Повелителка на реките

Париж, Франция Май 1433 г.

Пътуваме с голяма свита, както приляга на владетеля на Франция, особено на владетел, който държи земите си чрез сила. Пред нас пътува въоръжена охрана, авангард под командването на синеокия оръженосец, за да осигури безопасността на пътя. После, малко по-назад, за да има време вдигнатата от тях прах да се слегне, следваме негова светлост херцогът и аз. Аз яздя зад един снажен страж, седнала на странично седло, с ръце върху колана му. Милорд язди бойния си кон до мен, сякаш за да ми прави компания, но почти не казва и дума.

— Иска ми се да можех да яздя собствен кон — отбелязвам.

Той хвърля поглед към мен, сякаш изобщо е забравил, че съм там.

— Не днес — казва. — Днешната езда ще бъде тежка, а ако възникват проблеми, може да се наложи да яздим бързо. Не можем да се движим с бързината, която може да поддържа една дама, едно момиче.

Не казвам нещо, защото е вярно: не съм особено добра ездачка. После отново се опитвам да завържа разговор с него.

— А защо днешната езда ще бъде тежка, милорд?

За миг той мълчи, сякаш обмисля дали да си направи труда да ми отговори.

— Не отиваме в Париж. Отиваме на север, в Кале.

— Извинете ме, но мислех, че отиваме в Париж. Защо отиваме в Кале, милорд?

Той въздиша, сякаш два въпроса са твърде непоносимо бреме за един мъж.

— В гарнизона в Кале е имало метеж сред моите войници, вербувани и командвани от мен. Проклети глупци. Отбих се там, когато идвах към теб. Обесих подстрекателите. Сега се връщам, за да се уверя, че останалите са си взели поука.

— Обесили сте войници на път за сватбата ни?

Той обръща тъмния си поглед към мен:

— Защо не?

Наистина не мога да кажа защо не, просто ми се струва твърде противно. Правя лека гримаса, после се извръщам. Той се изсмива кратко и казва:

— За вас е по-добре гарнизонът да бъде сигурен. Кале е скалата, на която се опираме. Всички владения на Англия в северна Франция зависят от това, че държим Кале.

Продължаваме мълчаливо. Той не казва почти нищо, когато спираме да се нахраним по пладне, само пита дали съм много уморена, а когато отговарям отрицателно, той се погрижва да се нахраня, а след това ме качва отново на страничното седло за останалата част от пътуването. Оръженосецът се връща, отривисто сваля пред мен шапка с нисък поклон, а после започва да шепне на негова светлост, съветвайки се бързо с него, след което всички се подреждаме и продължаваме нататък.

Вече е паднал здрач, когато виждаме яките крепостни стени на Кале да се извисяват от обвитата в мъгли морска шир пред нас. Навсякъде наоколо земята е насечена от канали, разделени с малки шлюзове, всеки от тях покрит с кълбяща се мъгла. Оръженосецът на негова светлост се връща, когато знамето върху най-горната кула на крепостта се свежда за поздрав, и големите порти пред нас се люшват и се разтварят.

— Скоро ще бъдем у дома — казва ми той бодро, докато обръща коня си кръгом.

— Това не е мой дом — отбелязвам кратко.

— О, ще бъде — казва той. — Това е един от най-големите ви замъци.

— Насред метеж?

Той поклаща глава:

— Метежът вече приключи. На гарнизона не беше плащано от месеци, затова войниците взели вълната от търговците в Кале, откраднали я от складовете им. После търговците платили, за да си получат обратно стоката, а сега негова светлост херцогът ще им върне парите. — Той се усмихва широко, когато вижда озадаченото ми изражение. — Това е нищо. Ако бяха платили навреме на войниците, никога нямаше да се случи.

— Тогава защо негова светлост е екзекутирал някого?

Усмивката му помръква.

— За да помнят, че следващия път, когато заплащането им закъснее, трябва да чакат неговото благоволение.

Хвърлям поглед към съпруга си от другата страна, който слуша мълчаливо.

— А какво ще стане сега?

Наближаваме стените, войниците се строяват, за да ни посрещнат, тичат надолу по стръмния хълм от замъка, който се издига в центъра на града, охранявайки пристанището на север и блатистите земи на юг.

— Сега ще отпратя войниците, които са откраднали стоките, ще освободя командира им, и ще назнача нов комендант на Кале — казва кратко съпругът ми. Поглежда покрай мен към оръженосеца. — Това ще бъдете вие.

— Аз ли, милорд?

— Да.

— За мен е чест, но…

— Възразявате ли?

— Не, милорд, разбира се, че не.

Съпругът ми се усмихва на принудения да замлъкне млад мъж:

— Това е добре. — На мен казва: — Този млад мъж, мой оръженосец и приятел, сър Ричард Удвил, се е сражавал в почти всички кампании тук, във Франция, и беше посветен в рицарско звание на бойното поле от моя брат, покойния крал. Баща му също беше на служба при нас. Той няма още и трийсет години, но не познавам по-предан или по-надежден човек. Той може да командва този гарнизон и аз съм сигурен, че докато е тук, няма да има никакви метежи и никакви оплаквания, дори никакви дребни кражби. И заповедите ми няма да бъдат оспорвани. Вярно ли е това, Удвил?

— Съвсем вярно, сър — казва той.

А после тримата минаваме през тъмния, кънтящ вход на крепостта и продължаваме нагоре по калдъръмените улици, покрай обесените метежници, които се люлеят безмълвно на бесилките, край кланящите се граждани, до замъка на Кале.

— Тук ли трябва да остана сега? — пита Удвил, сякаш се интересува просто къде ще пренощува.

— Не още — казва съпругът ми. — Имам нужда от вас до себе си.

Оставаме само за три нощи — време, достатъчно, за да може съпругът ми да уволни половината войници от гарнизона и да повика от Англия други, които да ги заместят, достатъчно дълго, за да предупреди командира им, че ще бъде заменен от сър Ричард Удвил, а после потегляме отново с тропот надолу по калдъръмените улици, излизаме през портата и поемаме на юг, по пътя за Париж: Удвил отново е начело на отряда, аз — върху тромаво пристъпващия кон на войника, а съпругът ми — потънал в мрачно мълчание.

