Повелителка на реките

Замъкът Хартфорд Лятото на 1455 г.

Той не изглежда като онзи крал, който потегли да даде урок на великия лорд, редом с двамата си приятели, облечен като за излет. Изглежда рухнал и смазан от собствената си тежест, като възглавница, на която са измъкнали пълнежа; крал, който прилича на спукан сапунен мехур. Главата му е сведена, зле завързана превръзка около гърлото показва мястото на раната, с която стрелците на Уорик едва не са сложили изцяло край на царуването му, мантията се е смъкнала от раменете и се влачи, защото не е затегнал колана, а той се препъва в нея като малоумен, докато влиза в тясната жалка зала за аудиенции на замъка Хартфорд.

Кралицата го чака, заобиколена от няколко души от своята и неговата свита, но великите лордове на страната и техните хора са останали в Лондон, готвейки се за заседанията на един парламент, който ще се подчинява на Йоркския херцог. Когато го вижда, тя се изправя и пристъпва напред да го поздрави, величествена и изпълнена с достойнство, но виждам, че ръцете ѝ треперят, докато ги пъха в дългите си ръкави, за да ги скрие. Тя вижда, както виждам и аз, че сме го изгубили отново. В този толкова важен момент, когато толкова отчаяно се нуждаем от крал, който да ни води, той е изгубил ума си.

Кралят ѝ се усмихва.

— Ах — казва, и отново настъпва онази издайническа пауза, докато се опитва да си спомни името ѝ. — А, Маргарет.

Тя прави реверанс, изправя се и го целува. Той присвива устни като дете.

— Ваша светлост — казва тя. — Благодаря на Бога, че сте в безопасност.

Очите му се разширяват.

— Беше ужасно — казва той с тънък и немощен глас. — Беше ужасно, Маргарет. Никога не си виждала такова ужасно нещо в живота си. Имах късмет, че Йоркският херцог беше там, за да ме отведе на сигурно място. Как се държаха онези хора! Беше ужасно, Маргарет. Радвам се, че херцогът беше там. Само той беше добър към мен, единствен той разбира как се чувствам…

Маргарет и аз се приближаваме едновременно към него. Тя взема ръката му и го отвежда в личните му покои, а аз стоя, препречвайки пътя след тях, за да не може никой да ги последва. Вратата се затваря зад тях, и тогава главната ѝ придворна дама ме поглежда.

— И какво ще стане сега? — пита тя иронично. — Всички ли ще заспим отново?

— Ще служим на кралицата — казвам по-уверено, отколкото се чувствам. — А особено вие трябва да внимавате с приказките.

Нямам писмо от Ричард, но един зидар, пристигнал наблизо да помага за някакъв строеж, си прави труда да дойде до замъка Хартфорд с новини за мен.

— Жив е — са първите му думи. — Бог да го благослови, жив и здрав, обучава войниците, поддържа отбраната и прави всичко, каквото може, за да запази Кале за Англия… — Снишава глас: — И за Ланкастър.

— Видяхте ли го?

— Преди да потегля. Не можах да говоря с него, трябваше да се качвам на кораба, но знаех, че ще искате да получите новини за него, а ако имате писмо за него, ваша светлост, ще ми го предадете да го отнеса на връщане. Връщам се другия месец, освен ако няма нови заповеди.

— Ще го напиша веднага; ще приготвя писмото, преди да заминете — обещавам. — А гарнизонът?

— Верен е на Едмънд Боуфорт — казва той. — Държаха вашия съпруг под ключ, докато влизаха с взлом в складовете и продаваха вълната, но щом си взеха надниците, го пуснаха отново и освободиха корабите от пристанището. Така че тръгнах в деня на освобождаването му. Разбира се, тогава никой не знаеше, че херцогът е мъртъв. Сега ще узнаят.

— Какво мислите, че ще направят?

Той свива рамене.

— Съпругът ви ще чака заповеди от краля. Той е безрезервно верен на краля. Ще му заповяда ли кралят да не допуска в Кале новия градоначалник — граф Уорик?

Поклащам глава.

— Отново ли е в унес? — пита търговецът с безпощадна точност.

— Боя се, че да.

Кралят спи през деня, яде лека храна, но се храни без апетит, моли се на всяка църковна служба, понякога става през нощта и броди по нощна риза из замъка, та стражите трябва да викат камериера, отговарящ за спалнята му, за да го отведе обратно в леглото. Не е обзет от меланхолия, защото, когато има музика, потропва с пръсти в такт с мелодията, а понякога кима с глава; веднъж повдига брадичка и запява някаква песен с неуверен, писклив глас — хубава песен за нимфи и пастири — и аз виждам как един паж захапва кокалчетата на пръстите си, за да не избухне в смях. Но през повечето време той продължава да е изгубен крал, крал, изменчив като водата и луната. Вече не е в състояние да остави свой отпечатък върху земята, в него не гори пламък, думите му отлитат като написани върху водата, и аз си мисля за малкия амулет с форма на коронка, който изгубих в реката, и който ми каза толкова ясно, че кралят няма да се завърне при нас през нито един от сезоните на годината: неговият златен блясък ще изчезне като погълнат от дълбока вода.