Повелителка на реките

Лондон Лятото на 1441 г.

Казах истината, когато твърдях, че съм щастлива в Графтън, но сърцето ми подскача от най-лекомислена радост, когато кралят изпраща кралската баржа да ни отведе надолу по реката, и аз виждам високите кули на замъка в Гринич и на новия Бела Корт, построен от херцог Глостър. Той е толкова красив и пищен, че не мога да не изпитам наслада, задето идвам в него като фаворитка на двора и се връщам към положението на една от най-изтъкнатите дами в страната. Баржата се носи бързо по течението, докато барабанчиците поддържат ритъма на гребците, а после те слагат веслата на рамо и лодкарите в ливреи на кея улавят въжетата и изтеглят баржата успоредно на брега.

Тъкмо съм стъпила на подвижния мост, когато вдигам поглед и виждам, че кралската свита се завръща от разходка край реката и сега всички бавно се отправят да ни посрещнат. Най-отпред е кралят, който вече не е момче: той е млад мъж, на почти двайсет години, уверено пристъпва напред и ме целува, като сродник, по двете бузи, и подава ръка на съпруга ми. Виждам, че придружителите зад него са изненадани от топлотата, с която ни посреща, а после те също са принудени да дойдат да ни поздравят. Първо Хъмфри, херцог Глостър, някогашният ми девер, за когото първият ми съпруг казваше, че трябва да държим под око, а зад него идва херцогиня Елинор. Тя върви бавно към кея — жена, опиянена от собствената си красота — и отначало аз виждам само заслеплението на суетата, но после поглеждам отново. По петите я следва едро черно куче, огромно създание, мастиф или някакво друго бойно куче. В мига, когато го виждам, почти ми идва да изфуча като котка с настръхнала козина и потъмнели очи. Видът на грозното куче толкова отклонява вниманието ми, че оставям херцога да вземе ръката ми, да ме целуне по бузата и да шепне в ухото ми, без да чувам и дума от това, което казва. Когато съпругата му, херцогиня Елинор, приближава, откривам, че се взирам в нея, а когато пристъпва напред, за да ме целуне, трепвам и се отдръпвам от докосването ѝ, сякаш от нея се носи дъхът на старо бойно куче. Налага се да приема студената ѝ прегръдка, и да се усмихна също така студено, както се усмихва тя. Едва когато тя ме пуска и аз отстъпвам назад, виждам, че в краката ѝ няма черно куче, и никога не е имало. За миг съм получила видение от другия свят, и разбирам, скривайки потръпването си, че един ден ще има черно куче, което ще тича по каменни стълби в студен замък и ще вие пред вратата ѝ.

С изминаването на месеците разбирам, че имам основание да се боя от херцогинята. Тя е навсякъде в двора, тя е първата дама на страната, кралица във всяко отношение, освен по име. Когато дворът е в Уестминстърския дворец, тя живее в покоите на кралицата и носи кралските накити. По време на процесиите върви точно зад краля. Отнася се към него с раболепна интимност, непрекъснато слага ръка на рамото му и му шепне на ухото. Единствено лъчезарната му невинност ги спасява да не изглеждат като заговорници, или нещо по-лошо. Неизбежно е, като вдовстваща херцогиня на Англия, да бъда постоянно в нейната компания, и знам, че не ѝ се нрави хората да ни сравняват. Когато влизаме на вечеря, вървя зад нея, през деня седя с дамите ѝ, а тя се отнася към мен с презрение, което не ѝ струва усилие, защото в нейните очи съм жена, пропиляла ценния актив на младостта и красотата си, захвърляйки го заради любовта.

— Можете ли да си представите да сте херцогиня с кралска кръв, а да се принизите дотолкова, че да се омъжите за скуайър от домакинството си? — долавям съскащия ѝ шепот към една от дамите ѝ, докато шия в покоите ѝ. — Що за жена би направила подобно нещо?

Вдигам поглед:

— Жена, която е срещнала най-прекрасния мъж, ваша светлост — отвръщам. — И не съжалявам, и не се съмнявам в съпруга си, който отвръща на любовта с любов и на предаността — с преданост.

Това е удар, насочен към нея, защото като метреса, превърнала се в съпруга, тя винаги със страх бди за друга метреса, която може да опита да повтори номера, който тя изигра на своята приятелка, графинята.

— Това не е избор, който аз бих направила — казва тя по-меко. — Нито пък избор, който една жена от благороден произход, мислеща за благото на семейството си, би направила.

