Повелителка на реките

Графтън, Нортхамптъншър Лятото на 1450 г.

Пристигаме в дома си през най-усилното време от годината, когато се прибира реколтата, а стопаните отбиват телетата от майките им. На тавана ябълките са подредени в редици, спретнато като войници, и една от задачите на Луис, сега дванайсетгодишен, е да се качва всеки ден с една кошница и да сваля осем ябълки за децата, които да изядат след вечеря. Това бебе ме уморява, и тъй като вечерите са прохладни и тихи, аз се задоволявам да седя край огъня в малката си стая и да слушам, докато братовчедката на Ричард, Луиз, която изпълнява ролята на гувернантка за по-големите деца и бавачка на невръстните, ги учи да четат от семейната Библия. Вече осемгодишен, Антъни изпитва страст към книгите и идва при мен да разглежда рисунките в томовете на латински и старофренски, които наследих от съпруга си, и да се опитва да разгадае думите, изписани с труден за разчитане почерк. Знам, че от тази есен той и братята и сестрите му вече не могат да бъдат обучавани от свещеника, че трябва да намеря домашен учител, който да идва да им преподава. Особено Луис трябва да се научи да чете и да пише на латински и гръцки, ако ще посещава кралския колеж.

Раждането на бебето наближава и в средата на август ние сваляме семейната люлка, излъскваме я, изпираме пеленките, и аз се оттеглям в очакване на раждането. Тя се ражда лесно, ражда се бързо, без особени трудности, и аз я кръщавам Марта. Само след няколко седмици Ричард я отнася в малкия параклис, където се оженихме, тя е кръстена, аз скоро се пречиствам в църква и отново съм на крак.

Именно за нея, новороденото бебе, си помислям, когато стреснато скачам от леглото една нощ, нащрек, сякаш съм чула някой внезапно да ме вика по име.

— Какво има? — питам в тъмнината.

Ричард, замаян от съня, сяда в леглото:

— Любима?

— Някой ме повика по име! Нещо не е наред!

— Нещо лошо ли сънува?

— Стори ми се… — Прекрасната ни стара къща е притихнала в тъмнината; някъде изскърцва греда, докато старите дъски се наместват. Ричард се измъква от леглото, пали едно кандило от загасващия огън, а после запалва и свещ, за да може да ме види по-добре.

— Жакета, бяла си като призрак.

— Стори ми се, че някой ме събуди.

— Ще огледам наоколо — решава той, нахлузва ботушите си и измъква сабята си изпод леглото.

— Ще отида в детската стая — казвам.

Той ми запалва друга свещ и двамата излизаме заедно в тъмната галерия над залата. И тогава го чувам. Силното, сладко пеене на Мелузина, толкова високо и толкова чисто, та бихте помислили, че това е мелодичният звън на звездите, които се движат в своите орбити. Слагам длан върху ръката на Ричард.

— Чуваш ли това?

— Не, какво?

— Музика — казвам. Не искам да обяснявам. — Стори ми се, че чух музика. — Толкова е ясна и силна, та не мога да повярвам, че той не я чува — звучи като звън на сребърни църковни камбани, като мелодично хорово песнопение.

— Кой ще свири по това време на нощта? — пита той, но аз вече съм се обърнала и тичам надолу по коридора към детската стая. Спирам на вратата и се заставям да я отворя тихо. Марта, новороденото бебе, спи в люлката си, бавачката — на сгъваемото легло, най-близко до огъня. Слагам ръка върху розовата бузка на малката. Топла е, но няма температура. Дишането ѝ е бавно и равномерно, като на птиче, което диша в уютно гнездо. В леглото с високи прегради до нея спи Дикън, свит на кълбо, с лице, заровено в пухения дюшек. Внимателно го повдигам и го обръщам по гръб, за да видя извивката на спящите му клепачи, и подобната на розова пъпка уста. При докосването ми той се размърдва леко, но не се събужда.

Музиката става по-висока, по-силна.

