Повелителка на реките

Замъкът Сен-Пол, Артоа Пролетта на 1433 г.

След още няколко месеца, прекарани при чичо ми Жан, а после — продължило цяла година гостуване при родствениците ни в Бриен, майка ми преценява, че вече съм усвоила достатъчно изтънчените маниери, за да се върна у дома, докато планират женитбата ми, и така аз живея в замъка ни в Сен-Пол, когато получаваме вестта, че Ан, херцогиня Бедфорд, е починала и че херцогът страда от самотата си. После идва писмо от чичо ми Луи, канцлерът на херцога.

— Жакета, това засяга теб.

Майка ми ме вика да се явя в покоите ѝ, където я намирам седнала, а баща ми се е изправил зад стола ѝ. И двамата ме гледат строго и аз бързо прехвърлям през ума си онова, което съм сторила през деня. Не съм завършила многобройните задачи, които се очаква да изпълня, и тази сутрин не отидох на църква, стаята ми не е подредена и изоставам с шиенето, но нима баща ми би дошъл в покоите на майка ми да ме упрекне за това?

— Да, почитаема майко?

Майка ми се поколебава, вдига бързо поглед към баща ми, после решително казва:

— Разбира се, ние с баща ти обмисляме да ти намерим съпруг и търсим някой, който да ни се стори подходящ — надявахме се, че… но няма значение, защото ти извади късмет, получихме изключително изгодно предложение. Накратко, чичо ти Луи те е предложил за съпруга на херцог Бедфорд.

Толкова съм изненадана, че не казвам нищо.

— Това е огромна чест — казва кратко баща ми. — Осигурява ти много високо положение. Ще бъдеш английска херцогиня, първата дама след майката на краля в Англия, безспорната първа дама във Франция. Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на Бог за тази благоприятна възможност.

— Какво?

Майка ми кимва, потвърждавайки казаното. И двамата ме гледат втренчено, в очакване на някаква реакция.

— Но съпругата му току-що почина — казвам безпомощно.

— Да, наистина, чичо ти Луи ти направи голяма услуга, като се погрижи да представи името ти толкова отрано.

— Бих предположила, че той ще иска да изчака малко.

— Нали херцогът те видя в Руан? — пита майка ми. — А после отново, в Париж?

— Да, но беше женен — казвам, без да мисля. — Видя ме… — спомням си онзи тъмен, хищен поглед, и как пристъпих зад леля ми, за да се скрия от него. Спомням си сенчестото преддверие и мъжа, който шепнеше в ухото ми, а после отиде да даде заповед за изгарянето на Девата. — И херцогинята беше там. Познавах и нея. Виждахме нея далеч по-често, отколкото него.

Баща ми свива рамене.

— Във всеки случай, външността ти му се е понравила, а чичо ти е нашепнал твоето име в ухото му и ти ще бъдеш негова съпруга.

— Той е много стар — казвам тихо, като насочвам тази реплика към майка ми.

— Не много. Малко над четирийсетте — казва тя.

— А вие, мисля, ми казахте, че е болен — обръщам се към баща си.

— Толкова по-добре за теб — казва майка ми. Вероятно иска да каже, че един възрастен съпруг може да не бъде толкова взискателен, колкото един млад мъж, а ако умре, още на седемнайсет мога да бъда вдовстваща херцогиня, което би било единственото по-добро нещо от това да бъда херцогиня на седемнайсет.

— Не съм очаквала такава чест — казвам със слаб глас на двамата. — Може ли да ми бъде спестена? Боя се, че не съм достойна.

— Ние принадлежим към най-изтъкнатата фамилия в християнския свят — казва надменно баща ми. — Родственици сме на императора на Свещената Римска Империя. Как да не си достойна?

— Не можеш да бъдеш освободена от това задължение — казва майка ми. — Всъщност, би била глупачка, ако изпитваш нещо друго освен възторг. Всяко момиче във Франция и Англия би дало дясната си ръка за подобен брак. — Тя помълчава и прочиства гърло. — Той е най-видният благородник във Франция и Англия след краля на Англия. И ако кралят умре…

— Да пази Бог от това — казва припряно баща ми.

— Да не дава Господ, наистина; но ако кралят умре, тогава херцогът ще бъде престолонаследник на Англия, а ти ще бъдеш кралица на Англия. Какво мислиш за това?

— Не съм мислила за брак с човек като херцога.

— В такъв случай помисли си сега — казва баща ми отривисто. — Защото той пристига тук през април, за да се ожени за теб.

Чичо ми Луи — освен канцлер на херцога е и епископ на Теруан — е едновременно домакин и свещеник на тази уредена от самия него сватба. Устройва прием за нас в епископския си дворец, а Джон, херцог Бедфорд, пристига с хората си, облечени в червено-белите цветове на Англия, докато аз стоя на входа на двореца, в рокля с възможно най-бледожълтия цвят, с воал от прозрачна златиста материя, който се спуска плавно от високата ми диадема.

