Повелителка на реките

Замъкът Кенилуърт, Уорикшър Лятото на 1457 г.

Ричард и аз се присъединяваме към двора в самото сърце на владенията на Маргарет, в най-любимия ѝ замък в Англия: Кенилуърт. Когато стражата ми и аз приближаваме, виждам с ужас, че тя е подготвила замъка за обсада, точно както предрече нощното небе. Топовете са извадени на току-що поправените стени и насочени навън. Подвижният мост засега е спуснат, препречвайки крепостния ров, но веригите са смазани и обтегнати, готови да се вдигнат в миг. Подвижната вертикална решетка на крепостната порта проблясва на върха на арката, готова да се спусне, щом бъде дадена заповедта, а числеността и спретнатият вид на домакинството показват, че тя е събрала тук хора, които да удържат крепост, а не слуги, които да се грижат за дом.

— Тя е готова за война — казва мрачно съпругът ми. — Нима мисли, че Ричард Йоркски ще се осмели да нападне краля?

Явяваме се при нея веднага след като отмиваме прахта от пътуването, и я намираме да седи с краля. Веднага разбирам, че той отново е по-зле; ръцете му треперят леко и той клати глава, сякаш отрича мислите си, сякаш иска да извърне поглед. Трепери леко, като уплашено зайче, което иска само да се сгуши в избуялата царевица и да бъде оставено на спокойствие. Не мога да го погледна, без да ми се прииска да го утеша.

Когато влизам, Маргарет вдига поглед и грейва в усмивка, доволна, че ме вижда, и заявява:

— Виждате ли, милорд, имаме много приятели: ето я Жакета, лейди Ривърс, вдовстващата херцогиня Бедфорд. Нали помните колко добра наша приятелка е тя? Помните ли първия ѝ съпруг, вашия чичо Джон, херцогът на Бедфорд? А ето го вторият ѝ съпруг, добрият лорд Ривърс, който удържа Кале за нас, когато лошият херцог на Йорк искаше да ни го отнеме.

Той ме поглежда, но в изражението му няма разпознаване, само празният поглед на изгубено момче. Изглежда по-млад отвсякога, забравил е цялото си познание за света, невежество и невинност се излъчват от него. Чувам как зад гърба ми Ричард издава тихо, приглушено възклицание. Потресен е от вида на своя крал. Предупредих го няколко пъти; но той не си даваше сметка, че кралят се е превърнал в принц, в момче, в невръстно дете.

— Ваша светлост — казвам, като му правя реверанс.

— Жакета ще ви каже, че Йоркският херцог е наш враг, и трябва да се подготвим да се сражаваме с него — казва кралицата. — Жакета ще ви каже, че съм подготвила всичко, че със сигурност ще спечелим. Жакета ще ви каже, че когато издам заповедта, той ще бъде унищожен и на тревогите ни ще се сложи край. Той трябва да бъде сразен, той е наш враг.

— О, той французин ли е? — пита кралят с глас на малко момче.

— Мили Боже — промърморва Ричард тихо.

Виждам как кралицата прехапва устна, за да овладее раздразнението си.

— Не — казва тя. — Той е предател.

Това удовлетворява краля само за миг.

— Как е името му?

— Йоркският херцог, Ричард. Ричард, херцог на Йорк.

— Защото помня как някой ми каза, че предателят е херцог Съмърсет, а той е в Тауър.

Това внезапно споменаване на Едмънд Боуфорт, и то от самия крал, е стряскащо болезнено за нея, и виждам как тя изведнъж пребледнява и извръща поглед. Трябва ѝ един миг, а когато се обръща отново към нас, напълно се е овладяла. Виждам, че през това лято е станала по-решителна и смела, превръща се в силна жена. Винаги е имала силна воля; но сега има болен съпруг и разбунтувана страна, което я превръща в жена, която може да защити съпруга си и да наложи своята воля над страната си.

— Не, съвсем не. Едмънд Боуфорт, херцогът на Съмърсет, никога не е бил предател, а освен това той вече е мъртъв — казва тя много тихо и овладяно. — Беше убит в битката при Сейнт Олбънс от съюзника на Йоркския херцог, коварния граф Уорик. Загина като герой, сражавайки се за нас. Никога няма да им простим за смъртта му. Помните ли, че казахме това? Казахме, че никога няма да простим за него.

