Повелителка на реките

Графтън, Нортхамптъншър Есента на 1451 г.

Настроението на Ричард не се подобрява, докато той се готви да замине за Кале. Викам Елизабет, най-голямата си дъщеря, да дойде у дома, за да види баща си, преди той да замине. Настанила съм я в къщата на семейство Грей в Гроуби Хол, близо до Лестър, само на петдесет мили от нас. Те са заможно семейство, с родственици из цялата страна, владеят хиляди акри. Нейна настойница е господарката на къщата: лейди Елизабет, наследница на заможното семейство Ферърс. Не бих могла да избера друг, който по-добре да научи дъщеря ми как една знатна жена управлява домакинството си. Семейството има син и наследник, младият Джон Грей, сражавал се срещу Джак Кейд; красив млад мъж. Той ще наследи имота, който е значителен, и благородническата титла.

Трябва ѝ един ден, за да стигне у дома. Тя пристига с въоръжен ескорт: пътищата са много опасни сега, заради скитащите се шайки от войници, прогонени от Франция, без дом, в който да се приберат, без пари. Елизабет вече е на четиринайсет години, висока колкото мен. Гледам я, и възпирам доволната си усмивка: тя е такава красавица и е толкова изящна! На нейните години вероятно можех да се меря с нея по външност, но тя притежава спокойствие и благост, които аз никога не съм имала. Има моята чиста, бледа кожа и моите светли коси, има сиви очи и лице със съвършено правилни черти като изваяното мраморно лице на красива статуя. Когато се смее, е като дете; но понякога ме поглежда и си помислям: мили Боже, какво момиче е това: тя е наследила Зрението от Мелузина, тя е жена от моето потекло, и има пред себе си бъдеще, което не мога нито да си представя, нито да прозра.

Сестрата на Елизабет, Ан, е нейна малка сянка: само на дванайсет, тя копира всеки жест на Елизабет и я следва по петите като предано кученце. Ричард ми се смее заради обожанието ми към децата, а любимецът ми сред тях е братът на Елизабет: Антъни. Той е на девет, ала трудно може да се намери по-задълбочен ученик — той прекарва в библиотеката безкрайни часове, губейки представа за времето. Но не се отдава само на книгите — играе със селските момчета и може да тича по-бързо и е по-добър от тях, и в бой с юмруци, и в борба. Баща му го учи да язди като рицар на турнир, и той седи на коня, сякаш е роден на седлото. Невъзможно е да го видите да помръдва, когато конят скача: те са като едно цяло. Играе тенис със сестрите си и е достатъчно любезен да ги остави да печелят, играе шах с мен и ме кара да спирам и да се опитвам да предусетя ходовете му, а неговият най-мил жест, който най-много топли сърцето ми, е че всеки ден, сутрин и вечер, пада на едно коляно за майчината си благословия, а след като положа длан върху главата му, скача за прегръдка и застава до мен, облегнат леко на тялото ми, като жребче, което си отдъхва. Тази година Мери става на осем, израства от рокличките си с всеки сезон, и боготвори баща си. Следва го навсякъде, яздейки по цял ден дебелото си малко пони, за да може да бъде до него, учи имената на нивите и пътеките към селата, за да може да излиза да го посреща. Той я нарича своя принцеса и заявява, че ще я омъжи за крал, който си няма кралство, за да дойде да живее при нас, за да не може да я отведе далеч от нас. Следващата ни дъщеря, само година по-малка, Жакета, е кръстена на мен, но е безкрайно различна от мен. Тя е дъщеря на Ричард до мозъка на костите: притежава неговия сдържан темперамент и неговото спокойствие. Държи се на разстояние от боричканията и споровете на братята и сестрите си, и се смее, когато се обръщат към нея, за да бъде техен съдник от висотата на мъдростта си на седемгодишно дете. В детската стая, буйни като кученца, са двете ми момчета Джон и Ричард, на шест и на пет години, а в добре излъсканата люлка е новото бебе, най-сладкото и кротко бебе от всички: Марта.

