Повелителка на реките

Руан, Франция Пролетта на 1431 г.

После скалъпват процеса. Обсипват я до изтощение с учени въпроси, оспорват обясненията ѝ, връщат се към отговорите ѝ, записват неща, които казва в мигове на изтощение и ѝ ги показват отново по-късно, изразяват се възможно най-сложно и после я питат какво мисли, така че тя не разбира въпроса и им казва просто „продължавайте“ или „спестете ми това“. Един-два пъти просто отвръща: „Не знам. Аз съм просто и неуко момиче. Откъде да знам?“

Чичо ми получава тревожно писмо от кралица Йоланда Арагонска, която изразява убеждението си, че дофинът ще откупи Жана, просто ѝ били нужни още три дни, още седмица, за да го убеди, не можем ли да забавим процеса? Не можем ли да помолим за отсрочка от няколко дни? Но Църквата е оплела здраво момичето в паяжината на разпитите, и сега вече никога няма да я пуснат.

Всичко, което високообразовани мъже могат да направят, за да прикрият една проста истина, да накарат една жена да се усъмни в онова, което чувства, да объркат мислите ѝ, е сторено. Използват познанието си като остен, с който я тласкат в една посока, а после — в друга, докато най-накрая я хващат в капана на противоречията, които тя не може да проумее. Понякога ѝ отправят обвинения на латински и тя ги гледа, объркана от звука на този език, на който е чувала да се говори само в църква, по време на любимата ѝ литургия. Как биха могли същите тези звуци, тези познати, обичани тонове, толкова тържествени и мелодични за нея, сега да бъдат самият глас на обвинението?

Понякога повдигат скандални обвинения срещу нея с думите на собствения ѝ народ, стари, простовати клюки от родното ѝ село Домреми, за суета, за фалшива гордост. Твърдят, че тя зарязала някакъв мъж преди брака, говорят, че избягала от почтените си родители, казват, че работила в кръчма и раздавала щедро услугите си като някоя селска пачавра, заявяват, че придружавала войската като обикновена развратница, казват, че тя не е Дева, а блудница, и че всички го знаели.

Налага се Ан, самата добросърдечна дребничка херцогиня Бедфорд, да потвърди, че Жана е девица, и да настоява на войниците, които я пазят, да се забрани да я докосват или тормозят. Трябва да им се заяви, че не е богоугодно да посягат на нея. После, веднага щом тази заповед е дадена, казват, че след като сега Жана е в безопасност, закриляна от обещанието на херцогинята, тя няма оправдание да носи мъжки дрехи и трябва да облече рокля; защото — казват ѝ — отсега нататък е грях, смъртен грях, да носи панталони.

Замайват ѝ главата, объркват я непоносимо. Те са високопоставени служители на Църквата, а Жана е селско момиче, набожно момиче, което винаги е изпълнявало заповедите на свещеника, докато чуло гласове на ангели, които ѝ казали да направи нещо повече. Накрая тя рухва и се разплаква като дете, облича роклята, както ѝ заповядват, и признава всички грехове, които ѝ приписват. Не знам дали изобщо разбира дългия списък. Поставя върху признанията си своя знак — пише името си, а после изписва до него кръстче, сякаш за да отрече подписа си. Признава, че не е имало никакви ангели и никакви гласове, и че дофинът е само дофин, а не крал на Франция, че коронацията му е била недействителна, а красивите ѝ доспехи са оскърбление към Бога и човека, и че тя е момиче, глупаво момиче, опитало се да води зрели мъже, сякаш е можела да го стори по-добре от тях. Тя заявява, че е била суетна глупачка, щом си е позволила да мисли, че едно момиче може да предвожда мъже, тя е жена, давала съвети, по-лоши от онзи, даден на Адам от Ева, тя е помощничка на самия дявол.

— Какво? — изревава херцог Бедфорд. Ние гостуваме на съпругата му, херцогинята, седнали в покоите ѝ пред хубав огън, един свирач дърпа струните на лютня в ъгъла, на всяка маса има малки чаши, пълни с най-добро вино, всичко е елегантно и красиво; но чуваме ужасяващия му рев през две затворени врати.