Свеждам глава.

— Зная това — отбелязвам. — Но по онова време не мислех за семейството си. А за себе си.

В навечерието на Еньовден тя влиза в Лондон, придружена от лордовете и благородниците, радващи се на специалното ѝ благоволение, толкова величествена, сякаш е гостуваща принцеса. Като дворцова дама аз я следвам в свитата ѝ, и така, докато процесията лъкатуши из улиците, дочувам не дотам ласкави подмятания от гражданите на Лондон. Обичам лондончаните още от времето, когато самата аз влязох тържествено в града, и знам, че са хора, които лесно могат да бъдат омаяни от една усмивка, но също така лесно се дразнят при всеки признак на суетност. Пищната свита на херцогинята буди у тях присмех, макар че докато тя минава, докосват почтително шапките си, а после крият с тях ухилените си лица. Но след като тя отминава, надават ликуващ възглас за мен. Харесва им фактът, че съм се омъжила за англичанин, по любов, жените по прозорците пращат въздушни целувки на съпруга ми, който е прочут с привлекателността си, а мъжете по кръстопътищата подвикват пиперливи забележки към мен, красивата херцогиня, и казват, че ако толкова ми се нравят англичаните, може да пробвам някой лондончанин за разнообразие.

Гражданите на Лондон не са единствените хора, които хранят неприязън към херцогиня Елинор. Кардинал Боуфорт не изпитва добри чувства към нея; а е опасно да го имаш за враг. Не я е грижа, че е трън в очите му; тя е омъжена за престолонаследника, и кардиналът не може да направи нищо, за да промени това. Всъщност, мисля, че тя дори рискува да си навлече неприятности с него, в желанието си да го предизвика, за да се реши веднъж завинаги кой ръководи краля. Кралството се разделя на привърженици на херцога, и такива, които предпочитат кардинала; положението скоро ще достигне до критична точка. С това триумфално влизане в Лондон херцогинята предявява правата си.

Отговорът на кардинала идва бързо. Още на следващата вечер, когато Ричард и аз вечеряме на масата на херцогинята в странноприемницата „Главата на краля“ в Чийп, нейният шамбелан влиза и започва да шепне нещо в ухото ѝ. Виждам я как пребледнява, поглежда ме, сякаш се кани да каже нещо, после махва с ръка да отнесат вечерята ѝ, изправя се, без да каже и дума на някого, и излиза. Ние, останалите, се споглеждаме, придворната ѝ дама се изправя да я последва, а след това се поколебава. Ричард, седнал сред господата, ми кимва да остана на мястото си, и тихо излиза от стаята. Отсъства само няколко минути, а слисаното мълчание вече е отстъпило място на оживена размяна на предположения; когато се връща, той се усмихва на всеки от съседите ми, сякаш за да помоли за извинение, хваща ме за ръката и ме извежда от стаята.

Навън намята раменете ми с пелерината си.

— Връщаме се в Уестминстър — казва. — Вече не е желателно да ни виждат с херцогинята.

— Какво се е случило? — питам, стиснала връзките на пелерината, докато той ме води забързано по улиците. Прескачаме мръсната зловонна канавка в средата на улицата и той ми помага да сляза по хлъзгавите стълби до реката. При изсвирването му се приближава чакаща ладия и той ми помага да се кача на носа.

— Потегляйте — казва през рамо. — Стълбите при Уестминстър.

— Какво става? — прошепвам.

Той се навежда към мен, така че дори лодкарят, който натиска веслата, да не може да чуе.

— Писарят на херцогинята и личният ѝ капелан са арестувани.

— За какво?

— Призоваване на духове или занимания с астрономия, гадателство, нещо подобно. Успях да дочуя само някакъв слух, но това беше достатъчно, за да ми подскаже, че трябва веднага да те измъкна от всичко това.

— Мен ли?

— Тя чете книги по алхимия, съпругът ѝ използва услугите на хора, изучаващи физическите науки, говори се, че го прелъстила с любовни отвари, среща се с мъже, които притежават тайни познания и разбират не само от наука, но и от магия, и е херцогиня с кралска кръв. Това напомня ли ти на някоя твоя позната?

— Аз?

Потръпвам, когато веслата се потапят тихо в студените води и лодкарят се насочва към стълбите.

