Повелителка на реките

Графтън, Нортхамптъншър Лятото на 1460 г.

Ездата до Графтън е изнурителна — дълго пътуване от близо сто мили, през околност, предана на нашественика Уорик. При всяко спиране, обзети от паника, обменяме новини: какво знаем? Какво сме видели? И постоянния въпрос — дали кралицата не идва насам начело на армията си? Нареждам на хората си да съобщават, че съм вдовица, потеглила с малко придружители на поклонение, една нощ отсядаме в абатство, на втората — в църковен приют, а на третата си лягаме в един обор, като винаги избягваме хановете. Дори при това положение слуховете, които се носят из страната, стигат до мен всяка вечер. Говори се, че кралят е отведен в Лондон и че Йоркският херцог Ричард е слязъл на суша от Ирландия, и че напредва тържествено, като крал, към столицата. Някои казват, че когато стигне там, той отново ще стане протектор и регент, други твърдят, че ще ръководи краля задкулисно; кралят ще бъде неговата послушна кукла. Не казвам нищо. Питам се дали кралицата е стигнала благополучно до Уелс, и се чудя дали някога ще видя отново съпруга или сина си.

Отнема ни четири дни да стигнем у дома, и когато се отправяме по познатия път към къщата, чувствам как сърцето ми ликува. Поне ще видя децата си и ще остана на спокойно и тихо място тук с тях, докато големите промени в страната настъпват без мен. Тук мога поне да намеря убежище. Докато се приближаваме, чувам как някой започва да бие камбаната в двора на конюшнята, за да предупреди слугите за пристигането на въоръжен отряд, за нашето пристигане, а портата се отваря и всички стражи се изсипват от къщата. Начело — не бих могла да го сбъркам, бих го познала навсякъде — е съпругът ми Ричард.

Той ме вижда в същия миг и изтрополява надолу по стъпалата пред къщата, толкова бързо, че кобилата ми се подплашва и едва успявам да я удържа неподвижно, докато той ме смъква от седлото и ме притегля в прегръдките си. Обсипва с целувки лицето ми, а аз се вкопчвам в него.

— Ти си жив! — възкликвам. — Жив си!

— Пуснаха ни да си вървим веднага щом техните войски слязоха на сушата в Англия — казва той. — Дори не взеха откуп. Просто ни освободиха от крепостта в Кале и само трябваше да намеря кораб, който да ни доведе у дома. Закара ни в Гринич.

— Значи Антъни е с теб?

— Разбира се. Здрав и читав.

Извъртам се в прегръдките му да видя сина си, който ми се усмихва от вратата. Ричард ме пуска и аз се затичвам към Антъни, а той коленичи за благословията ми. Да почувствам топлината на главата му под дланта си, е все едно да знам, че се е върнала най-голямата радост в живота ми. Обръщам се отново към съпруга си и пак обвивам ръце около него.

— Имаш ли новини?

— Силите на Йорк побеждават навсякъде — казва Ричард кратко. — Лондон ги приветства като герои, лорд Скейлс се опита да избяга от Тауър и беше убит, а Йоркският херцог напредва към Лондон. Мисля, че ще го назначат за протектор. Кралят е на сигурно място в двореца Уестминстър, изцяло в ръцете на Уорик. Казват, че разумът пак го напуснал. А кралицата?

Хвърлям поглед наоколо; дори в двора на собственото си имение се страхувам, че някой ще чуе къде е тя, и ще я издаде.

— Замина при Джаспър Тюдор — прошепвам. — А оттам, мисля, за Франция или Шотландия.

Ричард кимва.

— Влез вътре — казва ми тихо. — Сигурно си уморена. Не си била близо до битката, нали? Не те е заплашвала опасност по пътищата?

Облягам се на него и изпитвам познатото чувство на облекчение, че е до мен.

— Във всеки случай сега се чувствам защитена — казвам.