Чуваме вратите да се затръшват, когато самият граф Уорик изтичва от покоите на херцога да разбере какво се е объркало, и в този издайнически изблик на ярост виждаме — сякаш някога изобщо сме се съмнявали — че тези англичани никога не са искали Църквата да се пребори с душата на една объркана девойка и отново да я вразуми, да я накара да се изповяда, да се разкае и да получи опрощение — от самото начало това е било просто лов на вещици с ясната цел да се намери вещица, клада, която търси главня за разпалването си, Смъртта, очакваща една девойка. Херцогинята отива до вратата и слугите я разтварят пред нея, за да можем всички да чуем, съкрушително ясно, как съпругът ѝ крещи на епископа Пиер Кошон, Кошон-съдията, Кошон — човекът, който явно представлява тук — едновременно — Бог, правосъдието и Църквата.

— В името на Христа! Не ми трябва тя да се признава за виновна, не искам да се отрича, не искам да се изповядва и да получава опрощение за греховете си, по дяволите, определено не искам да бъде затворена до живот! Каква безопасност ще ми донесе това? Искам я превърната в купчина пепел, разнесена на вятъра. Колко по-ясен трябва да бъда? Проклятие! Трябва ли лично да я изгоря? Казахте, че Църквата ще го направи вместо мен! Направете го!

Херцогинята бързо отстъпва назад и прави знак да затворят вратите на стаята ѝ, но все още чуваме как регентът ругае и проклина гръмогласно. Херцогинята свива рамене — мъжете са си мъже, а сега е война — леля ми се усмихва разбиращо, свирачът на лютня засвирва възможно най-високо, и запява. Отивам до прозореца и поглеждам навън.

На пазарния площад има издигната наполовина клада, здрава конструкция с голяма централна греда и струпани около нея дърва. Жана е признала и се е разкаяла, намерили са я за виновна в престъпленията ѝ, и са я осъдили на затвор.

Но не отнасят дървата.

Леля ми прави знак с глава, че ще си вървим, и аз излизам в залата да я изчакам, докато тя се бави в покоите на херцогинята, изричайки няколко прощални думи. Покрила съм главата си с качулката, пъхнала съм ръце в пелерината си. Студено е за май. Питам се дали Жана има завивки в килията си, когато големите двойни врати към приемните помещения на херцога се отварят и сам херцогът излиза бързо навън.

Снишавам се в реверанс и предполагам, че той почти не ме вижда, увита в тъмната пелерина в сенчестия вход. Очаквам да отмине бързо покрай мен; но той се спира.

— Жакета? Жакета Сен-Пол?

Снишавам се още повече:

— Да, ваша светлост.

Той пъха силната си ръка под лакътя ми и ме повдига. Другата му ръка отмята назад качулката ми и обръща лицето ми към светлината на отворената врата, с ръка под брадичката ми, сякаш съм дете и проверява дали устата ми е чиста. Хората му го чакат, около нас трябва да има поне десетина души, но той се държи така, сякаш сме съвсем сами. Взира се в мен внимателно, сякаш иска да ме разгадае. Отвръщам безизразно на погледа му: не знам какво иска от мен, а леля ми ще се ядоса, ако кажа не каквото трябва на този изключително важен човек. Леко прехапвам устната си и го чувам как рязко си поема дъх.

— За Бога, на колко години си?

— Тази година навършвам петнайсет, ваша светлост.

— И си тук с баща си?

— С леля си, ваша светлост. Баща ми е Пиер, новият граф дьо Люксембург.

— Новият граф ли? — пита той, като се взира в устата ми.

— След смъртта на госпожица дьо Люксембург — измънквам. — Сега баща ми е граф дьо Люксембург. Той беше наследникът ѝ.

— Разбира се, разбира се.

Като че ли няма нищо друго за казване, но той все така се взира в мен, все така ме държи с една ръка за лакътя, а с другата е хванал ръба на качулката ми.

— Ваша светлост? — прошепвам, надявайки се, че той ще се опомни и ще ме пусне.

— Жакета?

Той прошепва името ми, сякаш говори на себе си.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Искам да кажа: „Моля ви, пуснете ме“, но едно момиче на моята възраст не може да каже такова нещо на най-високопоставения мъж във Франция.

Той издава лек, задавен звук.

— Всъщност мисля, че можеш. Жакета, ти ще станеш красива жена, красива млада жена.

Оглеждам се бързо наоколо. Хората от свитата му го чакат, почти без да помръдват, преструвайки се, че не виждат, че не слушат. Никой тук няма да му каже да ме пусне, а аз не мога да го направя.