Яздим два дни, преди да видим господарската къща на имението Батьолиер, издигаща се над безлюдната крайградска околност. Зад имението има разорани ниви и малки мандри, които постепенно отстъпват място на заобикалящите градските стени малки зеленчукови градини със зеленчуци за продан. Влизаме през северозападната порта, близо до Лувъра, и виждаме веднага моя парижки дом, Отел дьо Бурбон, една от най-величествените къщи в града, както приляга на владетеля на Франция. Намира се до кралския дворец Лувър и гледа на юг, към реката. Прилича на сграда от марципан, цялата в кулички и покриви, кули и балкони. Трябваше да предположа, че ще е величествена сграда, след като видях замъка на негова светлост в Руан; но когато стигаме до големите порти, се чувствам като принцеса в приказка, която въвеждат в крепостта на някой великан. Навсякъде наоколо се простира укрепена стена, а на всяка порта има караулна будка, което ми напомня, ако има опасност да забравя, че моят съпруг може и да е владетелят тук, но не всички го признават за представител на богопомазания крал. Онзи, когото мнозина предпочитат да наричат крал на Франция, е недалеч, в Шинон, наблюдава отблизо земите ни и подклажда неприятности. Онзи, когото ние наричаме крал на Франция и Англия, е на сигурно място в Лондон, но е твърде беден, за да изпрати на моя съпруг парите и войската, които са му нужни, за да държи тези вероломни земи в подчинение, твърде слаб, за да заповяда на своите лордове да дойдат да се бият под нашия флаг.

Негова светлост ми дава няколко дни свобода, за да се ориентирам в новия си дом, да открия кутията с накитите на предишната херцогиня и гардеробната ѝ, пълна с кожи и изящни рокли, а после идва в стаята ми след утринната молитва и казва:

— Ела, Жакета, днес имам работа за теб.

Следвам го, подтичвайки като кученце по петите му, докато ме води през галерията, където изобразените върху гоблените богове ни гледат надменно, до двойната врата в дъното ѝ, охранявана от двама въоръжени войници, където стои и неговият оръженосец, Удвил, облегнат на перваза. Когато ни вижда, той скача и ми се покланя ниско.

Стражите разтварят със замах вратите и ние влизаме вътре. Не зная какво съм очаквала: със сигурност не и това. Първо се вижда стая с размерите на голяма зала, но с вид на библиотека в манастир. Навсякъде има лавици от тъмно дърво, а по тях се виждат свитъци и книги, заключени зад месингови решетки. Има високи маси и високи столове, можеш да седнеш на някое писалище, да разгърнеш някой свитък и да го четеш спокойно, без да бързаш. Има маси, приготвени за работа, с мастилници и подострени пера и листове хартия, готови за водене на бележки. Никога не съм виждала подобно нещо извън някое абатство, и поглеждам съпруга си с ново уважение. Похарчил е за това цяло състояние: всяка една от тези книги сигурно е струвала колкото накитите на херцогинята.

— Имам най-прекрасната сбирка от книги и ръкописи извън владенията на Църквата в Европа — казва той. — Както и собствени преписвачи. — Посочва към двама млади мъже, застанали от двете страни на един пулт. Единият напевно реди непознати думи, четейки от един свитък, докато другият старателно пише.

— Превежда от арабски — пояснява съпругът ми. — От арабски на латински, а от латински — на френски или английски. Маврите са източник на огромни познания, във всички клонове на математиката, във всички клонове на науката. Купувам свитъците и лично се грижа да бъдат преведени. Именно така постигнахме напредък в търсенето на познания. Защото се добрах до извора. — Той внезапно се усмихва, явно доволен от присъствието ми. — Точно както с теб. Стигнах до самия извор на загадките.

В центъра на стаята е поставена голяма дъска, оцветена, цялата покрита с релефни резби. Възкликвам възхитено и се приближавам да я разгледам. Очарователна е, като малка държава, ако човек би могъл да я гледа от горе, летейки високо над нея като орел. Това е Франция: различавам външната стена на Париж, и течащата през него Сена, оцветена в яркосиньо. Виждам Ил дьо Пари — малък лабиринт от постройки, самият той с формата на плаващ по реката кораб. После виждам как е разделена сушата: горната половина на Франция е оцветена в цветовете на Англия — бяло и червено, а долната половина е оставена празна, знамето на Арманяк се вижда там, където е Шарл, мнимият крал, в неговите земи в Шинон. Поредица от дупчици показва къде са били ожесточено и набързо забождани флагчетата в плана, бележещ триумфалния, победоносен поход на Жана д’Арк през половин Франция, отвел я само преди две години чак до самите стени на Париж.

— Цяла Франция ни принадлежи по право — казва съпругът ми, загледан ревниво в зелените земи, които водят надолу към Средиземно море. — И ще я получим. Ще я получим. Ще я завоювам в името на Бог и на крал Хари.

Надвесва се напред.

— Ето виж, ние настъпваме — казва, като ми посочва английските флагчета с кръста на свети Георги, покриващи източна Франция. — А ако херцогът на Бургундия ни остане верен и добър съюзник, можем да си възвърнем земите в Мен. Ако дофинът бъде достатъчно глупав да нападне херцога — а мисля, че е — и ако успея да убедя херцога двамата да тръгнем на бой едновременно… — той млъква посред изречението, когато вижда, че гледам нагоре. После казва: — О, това са моите планети — сякаш притежава и нощните небеса така безспорно, както владее Франция.

От кръстосаните греди на тавана висят красиви сребърни сфери, някои — обградени със сребърни ореоли, някои — с носещи се близо около тях други мънички топки. Гледката е толкова красива, че забравям напълно за картата и за флагчетата, които бележат военни кампании, и плясвам с ръце:

— О, колко красиво! Какво е това?

Ричард Удвил сподавя смеха си.

— Не е за забавление — казва строго съпругът ми. После кимва на един от писарите. — Е, добре — покажете на херцогинята разположението на небесните тела при раждането ѝ.

Младият човек пристъпва напред:

— Извинете ме, ваша светлост, кога сте родена?

Изчервявам се. Подобно на почти всички момичета, и аз не знам рождената си дата: родителите ми не са си дали труда да отбележат деня и часа. Зная само годината и сезона, а зная сезона само защото на майка ми много ѝ се ядели аспержи, докато ме носела в утробата си, и тя твърди, че ги яла твърде зелени и стомашните болки предизвикали раждането ми.

— Пролетта на 1416-та — казвам. — Мисля, че през май.

Той измъква от библиотеката един свитък и го разстила върху високото писалище. Гледа го внимателно, после посяга и дръпва един от лостовете, после втори, сетне — трети. Изпадам във възхита, когато топките, със своите ореоли и по-малките въртящи се около тях топки, се спускат от гредите и леко се завъртат, докато се озовават, леко полюшвайки се, на местата в небето, които са заемали в момента на моето раждане. Разнася се сладък, звънтящ звук, и аз виждам, че към конците, които ги задвижват, са прикрепени мънички сребърни камбанки, така сферите пеят, докато заемат местата си.