— Ти — казва Ричард тихо. — Познаваш ли Роджър Болингбрук, учен от Оксфорд? Служи в нейното домакинство.

Замислям се за момент:

— Негова светлост го познаваше, нали? Той не дойде ли веднъж в Пенсхърст? Мисля, че донесе карта със защитни заклинания и показа на негова светлост изкуството на врачуването с шепа пръст или камъчета.

Лодката се блъсва в стъпалата пред двореца Уестминстър, съпругът ми ме хваща за ръка и ми помага да се кача по дървените стъпала до кея. Един слуга се приближава с факла и осветява пътя ни през градините до входа откъм реката.

— Арестуван е — казва Ричард.

— За какво?

— Не знам. Ще те оставя в стаите ни, а после ще отида да видя какво мога да науча.

Спирам под арката на входа и вземам студените му ръце в своите.

— От какво се опасяваш?

— Все още от нищо — казва той неубедително, после ме хваща под ръка и ме въвежда в двореца.

Ричард пристига през нощта и ми казва, че изглежда никой не знае какво става. Арестувани са трима души от домакинството на херцогинята: мъже, които познавам, мъже, които поздравявам всеки ден. Ученият Роджър Болингбрук, който ни гостуваше в Пенсхърст, свещеникът на херцогинята, който е отслужвал литургията и в мое присъствие дузина пъти, както и един от канониците на параклиса, посветен на свети Стефан, в същия този дворец. Обвинени са, че са съставили хороскоп на Елинор. Диаграмата е намерена, и се говори, че тя предсказва смъртта на младия крал и това, че Елинор ще наследи престола.

— Някога да си виждала хороскоп за краля? — пита ме рязко съпругът ми. — Напуснал е двореца и е заминал за Шийн само с най-приближените си съветници. На нас ни е наредено да останем тук. Всички сме под подозрение, той мрази подобни неща, те го ужасяват. Съветниците му ще дойдат тук и ще започнат разпитите. Може да повикат и нас. Негова светлост херцог Бедфорд никога не ти е показвал хороскоп за краля, нали?

— Знаеш, че той изготвяше хороскопи за всички — казвам тихо. — Помниш ли машината, окачена над картата на Франция, която показваше разположенията на звездите? Използваше я, за да прецени как са били подредени звездите при нечие раждане. Изготви хороскоп за мен. Изготви и своя собствен, а сигурно е чертал хороскоп и за теб. Несъмнено ще е изготвил и хороскоп на краля.

— А къде са всички диаграми? — пита напрегнато съпругът ми. — Къде са сега?

— Дадох ги на херцог Глостър. — В безмълвието пред мен се разкрива ужасът на положението. — О, Ричард! Дадох всички диаграми и карти на херцог Хъмфри. Той каза, че тези неща го интересуват. Запазих само книгите, онези, които имаме у дома. Негова светлост ми остави книгите; всички уреди и другите съоръжения дадох на херцога. — Усещам в устата си вкус на кръв и осъзнавам, че съм обелила кожата на устната си. Докосвам с пръст смъдящата, разранена кожа. — Нима мислиш, че херцогинята може да е взела хороскопа на краля? Възможно ли е да го е използвала? Ще ме свържат ли с обвиненията, след като съм дала на съпруга ѝ диаграмата с хороскопа на краля?

— Може би — е единственият му отговор.

Чакаме. Лятното слънце припича безмилостно над града, говори се за чума в бедните квартали, близо до вонящата река. Непоносимо горещо е. Искам да се прибера у дома, в Графтън, при децата, но кралят е разпоредил всички да останат в двора. Никой не може да напуска Лондон, който се е превърнал в подобие на врящо гърне. Докато горещият въздух притиска града като капак, кралят чака, изтръпнал от тревога, съветниците му да разнищят заговора срещу него. Той е млад човек, който не може да търпи мисълта, че някой е против него, тя поразява издъно душата му. Той е отгледан от придворни и ласкатели, не може да понесе мисълта, че някой не го обича. Мисълта, че някой би могъл да използва срещу него черните изкуства, го изпълва с ужас, който не иска да признае. Хората от обкръжението му се боят и за него, и за себе си. Никой не знае какво би могъл да стори един учен като Роджър Болингбрук, ако е намислил да навреди. А ако херцогинята го е свързала с други мъже, вещи в тези занимания, нали те може да са подготвили заговор срещу краля, за да му навредят смъртоносно. Ами ако дори сега някаква тайна, ужасяваща магия се просмуква във вените му? Ами ако той се разбие като стъкло или се стопи като восък?