Докато Ричард събира мъжете, които ще отведе в Кале, и започва да ги учи как да си служат с пиките, как да дават отпор на кавалерийско нападение, как да тръгват в атака, аз трябва постоянно да си повтарям, че така е правилно — да го изпратя с благословиите на всичките му деца; но в това, да ги събирам, за да се сбогуват, има нещо, което ме изпълва с ужас.

— Жакета, страхуваш ли се за мен? — пита ме той една вечер.

Кимвам, почти срамувайки се да кажа „да“.

— Видя ли нещо? — пита той.

— О, не! Слава на Бога! Не, не е това. Не знам нищичко, нищо повече от това, че се страхувам за теб — уверявам го. — Не съм се опитвала да гадая в огледало или да предсказвам бъдещето, откакто ми каза да се откажа от това, след процеса срещу Елинор Кобам.

Той взема ръцете ми и ги целува — първо едната, а после другата.

— Любов моя, не трябва да се боиш за мен. Нима не ти казвам винаги, че ще се прибера у дома при теб?

— Да.

— Лъгал ли съм те някога?

— Никога.

— Изгубих те веднъж, и се зарекох, че никога няма да те изгубя отново — казва той.

— Намери ме благодарение на лунната светлина — казвам с усмивка.

— Благодарение на късмета — казва той, земен както винаги. — Но тогава се заклех, че никога няма да те загубя отново. Нямаш никаква причина да се боиш.

— Никаква — повтарям. — Но е редно да ти кажа — отново чакам дете, и другото лято ще имаш още едно дете.

— За Бога, не мога да те оставя — казва той веднага. — Това променя всичко. Не мога да те оставя тук, не и сама с децата, когато очакваш ново раждане.

Надявах се, че ще бъде доволен; твърдо решена съм да скрия собствените си страхове.

— Любими, раждала съм девет пъти, мисля, че вече знам как да го правя.

Лицето му е смръщено от тревога.

— Опасността е винаги същата — казва той. — Опасността от раждането е същата както първия, така ѝ последния път. Изгубихме един син, и тогава си помислих, че сърцето ти ще бъде сломено. Освен това новините от Лондон са лоши. Кралицата със сигурност ще иска да бъдеш до нея, а аз ще съм принуден да стоя в Кале с Едмънд Боуфорт.

— Ако изобщо стигнеш там.

Той замлъква и аз знам, че си мисли за бездействащите кораби и войниците, изтощени от едногодишно чакане, докато сънародниците им умираха пред Бордо.

— Не гледай така, не биваше да го казвам. Сигурна съм, че ще стигнеш там, а после ще задържиш Кале за нас — казвам бързо.

— Да, но не ми се нрави да те оставя тук, докато кралят се е вкопчил в Съмърсет, а Йоркският херцог се заобикаля с все повече приближени, които също като него смятат, че кралят се вслушва в лоши съветници.

Свивам рамене.

— Няма изход, любов моя. Бебето е на път, и ще е по-добре да я родя тук, вместо да дойда с теб в Кале и да раждам във военен гарнизон.

— Мислиш, че ще бъде пак момиче? — пита той.

— Момичетата ще донесат издигане на това семейство — предричам. — Почакай и ще видиш.

— Кралици-воини?

— Едно от тези момичета ще сключи брак, който ще ни донесе сполука и състояние — казвам. — Защо иначе Бог ги е създал толкова красиви?

Когато разговарям с Ричард, изглеждам доста самоуверена, но когато той събира войниците си, напуска дома ни и поема по пътя към Лондон, откъдето ще отплават за Кале, съм много потисната. Дъщеря ми Елизабет ме открива да се разхождам, загърнала рамене с дебелата си пелерина, с ръце в кожен маншон, край реката, защото заскрежените брегове и заледените тръстики са в тон с настроението ми. Тя приближава, хваща ме под ръка и нагажда крачките си към моите. Сега съм по-висока от нея само с една глава, лесно ѝ е да върви в крак с мен.

— Нима вече ти е мъчно за татко? — пита тя нежно.

— Да — казвам. — Зная, че съм съпруга на войник и би трябвало да съм винаги готова да го видя как потегля, но всеки път е тежко, и мисля, че става по-трудно, а не по-лесно.