Обръщам се към следващото легло. Джон, петгодишният, се е проснал с разперени ръце и крака в съня си, сякаш му е твърде горещо, с изритани настрана завивки, и изведнъж се изплашвам, че е болен, но когато докосвам челото му, то е хладно. До него Жакета спи кротко, като спретнатото шестгодишно момиченце, каквото е и всъщност. В леглото до нея, Мери се размърдва, усетила светлината от свещта ми, но продължава да спи. Единайсетгодишната им сестра Ан е на друго сгъваемо легло до тях, дълбоко заспала.

Антъни, на осем години, в по-голямото легло, сяда в постелята.

— Какво има, мамо?

— Нищо, нищо — казвам. — Заспивай.

— Чух пеене — казва той.

— Няма пеене — казвам твърдо. — Лягай и си затвори очите.

— Луис е много горещ — отбелязва той, но се подчинява.

Отивам бързо до леглото им. Двете момчета спят заедно и когато Антъни се обръща на една страна, виждам, че Луис, скъпият ми син, е зачервен и гори. Треската, от която изгаря, е сгорещила общото им легло. Когато го виждам, и чувам неспирната звънтяща музика, разбирам, че Луис, скъпият ми дванайсетгодишен син, е този, който умира.

Вратата зад мен се отваря и съпругът ми Ричард казва тихо:

— В къщата всичко е наред. Децата добре ли са?

— Луис — е единственото, което успявам да кажа. Навеждам се към леглото и го вдигам. Той е отпуснат безжизнено в ръцете ми, сякаш вдигам мъртво тяло. Ричард го поема и тръгва пред мен към спалнята ни.

— Какво има? — пита той, като полага момчето върху леглото ни. — Какво му е? През деня беше добре.

— Треска; не знам — казвам безпомощно. — Наглеждай го, докато му донеса нещо.

— Ще го измия с гъба — предлага той. — Целият гори. Ще се опитам да го охладя.

Кимвам и отивам бързо в помещението си за дестилиране. Имам стъкленица с изсушени листа от бял равнец, а една китка от белите цветове виси от една от гредите. Слагам вода да възври в едно котле и приготвям отвара от цветовете, после накисвам листата в една купа с преварената вода. В припряността си работя неумело, а през цялото време в главата ми звънти музика, сякаш за да ми каже, че няма време, че това е жалейна песен, че цялото това варене на чай, ухаещ на лятна жътва, е твърде закъсняло за Луис, че за него ми трябва само розмарин15.

Вземам една чаша с напитката и накиснатите листа в стъкленицата, и изтичвам обратно горе в спалнята. Пътьом потропвам на вратата на камериерката си, подвиквам: „Ан, събуди се, Луис е болен“, и я чувам как се раздвижва тромаво вътре.

После влизам в нашата спалня.

Ричард е разпалил огъня и е запалил още свещи, но е спуснал завесите на леглото, така че лицето на Луис е скрито в сянка. Луис се е извърнал, виждам бързото му дишане, как слабите му гърди се повдигат и спадат. Оставям чашата и стъкленицата на масата и отивам до леглото.

— Луис? — прошепвам.

Клепачите му потрепват и той отваря очи при звука на гласа ми.

— Искам да вляза във водата — изрича той, съвсем ясно.

— Не, остани с мен. — Почти не съзнавам какво говоря. Повдигам го, така че главата му се обляга на рамото ми, а Ричард пъха в ръката ми чашата с чай от бял равнец. — Отпий малко — казвам тихо. — Хайде. Отпий мъничко.

Той извръща глава и повтаря:

— Искам да вляза във водата.

Ричард ме поглежда отчаяно.

— Какво иска да каже?

— Бълнува от треската — казвам. — Не означава нищо.

Страхувам се от това, което означават думите му.

Луис се усмихва, клепачите му се отварят с потрепване, и той вижда баща си. Усмихва му се.

— Ще плувам, татко — казва твърдо. — Ще плувам — той обръща глава и леко си поема дъх като човек, който се готви да се гмурне в дълбоки прохладни води, аз усещам как тялото му потръпва, сякаш от радост, а после се отпуска неподвижно и притихва, и осъзнавам, че синът ми си е отишъл от мен.