Херцогинята се появява на кралската маса в Уестминстърския дворец, седи сама, с ведро и усмихнато лице, от нея се излъчва непоколебима увереност. В задушната зала, където миризмата на месо от готварниците долита като горещ дъх, тя е хладнокръвна и невъзмутима. Съпругът ѝ е до краля в Шийн, опитвайки се да успокои младия човек, опитвайки се да възразява срещу всичко, казано от чичо му, кардиналът. Херцогът на Глостър настоява, че младият крал е обичан, обичан от всички, кълне се в живота си, че никога не е виждал хороскоп на краля; интересът му към алхимията е просто в служба на краля, билковата леха в Пенсхърст вече е била засадена под зодиакалните знаци, когато са пристигнали там. Не знае кой я е засадил — може би предишният собственик? Седя с дамите в покоите на херцогинята, шия ризи за бедните, и мълча, когато херцогинята внезапно се засмива без повод и заявява, че не знае защо кралят се бави толкова в двореца Шийн; че със сигурност би трябвало вече да дойде в Лондон, за да можем всички да потеглим на път към провинцията, и да се махнем от тази горещина.

— Мисля, че ще дойде тази вечер — обаждам се, без някой да ме е попитал.

Тя поглежда през прозореца.

— Трябваше да дойде по-рано — казва. — Сега ще го хване дъждът. Ще има такава буря!

Внезапно рукналият дъжд кара жените да изпискат: небето е надвиснало като криле на черна врана над Лондон, носи се тътен на гръмотевици. Прозорецът се разтриса и задрънчава от надигащия се вятър, а после един леден порив го разтваря широко. Някой изпищява, когато рамката се удря с трясък в стената, а аз се надигам, отивам до прозореца, улавям люлеещото се резе и го залоствам. Отдръпвам се рязко, когато над града блясва мълния. По пътя на краля с тътен се задава буря, след броени мигове по прозорците затрополява градушка, сякаш някой хвърля по тях камъчета, а една от дамите обръща бледото си лице към херцогинята и проплаква: „Буря над краля! Казахте, че буря ще се разрази над краля.“

Херцогинята почти не слуша; наблюдава ме как се боря с вятъра на прозореца, а после думите — обвинението — проникват в съзнанието ѝ; тя поглежда жената — Елизабет Флайт — и казва:

— О, не ставайте смешна. Гледах небето. Всеки можеше да види, че ще има буря.

Елизабет става от столчето си, прави реверанс и казва:

— Извинете ме, милейди…

— Къде отивате?

— Извинете ме, милейди…

— Не можете да си тръгнете без мое позволение — казва херцогинята рязко. Но жената е преобърнала столчето си в бързината да стигне до вратата. Други две жени също се изправят, несигурни дали да побегнат или да останат.

— Сядайте! Сядайте! — изпищява херцогинята. — Заповядвам ви!

Елизабет отваря рязко вратата и излита от стаята, докато другите жени се снишават в столовете си, а една бързо се прекръства. Проблеснала светкавица внезапно придава мрачен и студен вид на сцената. Херцогиня Елинор се обръща към мен, с изпито и пребледняло лице.

— За Бога, просто погледнах небето и видях, че ще има буря. Не разбирам какво става. Просто видях, че се задава дъжд, това е всичко.

— Зная — казвам. — Зная, че това е всичко.

Преди да е изтекъл и половин час, в двореца залостват вратите и прозорците и всички твърдят, че това е призован от вещица вятър, който довявал смърт заедно с дъжда. След по-малко от ден младият крал оповестява, че леля му, херцогинята, няма право да се явява пред него. Оксфордският учен, приятелят на първия ми съпруг, който дойде да ни гостува в Пенсхърст, е разпитан от съветниците и се признава за виновен в ерес и магия. Излагат го на показ, като мечка, срещу която ще насъскат кучета. Бедният Роджър Болингбрук, който цял живот се е занимавал с наука, начетен човек, който храни огромна обич към загадките на света и на звездите, е покачен на сцена, подобна на ешафод, край кръста до църквата „Сейнт Полс“ в Лондон, и там един свещеник изнася проповед против него и против всички вещици и магьосници, спиритисти и еретици, които застрашават живота на краля и неговия покой, които се множат като язви в неговия престолен град, стремят се да влязат в страната през неговите пристанища, крият се в селата из провинцията и вършат дребни и по-големи злодеяния. Твърди се, че има хиляди коварни мъже и жени, домогващи се до черните изкуства, за да навредят на краля: билкари, знахарки, шарлатани, еретици, убийци. Кралят знае, че те са навсякъде, сред нас, с хиляди, и кроят коварните си заговори против него. Сега вярва, че е разкрил заговор в сърцето на своя двор, в сърцето на опасно амбициозното си семейство.

