доверие, оказано му от Бога, отива в катедралата „Сейнт Пол“ за нова коронация. Не го коронясва архиепископ; това е имитация на истинско коронясване, Ричард Йоркски е този, който поставя короната върху главата на краля. В очите на стотиците хора, които се тълпят в катедралата, и на хилядите, които научават за церемонията, един братовчед с кралска кръв предава короната на друг, сякаш са равни, сякаш покорството е въпрос на избор.

Отнасям тази вест на кралицата, докато тя продължава да седи на тъмно, и тя се изправя, нестабилно, сякаш си припомня как да ходи.

— Трябва да отида при краля — казва тя със слаб и дрезгав глас. — Той предава всичко, което имаме. Сигурно е изгубил отново ума си, а сега губи короната и наследството на своя син.

— Чакайте — казвам. — Не можем да развалим стореното. Нека да почакаме и да видим какво можем да направим. А докато чакаме, вие можете да излезете от покоите си, да се нахраните както трябва, и да поговорите с хората си.

Тя кимва: знае, че трябва да води привържениците на краля, и че сега трябва да ги води сама.

— Как бих могла да направя каквото и да било без него? — прошепва ми тя.

Вземам ръцете ѝ: пръстите ѝ са ледени.

— Ще го направите, Маргарет. Ще го направите.

Изпращам на Ричард спешна бележка по един търговец на вълна, на когото съм се доверявала преди. Съобщавам му, че фамилията Йорк отново владее положението, че трябва да се подготви за опит за превземане на гарнизона от тяхна страна, че кралят е в ръцете им, и че го обичам и ми липсва. Не го умолявам да си дойде у дома, защото в тези смутни времена не знам дали ще бъде в безопасност у дома. Започвам да осъзнавам, че дворът, страната, и самите ние, вървим от спречкване между сродници към война между братовчеди.

Йоркският херцог действа бързо, както и предполагах, че ще стори. Предлага на дворцовите служители кралицата да се срещне със съпруга си в замъка Хартфорд, на един ден езда северно от Лондон. Когато нейният управител ѝ съобщава, тя му се нахвърля:

— Той ще ме арестува!

Човекът се отдръпва назад, за да се спаси от гнева ѝ.

— Не, ваша светлост. Иска само да осигури на вас и краля място, където да отдъхнете, докато парламентът започне заседания в Лондон.

— Защо не можем да останем тук?

Мъжът ме стрелва с отчаян поглед. Повдигам вежди. Не съм склонна да му помогна, тъй като аз също не зная защо искат да ни изпратят в дома от детството на Хенри, в онзи замък, изцяло обграден със стени, защитен с крепостен ров, и с високи порти като затвор. Ако Йоркският херцог иска да плени и затвори краля, кралицата и малкия принц, едва ли би могъл да избере по-подходящо място.

— Кралят не е добре, ваша светлост — признава най-сетне управителят. — Смятат, че гражданите на Лондон не бива да го виждат.

Това е вестта, от която сме се ужасявали. Тя я приема спокойно.

— Не е добре? — пита. — Какво имате предвид с „не е добре“? Спи ли?

— Безспорно изглежда много отпаднал. Не е потънал в сън като преди; но беше ранен във врата, и много се изплаши. Херцогът смята, че той не бива да бъде излаган на шума и суматохата на Лондон. Херцогът смята, че в замъка той ще е спокоен; живял е там като дете, ще намери там спокойствие и утеха.

Тя ме поглежда, сякаш за съвет. Знам, че се пита какво би я посъветвал Едмънд Боуфорт.

— Можете да кажете на негова светлост херцога, че ще отпътуваме за Хартфорд утре — казвам на пратеника, и когато той се обръща да си тръгне, прошепвам на кралицата: — Какво друго можем да направим? Ако кралят е болен, по-добре да го измъкнем от Лондон. Ако херцогът ни заповядва да отидем в Хартфорд, не можем да откажем. След като кралят бъде вече под нашите грижи, можем да решим какво да правим. Трябва да го отведем от херцога и неговите хора. Ако кралят е с нас, поне ще знаем, че е на сигурно място. Трябва да се доберем до краля.