— Отвори прозореца — казвам на Ричард.

Без да каже и дума, той се обръща и отваря прозореца, сякаш за да пусне невинната душа да излети навън и да се издигне към рая. После се връща и очертава кръстен знак върху челото на Луис. Той все още е топъл, бавно изстива; мисля си, че сладките води от неговия сън го отнасят.

Ан потропва на вратата, отваря я и ме вижда как полагам Луис внимателно на леглото.

— Отиде си — казвам ѝ. — Луис си отиде от нас.

Почти без да разбирам какво правя, пристъпвам към Ричард и той ме обгръща с ръка и ме притиска плътно към себе си.

— Бог да му даде покой — изрича той тихо.

— Амин — казвам. — О, Ричард, не можах да направя нищо. Не можах да направя нищо!

— Знам — казва той.

— Ще отида да видя другите деца — казва Ан във възцарилата се тишина. — А после ще повикам госпожа Уестбъри да дойде да измие тялото.

— Аз ще го измия — казвам веднага. — И ще го облека. Не искам никой друг да го докосва. Аз ще го положа в… — откривам, че не мога да изрека думата „ковчег“.

— Ще ти помогна — казва Ричард тихо. — Ще го погребем в църковния двор и ще знаем, че той просто ни е изпреварил, Жакета, и че един ден и ние ще отплаваме по водите и ще го намерим от другата страна.

Погребваме сина ми в църковния двор близо до дядо му, а Ричард поръчва внушителен каменен паметник с място и за нашите имена. Останалите деца не прихващат треската; дори новото бебе, Марта, е здраво и силно. Наблюдавам ги, изпълнена с ужас, в продължение на седмица след като погребваме Луис, но никое от тях дори не кихва.

Мисля си, че ще сънувам Луис, но всяка нощ спя дълбоко и не сънувам абсолютно нищо. Докато една нощ, месец след смъртта му, ми се присънва река, дълбока прохладна река, обкичена с жълти водни лилии, които плават над ложе от златисти и бронзови камъни, а златисти лютичета растат по зелените, обрасли с папур брегове; а в далечния край на реката виждам моето момче, Луис, как навлича ленената си риза и панталоните си; той ми се усмихва и ми маха с ръка, за да покаже, че ще изтича напред, ще избърза съвсем малко по-напред. И в съня си, макар да искам да го възпра, аз му махвам с ръка и му извиквам, че ще се видим по-късно, че ще се видим скоро, на сутринта.

Оттеглянето ни в Графтън трае съвсем кратко. През септември кралски пратеник поема по зелените пътища и стига до нашата порта. Широките ѝ крила се разтварят със замах и той прекосява вътрешния двор: пред него се вее кралският флаг, с него яздят шестима стражи. Сутрин е, аз се връщам от параклиса, и спирам, когато виждам как те минават през портата, и чакам, облегната на вратата на къщата ни, с усещането за опасност, задаваща се към нас. Кръстосвам пръсти зад гърба си, сякаш такъв детински жест може да предотврати бедата.

— Съобщение за барон Ривърс — казва пратеникът, като слиза от коня и се покланя.

— Аз съм лейди Ривърс — казвам, като протягам ръка. — Можете да го дадете на мен.

Той се поколебава.

— Съпругът ми е на лов — продължавам. — Ще се върне утре. В негово отсъствие аз управлявам тук. По-добре е да ми дадете съобщението.

— Моля за извинение, ваша светлост — казва той и го подава. Кралският печат е лъскав и твърд. Разчупвам го, вдигам поглед и му кимвам.

— Ще намерите ейл, хляб и месо за себе си и за хората ви в залата — казвам му. — А някой от прислугата ще ви покаже къде да се измиете. Ще прочета това и ще изпратя отговор, след като се нахраните и си починете.

Той се покланя отново, а стражите предават конете си на конярите и влизат в къщата. Изчаквам, после отивам бавно до една каменна пейка, вградена в градинския зид, и сядам на топлото слънце да прочета писмото.