— Мога да предскажа какво ще е разположението на планетите, преди да започна битка — казва съпругът ми. — Тръгвам на поход само когато ми предскажат, че звездите са благосклонни. Но са нужни цели часове, за да се изчисли това на хартия, и е лесно да се сгреши. Тук построихме механизъм, толкова красив и надежден, колкото го е създал Бог, когато е поставил Своите звезди в небето и ги е задвижил. Създадох машина, подобна на творенията на самия Бог.

— Можете ли да правите предсказания с тях? Можете ли да узнаете какво ще се случи?

Той поклаща глава:

— Не така, както се надявам да направиш ти за нас. Мога да разбера кога моментът е назрял, но не и естеството на резултата. Мога да определя, че нашата звезда е във възход, но не и изхода от конкретна битка. Изобщо не бяхме предупредени за вещицата от Арк.

Писарят печално накланя глава.

— Сатаната я скри от нас — казва той простичко. — Нямаше мрак, нямаше комета, нямаше нищо, което да предизвести издигането ѝ, и нищо не беляза смъртта ѝ, хвала на Господа.

Съпругът ми кимва, пъхва длан под ръката ми и ме отвежда от масата, край която стои писарят.

— Брат ми беше подвластен на Марс — казва той. — Топлина и огън, горещина и суша: беше човек, роден да води и печели битки. Синът му е влажен и студен, човек млад на години, но като дете в сърцето си, влажен като кърмаче, което пие мляко и подмокря пелената си. Трябва да чакам звездите да вдъхнат огън в неговата кауза, трябва да издирвам оръжия, които да сложа в ръката му. Той е мой племенник, трябва да го напътствам. Аз съм негов чичо, а той е мой крал; трябва да го превърна в победител. Това е мой дълг; това е съдбата ми. Ще ми помогнеш и за това.

Удвил изчаква за миг, после, тъй като негова светлост изглежда дълбоко потънал в мисли, отваря вратата към следващата стая, бута я да се разтвори широко и се отдръпва назад, за да можем да минем. Влизам в стаята с каменен под и носът ми изтръпва от странните миризми. Усеща се полъх, подобен на мирис от ковачница — на горещ метал, но се долавя и нещо кисело и остро. Въздухът люти от дим, който гложди очите ми. В центъра на стаята има четирима мъже, облечени в кожени престилки, пред тях проблясват огньове от дървени въглища в малки мангали, поставени в каменни пейки; бронзови съдове къкрят като гърнета със сос. Зад тях, през отворената врата, която води към вътрешен двор, виждам голо до кръста момче, което разпалва с духало една пещ, подгряваща голям отвор, подобен на фурна за хляб. Поглеждам през стаята към Удвил. Той ми кимва успокоително, сякаш за да ми каже: „Не се страхувайте.“ Но в стаята лъха на сяра, а пещта отвън пламти като входа към пъкъла. Отдръпвам се и съпругът ми се присмива на бледото ми лице.

— Няма от какво да се страхуваш, казах ти, че няма да има от какво да се боиш. Тук работят по рецептите, тук изпробват един еликсир, а после друг. Там, отвън ковем металите и ги носим да бъдат изпробвани. Тук ще правим сребро и злато, тук ще създаваме самия живот.

— Толкова е горещо — изричам немощно.

— Това са огньовете, които карат водата да се превръща във вино — обяснява той. — Те карат желязото да се превръща в злато, те вдъхват живот на пръстта. Всичко на този свят достига състояние на чистота, на съвършенство. Тук е мястото, където ускоряваме постигането на това състояние, тук е мястото, където ние осъществяваме онези промени в металите и водите, които самата земя извършва в дълбоките си недра, в течение на столетия, с топлина като онази, при която от яйцето се излюпва пиле. Ние увеличаваме горещината, ускоряваме промените. Тук можем да изпробваме онова, което знаем, и да се надяваме да научим нови неща. Това е самото сърце на делото, на което съм посветил живота си.

Отвън на двора някой издърпва нажежено до червено парче метал от въглените в пещта, и започва да го удря с чук, за да го направи плоско.

— Само си представи какво би било, ако можех да направя злато — казва той с копнеж. — Ако можех да взема желязо и да го пречистя така, че следите от обикновен метал да изгорят, да бъдат отмити, и да остане чисто злато. Бих могъл да наема войници, бих могъл да подсиля крепостите, бих могъл да нахраня Париж. Ако имам собствен монетен двор и собствена златна мина, ще мога да завладея цяла Франция за племенника си и да я задържа завинаги.

— Възможно ли е това?

— Знаем, че може да се направи — казва той. — Всъщност, било е правено, много, много пъти, макар и винаги тайно. Всички метали имат една и съща природа, всичко е създадено от едно и също нещо: в книгите го наричат „първична материя“, „тъмна материя“. Това е материята, от която е направен светът. Ние трябва да я пресъздадем, да я направим отново. Затова вземаме тъмна материя, рафинираме я, а после я рафинираме отново. Караме я да се трансформира в своето най-пречистено и върховно естество. — Той прави пауза, поглеждайки озадаченото ми лице. — Нали знаеш как правят вино със сока, който се извлича от гроздето?

Кимвам.

— Всеки френски селянин може да направи това. Първо взема гроздовете, после ги смачква, за да извлече сока им. Взема плода на лозата — това е плътна материя — и го превръща в течност. Самото извършване на тази промяна е алхимия. После съхранява сока и оставя живота в него да промени този сок и да го превърне във вино. Отново течност, но с напълно различни свойства от сока. Сега мога да продължа. Извърших нова промяна, именно тук. Мога да приготвя есенция от вино, която е сто пъти по-силна от виното, течност, която гори при досег с пламък, която лекува човек от меланхолията и унилите настроения. Това е течност, но е гореща и суха. Наричаме я „аква вите“ — водата на живота. Вече мога да направя всичко това, мога да превърна гроздовия сок в „аква вите“ — златото е просто следващата стъпка, получаването на злато от желязо.

— А какво трябва да правя аз? — питам нервно.

— Днес — нищо — казва той. — Но навярно утре, или вдругиден, ще имат нужда от теб, да дойдеш и да налееш малко течност от колба, или да разбъркаш някоя купа, или да пресееш малко прах. Нищо повече от това: би могла да вършиш нещо подобно и в кухнята на майка си.

Поглеждам го неразбиращо.

— Това, от което се нуждая, е твоето докосване — казва той. — Непорочното докосване.

Един от мъжете, който досега е наблюдавал как бълбука една колба, а после прелива съдържанието през тръбичка в охладено блюдо, поставено в натрошен лед, оставя блюдото и идва към нас, като избърсва ръце в престилката си и се покланя на съпруга ми.