Всички преминаваме тържествено пред Болингбрук, обикаляме около него и ставаме свидетели на позора му, сякаш той е животно, доведено от брега на Африка, някакъв нов звяр. Той стои с наведени очи, за да не вижда любопитните лица, да не се налага да разпознава сред тях някогашните си приятели. Човекът, посветил живота си на учението, на размисли за хармоничната природа на света, сега седи на боядисан стол с хартиена корона на главата, заобиколен от инструментите и книгите си, сякаш е някакъв шут. Поставили са на земята пред краката му неговото табло за гадаене и няколко специално излети свещи. Открили са няколко диаграми, които показват разположението на планетите, и хороскопа, който твърдят, че е изготвил за херцогинята, по нейна молба. Открили са малък модел на земята и движещите се около нея планети. Открили са месингови калъпи за отливане на фигури, дестилационен уред за приготвяне на течности, и восъчните табли, използвани за извличането на парфюм от цветя. И, което е най-лошото от всичко, в краката му е поставено някакво ужасно създание от восък, подобно на зародиш, изхвърлен преждевременно от утробата.

Присвивам се, когато го виждам, а Ричард обвива около талията ми силната си ръка.

— Не го гледай — съветва ме той.

Извръщам поглед.

— Какво беше това?

— Било е восъчно изображение на краля. Идеята е на главата му да има малка корона, онази златна нишка е скиптърът, а малкият кръг е златното кълбо с кръста.

Лицето е разкривено, краката са безформени. Различавам очертанията на пелерината и малките точки там, където трябва да бъде яката от хермелин, но главата е почти разтопена.

— Какво са направили с него?

— Нагрели са го пред огън, за да се разтопи и разтече. Това щяло да накара силите на краля също да изтекат от тялото му. Искали са да бъде унищожен също така, както е щяло да се стопи неговото изображение.

Потръпвам.

— Не може ли вече да си вървим?

— Не — казва той. — Трябва да присъстваме, за да покажем отвращението си от тези престъпления.

— Отвратена съм. Толкова съм отвратена, че искам да си вървя.

— Дръж главата си изправена. Не спирай. Всички трябва да се убедят, че тъкмо ти си враг на подобни дела.

— Тъкмо аз ли? — изричам гневно. — Това е толкова отвратително, че ми призлява.

— Говори се, че херцогиня Елинор подмамила своя съпруг, херцога, да се ожени за нея с помощта на любовна отвара, така че той не могъл да ѝ устои. Говори се, че ти си направила същото, когато си била момиче, а негова светлост херцогът бил съкрушен от загубата на съпругата си Ан.

Потръпвам, извръщайки очи от разтопената восъчна кукла.

— Ричард…

— Ще те опазя — зарича се той. — Ти си моя съпруга и моя любима. Ще те опазя, Жакета. Никога няма да се случи да ме потърсиш и да откриеш, че ме няма.

Когато се прибираме след опозоряването на Болингбрук, откриваме, че покоите на херцогинята са празни, вратата на личния ѝ кабинет е широко разтворена, раклите с дрехите ѝ — преобърнати, бюфетите — претършувани, кутиите ѝ за накити липсват, а тя е изчезнала.

— Къде е херцогинята? — настойчиво се обръща съпругът ми към една от придворните ѝ дами.

Тя поклаща глава: плаче неудържимо.

— Замина.

— Къде замина?

— Замина — това е всичко, което тя може да каже.

— Бог да ни е на помощ, това дете е пълна глупачка — грубо казва Ричард. — Ти я попитай.

Хващам я за раменете.

— Ели, кажи ми, арестуваха ли нейна светлост?

Тя прави реверанс.

— Тя избяга, ваша светлост. Избяга да потърси убежище. Казва, че ще я убият, за да накажат съпруга ѝ, казва, че ще го унищожат чрез нея. Казва, че това е коварен заговор срещу него, който ще унищожи и нея. Казва, че кардинал Боуфорт иска да ги унищожи и двамата.