Неговият паж изтичва напред, за да задържи коня му, друг коленичи на земята до него, а после се отпуска на ръце и колене — живо стъпало за слизане от коня. Херцогът слиза тежко от седлото върху гърба на мъжа, а после се смъква на земята. Никой не коментира това. Херцогът е толкова велик човек, че неговите пажове приемат за чест той да стъпва върху тях. Оръженосецът поема шлема му и подсилените с метал рицарски ръкавици, и отстъпва встрани.

— Милорд.

Чичо ми, епископът, поздравява господаря си с очевидна привързаност, а после свежда глава да целуне ръката му. Херцогът го тупва по гърба, а после се обръща към баща ми и майка ми. Едва когато размяната на любезности с тях приключва, той се обръща към мен и пристъпва напред, улавя двете ми ръце, придърпва ме към себе си и ме целува по устата.

По брадичката му е набола груба четина, дъхът му е лош; изпитвам чувството, че ме ближе хрътка. Лицето му ми се струва много едро, когато се навежда към мен, и пак много голямо, докато се отдръпва. Не спира, за да ме погледне или да се усмихне, само тази единствена агресивна целувка, после се обръща към чичо ми и казва: „Нямате ли вино?“, и те се засмиват, защото това е тайна шега между тях, основана на дългогодишното им приятелство, и чичо ми влиза вътре начело, майка ми и баща ми ги следват, а аз стоя изоставена за миг, загледана след по-възрастните, с оръженосеца до себе си.

— Милейди — казва той. Предал е на някой друг доспехите на херцога, и сега ми се покланя и докосва почтително шапката си. Тъмната му коса е подстригана в прав бретон над веждите, очите му са сиви като каменна плоча, но цветът им сякаш прелива в синьо. Усмивката му е странно крива, сякаш нещо го забавлява. Зашеметяващо красив е, чувам как придворните дами зад мен шушукат леко. Покланя се и ми предлага ръката си, за да ме отведе вътре. Слагам длан върху неговата и усещам топлината на ръката му през меката кожа на ръкавицата му. Изведнъж той смъква ръкавицата, така че пръстите му държат моите. Струва ми се, че бих искала да вземе ръката ми в своята, да положи топлата си длан върху моята. Имам чувството, че бих искала да прегърне раменете ми, да ме сграбчи за талията.

Тръсвам глава да проясня ума си от подобни нелепи мисли, и казвам рязко, като непохватно момиче: „Ще вляза сама, благодаря ви“, пускам ръката му и влизам след тях вътре.

Тримата мъже седят с чаши вино в ръце, майка ми се е разположила в една прозоречна ниша и наблюдава как слугите носят малки сладкиши и доливат чашите им. Отивам до нея с придворните ѝ дами и двете ми малки сестри, които са облечени в най-хубавите си дрехи и им е оказано доверието да стоят с възрастните в този изключително важен ден. Иска ми се да бях на осем години, като Изабел, да можех да гледам Джон, херцог Бедфорд, да се дивя на величието му и да знам, че няма да ми каже нищо, че няма дори да ме забележи. Но вече не съм малко момиче, и когато го поглеждам от другия край на залата, забелязвам, че той несъмнено ме вижда, гледа ме с някакво жадно любопитство, и този път няма къде да се скрия.

Майка ми идва в моята стая вечерта преди сватбата ми. Донася роклята за следващия ден и я слага грижливо в раклата пред леглото ми. Високата диадема и воалът са сложени на поставка, на безопасно място, където не могат да пострадат от прахта или свещите.

Прислужницата ми реши с четка светлите ми коси пред очуканото сребърно огледало, но когато майка ми влиза, аз казвам: „Сега можеш да спреш, Маргарет“, тя сплита дългата коса в хлабава плитка, завързва я с панделка, и излиза от стаята.

Майка ми сяда смутено на леглото.

— Трябва да поговоря с теб за брака — подхваща тя. — За това какви ще бъдат задълженията ти като омъжена жена. Предполагам, че е редно да узнаеш.

Обръщам се на столчето си и чакам, без да казвам нищо.

— Това е много изгоден брак за теб — казва тя. — Ние принадлежим към Люксембургската династия, разбира се, но да се сдобиеш с положението на английска херцогиня е голямо постижение.