— Девата — казва съпругът ми, като посочва към мен, сякаш съм също такъв неодушевен предмет като течността в колбата или желязото в пещта. Трепвам, когато ме назовава с прозвището на Жана. — Както обещах. Водя я. Дъщеря на Мелузина, дева, недокосната от мъж.

Подавам ръка за поздрав, но мъжът се отдръпва уплашено от мен. Изсмива се полугласно и казва, усмихвайки се на съпруга ми:

— Надали бих се осмелил да я докосна. Всъщност, не мога!

Вместо това той прибира ръка зад гърба си, покланя се много ниско и се обръща към мен:

— Добре дошла, лейди Бедфорд. Отдавна се нуждаем от присъствието ви тук. Чакахме ви. Надявахме се, че ще дойдете. Вие ще донесете със себе си хармония, ще донесете със себе си силата на луната и водата, а докосването ви ще направи всички неща чисти.

Пристъпвам неловко от крак на крак и хвърлям поглед към съпруга си. Той ме гледа с нещо много подобно на възторжено одобрение.

— Намерих я и веднага разпознах каква може да е — казва той. — Какво може да направи. Знаех, че тя може да бъде нашата Луна. Тя има вода във вените си, а сърцето ѝ е чисто. Кой знае на какво би била способна?

— Умее ли да гадае по кристал? — пита нетърпеливо мъжът.

— Казва, че никога не е опитвала, но вече е прозирала бъдещето — отвръща съпругът ми. — Ще я изпробваме ли?

— В библиотеката. — Мъжът тръгва пред нас, обратно през вратата. Съпругът ми щраква с пръсти и двамата учени се оттеглят в една странична стая, докато алхимикът и Удвил смъкват едно покривало от най-голямото огледало, което съм виждала някога, поставено в рамка, напълно кръгло, от лъскаво сребро, подобно на пълна луна.

— Затворете капаците — казва съпругът ми. — И запалете свещите.

Задъхан е. Долавям вълнението в гласа му и то ме изпълва със страх. Подреждат около мен свещи, така че сякаш съм заобиколена от огън, и ме настаняват пред голямото огледало. Осветена съм толкова ярко, че от примигващите, полюшващи се пламъчета около мен едва виждам.

— Вие я питайте — казва съпругът ми на алхимика. — За Бога, толкова съм развълнуван, че не мога да говоря. Но не я натоварвайте прекалено, нека само разберем дали има дарба.

— Погледни в огледалото — нарежда ми тихо мъжът. — Вгледай се в огледалото и се остави на унеса. Е, какво можеш да видиш?

Поглеждам в огледалото. Нима не е очевидно какво виждам? Себе си, в кадифена рокля с кройка по най-последната мода, с островърха диадема на главата, със златиста коса, прибрана в плътна мрежа от двете страни на лицето, и най-прекрасните сини кожени обувки. Никога преди не съм виждала огледало, в което да мога да се видя цялата, в цял ръст. Повдигам леко роклята си, за да мога да се възхитя на обувките си, а алхимикът се прокашля леко и сухо, сякаш за да ми напомни да се пазя от суетата.

— Какво виждате, когато се вгледате по-дълбоко, херцогиньо?

Зад гърба ми и отстрани до мен има ослепително пламтящи свещи, толкова ярки, че изсмукват цвета от роклята, дори от сините обувки, дори от лавиците и книгите зад мен — докато гледам, те сякаш помръкват и потъват в мъгла.

— Вгледайте се дълбоко в огледалото и кажете какво виждате — настоява отново мъжът, с нисък глас. — Кажете ни какво виждате, лейди Бедфорд. Какво виждате?

Светлината е прекалено силна, твърде ярка е, за да мога да видя каквото и да било. Не мога да видя дори собственото си лице, дотолкова съм заслепена от стотиците свещи. А после я виждам, така ясно, както в деня, когато се излежавахме лениво край крепостния ров, така ярко, както когато беше жива и се смееше, преди мига, когато изтегли картата с образа на Обесения с дрехи, сини като обувките ми.

— Жана — изричам тихо, с дълбока тъга. — О, Жана. Девата.

Мъча се да се върна в будно състояние, през шума, с който алхимикът вдига, като маха с ръце над свещите, за да ги изгаси. Някои трябва да са се обърнали, когато се строполих в припадък. Удвил ме е взел в обятията си, придържайки главата ми, а съпругът ми пръска лицето ми със студена вода.

— Какво видя? — настойчиво пита негова светлост веднага щом клепачите ми потрепват и се отварят.

— Не знам.

Внезапният спазъм на обзел ме по някаква причина страх ме предупреждава. Не искам да му казвам. Не искам да изричам името на Жана пред човека, който заповяда да я изгорят жива.

— Какво каза тя? — Той гледа гневно Удвил и алхимика. — Докато падаше? Каза нещо. Чух нещо. Какво каза тя?

— „Девата“ ли каза? — пита алхимикът. — Мисля, че да.

И двамата поглеждат Удвил.

— Каза „ще завършим делата“ — излъгва той с лекота.

— Какво може да има предвид? — Херцогът ме поглежда. — Какво искаше да кажеш? Какво имаше предвид, Жакета?

— Възможно ли е да става дума за университета на ваша светлост в Каен? — пита Удвил. — Стори ми се, че тя изрече „Каен“, а после каза: „Ще завършим делата.“

— Видях университета, който ваша светлост планира да основе в Каен — казвам аз, хващайки се за подадената реплика. — Завършен. Красив. Това имах предвид, когато казах „ще завършим делата“.

Той се усмихва, доволен е.

— Е, това е хубаво видение — казва, окуражен. — Това е добро прозрение за сигурно и щастливо бъдеще. Това са добри новини. И, което е най-хубавото от всичко, виждаме, че тя може да се справи.

Подава ми ръка и ми помага да се изправя.

— И така — обръща се той с тържествуваща усмивка към алхимика, — ще я доведа отново утре, след литургия, след като закуси. Следващия път ѝ пригответе стол, за да седне, и пригответе стаята за нея. Ще видим какво може да ни каже. Но тя умее да го прави, нали?

— Несъмнено — съгласява се алхимикът. — Ще приготвя всичко.

Покланя се и се връща във вътрешната стая, Удвил гаси останалите свещи, а милорд оправя огледалото. Облягам се за миг на една арка между два реда лавици, а съпругът ми вдига очи и ме вижда.