— Можеш ли да предскажеш бъдещето му? — пита тя тихо. — Не можеш ли да видиш дали ще се прибере у дома благополучно? Сигурна съм, че и този път той ще бъде в безопасност. Просто го знам.

Обръщам се и я поглеждам.

— Елизабет, можеш ли да виждаш неща от бъдещето, когато пожелаеш?

Тя леко свива рамене.

— Не съм сигурна — казва. — Не знам.

За миг се връщам към онова горещо лято, отново в стаята на моята пралеля Жана, когато тя ми показа картите и ми даде гривната с амулети, и ми разказа историята за жените от нашето семейство.

— Не е нещо, което бих ти натрапила — казвам. — Това е както дарба, така и бреме. И тези времена не са безопасни за хора, които се занимават с това.

— Не мисля, че можеш да ми го натрапиш — отвръща тя замислено. — Не мисля, че това е дар, който можеш да дадеш — нали? Просто понякога имам усещане за нещата. В Гроуби има един ъгъл, едно кътче край параклиса, и когато отида там, виждам някакво създание, жена, по-скоро призрак на жена; тя стои там, наклонила глава настрани, сякаш се ослушва да ме чуе, чака, почти сякаш търси мен. А всъщност там няма никого.

— Знаеш историите за нашия род — казвам.

Тя се засмива сподавено.

— Именно аз всяка вечер разказвам на малките историята за Мелузина — напомня ми тя. — Те я обожават, аз също.

— Знаеш, че някои жени от нашия род са наследили дарби от Мелузина. Дарбата на Зрението.

Тя кимва.

— Моята пралеля Жана ме научи на някои начини да използвам тази дарба, а после негова светлост херцог Бедфорд ме караше да работя с неговите алхимици, и изпрати една жена да ме научи на познания за билките.

— Какво правеше с алхимиците?

Като всяко дете, тя е омаяна от забранената магия. Умението да си служиш с билките е твърде обикновено за нея, тя го е усвоила от мен в помещението за дестилиране. Иска да узнае нещо за тъмните изкуства.

— Четях книгите заедно с тях, понякога разбърквах някоя смес или я наливах да се охлади. — В ума ми възкръсват спомени за ковачницата във вътрешния двор и голямото помещение, подобно на просторна готварница, в онова крило от къщата, където загряваха и охлаждаха течности и камъни. — А негова светлост имаше голямо огледало, с което ме караше да гадая — да прозирам в бъдещето. Искаше да види бъдещето на английските владения във Франция. — Правя лек жест. — Сега се радвам, че не успях да видя ясно бъдещето. Мисля, че това щеше да му разбие сърцето. Навремето мислех, че съм го провалила, но сега смятам, че му направих добра услуга, като не прозрях ясно какво предстои.

— Но можеше да виждаш?

— Понякога — казвам. — А понякога, както с картите или заклинанията, зърваш нещо от онова, което би могло да бъде. Понякога пък показваш на себе си само собствените си желания. А понякога — макар и много рядко — можеш да вложиш сърцето си в собствените си желания и да ги сбъднеш. Да последваш мечтата и да направиш така, че тя да се осъществи.

— Чрез магия? — прошепва тя. Напълно е омагьосана от тази мисъл.

— Не зная — казвам и откровено. — Когато разбрах, че баща ти е влюбен в мен, и аз — в него, исках той да се ожени за мен, и да ме направи своя съпруга и да ме доведе в Англия, но знаех, че той няма да се осмели. Мислеше, че стоя твърде високо над него и не искаше да ме провали.

— Заклинание ли направи?

Усмихвам се, спомняйки си нощта, когато извадих амулетите, но осъзнах, че нямам нужда от нищо друго освен от собствената си решителност.

