Повелителка на реките

Нанси, Франция Пролетта на 1445 г.

Не съм единствената сред групата сватовници, която не е твърде въодушевена. Говори се, че водачът ни, Уилям дьо ла Поул, граф Съфолк, храни толкова голямо недоверие към французите, и до такава степен намира за незначително състоянието, което Маргарет Анжуйска ще донесе, че преди да замине от Англия, за да започне преговорите миналата година, накарал краля да се закълне, че никой няма да го обвини, задето е довел френската принцеса в Англия. Кардинал Боуфорт, който сега управлява всичко, може и да вижда това като път към траен мир; но Хъмфри, херцог Глостър, заявява, че чрез този брак кралят от династията Валоа иска само да спечели време, за да се подготви да потегли срещу нашите владения във Франция. Знам, че покойният ми съпруг щеше да се опасява най-вече, че това е нова маневра за заблуда от страна на французите, за да ни накарат да предадем Анжу и Мен на Рене Анжуйски — бащата на новата кралица. Почти всички, които остават в Англия, докато ние харчим цяло състояние за пътуване до Франция, не са уверени, че сделката, която сключваме, ще донесе мир; смятат, че ще ни излезе твърде скъпо, и че най-вероятно ще бъде в наш ущърб.

Булката е доведена от Анжу от майка си. Говори се, че и тя далеч не е въодушевена от мисълта за един брак, чрез който ще се озове в леглото на краля, който е приеман за враг на Франция откакто тя се помни.

— Трябва да отидеш да я видиш първа, преди всички — казва ми моят съпруг. Стоя до прозореца на замъка, загледана надолу към двора на конюшнята. Конярите вчесват и напояват конете на свитата от Анжу — сбирщина жалки, дръгливи животни — и ги отвеждат в конюшните.

— Аз ли? Защо аз?

— Майка ѝ познава твоята майка, смятат, че можеш да ѝ бъдеш приятелка. Предприела си до голяма степен същото пътуване като нея, от замък в Люксембург, за да встъпиш в кралската фамилия на Англия. Искат да я посрещнеш преди нас, останалите, за да можеш да я запознаеш с новия ѝ двор.

— Не съм сигурна, че ще ѝ бъда от някаква помощ — казвам, обръщайки се да го последвам.

— Говориш нейния език, а това вече е нещо — казва той. — Маргарет е дори по-млада, отколкото беше ти, когато херцогът се ожени за теб. Тя е само на петнайсет. Ще има нужда от приятелка в двора.

Той ме отвежда до двойните врати на най-хубавите покои и отстъпва встрани. Стражите разтварят със замах вратите и изревават: „Вдовстващата херцогиня Бедфорд!“, докато влизам.

Първото, което ме поразява, е че тя е миниатюрна, като красива кукла. Косата ѝ е с цвета на истински бронз, червено-златиста, а очите ѝ са сиво-сини. Носи сиво-синя рокля, и диадема, поставена много назад на главата ѝ, за да разкрие изящно красивото ѝ лице и съвършената ѝ, бледа кожа. Роклята ѝ е обсипана с избродирани маргарити — цветята, които са неин герб. Нацупено присвитата ѝ уста намеква за разглезено дете, но щом чува името ми, тя се обръща бързо и усмивката ѝ е толкова ведра, че веднага ми става симпатична.

— Ah! Madame la duchesse!9 — възкликва тя на френски, изтичва напред и ме целува, сякаш сме стари приятелки. — Толкова се радвам, че дойдохте да ме видите.

Правя реверанс:

— Радвам се да се запозная с вас, ваша светлост.

— А това е мама. Бях толкова щастлива, когато ми казаха, че ще дойдете с граф Съфолк да ме вземете, защото си помислих, че ще ми обясните как трябва да се държа, и така нататък. Защото вие сте се омъжила за херцога, когато сте била съвсем малко по-възрастна, отколкото съм аз сега, нали? А на петнайсет години ми е доста рано за женитба, нали?

Усмихвам се на това нервно, забързано бъбрене.

— Тихо — казва майка ѝ. — Херцогинята ще те помисли за празноглава бъбривка.

— Въпросът е просто там, че толкова много англичани ми се представят, а на мен ми е толкова трудно да помня имена. Пък и имената им са толкова трудни за произнасяне!

Засмивам се.

— Отначало не можех да произнеса дори името на дома си — казвам. — Този език е труден за учене. Но съм сигурна, че ще го усвоите. А и всички те говорят френски, и всички изгарят от нетърпение да се запознаят с вас и да ви бъдат приятели. Всички искаме да бъдете щастлива.

Долната ѝ устна потреперва, но тя казва смело:

— О, аз вече започнах, и мога да казвам „граф Съфолк“ и „кардинал Боф“.

— Боф? — питам усмихнато.

— Не е ли правилно?

— Боуфорт! Произнасят го Боу-форт.

Тя се засмива и разперва ръце.

— Виждате ли! Вие ще ме научите как да казвам тези думи, ще ме научите и как се обличат английските дами. Ще трябва ли да нося големи ботуши през цялото време?

— Ботуши ли, ваша светлост?

— Заради калта?

