Повелителка на реките

Йорк Пролетта на 1461 г.

Кралят, кралицата, принцът и членовете на тяхното домакинство намират подслон в Йорк: кралското семейство — в абатството, ние, останалите — на различни места в града, където можем да намерим стаи. Ричард и Антъни потеглят почти веднага с армията, командвана от херцога на Съмърсет, за да препречат пътя на север и да подготвят отпор срещу Уорик и момчето, което сега нарича себе си крал: красивият син на Сесили Невил, Едуард.

Кралят се справя достойно с опасността, в която се намира, с разсъдък, изострен по време на пътуването, той пише писмо до войниците на Едуард, в което ги укорява за бунта, и им заповядва да преминат на наша страна. Кралицата излиза на кон всеки ден заедно с принца, като призовава мъжете да напуснат селата и работата си, да се присъединят към армията и да защитят страната от бунтовниците и техния бунтовен предводител, мнимия крал.

Андрю Тролъп, най-добрият военачалник на кралската армия, дава съвет армията да се разположи за отпор на един хребет, на около четиринайсет мили южно от Йорк. Поставя лорд Клифърд като авангард, за да попречи на привържениците на Йорк да пресекат река Еър, и Клифърд срутва моста, така че когато младият Едуард се задава по пътя от Лондон, брод няма. Едуард дръзко заповядва на войниците си да нагазят във водата, и докато снегът се сипе върху тях в буйните води на реката, на светлината на залеза, те работят по моста, потънали до кръста в ледена вода, съпротивлявайки се на мощното течение на придошлите зимни води. За лорд Клифърд е лесна работа да връхлети върху тях, да убие лорд Фицуолтър и да унищожи отряда. Ричард ми изпраща бележка:

После отново чакаме новини. Кралицата идва в замъка Йорк и двете намятаме пелерините си и се качваме на кулата Клифърд. Армиите са твърде далече, за да видим нещо, а светлината гасне, но и двете се взираме на юг.

— Не можеш ли да пожелаеш смъртта му? — пита тя. — Не можеш ли да го поразиш и убиеш на място?

— Уорик? — питам аз.

Тя поклаща глава.

— Уорик ще стане изменник, зная това. Не, да прокълнеш онова момче Едуард, което се осмелява да нарича себе си крал.

— Не зная как да правя такива неща, и никога не съм искала да знам. Аз не съм вещица, Маргарет, дори не съм кой знае каква гадателка. Ако можех да сторя нещо точно сега, щях да направя сина си и съпруга си неуязвими.

— Аз бих проклела Едуард — казва тя. — Бих го поразила.

Мисля си за момчето, което е на годините на сина ми, красивото златокосо момче, най-голямата гордост на херцогиня Сесили. Спомням си избухването му в Кале, но и бързият прилив на срам, когато му казах, че сме опазили майка му. Спомням си го как сведе глава над ръката ми пред покоите на кралицата в Уестминстър.

— Изпитвам симпатия към него — казвам. — Не бих му пожелала злото. Освен това, сигурно някой друг ще го убие, изпълнявайки волята ви, преди денят да изтече. Бог знае, че вече бяха убити достатъчно хора.

Тя потръпва и вдига качулката си.

— Ще завали сняг — казва. — По това време на годината е късно за сняг.

Влизаме в абатството за вечеря и кралят я въвежда през голямата зала, пълна с хората от неговата свита.

— Писах на Едуард, граф Марч — казва той с пискливия си глас. — Поисках примирие за утре. Цветница е, невъзможно е той да възнамерява да води битка на Цветница. Това е денят на влизането на Нашия Господ в Йерусалим. Той сигурно ще иска да се отдаде на молитва. Всички ще се молим в такъв свят ден, такава е Божията воля.

Кралицата се споглежда бързо с мен.

— Той отговори ли? — питам.

Кралят свежда унило очи.

— Съжалявам, но той отказа примирие — казва. — Готов е да се изложи на опасностите на войната в същия ден, когато Нашият Господ влезе в Йерусалим. Едуард смята да потегли в битка в същия ден, когато Нашият Господ е влязъл в свещения Си град. Трябва да е много закоравял млад човек.

— Той е много лош — казва Маргарет, като прехапва устна, за да скрие раздразнението си. — Но това трябва да е в наша полза.

