Повелителка на реките

Жизор, Франция Февруари 1435 г.

Негова светлост повиква Удвил да ни ескортира от Париж до Руан. Не ми казва нищо, но аз се опасявам, че според него Париж няма да удържи, ако ни атакуват, и че можем да бъдем в безопасност само в Руан. Надява се да стигне там и да преговаря за мир с френския двор от сърцето на английските владения. Удвил пристига с допълнителни стражи, с мрачно лице, събира стражата в двора на конюшнята, дава заповед за по-голяма бдителност, и помага на негова светлост да се качи на седлото за първия ден езда.

Яздим в студ и влага, и прекъсваме пътуването си в добре укрепения замък Жизор. През нощта се събуждам от ужасяващ, дрезгав звук. Това е съпругът ми, който се мята в леглото, сякаш някой го е стиснал за гърлото, дави се и се задъхва. Скачам и запалвам свещ от огъня: той разкъсва нощницата си, не може да диша. Разтварям рязко вратата на спалнята, викам прислужницата си и я пращам да изтича за Удвил и камериера, който обслужва тоалетните нужди на негова светлост.

След минути стаята ми вече е пълна с мъже, те вече са вдигнали съпруга ми, за да го сложат обратно в леглото и са разтворили прозореца, за да му осигурят въздух. Лекарят му идва с една от тинктурите, приготвени от алхимиците, и негова светлост отпива, поема си дъх, отпива отново.

— Добре съм, добре съм — казва дрезгаво той, като отпраща с махване на ръка слугите, които са в стаята или са се събрали на вратата. — Вървете си, всички, лягайте си, всичко е наред. — Виждам как лекарят се споглежда с Удвил, сякаш двамата знаят, че това е лъжа, изречена, за да успокои хората, но Удвил извежда всички от стаята, като казва само на един слуга да чака на вратата в случай на нужда. Най-сетне лекарят, негова светлост, Удвил и аз оставаме сами.

— Ще повикам лекаря от Париж — казва Удвил на съпруга ми. — Не се страхувайте, ще изпратя да го повикат сега.

— Да — казва тежко съпругът ми. — Усещам тежест в гърдите, тежест като олово. Не мога да дишам.

— Мислите ли, че бихте могли да поспите?

— Ако ме повдигнете в леглото; но не мога да лежа по гръб. Уморен съм, Ричард, уморен съм като пребито куче.

— Ще спя пред вратата ви — казва Удвил. — Херцогинята може да ме повика, ако се събудите.

— По-добре е тя да отиде в друга стая — казва съпругът ми. — Това не е място за нея.

Всички ме гледат така, сякаш съм дете, на което трябва да се спестяват всякакви тревоги.

— Ще остана при вас — казвам. — А на сутринта ще намеря лимон и магданоз, и ще ви приготвя питие, което ще възстанови дишането ви.

Негова светлост ме поглежда.

— Ти си най-голямото ми съкровище — казва отново. — Но иди в стаята си за тази нощ. Не искам да те събудя отново.

Загръщам се с нощната си пелерина и нахлузвам на краката си някакви чехли.

— Повикайте ме, ако негова светлост отново се почувства зле — казвам на Удвил.

Той се покланя.

— Ще го сторя, милейди. И ще спя на сламеник на пода до него, за да мога да бдя над съня му.

Отправям се към вратата, но негова светлост ме спира с вдигната ръка.

— Застани там — казва.

Заставам, както ми нарежда, пред отворения прозорец, и мразовитият въздух нахлува в стаята.

— Загасете светлините — казва милорд. Слугите духват свещите и луната хвърля в стаята ясна бяла светлина, която пада върху главата и раменете ми и осветява бялата ми нощница. Виждам как Удвил крадешком хвърля поглед към мен, поглед, изпълнен с копнеж, а после бързо извръща очи.

— Мелузина и луната — казва тихо милорд.

— Жакета — напомням му. — Аз съм Жакета.

Той затваря очи: заспива.

Два дни по-късно херцогът е малко по-добре. Носят му новини за гарнизона в Кале, той отваря писмото и го чете мълчаливо, докато ние седим на закуска в голямата зала. После се оглежда, търсейки с поглед Удвил, и казва:

— Проблеми в Кале. По-добре отидете там, въдворете ред сред войниците, а после се върнете при мен.

— Нападнати ли са? — пита сър Ричард хладнокръвно, сякаш не му заповядват да се впусне в неизвестни опасности.

— Надниците им отново не са изплатени — казва негова светлост. — Ще ви дам документ, за да вземете пари от личната ми съкровищница. Опитайте се да им изплатите напълно дължимото. Ще пиша до Англия за нови средства.

Удвил изобщо не ме поглежда.

— Ще бъдете ли в състояние да продължите към Руан? — пита той.

— Ще се справя — отвръща негова светлост.

— Ще му помогна — казвам. Все едно не съм казала нищо. Никой от двамата не ми обръща внимание.

— Вървете тогава — казва кратко милорд.

Удвил хваща негова светлост за ръката, сякаш се кани да го прегърне, а след това, за съвсем кратък миг, се обръща към мен. Отново забелязвам колко наситено сини са очите му, после той се покланя и си тръгва. Дори не се сбогува.

Пътуваме към Руан бавно, с чести почивки. Негова светлост не е достатъчно добре, за да язди: пътува в носилка, а до нея водят едрия му боен кон. Животното върви смутено, нещастно с празно седло, с клюмнала глава, сякаш се бои, че ще изгуби господаря си. Негова светлост лежи в пищната носилка, която поръча за мен, теглена от бели мулета, но тръскането по време на дългото пътуване не му позволява да си отдъхне. Сякаш гледам как едър кон, впрегнат в рало, стига уморен до края на нивата, в края на дълъг ден. Негова светлост е напълно изтощен, лишен от енергия, и когато го погледна, почти мога да почувствам смъртното му изтощение в собствените си млади кости.