— Имаш ли си любим? Е? Някой, който да ти се е харесал? Някой дързък малък паж да те е целунал?

— Не, милорд. Не, разбира се, че не…

Заеквам, сякаш съм прегрешила, сякаш наистина съм сторила нещо толкова глупаво и вулгарно, за каквото намеква той. Той се усмихва, сякаш за да покаже благосклонност към мен, но стиска лакътя ми здраво, сякаш е ядосан. Отдръпвам се леко назад, за да се освободя от хватката му, от жадния му поглед.

— Баща ми е много строг — казвам безпомощно. — Честта на семейството ми… Отседнала съм при чичо си Жан и съпругата му. Те никога не биха допуснали…

— Не ти ли се иска да имаш съпруг? — пита ме той невярващо. — Нощем, когато си в леглото, не мислиш ли за мъжа, който ще се ожени за теб? Не мечтаеш ли за млад съпруг, който ще дойде за теб като трубадур и ще говори за любов?

Вече треперя, това е кошмар. Хватката му е по-силна от всякога, но ястребовото му лице се приближава все повече и повече, и сега той шепне в ухото ми. Започвам да си мисля, че е полудял. Гледа ме, сякаш иска да ме изяде, и аз изпитвам разтърсващото усещане, че пред мен се разтваря свят, който не искам да познавам.

— Не, не — прошепвам. Но после, понеже той не ме пуска, а ме притиска по-плътно, внезапно ме обзема гняв. Изведнъж си спомням коя съм, каква съм.

— Ако е угодно на ваша светлост, аз съм девица — казвам: думите се изсипват като водопад. — Девица от Люксембургската династия. Мен никой не ме е докосвал, никой мъж не би дръзнал. Бях повереница на госпожица дьо Люксембург, девица като самата мен. Като девица имам дори силата да уловя еднорог. Не е редно да ми се задават подобни въпроси…

Откъм стаята на херцогинята се чува шум, вратата зад нас внезапно се отваря и той веднага ме пуска, като момче, което хвърля откраднат сладкиш. Обръща се и протяга двете си ръце към грозноватата си, дребна съпруга.

— Скъпа моя! Бях тръгнал да те търся.

Ясният ѝ поглед обхваща всичко — пребледнялото ми лице, смъкналата се назад качулка, и престорената му добродушна веселост.

— Е, ето ме — казва тя сухо. — Така че не е нужно да търсите повече. Освен това виждам, че вместо мен сте намерили малката Жакета Сен-Пол.

Отново правя реверанс, а той ме поглежда така, сякаш ме вижда за първи път.

— Добър ден — казва небрежно, а на жена си казва поверително: — Трябва да вървя. Ще объркат всичко. Трябва да вървя.

Тя му кимва с непринудена усмивка, той се обръща и излиза: хората му потеглят след него с тежка стъпка. Предполагам ужасено, че съпругата му Ан ще ме попита дали съпругът ѝ е говорил с мен, какво е казал, какво съм правела с него в тъмния коридор, защо ми е говорил за любов и трубадури. Защото не бих могла да отговоря на такива въпроси. Не зная какво правеше той, не зная защо ме сграбчи. Призлява ми и коленете ми се разтреперват, като си помисля за блесналите му очи, приковани върху лицето ми, и за неприличния му шепот. Но знам, че той нямаше право. Знам също, че се защитих, и знам, че онова, което казах, е вярно: аз съм девица, толкова непорочна и чиста, че мога да уловя еднорог.

Но онова, което става в действителност, е по-лошо, далеч по-лошо: тя просто ме гледа, спокойно, и чувството на обида бавно се оттича от мен, защото тя не ме пита какво съм правила със съпруга ѝ: гледа ме, сякаш вече знае. Оглежда ме от горе до долу, сякаш знае всичко. Отправя ми лека, разбираща усмивка, сякаш ме има за някаква малка крадла, сякаш току-що ме е хванала с ръка в кесията ѝ.