Кимвам. Питам се дали ще каже нещо за онова, което става в брачната нощ. Страхувам се от великия херцог и се ужасявам от мисълта да прекарам нощта с него. На последната сватба, на която ходих, сложиха двойката да си легне заедно, а на сутринта изведоха двамата с музика, песни и смях, после майката влезе вътре и изнесе чаршафите, които бяха почервенели от кръв. Никой не искаше да ми каже какво е станало, дали е имало някаква злополука. Всички се държаха така, сякаш всичко беше прекрасно, сякаш бяха доволни от вида на кръвта върху чаршафите. Те дори се смееха и поздравяваха младоженеца. Питам се дали майка ми ще обясни това сега.

— Но за него този брак не е изгоден — казва тя. — Може да му струва много скъпо.

— Имаш предвид средствата, които ще отделя за мен ли? — питам, като си мисля, че сигурно ще му струва доста пари да ми плаща месечна издръжка.

— Съюзниците му — казва тя. — Той беше в съюз с херцозите на Бургундия срещу застъпниците на Арманяк. Англия не би могла да води такава война без подкрепата им. Покойната му съпруга беше Ан Бургундска — сегашният херцог беше неин брат — и тя прие за свое задължение да поддържа добро приятелство между брат си и своя съпруг. Сега, когато тя почина, няма кой да поддържа приятелството, няма кой да им помага да решат разногласията си.

— Е, аз не бих могла — казвам, мислейки си за Бургундския херцог, когото съм виждала половин дузина пъти през целия си живот, а той със сигурност дори не ме е забелязал.

— Ще трябва да опиташ — казва майка ми. — Като английска херцогиня ще бъдеш длъжна да запазиш съюза на Бургундия с Англия. Съпругът ти ще очаква от теб да развличаш съюзниците му и да бъдеш очарователна.

— Очарователна ли?

— Да. Но съществува едно затруднение. Тъй като негова светлост Джон Бедфорд се жени за теб толкова скоро след смъртта на съпругата си, Бургундският херцог е огорчен от това оскърбление към паметта на покойната си сестра. Прие го зле.

— Тогава защо да се женим толкова бързо? — питам. — Щом това разстройва херцога на Бургундия? Нима не е редно да изчакаме да измине една година, вместо да го обиждаме? Той е наш родственик, както и съюзник на херцог Бедфорд. Нима е редно да го оскърбяваме?

Майка ми се усмихва слабо.

— Този брак те превръща в херцогиня — напомня ми тя. — Дава ти титла, по-висока дори от моята.

— Мога да стана херцогиня и догодина. — Възможността да се спася от този брак, дори за година, ме изпълва с надежда. — Можем просто да се сгодим.

— Лорд Джон не желае да чака — казва тя безцеремонно. — Така че не се надявай на това. Само искам да те предупредя, че той може да изгуби съюзника си, като се ожени за теб. Трябва да направиш всичко по силите си, за да запазиш приятелството на Бургундския херцог, и да напомниш и на двамата, че си родственица на Бургундските херцози и техен васал. Говори с Бургундския херцог насаме и му обещай, че няма да забравиш родството си с бургундците. Направи всичко, което можеш, за да запазиш приятелството между двамата, Жакета.

Кимвам. Наистина не знам какво според нея мога да направя аз — едно седемнайсетгодишно момиче, за да поддържам съюза между двама велики мъже, достатъчно стари да ми бъдат бащи. Но ще трябва да обещая да се постарая.

— А бракът… — подемам.

— Да?

Поемам си дъх.

— Какво точно се случва?

Тя свива рамене и прави лека гримаса, сякаш разговорите за това са под достойнството ѝ, или са смущаващи, или още по-лошо — прекалено неприятни, за да бъдат облечени в думи.

— О, скъпа моя, просто изпълни дълга си. Той ще ти каже какво очаква от теб. Ще ти каже какво да правиш. Няма да изисква от теб да знаеш нищо, ще предпочете сам да те наставлява.

— Боли ли? — питам.

— Да — казва тя неотзивчиво. — Но не много дълго. Тъй като е по-стар и опитен, той би трябвало да направи всичко по силите си да не ти причини твърде силна болка. — Тя се поколебава. — Но ако все пак го стори…

— Да?

— Не се оплаквай.

Сватбата ще бъде по пладне и аз започвам да се приготвям в осем сутринта, когато прислужницата ми донася хляб, месо и разреден ейл, за да се подкрепя за дългия ден. Изкикотвам се, когато виждам отрупания с храна поднос.

— Не излизам на лов, знаеш.

— Не — казва тя злокобно. — Теб ще ловят — и останалите прислужници заедно с нея се разкикотват като цял курник кудкудякащи кокошки. Това е единствена и последна шега, която изричам през този ден.

Сядам нацупено на масата и се храня, докато те се забавляват да съчиняват разни преувеличени версии за това как бивам преследвана и уловена, до момента, когато влиза майка ми, последвана от двама слуги, мъкнещи голяма дървена каца, която ще послужи като вана.