— Застани там. — Посочва ми центъра на арката и аз изпълнявам заповедта му. Заставам неподвижно, оградена от арката като в рамка, питайки се какво ли иска сега. Той се взира в мен, сякаш съм картина или гоблен, сякаш гледа на мен като на предмет, като нова придобивка, която трябва да бъде поставена в рамка, преведена или прибрана на лавицата. Присвива очи, сякаш ме възприема като гледка, или като статуя, която е купил. — Толкова се радвам, че се ожених за теб — казва той и в гласа му изобщо няма привързаност, а доволния тон на човек, който е прибавил нещо към красивата си колекция — и то на добра цена. — Каквото и да ми коства в отношенията с Бургундия, с когото и да е, толкова се радвам, че се ожених за теб. Ти си моето съкровище.

Нервно хвърлям поглед към Ричард Удвил, който е чул тази завоевателска реч; но той е зает да покрива огледалото с парчето плат, и сякаш е напълно оглушал.

Всяка сутрин негова светлост ме придружава до библиотеката, настаняват ме пред огледалото, запалват свещи навсякъде около мен и искат от мен да се вглеждам в ярката светлина и да им съобщавам какво виждам. Откривам, че изпадам в нещо като дрямка, не заспивам напълно, но сякаш сънувам, и понякога съзирам странни видения в трептящата сребърна повърхност на огледалото. Виждам бебе в люлка, виждам пръстен с форма на златна корона, който се поклаща върху нишка, от която капе вода, а една сутрин се извръщам от огледалото с вик, защото виждам битка, а зад нея — друга, дълга поредица от битки и умиращи мъже: мъже, които умират сред мъгли, сред снегове, умират в черковен двор.

— Видя ли знамената? — пита настойчиво съпругът ми, докато слагат в ръката ми чаша слаб ейл. — Пий. Видя ли знамената? Не каза нищо ясно. Видя ли къде се водят битките? Успя ли да различиш армиите?

Поклащам глава.

— Успя ли да видиш кой град е? Някое познато място ли беше? Ела и виж дали можеш да посочиш града на картата. Мислиш ли, че се случва в същия този момент, или е видение от бъдещето, което ни предстои?

Завлича ме до масата, където е положен умаленият образ на Франция, и аз поглеждам замаяно мозайката от владения и вълнообразни хълмове.

— Не зная — казвам. — Имаше мъгла, и армия, която си пробиваше със сила път нагоре по някакъв склон. Имаше сняг и той беше почервенял от кръв. Имаше и кралица, пристигнала с коня си в една ковачница, където поставяха подковите на коня ѝ наопаки.

Херцогът ме поглежда, сякаш му идва да ме разтърси, за да измъкне от мен нещо смислено.

— Това не ми върши работа, момиче — изрича той с много нисък глас. — Такива видения могат да ми опишат на всеки съботен пазар. Имам нужда да знам какво ще се случи тази година. Нужно ми е да узная какво ще се случи във Франция. Нужни са ми имената на градовете и числеността на бунтовниците. Нужно ми е да знам подробности.

Отвръщам безмълвно на погледа му. Лицето му е потъмняло от раздразнението, което изпитва към мен.

— Опитвам се да спася цяло кралство — казва той. — Нужно ми е нещо повече от мъгла и сняг. Не се ожених за теб, за да ми разказваш за кралици, обърнали наопаки подковите на конете си. Какво следва? Русалки в банята?

Поклащам глава. Наистина не знам нищо.

— Жакета, кълна се, ще съжаляваш, ако проявиш неподчинение спрямо мен — казва той със сдържана заплаха в гласа. — Тези неща са прекалено важни, за да се правиш на глупачка.

— Навярно не бива да я натоварваме твърде много? — подхвърля Удвил, обърнат към лавиците с книги. — Може би е прекалено да я товарим всеки ден. Тя е съвсем млада и е още нова в това занимание. Може би е добре да я обучим и подготвим за това, като новоизлюпено птиче, като млад сокол. Може би трябва да я оставяме свободно да язди и да се разхожда сутрин, и да я караме да гадае може би само веднъж седмично?

— Не и ако е получила предупреждение! — избухва херцогът. — Не и ако това се случва сега! Тя не може да почива, ако сме в опасност. Ако тази битка в мъгла и тази битка в сняг ще се водят тази зима във Франция, трябва да знаем сега.

— Знаете, че дофинът няма нужните оръжия или съюзници, за да може това да стане сега. — Удвил се обръща към него. — Невъзможно е да е непосредствено предусещане на настоящето, сигурно е страховито видение от по-далечното бъдеще. Главата ѝ е пълна със страхове за война, а и самите ние я изплашихме. Насадихме тези видения в ума ѝ. Но трябва да проясним главата ѝ, трябва да ѝ дадем покой, за да може да бъде за нас като бистър поток. Вие я купихте… — той се запъва и се поправя — … открихте я непокварена. Трябва да внимаваме да не размътим водите.

— Веднъж месечно! — обажда се внезапно алхимикът. — Както казах в началото, милорд, тя трябва да говори, когато нейната стихия се надига. В навечерието на новолунието. Тя е създание на луната и водата, ще вижда най-ясно и ще говори най-ясно, когато луната започва да се издига. Трябва да работи в тези дни, под наливащата се луна.

— Би могла да идва тук вечер, на лунна светлина. — Съпругът ми мисли на глас. — Това може и да помогне. — Той ме поглежда критично, докато се облягам назад в стола, с ръка върху пулсиращото чело. — Прав сте — казва на Удвил. — Поискахме от нея твърде много, твърде скоро. Извеждайте я на езда, извеждайте я долу край реката. А другата седмица потегляме за Англия: можем да се придвижваме на кратки преходи. Тя е бледа, има нужда да си почива. Изведете я тази сутрин. — Усмихва ми се: — Не съм суров господар, Жакета, макар да има много за вършене и да бързам да го свърша. Можеш да имаш известно време на свое разположение. Върви в конюшните, ще видиш, че съм оставил там една изненада за теб.

Изпитвам такова облекчение да изляза от стаята, че не се сещам да благодаря, и едва когато затварят вратата зад нас, започвам да изпитвам любопитство.

— Какво ми е оставил негова светлост в конюшните? — питам Удвил, който ме следва, на половин крачка зад мен, надолу по кръглото стълбище от галерията до вътрешния двор, докато минаваме по калдъръма на вътрешния двор, покрай оръжейната, към двора на конюшнята. Слуги, които носят зеленчуци към кухните, и касапи, преметнали на рамо големи говежди бутове, отстъпват, за да ми направят път, и се кланят. Доячките, които пристигат от пасищата с кофи, поклащащи се на кобилиците им, правят толкова ниски реверанси, че ведрата им изтракват по калдъръма. Не ги поздравявам: вече почти не ги забелязвам. Херцогиня съм само от няколко седмици, а вече съм свикнала с дълбоките поклони, с които ме посрещат, където и да отида, и с почтителното шепнене на името ми, докато отминавам.