— Ще заповядам на херцога на Съмърсет да не води битка — казва ни кралят. — Нашите войници не бива да воюват в неделя, не и на Цветница. Трябва просто да не напускат строя, за да покажат нашата вяра в Бог. Ако Едуард нападне, трябва да обърнат другата буза.

— Трябва да се защитим — казва кралицата бързо. — А Бог ще ни благослови още повече, задето сме се защитили срещу такова безбожно деяние.

Кралят размишлява.

— Може би Съмърсет трябва да се оттегли до понеделник?

— Той има добра позиция, ваша светлост — казвам внимателно. — Може би ще е добре да изчакаме и да видим какъв ще бъде изходът. Вие предложихте свято примирие — това трябва да е достатъчно.

— Ще попитам епископа какво мисли — казва кралят. — А тази вечер ще се помоля за напътствия. Ще се моля цяла нощ.

Кралят се отдава на бдение в манастирската църква, монасите от абатството влизат и излизат от голямата църква, докато той се моли. Лягам си, но и аз съм нащрек; не мога да спя от мисли за Ричард и Антъни, навън на студа през цялата тази нощ, докато северният вятър навява сняг, а ги очаква битка утре, в свят ден.

На сутринта небето е натежало и бяло, сякаш облаците са притиснали самите стени на града. Около девет часа завалява сняг, едри бели снежинки се вихрят в шеметни кръгове и се разстилат по замръзналата земя. Градът сякаш се сгушва под снежинките, които падат все по-нагъсто и по-нагъсто.

Отивам в покоите на кралицата и я намирам да крачи из тях, пъхнала длани в ръкавите си, за да се топли. Кралят се моли в абатството, тя нарежда вещите им да бъдат опаковани отново.

— Ако спечелим, ще потеглим към Лондон, и този път ще ми отворят портите. В противен случай… — Тя не довършва изречението, и двете се прекръстваме.

Отивам до прозореца. Едва виждам градските стени, снегът е заслепяващ, снежна виелица бушува навсякъде. Засланям очите си с ръка, в паметта ми възкръсва видение на битка нагоре по заснежен склон, но не виждам знамената, и когато снегът почервенява, не знам чия кръв обагря в червено кишата.

Чакаме, цял ден чакаме новини. Един-двама мъже влизат в Йорк накуцвайки, с рани, които трябва да бъдат превързани, и казват, че сме имали добра позиция на склона, но снегът затруднил стрелците, и направил невъзможно придвижването на оръдията.

— Винаги му се случва лошо време — отбелязва кралицата. — Това момче Едуард винаги се бие в лошо време. Зад него винаги има буря. Човек би си помислил, че е роден от бурята.

Поднасят вечеря в залата, но почти никой не яде — само слугите, които са твърде стари или твърде немощни, за да бъдат принудени да служат, или са осакатени от предишни битки в служба на кралицата. Поглеждам един слуга, поднасящ храната, който си служи сръчно с единствената си останала ръка, и потръпвам, когато си помислям как някъде в снега моят син, здрав и досега невредим, се изправя срещу връхлитаща конница.

Кралицата седи гордо в центъра на издигнатата на подиум маса, със сина си до себе си, и се храни със завиден апетит. Аз седя начело на масата на придворните ѝ дами и по време на цялата вечеря побутвам някакво рагу из чинията си. Всички, които нямат съпруг, син или брат на бойното поле, наречено Норт Ейкърс, се хранят добре. На нас, останалите, ни призлява от страх.

Следобед от битката започват да пристигат мъже в постоянен поток — онези, които все още могат да ходят. Те разказват за стотици умиращи по пътя за Йорк, хиляди мъртви на бойното поле. Болницата на абатството, болницата за бедни, болницата за прокажени, всички святи убежища и ханове разтварят врати и започват да затягат груби превръзки, да превързват рани и да ампутират крайници. Но най-вече започват да трупат мъртъвци за погребване. Йорк заприличва на костница, през южната порта се точи постоянен поток от мъже, залитащи като пияници, кървящи като заклани телета. Искам да сляза, за да се вгледам във всяко лице, а се боя, че ще видя Ричард или Антъни да отвръщат невиждащо на погледа ми, с лице, отнесено от някоя от онези малки пушки, носени в ръка, или смазано от брадва; но се заставям да седя до прозореца в покоите на кралицата, с ръкоделие в ръцете, като се ослушвам непрекъснато да доловя рева и тътена на приближаваща армия.