Поставят я пред огъня в спалнята ми, застилат я с чисто платно и започват да изливат вътре кана след кана с гореща вода. Прислужничките се суетят наоколо, носят кърпи за подсушаване и започват да подреждат новите ми долни фусти, с много коментари за дантелата и панделките, за това колко фино е всичко, и какъв късмет имам. Майка ми вижда напрегнатото ми изражение и изпъжда от стаята всички с изключение на старата ни бавачка, която трябва да ми изтърка гърба, да измие косата ми и да долива кани с гореща вода. Чувствам се като жертвено агне, което чистят и гиздят, преди да му прережат гърлото; мисълта не е никак приятна.

Но нашата бавачка Мери е весела и както винаги, цъка одобрително с език при вида на прекрасната ми коса и красивата ми кожа и повтаря, че ако е била и наполовина така привлекателна като мен, щяла да избяга в Париж — както винаги — и след като се изкъпвам, а тя подсушава косата ми и я сплита, неволно се чувствам окуражена от вида на ленената фуста с новите панделки, и от новите обувки и прекрасната рокля от златен брокат и диадемата. Прислужниците се връщат вътре, за да ми помогнат да се облека, и завързват връзките на роклята, оправят диадемата ми и издърпват воала над раменете ми, а накрая обявяват, че съм готова за сватбата си, и толкова прекрасна, колкото трябва да бъде една невеста.

Обръщам се към голямото огледало, което майка ми е поръчала да донесат в стаята ми, и моето отражение отвръща на погледа ми. Прислужниците вдигат огледалото пред мен и го накланят леко надолу, така че да мога първо да видя долния край на роклята си, избродиран с малки червени лъвове, изправени на задните си крака, от знамето на нашия род, и червените си кожени пантофки с извитите нагоре носове. После изправят огледалото, и виждам пристегнатата във високата талия рокля от златен брокат и бродирания, тежък златен колан, преметнат ниско над слабите ми хълбоци. Правя знак и те вдигат огледалото, за да мога да видя скъпата кремава дантела, забулваща ниско изрязаното деколте на роклята, златните ръкави, спускащи се свободно от раменете ми, и бялата ленена долна фуста, която се показва примамливо през прорезите на раменете, а после виждам лицето си. Светлата ми коса е прибрана в плитка и пъхната под високата диадема, а лицето ми ме гледа сериозно и тържествено, озарено от сребристото отражение на огледалото. На тази светлина виждам широко отворените си очи и кожата си — чиста и с цвят на перла; огледалото ми придава вид на красива статуя, на мраморно момиче. Взирам се в себе си, сякаш искам да узная коя съм, и за миг ми се струва, че виждам Мелузина, основателката на нашия род, да отвръща на погледа ми през осветена от луната вода.

— Когато станеш херцогиня, ще имаш собствено голямо огледало — казва майка ми. — И само фини вещи. И ще можеш да носиш всичките ѝ дрехи.

— Дрехите на херцогиня Ан ли?

— Да — казва тя, сякаш за мен би трябвало да е много съблазнително да нося дрехите от гардероба на наскоро починала жена. — Самурените ѝ кожи са най-хубавите, които съм виждала. Сега ще бъдат твои.

— Прекрасно — казвам любезно. — Ще получа ли и собствени дрехи?

Тя се засмива:

— Ти ще бъдеш първата дама във Франция, само на едно стъпало по-ниско от първата дама в Англия. Ще можеш да имаш всичко, което твоят съпруг пожелае да ти даде. А скоро ще се научиш как да го убеждаваш.

Прикривайки устата си с ръка, една жена прошепва, че момиче като мен може да убеди стар мъж като него дори с едната ръка, вързана зад гърба. Някой казва: „По-добре с две вързани ръце“, и две от тях се разсмиват. Нямам представа какво имат предвид.

— Той ще те обикне — обещава майка ми. — Направо е луд по теб.

Не отговарям. Само поглеждам младата жена в огледалото. Мисълта как Джон, херцог Бедфорд, полудява по мен, изобщо не е насърчителна.

Сватбената церемония продължава около час. Води се изцяло на латински, затова половината обети и без друго са неразбираеми за мен. Това не е вричане в тесен кръг, а по-скоро величествено оповестяване на брака пред непознатите, изпълнили голямата зала на епископския дворец, дошли да ме погледат и да отпразнуват добрия ми късмет. След като клетвите са изречени, ние тръгваме през тълпата, аз вървя редом с новия си съпруг, като едва докосвам ръкава му с връхчетата на пръстите си. Разнася се одобрителен рев и накъдето и да погледна, виждам усмихнати, любопитни лица.