— Какво би ви се искало най-много? — пита ме Удвил. Той, във всеки случай, не изпълнява службата си към мен в благоговейно мълчание. Притежава увереност, породена от факта, че още от момче е дясна ръка на съпруга ми. Баща му е служил на английския крал Хенри V, а след това — на моя съпруг, херцога, и сега Удвил, възпитан в служба на херцога, е най-довереният и най-обичан от всички негови приближени, комендант на Кале, който държи в ръцете си ключовете на Франция.

— Нова носилка? — питам. — Със златни завеси и кожи?

— Може би. Наистина ли бихте искали това повече от всичко друго?

Поколебавам се:

— Кон ли ми е приготвил? Нов кон, мой собствен?

Той придобива замислено изражение:

— Какъв цвят кон би ви харесал най-много?

— Сив! — изричам с копнеж. — Прекрасен сив кон на тъмни петна, с грива като бяла коприна, и тъмни, интересни очи.

— Интересни ли? — Той сподавя смеха си. — Интересни очи?

— Знаете какво имам предвид — очи, които гледат така, сякаш кобилата може да те разбере, сякаш мисли.

Той кимва:

— Всъщност аз наистина знам какво имате предвид.

Улавя ме под ръка, за да ме преведе покрай каруца, натоварена с пики; минаваме покрай оръжейната, и отговорникът за оръжията точно отмята нова доставка. Разтоварват стотици, хиляди пики: сезонът за военни кампании започва отново. Нищо чудно, че съпругът ми ме настанява пред огледалото за гадаене всеки ден, за да ме пита накъде е най-подходящо да насочим атаката си. Ние сме във война, постоянно във война, и никой от нас не е живял в мирна страна.

Минаваме през арката до конюшните и Удвил отстъпва назад, за да види лицето ми, докато оглеждам двора. Всеки от конете в домакинството има собствено отделение с изглед на юг, така че светлият камък се затопля в течение на деня. Виждам четирите едри бойни коня на съпруга си, чиито глави кимат над вратичките. Виждам силния кон на Удвил за турнирите, и другите му коне, за лов и носене на съобщения, а после виждам, по-дребна от всички тях, със светли уши, които леко мърдат ту на една, ту на друга страна, съвършено оформената глава на сива кобила, толкова светла, че изглежда почти сребърна в слънчевата светлина на двора.

— Моя ли е? — прошепвам на Удвил. — За мен ли е?

— Ваша е — казва той почти благоговейно. — Толкова прекрасна и със също такова високо потекло като господарката си.

— Кобила?

— Разбира се.

Отправям се към нея, и тя наостря уши, заслушана в стъпките ми и в гальовния ми глас, докато приближавам. Удвил пъха кора хляб в ръката ми, а аз обхващам с поглед тъмните, влажни очи, красивата глава с фини очертания, сребристата грива на кобилата, която описах, изправена пред мен, сякаш съм направила магия и съм я призовала със силата на желанието си. Протягам ръка и тя я подушва с разширени ноздри, а след това поема с бърни лакомството от ръката ми. Мога да усетя мириса на топлата ѝ козина, дъха ѝ, лъхащ на овес, успокоителния мирис на обора зад нея.

Удвил ми отваря вратата на конюшнята и аз без колебание пристъпвам вътре. Кобилата се отмества леко, за да ми направи място, обръща глава и ме подушва — роклята ми, колана, влачещите се ръкави, а след това раменете, врата и лицето. И докато ме души, аз се обръщам към нея, сякаш сме две животни, които се опознават. После бавно, внимателно протягам ръка и тя навежда глава, за да я погаля.

Шията ѝ е топла, козината — мека и гладка като коприна, кожата зад ушите ѝ е нежна и мека, тя ми позволява да подръпна леко гривата ѝ, да я погаля по муцуната, а после повдига глава и аз докосвам разширените ѝ ноздри, меката деликатна кожа на муцуната ѝ, топлите ѝ мускулести бърни, и да обгърна със свита длан плътната извивка на шията ѝ.

— Това любов ли е? — пита тихо Удвил от вратата. — Защото оттук прилича на любов.

— Любов е — прошепвам.

— Първата ви любов — пожелава да се увери той.

— Моята единствена любов — прошепвам на кобилата.

Той се засмива като отстъпчив брат.

— Тогава трябва да съчините поема и да идвате и да ѝ пеете като жена-трубадур, като trobairitz6. Но как е името на вашата прекрасна дама?

Поглеждам я замислено, докато тя се отдалечава тихо от мен и лапва хапка сено. От смачканата трева се разнася ухание на ливада.

— Мъркюри7 — казвам. — Мисля, че ще я кръстя Мъркюри.

Той ме поглежда малко странно.

— Това не е особено подходящо име. Алхимиците все говорят за Меркурий — казва. — Бог, който мени формата си, вестител на боговете, една от трите важни съставки на тяхната работа. Понякога Меркурий — живакът — помага, друг път — не; той е подобен на Мелузина, водната богиня, която също мени своя облик. Той е пратеник, от чиито услуги трябва да се възползвате, когато няма никой друг; но невинаги надежден.

Свивам рамене:

— Не искам повече алхимия — настоявам. — Не и в двора на конюшнята, нито където и да било другаде. Ще я наричам Мери, но ние с нея ще знаем истинското ѝ име.

— Аз също ще знам — казва той; но аз вече съм му обърнала гръб и измъквам стиски сено, за да ги дам на кобилата.

— Вие не сте от значение — отбелязвам.

Яздя кобилата си всяка сутрин, с въоръжен ескорт от десетима мъже пред мен и десетима — отзад, и Удвил до мен. Минаваме през улиците на Париж, извръщайки поглед от просяците, умиращи от глад в канавките, и не обръщаме внимание на хората, които протягат умолително длани към нас. В града се шири ужасяваща нищета, околността е почти опустошена, фермерите не могат да откарат произведеното до пазарите, а едната или другата армия постоянно тъпчат посевите. Мъжете бягат от селата си и се крият в горите от страх да не бъдат взети като войници или обесени като предатели, затова няма кой друг да обработва нивите освен жените. В града хлябът струва повече, отколкото човек би могъл да припечели, освен това няма друга работа освен войнишкото занятие, а англичаните отново закъсняват със заплащането на войската. Удвил дава заповеди да яздим по улиците в лек галоп не само поради страх от просяци, но и поради страх от болести. Предшественицата ми, херцогиня Ан, умря от треска, след като бе посетила болницата. Сега негова светлост заявява, че не ми позволява дори да говоря с някой бедняк, а Удвил ме превежда припряно през улиците и аз не мога да си поема дъх, докато не излезем от градските порти, прекосявайки онова, което някога е било изпълнени с работници градини — плодородната обработваема земя, която се простира между градските стени и реката. Едва тогава Удвил заповядва на въоръжените мъже да спрат, да слязат от конете и да ни изчакат, докато двамата поемаме надолу до реката, по крайбрежната пътека, откъдето се теглят баржите, и слушаме шума на водата, сякаш сме семейна двойка, излязла на езда из мирна околност.