— О, не… ъъ… Маргарет. — Той поклаща глава. — Трябва да прощаваме на враговете си. Прощаваме на враговете си, така както се надяваме те да простят на нас. Той французин ли е?

Тя хвърля поглед към мен, а аз знам, че ужасът е изписан ясно на лицето ми. Тя го потупва леко по ръката, надига се от трона си и се хвърля в обятията ми, така непринудено, сякаш е малката ми сестричка, разплакана от някаква обида. Обръщаме се заедно към прозореца, като оставяме Ричард да се приближи към трона и да заговори тихо на краля. Ръката ми обгръща талията ѝ, докато тя се обляга на мен; заедно отправяме невиждащ поглед към красивите слънчеви градини зад дебелите стени на замъка, разстилащи се под нас като бродерия в рамка.

— Сега аз трябва да ръководя всичко — казва тя тихо. — Едмънд е мъртъв, а кралят не е на себе си. Толкова съм самотна, Жакета, аз съм като вдовица без приятели.

— Съветниците? — питам. Предполагам, че отново ще назначат Йорк за лорд-протектор, ако знаят колко нестабилен всъщност е кралят.

— Аз назначавам съветниците — казва тя. — Ще правят онова, което им кажа.

— Но ще говорят…

— Това, което говорят в Лондон, няма значение за нас тук, в Кенилуърт.

— Но когато се наложи да свикате парламента?

— Ще ги свикам в Ковънтри, където ме обичат и почитат краля. Няма да се връщаме в Лондон. И ще повикам само хората, които ме почитат. Нито един от привържениците на Йорк.

Поглеждам я ужасена.

— Ще трябва да отидете в Лондон, ваша светлост. През лятото всичко ще е наред, но не можете вечно да държите двора и парламента далеч от Лондон. И не можете да изключвате от управлението хората на Йорк.

Тя поклаща глава.

— Мразя хората там, и те ме мразят. Лондон е покварен и бунтовен град. Там застават срещу мен, на страната на парламента и на Йорк. Наричат ме кралица-чужденка. Ще ги управлявам от разстояние. Аз съм кралица на Лондон, но те няма да ме виждат, няма да получат дори едно пени от парите ми, нито частица от покровителството ми, нито дума на благослов. Кент, Есекс, Съсекс, Хампшър, Лондон — там всички са мои врагове. Всички те са предатели, и аз никога няма да им простя.

— Но кралят…

— Състоянието му ще се подобри — казва тя решително. — Това е лош ден за него. Днес е лош ден за него. Само днес. В някои дни той е съвсем добре. Аз ще намеря начин да го излекувам, постоянно възлагам на лекари да търсят нови лечения, позволила съм на алхимици да дестилират лекарства за него.

— Кралят не обича алхимията, нито каквито и да било подобни неща.

— Трябва да намерим лечение. Издавам разрешителни на алхимици да упражняват науките си. Трябва да се допитвам до тях. Вече е позволено.

— А какво казват те? — питам я. — Алхимиците?

— Казват, че той е слаб, защото е слабо кралството; но че ще се погрижат той да се възроди, да стане пак като нов, и силата на кралството ще се възвърне. Казват, че той ще мине през огън и ще стане чист като бяла роза.

— Бяла роза ли? — питам потресено.

Тя поклаща глава.

— Нямат предвид Йорк. Искат да кажат, чист като бяла луна, чист като бяла вода, като снежна пряспа — няма значение.

Свеждам глава, но си мисля, че това вероятно има някакво значение. Хвърлям поглед назад, към Ричард. Той е коленичил до трона, а кралят се навежда напред и разговаря сериозно с него. Ричард кима, внимателно, както когато говори с някое от нашите малки момчета. Виждам тресящата се глава на краля, виждам как се запъва на някакво изречение, виждам как съпругът ми хваща ръката му и изрича думите бавно, внимателно, както мил човек говори бавно на някой малоумен.

— О, Маргарет, о, моя Маргарет, толкова ми е жал за вас — изричам на един дъх.