Обръщам се към съпруга си.

— Свято убежище?

Лицето му е мрачно.

— Да, но тя греши. Това няма да я спаси.

— Не могат да я обявят за вещица, ако се укрива на осветена земя и търси закрилата на Църквата.

— Тогава ще я обвинят, че е еретичка — казва той. — Един еретик не може да бъде закрилян от Църквата. Така че ако е поискала убежище, ще я обвинят в ерес; това е единственият начин да я измъкнат. Преди това може да са я обвинили в предсказване на бъдещето. Сега ще я обвинят в ерес. А ереста е по-тежко престъпление от предсказването на бъдещето. Тя ще се постави в по-лошо положение.

— Законът на мъжете винаги поставя жените в лошо положение! — избухвам гневно.

Ричард не казва нищо.

— Не трябва ли да заминем? — питам го много тихо. — Не може ли да се приберем у дома, в Графтън? — Оглеждам опустошената стая. — Не се чувствам в безопасност тук. Може ли да заминем?

Той прави гримаса.

— Не можем да заминем сега. Ще изглежда, сякаш сме гузни, ако заминем, точно както тя сякаш признава вината си, като се укрива в свято убежище. Мисля, че е по-добре да останем тук. Оттук поне можем да се качим на кораб за Фландрия, ако се наложи.

— Не мога да оставя децата!

Той не обръща внимание.

— Бога ми, иска ми се баща ти да беше още жив, можеше да му отидеш на гости. — Стиска ръката ми. — Остани тук. Ще отида да се видя с Уилям дьо ла Поул, граф Съфолк. Той ще ми каже какво става в съвета.

— А какво да правя аз?

— Чакай тук — казва той мрачно. — Отвори тези стаи и ги използвай като свои собствени. Дръж се така, сякаш всичко е наред. Сега ти си първата дама на кралството, единствената останала херцогиня с кралска кръв. Заповядай на дамите да подредят стаите, а после ги накарай да седнат да шият с теб, и накарай някоя от тях да чете от Библията. Иди в параклиса тази вечер. Дръж се така, сякаш си невинна.

— Но аз съм невинна — казвам.

Лицето му е мрачно.

— Не се съмнявам, че и тя ще каже същото.

Но тя не казва същото. Довеждат пред нея Роджър Болингбрук с хороскопа, който му е поръчала да ѝ направи, с магическите инструменти, които са му служили в неговите занимания като изследовател на непознати селения, с безформената восъчна фигура, за която твърдят, че е разтопен образ на краля, и тя се признава за виновна в магьосничество и престъпления срещу църквата. Признава, че отдавна се е занимавала с магьосничество заедно с Вещицата от Ай, и тогава ѝ съобщават, че Вещицата от Ай е арестувана още през нощта, когато излезе омагьосаният вятър.

— Коя е Вещицата от Ай? — питам Ричард с приглушен шепот, късно през нощта, когато завесите на леглото са спуснати около нас.

— Марджъри Джърдимейн — казва той, със сбърчено от тревога чело. — Някаква прочута вещица, която веднъж вече е била арестувана за престъпленията си. Родом е от селцето Ай. Известна е на Църквата като вещица, известна е на всички като вещица.

Ахвам ужасено.

Той ме поглежда.

— За Бога, моля те, кажи ми, че не я познаваш.

— Не и като вещица.

Той затваря за кратко очи в пристъп на ужас.

— Какво знаеш за нея?

— Никога не съм правила с нея нищо друго, освен да изучавам употребата на билките, както нареди негова светлост, кълна ти се, и съм готова да се закълна пред съда. Изучавах употребата на билките, а тя не е правила в Пенсхърст нищо друго, освен да планира билковата градина с мен и да ми каже кога трябва да се берат и садят билките. Не знаех, че е магьосница.

— Негова светлост ли ти нареди да се срещаш с нея?

— Да, да.

— Имаш ли тази заповед, подпечатана от него? Написал ли я беше?

Поклащам глава.

— Той просто я изпрати при мен. Самият ти я видя. Онзи път, в двора на конюшнята, когато дойде да донесеш съобщението от Люксембург, а тя си тръгваше с каруцата.

Ричард стисва ръцете си в юмруци.