Стъмва се; нима битката не е свършила? Никой не може да се бие в тъмното, но камбаните звънят за вечерня, а все още никой не идва да ни съобщи, че сме спечелили. Кралят е на колене в абатството, там е от девет часа тази сутрин, а сега е девет вечерта. Кралицата изпраща камериерите от спалнята му да го доведат от молитвеното му убежище, да го нахранят и да го сложат да си легне. Двете с нея чакаме будни, край гаснещ огън; тя е вдигнала крака върху пътното си ковчеже за накити, пътното ѝ наметало е метнато на стола до нея.

Будуваме цяла нощ, а на разсъмване, в студената светлина на това утро през съвсем ранната пролет, се разнасят тежки удари по вратата на абатството и Маргарет се сепва. Чуваме как вратарят бавно отваря вратата и нечий глас пита за кралицата. Маргарет грабва пелерината си и слиза.

— Събуди краля — казва ми на тръгване.

Изтичвам в покоите на краля и разтърсвам камериерите от спалнята му, за да ги събудя.

— Новини от битката, пригответе негова светлост за заминаване — казвам кратко. — Веднага.

После забързвам надолу към голямата входна зала, и виждам, че пред кралицата стои на колене мъж в ливреята на Клифърд.

Тя обръща към мен пребледнялото си лице и за миг виждам отново изплашеното момиче в сватбения му ден, което отказваше да се омъжи, ако някой не му предскаже бъдещето. Тогава не прозрях това, което се случва сега. Иска ми се да бях успяла да я предупредя.

— Изгубихме — казва тя мрачно.

Пристъпвам напред.

— Съпругът ми? — питам. — Синът ми?

Човекът поклаща глава.

— Не знам, ваша светлост. Бяха твърде много, за да ги видя. Полето бе покрито с мъртъвци, сякаш всички в Англия бяха мъртви. Никога не съм виждал… — Той закрива очите си с ръце. — Някои от тях се измъкваха по един малък мост — казва той. — Хората на Йорк ги последваха и на моста се завърза схватка, а после той се счупи и всички паднаха във водите — Ланкастър, Йорк, всички заедно — и се издавиха, повлечени от тежките си доспехи. Ливадата е покрита с трупове, реката, пълна с тела, тече червена. Снегът пада върху всичко като сълзи.

— Вашият господар — прошепва Маргарет. — Лорд Клифърд.

— Мъртъв.

— Моят военачалник, сър Андрю Тролъп.

— Мъртъв. И лорд Уелс, и лорд Скроуп. Стотици лордове, хиляди войници. Сякаш е последният ден на света, когато мъртвите излизат от земята, но не помръдват. Не се надигат. Всички мъже в Англия са повалени. Войните трябва да свършат сега, защото в Англия не останаха живи.

Отивам при нея и вземам леденостудената ѝ ръка. Кралят слиза по стълбите и поглежда двете ни, здраво хванати за ръце, ужасени.

— Трябва да вървим — казва Маргарет. — Изгубихме една битка.

Той кимва.

— Предупредих го — казва раздразнено. — Не исках да се бием в свят ден; но той не пожела да послуша предупреждението.

Зад него, надолу по стълбите, се задават управителите на домакинството, които носят Библията и разпятието му, молитвеното столче и олтара му. Следват ги раклите с дрехите на Маргарет и сандъкът с кожите ѝ.

Излизаме на двора.

— Идваш ли с мен? — пита отново тя като малко момиче. — Не искам да тръгвам сама.

Дори за миг не помислям, че ще отида с нея. Ще я оставя сега, дори да не я видя повече никога в живота си.

— Трябва да потърся Ричард и Антъни — казвам. Едва говоря. — Ще трябва да отида и да намеря телата им. Може да се наложи да уредя погребението им. После ще отида при децата си.

Тя кимва. Конете са оседлани и готови, товарят вещите в каруца, сандъчето с накитите ѝ е завързано на коня ѝ зад нея. Принцът вече е на седлото, облечен топло в наметалото си за езда, с шапка на главата, гербът му с лебеда е забоден отпред.

— Ще бъдем отмъстени за това — казва ми той бодро. — Ще се погрижа предателите да намерят смъртта си. Кълна се в това.