Това е писмо за назначение — нова голяма чест за нас. То е признание за службата на Ричард по време на неотдавнашните размирици, то показва, че лордовете от Кралския съвет са следили кой има бърз ум и смело сърце и е готов да им служи — макар че кралят и кралицата избягаха в Кенилуърт и не видяха нищо. В него се казва, че Ричард е назначен за сенешал на Гаскония — богатата област около Бордо, която англичаните владеят от триста години и се надяват да задържат завинаги. Ричард и аз отново ще отидем начело на окупационна войска във Франция. Четейки между редовете, предполагам, че кралят, след потреса от начина, по който Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, загуби английските земи в Нормандия, е бил подтикнат да укрепи владенията в Гаскония с някой по-опитен командир. Това назначение е чест, но то ще донесе със себе си опасности и затруднения, свързани с подсилването на войските около Бордо, със задачата да удържим земите срещу френските набези, запазвайки лоялността на хората към Англия, преобръщайки чувството им, че са почти изоставени от една родина, която не може да управлява себе си, камо ли пък да поддържа владения отвъд морето.

Вдигам очи от писмото. Скръбта ме кара да мисля, че нищо няма значение. Знам, че това е огромна чест, да бъдеш управител на Гаскония е наистина важен пост. Семейство Ривърс се издигат, макар че един от нас вече го няма. Безсмислено е да позволявам на сърцето си да страда за онзи, който липсва.

Поглеждам отново писмото. В полето, като монах, който илюстрира ръкопис, кралят е написал със собствения си изящен почерк:

Под това, кралицата ми е написала: „Жакета, щастливка такава! Връщаш се във Франция!“

Онова, което изпитвам в момента, в никакъв случай не е щастие. Оглеждам двора, топлите стени от червени тухли, увенчани с бели каменни сводове, които стигат чак до стария параклис, ябълковото дърво, ниско приведено под тежестта на последните едри и сочни плодове, готови за бране, пълната със сено плевня, която граничи с хамбара, и нашата къща, разположена точно по средата, затоплена на слънчевата светлина, потънала в утринен покой; вътре са децата ми, заети с уроците си. Мисля си, че кралят поставя на съпруга ми задача, която вероятно ще е непосилна, и че отново ще трябва да замина за чужда страна, в нов град, и да се надявам да оцелея сред хора, които изпитват злоба към нас дори заради самото ни присъствие.

Опитвам се да си вдъхна кураж, като си казвам, че Гаскония ще бъде красива през есента, че може би ще успея да се видя с братята и сестрите си, че зимата в Бордо ще бъде хладна, свежа и ясна, а пролетта ще бъде прекрасна. Но знам, че жителите на провинцията ще бъдат намръщени и изпълнени с негодувание, французите ще са постоянна заплаха, че ще чакаме пари от Англия, за да платим на войниците, и накрая ще се разплащаме от собствения си джоб, докато у дома ще се сипят безкрайни обвинения за провал и дори държавна измяна. Ще трябва да оставя децата си в Англия. Не искам да заминавам, не искам и Ричард да заминава.

Чакам дълго, докато кралският пратеник влиза в двора, бършейки уста с ръкава си, вижда ме, покланя се набързо, и чака.

— Можете да кажете на негова светлост, че съпругът ми и аз ще потеглим за Плимът веднага — казвам. — Предайте му, че за нас е чест да му служим.

Той се усмихва печално, сякаш знае, че службата за този крал може и да е чест, но е добре платена длъжност без особени задължения само за малцината фаворити, на които всичко се разминава безнаказано, когато бездействат или дори да се провалят откровено, като Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, който сега е върховен управител на цяла Англия, като награда, задето избяга в Кенилуърт, когато в Кент имаше опасна работа за вършене.

— Бог да пази краля — казва пратеникът и отива в конюшнята да намери конете си.

— Амин — отговарям, мислейки си, че навярно трябва да се молим кралят да бъде спасен от самия себе си.