— Мога да се закълна, че негова светлост е наредил тя да ти служи… но това е безполезно, безполезно е. Но може би ще можем да се измъкнем от това затруднение. Може би никой няма да го спомене, ако е ставало дума само за правене на лехи с билки. Поне никога не си се допитвала до нея. Никога не си ѝ поръчвала нищо…

Извръщам поглед.

Той простенва:

— Не. О, не. Кажи ми, Жакета.

— Пиех една отвара, за да не зачена. Ти знаеше за това.

— Билките? Това е било нейна рецепта?

Кимвам.

— Нали не си казала на никого?

— На никого, освен на теб.

— Тогава никой няма да узнае. Има ли нещо друго, което да е правила за теб?

— По-късно… питие, за да зачена дете.

Той се сепва, когато осъзнава, че става дума за зачеването на нашата дъщеря, Елизабет, бебето, което го принуди да се ожени.

— За Бога, Жакета…

Той отмята завивките и се измъква от леглото, отдръпва завесата и отива с едри крачки до огнището. За първи път ми се гневи. Стоварва юмрук върху колоната на леглото, сякаш му се иска да може да се пребори със света. Сядам в леглото, загръщам рамене със завивките и чувствам как от ужас пред тази негова ярост сърцето ми блъска като чук.

— Исках дете, исках и теб — казвам неуверено. — Обичах те и исках да се оженим. Но не бих направила магия за това. Използвах билки, не магьосничество.

Той потрива глава, при което косата му щръква, сякаш тези различия са нещо, което не може да проумее.

— Създала си нашето дете с помощта на отвара, приготвена от магьосница? Нашата дъщеря Елизабет?

— Билки — казвам спокойно. — Билки от билкарка. Защо не?

Той ми хвърля яростен поглед.

— Защото не искам дете, родено с помощта на шепа билки, взети от някаква стара вещица!

— Тя не е някаква стара вещица, тя е добра жена, а ние имаме красиво дете. Със страховете си ти си също толкова лош като онези, които организираха този лов на вещици. Вземах билки, за да ми помогнат да бъда плодовита. Създадохме красиво дете. Не ни урочасвай сега!

— За Бога! — Той повишава тон. — Страхувам се единствено от това, че си се забърквала в делата на най-прословутата вещица в Англия, която се опитва да убие нашия крал!

— Не е! Не би го сторила! — изкрещявам му в отговор. — Не би го сторила!

— В това е обвинена.

— Но не от мен!

— От главния съдия на кралството! А ако потърсят съучастниците ѝ, ще открият теб, още една херцогиня с кралска кръв, още една жена, която си позволява да търси непознатото, още една жена, която може да призове буря или да улови еднорог.

— Не съм такава! Не съм! — Избухвам в сълзи. — Знаеш, че не съм. Знаеш, че не правя нищо подобно. Не говори такива неща, Ричард. Не ме обвинявай. Тъкмо ти!

При вида на сълзите ми гневът му се изпарява, той бързо прекосява стаята, сяда до мен и ме притиска към себе си.

— Не те обвинявам, любов моя. Знам. Знам, че никога не би сторила нищо, за да навредиш на някого. Не плачи, съжалявам. Ти не си виновна.

— Не мога да избегна това, че прозирам в бъдещето.

— Знам, че не можеш.

— А тъкмо ти знаеш, че негова светлост ме настаняваше пред огледалото за гадаене ден след ден, и единственото, което успях да видя, беше битка в снега и кралица… кралица със заковани наопаки подкови на коня. Той каза, че това е безполезно. Каза, че не мога да правя предсказания. Не оправдах очакванията му. Не ги оправдах.

— Знам. Знам, че не правиш магии. Успокой се, любов моя.

— Наистина взех билки, за да зачена Елизабет, но това беше всичко. Никога не бих заченала дете с магия. Никога.

— Зная, любов моя. Тихо.

Млъквам и докато бърша очите си със завивката, той ме пита:

— Жакета, знае ли някой освен теб и нея за рецептата, която ти е дала? Виждал ли я е някой с теб в Пенсхърст? Някой от двора знае ли, че е била там?

— Не. Само слугите, и момчето, което дойде с нея.

— Тогава ще трябва да се молим тя да не спомене нищо за теб, дори да я отведат на кладата.

— На кладата ли? — питам глупаво.

Той кимва мълчаливо, а после се връща до мен в леглото. Заедно гледаме как огънят догаря зад решетката на огнището.

— Ще я изгорят като вещица — казва той с безизразен глас. — Херцогинята — също.