Сядаме на централната маса, с лице към залата. От галерията еква мощният глас на тръби и в залата влизат с маршова стъпка слугите с първото от дузини блюда, което носят на височината на раменете си. Когато поднасят храната, идват първо при нас, на масата върху подиума, и слагат по малко от всяко ястие върху всяка златна чиния, после херцогът им сочи на кои места в залата да отидат, за да могат фаворитите му да споделят блюдата ни. За всички останали внасят големи купи с месо и огромни подноси с бял хляб. Това е наистина разточително пиршество, чичо ми Луи не е жалил разноските, за да угоди на покровителя си и да отбележи моето встъпване в кралската фамилия на Англия.

Внасят големи златни кани с вино и наливат чаша след чаша на господарската маса. Почетните гости, онези, които седят в горната ѝ част, над голямата златна купа със сол, получават толкова вино, колкото могат да изпият, толкова бързо, колкото могат да го изпият. По-надолу в залата мъжете пият халба след халба ейл, най-хубавия ейл: сватбен ейл, специално приготвен за днешния ден, подсладен и със специални подправки.

Появява се някакъв мъж, дошъл да отправи предизвикателство за двубой — влиза с коня си направо в залата, и хвърля ръкавица от мое име. Конят му извива якия си мускулест врат и оглежда масите и голямото кръгло огнище в центъра на залата. Трябва да стана от мястото си, да заобиколя и да изляза пред господарската маса върху издигнатия подиум, за да му дам златна чаша, а после конят обикаля цялата зала в мощен тръс, с ездача, седнал тежко върху релефно украсеното седло, преди да излезе в лек галоп през двойните врати. Струва ми се твърде нелепо да влезеш с кон на вечеря, особено пък облечен в такива тежки доспехи рицар с такъв масивен кон. Вдигам очи и срещам погледа на младия оръженосец, който е опасно близо до разсмиването, както и аз. Всеки от нас бързо извръща поглед от играещите очи на другия, преди да се издам и да се разкикотя.

Има двайсет блюда с месни ястия, после десет с риба, а след това отнасят всичко и поднасят рейнското вино с по-лека храна — белени плодове в сироп, захаросани сливи и сладкиши. След като всички са ги опитали, внасят последното блюдо — марципан, захаросани плодове и медени курабии, подправен с джинджифил, украсени със златни листенца. Влиза шутът, който жонглира и пуска пиперливи шеги за младостта и старостта, мъжете и жените, и за горещината на брачното ложе, където горял огънят, в който ще бъде изкован нов живот. Последван е от танцьори и актьори, които изпълняват поетична драма, величаеща мощта на Англия и красотата на Люксембург. В драмата се появява красива жена, почти гола с изключение на дългата опашка от зелена коприна, която трябва да представлява Мелузина. Най-хубав от всички е маскираният лъв, символът на двете ни страни, който подскача и танцува елегантно и грациозно, а накрая идва, леко задъхан, до господарската маса, и свежда пред мен едрата си глава. Гривата му представлява маса от златни къдрици, лъхащи на зебло, на хартиената му маска е нарисувано усмихнато лице. Държа златна верижка, която трябва да окача на врата му, и когато протягам ръце към него, а той свежда глава пред мен, разпознавам блясъка на сини очи през маската и разбирам, че ръцете ми са върху раменете на красивия оръженосец, и че стоя достатъчно близо, за да го прегърна, докато слагам верижката на шията му.

Майка ми прави знак с глава да тръгваме. Тогава всички жени и музиканти се изправят и танцуват в редица, обикаляйки залата по цялата ѝ дължина, а после оформят арка с високо вдигнатите си ръце и аз минавам през нея, докато всички момичета ми пожелават късмет, а жените ми подвикват благословии. Пред мен вървят с танцови стъпки малките ми сестри, които разпръскват розови листенца и златни ключета по пода. Гостите тръгват след мен нагоре по голямото стълбище до най-хубавите покои и на всички сякаш им се иска да се стълпят в спалнята; но баща ми ги спира на вратата и аз влизам само с майка ми и дамите от свитата ѝ.

Първо махат иглите, с които е прикрепена високата ми диадема и я свалят внимателно, а после измъкват иглите от косата ми. Кожата ме заболява, когато стегнато сплетената коса се спуска като водопад и аз разтривам лицето си. Развързват връзките на раменете на роклята ми, за да свалят ръкавите, после разхлабват връзките отзад, роклята се изхлузва на пода и аз внимателно се измъквам от нея. Отнасят я, за да я изтупат и напудрят, и да я приберат грижливо за следващото важно събитие, когато ще я нося като херцогиня Бедфорд, а червените лъвове върху долния ѝ край ще напомнят за рода, към който съм принадлежала преди. Развързват връзките на долната ми фуста и аз оставам гола и трепереща, а после ми нахлузват нощницата през главата и загръщат раменете ми с пелерина. Слагат ме да седна на ниско столче, донасят леген с гореща ароматизирана вода, аз накисвам в него студените си крака и се облягам назад, докато една от дамите реши косата ми с четка, а другите подръпват бродирания долен край на нощницата, оправят гънките на пелерината и подреждат стаята. Накрая попиват с кърпа стъпалата ми, сплитат косата ми, завързват нощна шапчица на главата ми и отварят със замах вратата.