Яздим един до друг, като приятели, и не говорим за нищо важно. Удвил ми помага с ездата: никога не съм яздила такъв хубав кон като Мери, и той ми показва как да седя изправена на седлото и да я пришпорвам, така че да извие шия и да удължи крачка. Показва ми как самият той язди, когато конницата се впуска в атака, приведен ниско над шията на коня си, като ме изпреварва надолу по пътеката и потегля с гръмък тропот отново към нас, спирайки в последния момент, така че Мери се подплашва, тръгва с рамото напред и танцува на едно място. Учи ме да скачам с кобилата, като слиза от коня си, за да довлече клонки напряко върху пустия път, струпвайки ги все по-високо и по-високо, докато увереността ми се засилва. Учи ме на упражненията, на които го е учил неговият баща по пътищата на Англия: ездови упражнения за подобряване на равновесието и увереността: да седя странично, като момиче, което язди на допълнително седло, да се отпускам назад, легнала върху коня, със седлото под кръста ми, докато конят подтичва, после да седна изправена и да протегна първо едната си ръка, а после другата към небето, да се навеждам ниско, за да докосна стремената — всичко, което кара коня да привикне с мисълта, че трябва да се движи спокойно и сигурно, каквото и да прави ездачът, каквото и да се случва около него.

— Неведнъж конят ми ме е отнасял до безопасно място, когато съм бил ранен и не съм имал понятие къде отиваме — казва Ричард. — А баща ми носеше знамето пред Хенри V Английски, и затова яздеше в галоп през цялото време, само с една ръка върху поводите. Вие никога няма да яздите в битка, но можем да попаднем в беда тук или в Англия, затова е добре да сте уверена, че Мери ще ви пренесе през всичко.

Слиза от коня, взема стремената ми и ги кръстосва пред мен, за да не пречат.

— Ще изминем една миля в тръс, без стремена. За да подобрите равновесието си.

— Как е възможно да попаднем в беда? — питам, докато той се качва отново на коня си.

Той свива рамене:

— Само преди няколко години имаше план да устроят засада на херцога, когато се връщаше в Париж, и тогава той и херцогиня Ан трябваше да хванат горските пътеки и да заобиколят вражеския лагер. Освен това научих, че сега пътищата в Англия са също толкова несигурни, колкото и онези във Франция. По всички английски пътища има крадци и пътни разбойници, а близо до крайбрежието пък има пирати, които слизат на суша, вземат пленници и ги продават в робство.

Потегляме ходом. Настанявам се по-удобно на седлото, и ушите на Мери се насочват напред.

— Защо кралят на Англия не охранява бреговете си?

— Той е още дете и страната се управлява от другия му чичо, Хъмфри, херцог на Глостър. Негова светлост и херцогът на Глостър са чичовци на краля, регенти на Франция и Англия, докато кралят поеме в свои ръце властта.

— Кога ще го направи?

— Всъщност досега трябваше вече да го е направил — казва Удвил. — Той е на дванайсет години; все още момче, но достатъчно възрастен, за да управлява с добри съветници. И беше коронясан в Нотр Дам, в Париж, както и в Англия, разполага с парламент и съвет, чиито членове са дали клетва да му се подчиняват. Но той е напътстван от чичо си, херцог Глостър, и всичките му приятели; после обаче се случва другият му родственик, кардинал Боуфорт, много влиятелен и убедителен човек, да го принуди да промени решенията си. Двамата го тласкат ту в една, ту в друга посока, и той никога не се вижда с нашия господар, херцог Бедфорд, който не може да направи друго освен да му пише, опитвайки се да го накара да се придържа към един път. Твърди се, че кралят изпълнявал волята на онзи, който е говорил с него последен.

— Но във всички случаи, дори той да беше по-зрял и по-уверен, пак нямаше да има пари да плати нови защитни укрепления откъм морето, пък и английските лордове не прилагат закона навсякъде из земите си, както би трябвало. Сега ще яздим в тръс.

Изчаква ме да притисна с крака хълбоците на Мери, и тя потегля напред в тръс, докато аз седя тежко, като охранен рицар, потънала дълбоко в седлото.

— Това е добре — казва той. — Сега тръгнете напред в лек галоп.

— Казахте тръс!

— Справяте се толкова добре — казва той с широка усмивка. Пришпорвам Мери да продължи и тя потегля в чевръстия си, лек галоп. Малко се страхувам, когато стремената ги няма, за да ги използвам за равновесие, но той е прав — успявам да седя на седлото и да притискам Мери с крака, докато яздим в лек галоп по крайбрежния път, докато той ми дава знак с ръка да забавя, после да спра.

— Защо трябва да уча това? — питам задъхано, докато той отново слиза от коня, за да върне стремената ми по местата.

— В случай, че изгубите стремената, или едното се счупи, или ако се наложи да потеглим на коне някой път, когато можем да намерим коне, но не и седла. Добре е да бъдете подготвена за всичко. Утре ще упражняваме езда без седло. Ще направя от вас съвършена ездачка. Вече може да ви се има доверие, че ще издържите по време на дълга езда.

Той се мята отново на собственото си седло и насочваме конете към дома.

— А защо английските лордове не прилагат управлението на закона из цялата страна? — питам, връщайки се към нашия разговор. — Във Франция има две законни управления, двама крале. Но поне благородниците се подчиняват на кралете, които управляват в тяхната част от страната.

— В Англия всеки благородник си създава собствено малко феодално владение — казва той. — Използват тревожните времена като прикритие, за да служат на собствените си интереси, да се сдобиват със собствена земя, да воюват със съседите си. Когато младият крал все пак реши да поеме властта, ще открие, че трябва да отправи предизвикателство към същите хора, които би трябвало да бъдат негови приятели и съветници. Тогава ще има нужда от негова светлост херцога до себе си.

— Ще трябва ли да заминем за Англия и да живеем там? Ще трябва ли да живея в Англия? — питам тревожно.

— За мен това е родината — казва той простичко. — Един акър от Англия, дори в най-лошото си състояние, струва колкото десет квадратни мили от Франция.

Поглеждам го неразбиращо и казвам:

— Всички вие, англичаните, сте еднакви. Всички си мислите, че се радвате на особена Божия благословия, само защото сте разполагали с дълги лъкове при Азенкур.