Лорд Джон, херцог Бедфорд, постига своето, великият граф Уорик постига своето, видните благородници на Англия постигат своето. Жана, останала без съветници, които да я защитават, променя решението си относно своята изповед, сваля женската рокля и облича отново момчешките дрехи. Обявява на всеослушание, че е сгрешила, като е отрекла, че чува гласове, сбъркала е, че се е признала за виновна. Тя не е еретичка, не е идолопоклонница, не е вещица, хермафродит или чудовище, отказва да се признае за виновна в подобни неща, не може да се застави да признае грехове, които никога не е извършвала. Тя е момиче, напътствано от ангелите да открие принца на Франция и да го призове за величие. Чула е ангели, те са ѝ казали да го короняса като крал. Тя твърди, че това е Божията истина — и затова челюстите на Англия щракват с наслада и се затварят върху нея.

От стаята си в замъка виждам кладата, докато я издигат още по-високо. Построяват трибуна, от която благородниците да наблюдават зрелището, сякаш това е турнир, и прегради, за да възпират хилядите, които ще дойдат да гледат. Най-накрая леля ми поръчва да си сложа най-хубавата рокля и високата шапка и да я придружа.

— Болна съм, не мога да дойда — прошепвам, но този път тя е непреклонна. Не може да бъда извинена, трябва да присъствам. Трябва да ме видят, до леля ми, до Ан, херцогиня Бедфорд. Трябва да изиграем ролята си в тази сцена като свидетели, като жени, които приемат управлението на мъжете. Ще бъда там, за да покажа какви трябва да бъдат момичетата: девици, които не чуват гласове, жени, които не си въобразяват, че знаят нещо по-добре от мъжете. Леля ми, херцогинята, и аз представяме жените такива, каквито мъжете биха искали те да бъдат. Жана е жена, която мъжете не могат да приемат.

Стоим под лъчите на топлото майско слънце, сякаш чакаме тръбния сигнал за началото на турнир. Тълпата около нас е шумна и весела. Малко са хората, които мълчат, някои жени държат разпятия, една-две са положили ръце върху кръстчетата, окачени на шиите им; но повечето хора се наслаждават на деня, който ще прекарат навън, чупят орехи и отпиват големи глътки от плоски шишенца — весел излет в слънчев майски ден и ободряващото зрелище на публично изгаряне в края му.

После вратата се отваря, стражите излизат с маршова стъпка и изтикват назад хората от тълпата, които започват да шепнат, да съскат и дюдюкат, обърнати към отварящата се вътрешна врата, изпружвайки шии да я видят първи.

Тя не изглежда като моята приятелка Жана — това е първата ми мисъл, когато я извеждат от малката странична врата на замъка. Отново носи момчешките си ботуши, но не крачи със свободната си, уверена походка. Предполагам, че са я измъчвали, навярно костите на стъпалата ѝ са счупени, пръстите на краката ѝ са натрошени на дибата. Почти я влачат, а тя прави малки, щъпукащи крачки, сякаш се опитва да намери опора върху несигурен терен.

Не носи момчешката шапка, няма я кестенявата, късо подстригана коса, обръснали са ѝ главата като на опозорена блудница. Върху голата кожа на главата, осеяна тук-там с петна засъхнала кръв, където бръсначът е порязал бледата ѝ кожа, са нахлупили висока хартиена шапка, подобна на епископска митра, на която са написани греховете ѝ, с едри, разкривени букви, за да ги видят всички: Еретичка. Вещица. Изменница. Облечена е в безформена бяла роба, завързана на кръста с парче евтина връв. Робата е прекалено дълга, полите ѝ се влачат около пристъпващите ѝ с усилие крака. Изглежда нелепо — фигура, която буди присмех, и хората започват да дюдюкат и да се смеят, някой хвърля шепа кал.

Тя се оглежда наоколо, сякаш търси отчаяно нещо, очите ѝ се стрелкат навсякъде, и аз съм обзета от ужас, че ще ме види и ще разбере, че не съм успяла да я спася, че дори сега не правя нищо и няма да направя нищо, за да я спася. Измъчва ме ужасната мисъл, че тя може да ме повика по име, та всички да разберат, че тази сломена смешница е била моя приятелка, мисълта, че приятелството ни ще ме посрами. Но тя не гледа към светналите от възбуда лица, които се тълпят около нея, а моли за нещо. Виждам я как умолява настойчиво, а после един войник, обикновен английски войник, грубо тиква в ръцете ѝ дървен кръст, и тя го стиска, докато я повдигат и я избутват нагоре към кладата.