Чичо ми Луи влиза, облечен в епископския си филон и митрата, като люлее кадилница, и обикаля из цялата стая, благославя всеки ъгъл и пожелава щастие, богатство, и преди всичко плодовитост на този важен съюз между Англия и графство Люксембург. „Амин“, изричам аз, „амин“, но той сякаш няма никакво намерение да спре, а после, от залата отдолу, се разнася силен тътен на мъжки гласове, смях, мощно изсвирване на тръби и биене на барабани, и тогава въвеждат в стаята ми моя жених, стария херцог.

Вдигнали са го на височината на раменете си, крещейки: „Ура! Ура!“, и го пускат да стъпи точно пред вратата ми, така че да може да влезе и всички те да могат да нахлуят вътре след него. Стотици остават в стаите отвън, като изпружват шии да видят, и крещят на други да минат по-напред. Шутът влиза весело, размахвайки надут свински мехур, като побутва леглото и заявява, че то трябва да е меко, защото херцогът ще се приземи тежко. При тези думи избухва гръмък смях, който се понася от стаята към покоите отвъд нея и дори надолу до залата, докато хората повтарят шегата. После шутът нарежда на момичетата да стъкнат огъня, за да поддържат леглото топло, и да долеят сватбен ейл, защото херцогът може да прежаднее, а после може да му се наложи да стане през нощта. „Да стане през нощта!“, повтаря той, и всички се смеят.

Тръбите изсвирват призивно, оглушително в спалнята, и баща ми казва: „Е, ние ще ги оставим! Бог да ги благослови и лека нощ!“ Майка ми ме целува по челото, а всичките ѝ дами и половината гости също ме целуват. После майка ми ме отвежда до леглото и ми помага да се настаня в него. Седя там, подпряна на възглавниците като издялана кукла. От другата страна херцогът смъква халата си, а неговият оръженосец отмята завивките назад и помага на господаря си да се намести в леглото. Оръженосецът държи очите си сведени и не ме поглежда, а аз стоя неподвижна — една вдървена малка кукла, здраво стиснала с една ръка яката на нощницата под брадичката си.

Седим изпънати като струни, един до друг, докато всички се смеят, ликуват и ни отправят благопожелания, а после баща ми и чичо ми повеждат и почти избутват гуляйджиите от стаята, затварят вратата и ние оставаме сами, но все още ги чуваме как слизат с песни по стълбите обратно към залата и крещят да им донесат още пиене, за да вдигнат наздравица за щастливата двойка и да отпразнуват раждането на бъдещото бебе, което, ако е рекъл Бог, ще бъде създадено още тази нощ.

— Добре ли си, Жакета? — пита ме херцогът, когато стаята бавно утихва, а пламъчетата на свещите престават да трептят сега, когато вратите са затворени.

— Добре съм, милорд — казвам. Сърцето ми бие толкова шумно, та си казвам, че той сигурно го чува. Повече от всичко останало болезнено си давам сметка, че нямам представа какво трябва да правя, или какво може да поиска той от мен.

— Можеш да заспиваш — изрича той тежко. — Защото съм мъртво пиян. Надявам се, че ще бъдеш щастлива, Жакета. Ще ти бъда добър съпруг. Но сега заспивай, защото съм мъртво пиян.

Издърпва завивките над раменете си и се претъркулва на една страна, сякаш няма какво повече да каже или да направи, и след броени мигове започва да хърка толкова силно, че се боя да не го чуят в залата отдолу. Лежа неподвижно, почти страхувайки се да помръдна, а после, когато дишането му става по-дълбоко и по-бавно, а хъркането се уталожва до равномерно ниско бучене и сумтене, се измъквам от леглото, отпивам глътка сватбен ейл — тъй като в края на краищата това е сватбеният ми ден — духвам свещите, а после се покатервам отново между топлите завивки до непознатото туловище на спящия мъж.

Мисля си, че никога няма да заспя. Чувам пеенето от залата отдолу, а после шума, когато хората се изсипват във вътрешния двор пред нея и викат за факли и слуги, които да ги отведат в леглата им за нощта. Равномерното, бучащо хъркане на съпруга ми прилича на рева, който се носи от ямите с мечки, също така силен, заплашителен и безцелен. Имам чувството, че никога няма да заспя с толкова едър мъж в леглото си, и сред бръмченето на рояк мисли в главата ми, в безмълвния си ропот срещу такова неудобство, докато си мисля колко нечестно е това спрямо мен, се унасям в сън.