Засмивам се:

— А, те са се шегували с вас. В Англия наистина става много кално, особено зиме, но климатът не е по-лош, отколкото, да кажем, в Париж. Аз предпочитам Лондон пред Париж и сега съм много щастлива в Англия.

Тя плъзва ръка в моята:

— И ще стоите до мен и ще ми казвате имената на всички, нали? И как да произнасям всичко?

— Да — обещавам ѝ, и усещам как хватката на малката ѝ ръка се затяга, когато тя се обръща към майка си и казва:

— По-добре им кажете, че могат да влязат. По-добре да се срещна с всички тях сега.

Тя е възхитителна малка принцеса, съвършена до последната подробност, като изключим това, че баща ѝ, макар и наричан „крал“, не може да придобие пълен контрол над многобройните си владения, и никога няма да успее10. Тя няма зестра, и макар да казва, че ни носи островите Минорка и Майорка, всички знаем, че няма да наследи нищо. Всичко необходимо за сватбата и пътуването, е заплатено от хазната на Англия — а в хазната на Англия не е останало нищо. Тя е изящна и красива; но такива са много петнайсетгодишни момичета. Тя е нежно обичана от френския двор, отявлена любимка на чичо си, френския крал Шарл VII; но все пак не е принцеса от династията Валоа, а само от анжуйската династия. Той не предлага някоя от собствените си дъщери на англичаните, а само една племенница. Накратко, повечето от англичаните, изпратени да я вземат, смятат, че сме измамени: с мирния договор, със зестрата, и дори със самата малка принцеса. Това не е добро начало на един брак.

Тя ще се омъжи в параклиса „Свети Георги“ в Тур, където граф Съфолк ще представлява краля и ще стои до нея пред олтара, ще поеме малката ѝ ръка, когато баща ѝ и френския крал му я предадат. Сестра ѝ Йоланда ще се омъжи по същото време. Знам, че тя е нервна, но се изненадвам, когато ме викат в покоите ѝ два часа преди сватбата, и откривам, че ме въвеждат сама в спалнята ѝ; не присъства никой друг, който да ѝ помага. Тя е облечена в сватбената си рокля от бял сатен, украсена с маргаритки, избродирани със сребърни и златни нишки, но косата ѝ все още е сплетена и тя е боса.

— Майка ми твърди, че имате дарба — казва тя, като заговаря бързо на френски, без никакво предисловие. — Казва, че всички дами от вашия род имат дарба да виждат в бъдещето.

Правя реверанс, но ме обзема тревога.

— Така говорят, ваша светлост, но аз споделям всичките си надежди и страхове с моя свещеник и с Бог. Не вярвам, че на простосмъртните е дадено да знаят бъдещето, а със сигурност не и на жените.

Тя остро възкликва и скача на леглото, без да я е грижа за безценната рокля.

— Искам да ми гледате на карти, искам да узная какво крие бъдещето.

Потупва мястото на леглото до себе си, подканвайки ме да седна.

Не реагирам на поканата.

— Нима майка ви е предложила това?

— Не, тя не знае нищо за това, идеята е изцяло моя. Хайде, седнете до мен.

— Не мога — казвам, без да помръдна. — В английския двор не се одобрява пророкуването или изготвянето на хороскопи. Със сигурност няма да одобрят и гледането на карти.

— Никой в английския двор няма да узнае — казва тя. — Ще знаем само ние с вас.

Поклащам глава:

— Не смея.

Тя изглежда непреклонна.

— Ако ви наредя, ще трябва да го сторите. Вие сте моя придворна дама, трябва да правите каквото казвам.

Поколебавам се. Ако Уилям дьо ла Поул научи, че съм разстроила принцесата, ще възникнат сериозни неприятности.

— Разбира се, единственото ми желание е да ви се подчинявам, ваша светлост. Но какво да правя, ако поискате от мен да направя нещо, което не би се понравило на съпруга ви, нашият крал? Трябва да разберете, че това ме поставя в трудно положение. Какво трябва да правя в такъв случай?

— О, трябва да правиш каквото поискам от теб — казва тя простичко. — Защото кралят никога няма да узнае, никой никога няма да узнае. Но по този въпрос ще постигна своето. Мога да настоявам и настоявам.

Коленича и свеждам глава, изругавайки я мислено, задето е такова разглезено дете.

— Ваша светлост, извинете ме, не мога.

Тя прави пауза.

— Добре, тогава няма да се омъжа — заявява. — Можете да излезете и да им съобщите, че сте отказали да ме подготвите за сватбата ми, и затова няма да се омъжа. Сватбата се отменя.

Вдигам усмихнат поглед, но тя е напълно сериозна.

— Наистина го мисля — казва. — Покажете ми картите, или няма да се омъжа за краля. Настоявам да видя бъдещето си, трябва да съм убедена, че това е правилната постъпка. Няма да продължа, без да видя какво ми готви бъдещето.

— Нямам карти — казвам.

Тя пъхва с усмивка ръка под възглавницата си и слага тесте красиво оцветени карти в ръката ми.

— Направете го — казва простичко. — Заповядвам ви.