Поклащам глава. Втръсна ми от отмъщения.

Повдигат Маргарет на седлото и аз отивам до нея.

— Къде ще отидете?

— Ще се прегрупираме — казва тя. — Не е възможно всички да са мъртви. Ще съберем още войници. Ще намеря още пари от Шотландия, от Франция. С мен е кралят, с мен е принцът, ще се върнем и ще забия главата на Едуард Марч на портата при Микългейт Бар редом с разлагащата се глава на баща му. Никога няма да спра — казва тя. — Не и докато имам сина си. Той беше заченат, за да бъде крал, той е роден да бъде крал, възпитах го, за да бъде крал.

— Зная — казвам. Отстъпвам назад и тя вдига ръка да даде знак за потегляне. Изпраща хората си с махване на ръка, а после стисва по-здраво поводите и свежда поглед към мен, със стоплено от обич лице. Протяга ръка, изпъва пръст, изписва във въздуха знака за колелото на съдбата, после цъква с език на кобилата си, забива пети в хълбоците ѝ, и изчезва.

През целия ден нови и нови мъже влизат, олюлявайки се, в града, като търсят храна, търсят някой, който да превърже раните им. Увивам се в наметката си, извеждам коня си от конюшните и поемам в посока, обратна на тази, в която се отправят всички от кралския двор: потеглям на юг надолу по пътя за Тоутън, като се вглеждам в лицата на стотиците мъже, с които се разминавам, в търсене на някой познат. Надявам се да видя Ричард или Антъни, страхувам се, когато видя мъж, който подскача с импровизирана патерица, замръзвам, когато виждам глава с кафяви къдрици, търкаляща се в една канавка, със засъхваща кръв в косата. Яздя надолу по пътя, а пред мен върви един човек, и всеки път, когато срещнем мъж на кон, с наведена глава, прегърбен на седлото, го питам дали е виждал лорд Ривърс, и дали знае какво е станало с отряда му. Никой не знае.

Започвам да разбирам, че това е била много дълга битка, водена в толкова гъст снеговалеж, че никой не е можел да вижда по-далече от края на меча си. Враговете са се появявали от заслепяващата белота и са мушкали сляпо, и са били сляпо покосявани. Стрелците на Ланкастър са стреляли срещу вятъра в навяващ сняг и са пропускали целта си. Йорк, с вятъра зад тях, са стреляли нагоре по склона и са покосявали хората на Ланкастър, очакващи сигнал да нападнат. Когато се срещали, те са налитали един срещу друг и са се мушкали и сечели едни други, без да знаят какво правят, нито кой печели. Един човек ми казва, че когато паднала нощта, половината оцелели рухнали на бойното поле и заспали сред мъртвите, покрити със сняг, сякаш всички щели да бъдат погребани заедно.

Пътят е препълнен с войници, толкова изпоцапани в ливреите си или работните си дрехи, че не мога да различа един от друг, и дори само броят им и тяхното нещастие ме заставят да се отдръпна от пътя, затова заставам в един вход и се взирам в тях, докато преминават. Сякаш никога няма да свърши — тази процесия от мъже, които са избегнали смъртта, но са окървавени, и натъртени, и мокри от валящия сняг.

— Почитаема майко? Почитаема майко?

Чувам гласа му и за миг си помислям, че фантазирам.

— Антъни? — възкликвам невярващо. Смъквам се от коня си и се препъвам напред, докато почти се потапям в морето от ранени, които напират към мен и ме блъскат. Дърпам ръцете им и се вглеждам в потресените им сиви лица. — Антъни? Антъни?

Той излиза напред от една група мъже. Погледът ми в миг го обхожда от главата до краката, обхваща умореното му лице, мрачната му усмивка, невредимото му тяло. Той протяга ръце към мен и дланите и китките му, скъпоценните му длани и китки, са цели, не му липсва нито един пръст, ръцете му не са прерязани до кост. Стои изправен. Свалил е шлема си и по лицето му, макар посивяло от изтощение, няма белези.

— Добре ли си? — питам невярващо. — Синко? Добре ли си? Невредим ли премина през това?

Усмивката му е изгубила радостната си светлина.

— Невредим съм — казва. — Благодаря на Бога, който ме опази през цялото дълго денонощие. Какво правиш тук? Това е истински ад.