Когато се събуждам, виждам новия си съпруг, вече буден, да нахлузва панталоните си: бялата му ленена риза е разкопчана чак до широкия му кръст, месестите му космати гърди и големият корем са наполовина изложени на показ. Сядам в леглото и се загръщам в нощницата си.

— Милорд.

— Добро утро, съпруго моя! — казва той с усмивка. — Спахте ли добре?

— Да — казвам. — Мисля, че и вие спахте добре?

— Хърках ли? — пита той развеселено.

— Малко.

— Обзалагам се, че не е било малко. Като гръмотевична буря ли беше?

— Ами да.

Той се ухилва:

— Ще свикнете. Ан казваше, че било като да живееш край морето. Свикваш с шума. Тогава те събужда тишината.

Примигвам, когато споменава мнението на предшественичката ми.

Той заобикаля до моята страна на леглото и сяда тежко върху краката ми.

— Ах, извини ме.

Отмествам се, за да не му преча, и той сяда отново.

— Жакета, аз съм доста по-стар от теб. Трябва да ти кажа, че няма да съм в състояние да те даря със син, нито изобщо с дете. Съжалявам за това.

Поемам си леко дъх и чакам да разбера какво ужасно нещо ще изрече след това. Мислех, че се е оженил за мен, за да се сдобие с наследник. Защо иначе един мъж би искал млада невеста? Той отговаря на този въпрос начаса, още преди да е изречен.

— Нито пък ще ти отнема девствеността — казва тихо. — Първо, аз съм лишен от мъжка сила и затова не мога да го направя лесно; второ, не искам да го правя с теб.

Ръката ми стиска здраво нощницата на гърлото ми. Майка ми ще бъде ужасена, когато научи за това. Ще си навлека толкова много неприятности с баща си!

— Много съжалявам, милорд. Значи не ме харесвате?

Той се изсмива кратко.

— Кой мъж би могъл да не те хареса? Ти си най-изисканото момиче във Франция, избрах те заради красотата и младостта ти — но и заради нещо друго. Имам за теб по-добра задача от това да споделяш леглото ми. Мога да имам всяко момиче във Франция. Вярвам обаче, че ти си годна да направиш нещо повече. Нима не знаеш?

Неразбиращо поклащам глава.

— Мадмоазел каза, че имаш дарба — казва той тихо.

— Пралеля ми ли?

— Да. Казала на чичо ти, че притежаваш дарбата на семейството си, казала, че имаш Зрението. А той го каза на мен.

Замълчавам за миг.

— Не знам.

— Казала, че според нея може и да го имаш. Казала, че е говорила с теб. Чичо ти ми разказа, че те е обучавала, че ти е оставила книгите си, гривната си с талисмани за пророкуване. Че чуваш пеене.

— Казал ви е това?

— Да, и предполагам, че тя ти е оставила нещата си, защото е мислела, че имаш силите да ги използваш.

— Милорд…

— Това не е клопка, Жакета. Не те подмамвам, за да направиш признания.

„Подмамихте Жана“, помислям си.

— Работя за краля си и за своята страна, близо сме до откриването, дай Боже, на еликсира, който пропъжда смъртта и създава философския камък.

— Философския камък ли?

— Жакета, мисля, че сме много близо до откриването на начина за превръщане на желязо в злато. Много сме близо. А после…

Чакам.

— Тогава ще имам достатъчно пари да платя на войската си, за да се пребори за всеки град във Франция. Тогава управлението на Англия може да донесе мир по всичките ни земи. Тогава моят племенник ще може да седи сигурно на престола си, а бедните хора в Англия ще могат да работят за поминъка си, без данъците да ги докарват до нищета. Това ще бъде нов свят, Жакета. Ние ще го владеем. Ще плащаме за всичко със злато, което ще можем да правим в Лондон. Няма да бъдем принудени да копаем за злато в Корнуол или да пресяваме златен пясък в Уелс. Ще имаме страна, по-богата, отколкото в която и да било мечта. И мисля, че само няколко месеца ме делят от откриването му.

— Ами аз?

Той кимва, сякаш го връщам към действителността в това утро след сватбата, която всъщност не е никаква сватба.

— О, да. Ти. Моите алхимици и астролози ми казаха, че се нуждая от човек с твоите дарби. Някой, който да може да гадае, да може с поглед в огледало или във вода да прозре истината, бъдещето. Имат нужда от помощник с чисти ръце и непорочно сърце. Това трябва да бъде жена, млада жена, която никога не е отнемала живот, не е крала, не е познала похот. Когато най-напред те срещнах, току-що ми бяха казали, че не могат да продължат без млада жена, девица, която може да вижда в бъдещето. Накратко, имам нужда от момиче, което може да улови еднорог.