Разбърквам внимателно картите. Питам се какво ще стане, ако изтегли лоша карта. Дали е такава упорита глупачка, че да отмени сватбата? Прехвърлям картите през ума си и се питам дали мога да скрия онези, които показват лоши възможности.

— Ами ако картите не са добри? — питам. — Какво ще стане тогава?

Тя слага длан върху моята и обещава:

— Сватбата ще се състои, и няма да кажа никому, че сте ми гледали на карти. Но ще знам предварително, че се излагам на опасност, и каква е тази опасност. Ще знам, че трябва да бъда нащрек. Искам да знам какво ми предстои. Ако ми е писано да умра при раждане, преди да е изтекла годината, искам да знам. Ако баща ми и съпругът ми смятат да тръгнат на война един срещу друг, искам да знам. Ако английските лордове, които явно не могат да постигнат съгласие за нищо, смятат да започнат да се изтребват взаимно, искам да знам.

— Добре — казвам. Не виждам начин да се измъкна от това. — Но няма да нареждам всички карти. — Това поне намалява възможността за поредица от мрачни пророчества. — Ще обърна само една карта. Вземете картите и ги разбъркайте.

Малките ѝ ръце обгръщат плътните карти: тя ги разбърква, после ги оставя.

— А сега сечете.

Тя ги сече, после събира колодата. Разстилам ги ветрилообразно пред нея, с изображенията надолу, красиво оцветените им гръбчета сияят с ярките си цветове върху вълнените завивки на леглото.

— Изберете една — казвам. — Една ще ви каже достатъчно.

Златисточервената коса на Маргарет пада напред, когато тя се навежда през леглото, със сериозно изражение на красивото лице, прокарва бавно пръст по колодата, а после взема една карта и без да я поглежда, я притиска към сърцето си.

— Сега какво?

С рязко движение събирам недокоснатите карти на купчинка, а после казвам на Маргарет:

— Покажете я.

Тя я слага с лицевата страна нагоре.

Можеше да е безкрайно по-лошо.

Това е картата, която Девата видя в ръцете ми, преди толкова много години: Колелото на Съдбата.

— La Roue de Fortune — прочита тя. — Това хубаво ли е? Това много ли е хубаво?

Върху картата е изобразено колело, с две животни, балансиращи от двете му страни: едното се изкачва, другото се търкаля надолу, когато колелото се завърта. Дръжката, с която се върти колелото, се простира извън картата, така че не може да се види кой го върти; може би то се върти наслуки. В най-горния край на картата седи странно синьо животинче, короновано и с меч в ръка. Моята пралеля ми обясни какво показва това животинче — че е възможно да гледаш как колелото се върти, без да изпитваш нито гордост, нито съжаление. Човек може да стои над него и да гледа възходите и паденията на собствения си живот, с неподправеното безразличие, което произтича от истинското величие на духа. Човек може да наблюдава хода на собствената си амбиция, сякаш вижда просто жива картина, изобразяваща светската суета, танц за глупци. Това е най-невероятната карта, която би могла да се падне на Маргарет: тя е момиче, на което безразличието е напълно чуждо.

— И хубаво, и лошо — казвам. — Това е един вид предупреждение, че можете да се издигнете много високо и да паднете много ниско. То показва, че колелото на съдбата може да ви издигне, не по ваши заслуги, не по ваша воля, наистина много високо. А после може да ви запрати много ниско.

— Тогава как да се издигна отново? — пита ме тя, сякаш съм някоя стара крайпътна вещица, която предсказва бъдещето за дребни грошове.

— Работата е именно там, че не можете — казвам нетърпеливо. — Смисълът е, че не можете да го предизвикате да се случи. Въпросът е именно в това, че не можете да градите сама съдбата си. Вие сте върху колелото на съдбата точно като тази дребна маймунка в изисканата ливрея, която ще падне; тя не може да се спаси. Вие не можете да се спасите.

Тя прави лека, нацупена гримаса:

— Това не е кой знае какво предсказание — заявява. — Освен това, нима другото животно не се издига? Малкото създание, подобно на котка? Може би аз съм котката, и ще се издигам все по-високо.

— Може би — казвам. — Но после ще се издигнете над върха на колелото, и отново ще паднете. От вас се очаква да се научите да го понасяте, каквото и да се случи, сякаш двете състояния са едно и също.

Тя гледа неразбиращо.

— Но те не са едно и също нещо. Победата и поражението не са едно и също. Аз искам единствено победа.

Сещам се за Жана и за знака, който описа с показалеца си — кръга във въздуха, който означаваше, че всичко е прах и суета. Правя знака пред Маргарет.

— Колелото на Съдбата — казвам. — Това е вашата карта: вие я изтеглихте. Вие настояхте за врачуване, и това е картата, която получихте. Тя ни казва, че всички искаме само победа. Всички искаме да триумфираме. Но всички трябва да се научим да понасяме онова, което идва. Трябва да се научим да се отнасяме с безразличие и към злощастието, и към голямото щастие. Това е мъдрост. — Поглеждам красивото ѝ, унило лице, и виждам, че не се интересува много от мъдростта. — Но навярно вие ще имате късмет.