Построили са кладата толкова висока, че е трудно да повдигнат Жана. Краката ѝ се запъват по стълбата, а ръцете ѝ не могат да намерят опора. Но те я бутат грубо, ожесточено, изотзад, с ръце върху гърба ѝ, върху задника ѝ, върху бедрата, а после един едър войник се качва по стълбата с нея, стисва в шепи грубия плат на робата ѝ и я извлича нагоре до себе си като чувал, обръща я и опира гърба ѝ в кола, който се издига над купчината дърва за кладата. Подхвърлят му една верига, той я увива няколко пъти около Жана, а после я затяга с клин отзад. Подръпва веригата с опитен жест и пъха дървения кръст в предницата на роклята ѝ, а в тълпата отдолу един монах си пробива път напред и вдига към нея разпятие. Тя се взира в него немигащо, и, за свой срам, разбирам, че се радвам, задето е приковала очи върху кръста, така че няма да погледне към мен, да ме види в най-хубавата ми рокля и с новата кадифена шапчица, сред благородниците, които разговарят и се смеят навсякъде около мен.

Свещеникът заобикаля и отива до подножието на кладата, като чете на латински — това е ритуалното проклятие, отправяно към еретичката; но почти не го чувам от насърчителните крясъци и общия тътен на нарастващото вълнение сред тълпата. Мъже с горящи факли излизат от замъка и наобикалят кладата, като я запалват от всички страни, а после облягат факлите върху дървата. Някой е намокрил дървата, така че да горят бавно, за да може тя да страда възможно най-дълго, и димът се стеле около нея.

Виждам устните ѝ да се движат, тя все още гледа към вдигнатия кръст, виждам, че повтаря: „Иисусе, Иисусе“ отново и отново, и за миг си казвам, че може би ще стане чудо — ще се извие буря и ще удави огъня, ще връхлетят светкавично войските на Арманяк. Но не се случва нищо. Виждам само виещия се черен дим, бялото ѝ лице и нейните движещи се устни.

Огънят се разгаря бавно, тълпата подиграва войниците, задето са подредили кладата не както трябва, пръстите ми са изтръпнали в най-хубавите ми обувки. Голямата камбана започва да бие, бавно и тържествено, и макар че едва виждам Жана през сгъстяващия се облак дим, забелязвам как тя обръща главата си с голямата книжна митра, как тя се заслушва, и се питам дали чува своите ангели през камбанния звън, и какво ли ѝ казват те сега.

Дървата се разместват леко и пламъците започват да ги ближат. Вътрешната част на купчината е по-суха — издигнаха я за нея още преди седмици — и сега, сред пукот и искри, тя пламва по-ярко. На светлината разкривените сгради на площада трептят и изглеждат по-високи, димът започва да се вие по-бързо, яркият огън хвърля трептящ отблясък върху Жана и аз виждам как тя вдига очи, ясно виждам как произнася думата „Иисусе“, а после главата ѝ клюмва като на дете, което заспива, и тя притихва.

За миг си помислям наивно, че може би е заспала, може би това е чудото, изпратено от Бог, после внезапно избухва пламък, дългата бяла роба се запалва, по гърба ѝ плъзва огнен език, а хартиената митра започва да потъмнява и да се сгърчва. Тя е неподвижна, безмълвна като малък каменен ангел, а купчината дърва отново се размества и ярките искри политат нагоре.

Стисвам зъби и откривам, че ръката на леля ми стиска моята.

— Не припадай — изсъсква тя. — Трябва да стоиш права.

Стоим, здраво хванати за ръце, с напълно безизразни лица, сякаш това не е кошмар, който ми показва ясно, сякаш написано с огнени букви, какъв край може да очаква едно момиче, ако се опълчи срещу правилата на мъжете и реши, че може само да гради съдбата си. Тук съм не само за да видя какво се случва на една еретичка. Тук съм, за да видя какво се случва на жена, която си мисли, че знае повече от мъжете.

Поглеждам през трептящия въздух над огъня към нашия прозорец в замъка, и виждам прислужницата, Елизабет, да се взира надолу. Вижда ме как вдигам глава към нея и ние се споглеждаме, вцепенени от ужас. Тя бавно протяга ръка и прави знака, който Жана ни показа в онзи ден край крепостния ров, под горещото слънце. Елизабет рисува с показалец кръг във въздуха — знакът за колелото на съдбата, което може да издигне една жена толкова високо в света, че тя да може да командва армия, или да я смъкне до това: позорна и мъчителна смърт.