— Заклинанието, молитвата и осъзнаването на желанието са все едно и също нещо — казвам. — Когато изгубиш нещо скъпоценно, отидеш в параклиса, коленичиш пред малката остъклена ниша на свети Антоний и му се помолиш да намериш изгубеното, нима по този начин не напомняш сама на себе си, че си изгубила нещо и си го искаш обратно? Какво правиш, ако не да показваш на себе си, че го искаш? Нима това не е опит да призовеш изгубеното обратно при себе си? Толкова често ми се случва, когато се моля, да си спомня къде съм оставила изгубеното, и тогава отивам да си го прибера. Отговор на молитва ли е това, или магия? Или просто казваш на себе си какво искаш, и започваш да се стремиш към него? Молитвата е същото, като едно заклинание, а то е същото като да познаваш желанието си, което призовава предмета обратно в ума ти, и по този начин — обратно в ръката ти. Не е ли така?

— Едно заклинание ще го върне обратно при теб, няма просто да го намериш!

— Вярвам, че желанието, молитвата и заклинанието са едно и също — казвам. — Когато се молиш, знаеш, че искаш нещо: това винаги е първата стъпка. Да съобщиш на себе си, че искаш нещо, че копнееш за него. Понякога това е най-трудното. Защото трябва да имаш смелостта да познаеш желанието си. Трябва да имаш смелостта да признаеш, че си нещастен без него. А понякога трябва да намериш кураж да осъзнаеш, че твоето лекомислие или погрешна постъпка е станало причина да загубиш нещо; преди да направиш заклинание, за да си го върнеш, трябва да промениш себе си. Това е едно от най-дълбоките преображения, които могат да съществуват.

— Как?

— Да кажем, че един ден, когато се омъжиш, поискаш дете?

Тя кимва.

— Първо трябва да осъзнаеш празнотата на утробата си, на обятията си, на сърцето си. Това може да ти причини болка. Трябва да имаш куража да се погледнеш и да осъзнаеш липсата, която изпитваш. После трябва да промениш живота си, за да направиш място за детето, което не идва. Трябва да отвориш сърцето си, трябва да приготвиш сигурно място за бебето. А после трябва да обмислиш копнежа и желанието си, и това може да бъде най-болезненото. Трябва да осъзнаеш копнежа си и да разбереш, че може и да не получиш каквото искаш; трябва да се изправиш пред опасността да копнееш за нещо, без да очакваш, че ще постигнеш желанието си.

— Но на теб това не ти се е случвало никога — предполага тя.

— По време на първия ми брак — казвам тихо. — Знаех, че съпругът ми няма да иска дете. Но трябваше да си позволя да знам, че съм различна от него. Копнеех за бебе и исках да бъда обичана.

— Пожела ли си го? — пита тя. — Направи ли заклинание, за да го накараш да се промени?

— Не се опитах да го променя, но трябваше да позная скръбта от това, което липсваше в живота ми. Трябваше да намеря куража да узная, че съм направила грешката да се омъжа за човек, който не ме обичаше заради самата мен, и който не желаеше да ме дари с дете, и щом осъзнах това, щом наистина осъзнах, че съм лишена от любов девица — макар и омъжена — можех да си пожелая някой да ме обича.

— И си пожела татко.

Усмихвам ѝ се.

— И теб.

Тя поруменява от удоволствие:

— Това магия ли е?

— В известен смисъл. Магията е акт, с който караш едно желание да се сбъдне. Като молитвите, като заговорите, като билките, като налагането на волята ти върху заобикалящия те свят, когато искаш да направиш така, че нещо да се случи.

— Ще ме научиш ли? — пита тя.

Поглеждам я внимателно и замислено. Тя е дъщеря на нашия род, може би най-красивото момиче от нашата кръв. Тя притежава наследството на Мелузина и дара на Зрението. Едно от децата ми трябва да наследи картите, които ми даде пралеля ми, и гривната с амулетите — сякаш винаги съм знаела, че това ще бъде Елизабет, детето, родено от страстта, от вълшебството на билките и от моето желание. Освен това пралеля ми Жана казваше, че трябва да е най-голямото момиче.

— Да — казвам. — Сега не са подходящи времена, това са забранени умения; но аз ще те науча, Елизабет.