Сиво-сините ѝ очи са пълни със сълзи.

— Сега съм съвсем сама — казва тя. — Никога преди в живота си не съм била толкова сама. Но няма да позволя на колелото на съдбата да ме завърти, няма да падна. Ще управлявам тази страна, ще излекувам краля и ще видя как синът ми наследява престола.

Ричард смяташе, че тя няма да може да управлява страната от централните графства; но лятото настъпва и отминава, лястовиците кръжат всяка вечер около покривите на Кенилуърт, и с всяка вечер стават все по-малко и по-малко, докато накрая отлитат на юг, далеч от нас, а кралицата все така отказва да се върне в Лондон. Управлява само със заповеди, дори не се преструва, че има някакво обсъждане. Просто нарежда свикването на кралския съвет, чиито членове са избрани от нея, за да правят каквото каже тя, и никога да не възразяват. Не свиква парламент от представителите на общините, които биха настояли да видят краля в неговата столица. Лондончани веднага започват да се оплакват, че чужденците, които ги изместват от търговията и продават прекалено скъпо стоките си на почтените англичани, са изпратени от кралицата-чужденка, която мрази Лондон и не желае да защитава честните търговци. После една френска флотилия извършва набег по крайбрежието и стига по-далече, отколкото други са се осмелявали преди. Влизат право в пристанището на Сандуич и оплячкосват града, опустошавайки го напълно, като отнасят всичко ценно и опожаряват пазарището. Всички обвиняват кралицата.

— Наистина ли казват, че съм ги изпратила аз? — възкликва тя пред Ричард. — Да не са полудели? Защо бих заповядала на французите да нападат Сандуич?

— Атаката е била водена от ваш приятел, Пиер дьо Брезе — изтъква сухо съпругът ми. — А той е разполагал с карти на плитчините и на речното корито: с английски карти. Хората питат как ги е получил, ако не от вас? Казват, че сте му помогнали, защото може на свой ред да имате нужда от помощта му. Вие се зарекохте, че ще се погрижите хората на Кент да бъдат наказани, задето подкрепиха Уорик. Знаете ли, дьо Брезе ни изигра забавен номер. Донесе топки и ракети за тенис и изигра една партия на градския площад. Това беше оскърбление. Хората от Сандуич мислят, че вие сте го насъскали да ги оскърби. Че това е френски хумор. Ние тук не го намираме за смешен.

Кралицата го поглежда с присвити очи.

— Надявам се, че не се превръщате в привърженик на Йорк — казва тя тихо. — Бих съжалявала да видя, че се обръщате против мен, а сърцето на Жакета ще бъде разбито. Бих съжалявала да ви видя екзекутиран. Избегнахте смъртта стотици пъти, Ричард Удвил. Бих съжалявала, ако се наложи аз да бъда тази, която ще издаде смъртната ви присъда.

Ричард я поглежда в лицето, без да трепне:

— Попитахте ме защо хората ви обвиняват. Аз ви отговарям, ваша светлост. Това не означава, че и аз мисля подобни неща, но наистина се питам откъде Дьо Брезе е разполагал с карти. Само съобщавам честно онова, което знам. И ще ви кажа още: ако не успеете да пропъдите пиратите и френските кораби от Ламанша, граф Уорик ще потегли от Кале и ще го направи вместо вас, и тогава всички ще го приветстват като герой. Като позволявате на пиратите да се разпореждат из Ламанша, като позволявате на Дьо Брезе да нахлува в Сандуич, вие не вредите на репутацията на Уорик, а на своята. Градовете на юг трябва да бъдат защитени. Хората трябва да видят как кралят ни отговаря на това предизвикателство. Трябва да направите Ламанша безопасен за английските кораби. Дори да не харесвате Кент, това е най-важната част от крайбрежието на вашето кралство, и вие трябва да го защитите.

Тя кимва, гневът ѝ се разсейва в миг.

— Да, разбирам. Наистина разбирам, Ричард. Просто не бях помислила за южното крайбрежие. Ще ми начертаете ли план как да защитим южното крайбрежие?

Той се покланя, спокоен и въздържан както винаги.

— За мен ще бъде чест, ваша светлост.