— Търся те — казвам. — И… Антъни, къде е баща ти?

— О! — възкликна той, когато осъзнава какво си мисля. — О, не се безпокой, майко. Той е добре. Не е ранен. Той просто… — Оглежда се. — Ето го.

Обръщам се и виждам пред себе си Ричард. Едва ли щях да го позная. Предницата на бронята му е вдлъбната над сърцето, лицето — почерняло от дим и кръв, но той върви към мен, както винаги върви към мен, сякаш нищо никога не може да ни раздели.

— Ричард — прошепвам.

— Любима — казва той дрезгаво.

— Невредим ли си?

— Винаги се връщам при теб.

Поемаме на запад, за да се махнем от пътя към Йорк, който е задръстен от мъже, които падат на колене и молят за вода, а от двете му страни лежат онези, които са се оттеглили да умрат. Яздим напряко през широката равнина на Йорк, докато намираме една ферма, където ни пускат да преспим в обора, да се измием в потока, и ни продават храна. Ядем селска храна: къс преварено овнешко с каша и моркови, и пием от техния слаб ейл.

След като се е нахранил и вече не изглежда толкова изтощен, питам, предпазливо, защото се боя от отговора му:

— Ричард, кралицата отива на север да се прегрупира, а после продължава към Шотландия да събере още войници, и казва, че после ще се върне. Какво ще правим ние?

Настъпва мълчание. Антъни и съпругът ми си разменят продължителен поглед, сякаш са се бояли от това, което предстои да кажат.

— Какво има? — Местя поглед от единия към другия. — Какво се е случило?

— За нас това е краят — обажда се Антъни. — Съжалявам, почитаема майко, предадох меча си. Заклех се във вярност на Йорк.

Зашеметена съм. Обръщам се към Ричард.

— Аз също — казва той. — Не желая да служа отново на кралицата, не и в такава армия, не и под такова командване. Но така или иначе ние загубихме на бойното поле, предадохме мечовете си и себе си. Мислех, че Едуард ще нареди да ни екзекутират, но… — Той се усмихва едва-едва. — Той беше милостив към нас. Отне ни мечовете, аз съм опозорен. Вече не съм рицар, съжалявам. Заклехме му се във вярност, и за нас всичко свърши. Не мога да вдигна оръжие срещу него. Бях победен, предадох меча си. Дадох клетва пред династията Йорк. Не мога да служа на Хенри или Маргарет: за мен сега те са престъпници.

Именно това, че ги назовава по име, ме потриса повече от всичко, дава ми да разбера, че всичко е свършило, и че всичко вече е различно.

— Хенри — повтарям, сякаш изричам името за пръв път. — Наричаш краля „Хенри“.

— Името на краля е Едуард — казва съпругът ми, сякаш повтаря заучен урок. — Крал Едуард.

Поклащам глава. Макар да съм яздила цял ден срещу прилива на ранените, не съм смятала нашата кауза за изгубена. Толкова отдавна съм с Маргарет, че мога да мисля само чрез образите на битките. Мислех, че сме изгубили още една битка, но че след тази ще има и друга. Сега, когато поглеждам изнуреното лице на съпруга си и хлътналите очи на сина си, казвам:

— Мислиш, че Хенри и Маргарет никога няма да завоюват отново трона?

Ричард ми показва празната си ножница, в която някога лежеше красиво гравираният му меч.

— Аз във всеки случай не мога да им помогна да се доберат до него — казва той. — Предадох меча си на новия крал. Дадох клетва.

— Вече не служим на рода Ланкастър?

Още не мога да повярвам.

Антъни кимва:

— Свършено е — казва той. — И имаме късмет, че се измъкнахме с глави на раменете си.

— Това е единственото, което има значение — казвам, осъзнала една истина. — Това в крайна сметка би трябвало да е единственото, което има значение. Ти си жив, а също и баща ти. Във всеки случай, точно това е най-важното за мен.

Тази нощ сме се сгушили като семейство бедняци, заедно в сламата под натрупаните една върху друга наметки, за да се топлим, малкият ни отряд войници е в конюшнята с конете ни. Ръката на Ричард ме обгръща през цялата нощ.

— Ще отидем в Графтън — прошепвам, докато заспивам. — И отново ще бъдем земевладелци, и ще си спомняме за всичко това като за романс, като за приказка, която някой може да напише един ден.