— Милорд…

— Ти каза това. Спомняш ли си? В залата на замъка в Руан? Каза, че си девица, толкова непорочна, че можеш да уловиш еднорог.

Кимвам. Наистина го казах. Иска ми се да не бях.

— Разбирам, че се стесняваш. Сигурно ще побързаш да ми кажеш, че не можеш да правиш тези неща. Разбирам задръжките ти. Но ми кажи само това. Отнемала ли си живот?

— Не, разбира се, че не.

— Извършвала ли си кражба? Дори да е било някаква дрънкулка или дребна монета, принадлежаща на друг човек?

— Не.

— Изпитвала ли си похот към мъж?

— Не! — отвръщам натъртено.

— Предсказвала ли си някога бъдещето, по какъвто и да било начин?

Поколебавам се. Сещам се за Жана и за картата с Обесения, и за колелото на съдбата, което я смъкна толкова ниско. Спомням си пеенето край куличките на замъка в нощта, когато умря Мадмоазел.

— Така мисля. Не мога да съм сигурна. Понякога нещата ме спохождат, но аз не ги призовавам.

— Можеш ли да уловиш еднорог?

От устните ми се изтръгва тих, нервен смях.

— Милорд! Това е просто предание, картина, която виждаме по гоблените. Едва ли ще знам какво трябва да правя…

— Казват, че единственият начин да се улови еднорог е девица да отиде сама в гората, че никой мъж не може да го докосне, но че животното ще дойде при девица и ще положи красивата си глава в скута ѝ.

Поклащам глава:

— Знам, че така се говори, но не знам нищо за еднорозите. Милорд, дори не знам дали съществуват.

— Във всеки случай, като девица ти имаш огромна стойност за мен. Като непорочна дъщеря на рода на Мелузина, като наследница на нейните дарби, ти си безмерно ценна. Като млада съпруга би ми доставила наслада; но нищо повече. Ожених се за теб, за да направиш много, много повече от това просто да лежиш по гръб и да ми доставяш удоволствие. Разбираш ли сега?

— Не съвсем.

— Няма значение. Онова, което искам, е млада жена, чиста по сърце, девица, която ще прави каквото ѝ наредя, която ще бъде моя дотолкова, колкото ако я бях купил като робиня от турските кораби. И точно това имам в твое лице. По-късно ще узнаеш какво искам от теб, ще правиш каквото искам. Но имаш думата ми, че няма да ти сторя зло или изплаша.

Той се изправя на крака, измъква камата от ножницата на колана си и казва:

— Сега трябва да зацапаме чаршафите. А ако някой — майка ти или баща ти — те пита, кажи им, че съм легнал върху теб, че те е заболяло малко, и че се надяваш да сме направили дете. Не казвай нищо за живота, който ще водим. Остави ги да си мислят, че си обикновена съпруга и че съм ти отнел девствеността.

Взема кинжала си и без да каже и дума повече, порязва бързо лявата си китка и кръвта бликва от малкия разрез. Оставя я да потече, после отмята завивките на леглото, без да ми обръща внимание, когато подвивам босите си крака, за да не се виждат, протяга ръка и капва няколко петна червена кръв върху чаршафите. Взирам се в тях, докато петното се разпростира, чувствайки се напълно посрамена, мислейки си, че това е моят брак, който започва с кръвта на съпруга ми, с лъжа.

— Това ще свърши работа — казва той. — Майка ти ще дойде да види това и ще повярва, че съм те обладал. Помниш ли какво да ѝ кажеш?

— Че сте легнал върху мен, че е боляло малко, и че се надявам да сме направили дете — повтарям покорно.

— Това, че ще съхраня девствеността ти, е наша тайна. — Тонът му изведнъж става сериозен, почти заплашителен. — Не забравяй това. Като моя съпруга ти ще знаеш тайните ми, а това е първата, и една от най-важните. Алхимията, гадаенето, девствеността ти — трябва да се закълнеш в честта си, че ще пазиш всички тези тайни и няма да ги издаваш никому. Сега принадлежиш към кралската фамилия на Англия, което ще ти донесе величие, но и ще ти струва скъпо. Трябва не само да се наслаждаваш на богатството, но и да платиш цената.

Кимвам, приковала очи в мрачното му лице.

Той се надига от леглото и доближава кинжала си до долния чаршаф. Без да мисли за цената, отрязва тънка ивица лен. Безмълвно ми го подава и аз го завързвам около китката му върху порязаното място.

— Хубава девойко — казва той, — ще се видим на закуска.

После си нахлузва ботушите и излиза от стаята.