През следващите няколко седмици ѝ показвам гривната с амулетите и картите, предавам ѝ познания за билки, които няма да намери в килерите на лейди Елизабет Грей. В един мразовит ден извеждам всички по-големи деца и ги уча как да намират вода в подземни потоци, държейки в ръце обелена пръчка, да чувстват как тя се върти в дланите им. Те се смеят възхитено, когато намираме един извор в крайречната ливада, и мръсен, стар отводнителен канал, който извежда водата от конюшнята.

Показвам на Елизабет как да отвори една страница от Библията си, а после да помисли и да се помоли над текста, на който попадат очите ѝ. Давам ѝ сладководна перла, нанизана на тънка връв, и я уча как да наблюдава люлеенето ѝ, за да получи отговор на някакъв въпрос. И, което е по-важно от всичко останало, започвам да я уча как да прояснява ума си, как да познае желанията си, как да преценява себе си, оставяйки настрана благосклонността и снизхождението.

— Алхимиците винаги казват, че човек трябва да бъде чист. Ти си първата съставка — казвам ѝ. — Трябва да бъдеш чиста.

Когато идва време да се прибере в Гроуби Хол, тя ми казва, че младият наследник на рода, Джон Грей, бил изключително красив млад мъж, мил и с прекрасни обноски, и че ѝ се иска той да може да я вижда като нея самата, а не просто като момиче, обучавано от майка му, една от три или четири млади жени, поверени на грижите на лейди Грей.

— Той те вижда така — уверявам я. — Вече те вижда. Просто трябва да бъдеш търпелива.

— Харесвам го толкова много — признава тя, със сведени очи и поруменели бузи. — А когато ме заговори, не казвам нищо смислено. Говоря като глупачка. Той сигурно ме мисли за глупачка.

— Не е така.

— Да му дам ли любовна отвара? Да се осмеля ли?

— Изчакай до пролетта — съветвам я. — Тогава набери малко цветове от някое ябълково дърво в овощната им градина. Избери най-красивото дърво…

Тя кимва.

— Сложи цветчетата в джоба си. А когато дървото даде плод, вземи една ябълка, дай му да изяде половината с мед, и задръж другата половина.

— Това ще го накара ли да ме обикне?

Усмихвам се.

— Ще те обикне. А цветчетата и медената ябълка ще ти дадат възможност да се занимаваш с нещо, докато чакаш.

Тя се изкикотва.

— Не сте кой знае каква заклинателка, почитаема майко.

— Когато една красива млада жена иска да омагьоса мъж, не ѝ е нужно кой знае какво заклинание — уверявам я. — Момиче като теб не трябва да прави нещо повече от това, да застане под някое дърво и да го чака да мине. Но нали помниш за пожелаването?

— Чиста по сърце — казва тя.

Заедно излизаме в конюшнята. Стражът, който ще я отведе обратно до Гроуби, е възседнал коня си и чака.

— Едно последно нещо — казвам и хващам ръката ѝ, преди тя да се качи на стъпалото, за да възседне коня. Тя се обръща, за да ме изслуша. — Не отправяй проклятия — казвам ѝ. — Не изричай зложелателни думи.

Тя поклаща глава.

— Не бих го сторила. Не бих проклела дори Мери Сиърс. Дори когато тя му се усмихва, навивайки на пръст кичур от косата си, и все бърза да седне до него.

— Проклятието на зложелателството поразява както жената, която е сполетяна от него, така и онази, която го изрича. Когато пуснеш на воля в света подобни думи, те могат да излетят по-далеч от целта си — като стрела — така ми казваше моята пралеля Жана. Едно проклятие може да отиде отвъд целта ти и да навреди на друг. Една мъдра жена е пестелива с проклятията. Иска ми се да се надявам, че ти никога няма да проклинаш. — Но още докато говоря, чувствам как сянката на бъдещето надвисва над нея. — Моля се никога да нямаш повод да проклинаш — казвам.

Тя коленичи да приеме благословията ми. Полагам длан върху красивата кадифена шапчица и топлата ѝ руса глава.

— Благославям те, дъще, и дано останеш чиста по сърце и постигнеш желанията си.

Тя поглежда нагоре към мен, със светнали сиви очи.

— Мисля, че ще ги постигна!

— Мисля, че ще ги постигнеш — казвам.