Той се засмива:

— Наистина сме благословени — казва. — Прави сме, когато го мислим. Осенени сме от Божията благословия. Може би, когато отидем в Англия, ще имам време да ви покажа дома си. Тогава може би ще се съгласите с мен.

Изпитвам лека тръпка на удоволствие, сякаш предстои да ми се случи нещо прекрасно.

— Къде е домът ви? — питам.

— Графтън, Нортхамптъншър — казва той, и долавям обичта в гласа му. — Вероятно най-красивите земи в най-хубавата страна на света.

Правим още един опит за гадаене в огледалото, преди то да бъде опаковано, за да пътува с нас, когато потеглим към Англия. Негова светлост много иска да предскажа дали за него е безопасно да напусне Франция. Претендентът на Арманяк няма нито пари, нито армия, и е зле съветван от своята свита от фаворити, но въпреки това милорд Джон се страхува, че ако отиде в Англия, няма да има кой да опази Франция от този човек, който претендира да бъде неин крал. Напълно се провалям в съпружеския си дълг да го посъветвам: не виждам нищо. Слагат ме да седна на един стол и аз се взирам в ярката отразена светлина на свещите, докато главата ми се замайва и, макар да съм далеч от припадък, има сериозна опасност да заспя. В продължение на два часа негова светлост стои зад мен и ме разтърсва за рамото, когато види главата ми да клюма, до момента, в който алхимикът изрича тихо: „Не мисля, че Зрението ще я споходи днес, милорд.“ Тогава херцогът се обръща и излиза с тежки крачки от стаята, без да ми каже нито дума.

Алхимикът ми помага да стана от стола, а Удвил духва свещите и отваря капаците на прозорците, за да прогони от стаята миризмата на дим. Малката, сърповидна нова луна ме гледа, аз ѝ правя реверанс, преобръщам монетите в малката кесия, окачена на колана на роклята ми, и си намислям желание. Алхимикът се споглежда с Удвил, сякаш си мислят, че са прекарали цялата вечер с обикновено селско момиче, което съгласно поверието се кланя на новата луна и си пожелава любим, но не притежава познания, няма видения, и губи времето на всички.

— Няма значение — казва Удвил бодро, като ми предлага ръката си. — Сутринта заминаваме за Англия и цял месец няма да искат от вас да правите тези неща.

— Ще вземат ли огледалото с нас? — питам неспокойно.

— Огледалото и някои от книгите; но съдовете, пещта и наковалнята, разбира се, остават тук, хората ще продължат с работата си, докато ни няма.

— А откриват ли нещо?

Той кимва:

— О, да, негова светлост е рафинирал сребро и злато, постигайки по-висока степен на чистота от който и да било досега. Работи по нови метали, нови съчетания за по-голяма якост или по-голяма гъвкавост. И разбира се, ако успее да достигне до самия камък…

— Камъка ли?

— Наричат го философски камък. Той превръща метала в злато, водата — в еликсир на живота, който дарява на притежателя си вечен живот.

— Съществува ли такова нещо? — питам аз.

Той свива рамене:

— Много пъти са съобщавали за него, споменава се често в старите ръкописи, които негова светлост е превел тук. Из целия християнски свят и Изтока и понастоящем сигурно има стотици, навярно хиляди мъже, които работят със същата цел. Но негова светлост херцогът е в предните им редици. Ако успее да го открие, ако вие успеете да му помогнете да го намери, можем да донесем мир на Франция и на Англия.

Шумът в замъка, където се опакова багаж и върви подготовка за голямо пътуване, ме събужда призори и аз отивам в параклиса да изслушам утренята, докато слънцето изгрява. Свещеникът приключва със службата и започва да прибира свещените изображения, разпятието и дарохранителницата. Вземаме почти всичко със себе си.

В собствените ми покои придворните ми дами сгъват роклите ми в големи пътни сандъци и викат пажовете, за да завържат сандъците, и икономите — за да ги запечатат. Лично ще носят кутиите ми с накити, кожите ми ще бъдат пазени от отговорниците за домакинството. Никой не знае колко дълго ще останем в Англия. Удвил става много предпазлив, когато го питам. Явно съпругът ми не получава подобаваща подкрепа от своя племенник, краля, нито пък е финансиран както подобава от английския парламент, който трябва да вдигне данъците заради войната във Франция. Целта на пътуването е да се обясни на лордовете и парламента, че с английските монети може да се купи френската подкрепа; и че трябва да платят. Но никой не знае колко време ще мине, докато англичаните разберат, че не могат да получат армия даром.

Напълно объркана съм в цялата тази суматоха. Оставила съм книгите си, които Мадмоазел ми завеща, на съхранение в библиотеката на съпруга ми, и учените ще ги пазят, докато отсъстваме. Прибрала съм красивите ѝ карти при накитите си, за да са на сигурно място. Златната ѝ гривна с амулетите нося в кесия, окачена на шията ми. Не искам никой друг да ги докосва. Облякла съм се за път и съм изяла закуската си, сервирана в покоите ми от забързани прислужнички. Чакам бездейно: не знам с какво да помогна, а пък съм твърде високопоставена, за да може някой да ми възложи задача. Главната ми придворна дама ръководи всичко в покоите ми, затова аз просто трябва да почакам, докато всичко бъде готово за тръгването ни, а междувременно нямам какво друго да правя, освен да наблюдавам слугите и придворните дами, тичащи от една към друга задача.

До пладне сме готови за тръгване, макар че отговорниците за домакинството, за конюшнята и оръжейната все още опаковат вещи. Негова светлост ме хваща за ръка и ме повежда надолу по стълбите, през голямата зала, където слугите са се подредили, за да се поклонят и да ни пожелаят сполука по време на пътуването. После излизаме в двора на конюшнята, където примигвам при вида на кавалкадата, която се приготвя да потегли. Прилича на малък подвижен град. Тук е въоръжената стража: пътуваме със стотици войници, някои — в доспехи, но повечето — в ливреи, и те чакат до конете си, като отпиват последна глътка ейл и се шегуват с прислужничките. Има поне петдесет дървени каруци, които чакат, подредени: онези, които пренасят ценните вещи — начело на редицата, със стражи отпред и отзад; сандъците са закрепени с вериги отстрани към каруците и запечатани с големия печат на Бедфорд. Отговорниците за домакинството ще пътуват с тях и всеки отговаря за определена част от товара. Вземаме всичките си завивки, прибори за хранене, стъклени съдове, ножове, лъжици, солници, съдове за подправки. Къщните мебели също се товарят, камериерът, отговарящ за спалнята на негова светлост, е наредил внимателно да разглобят голямото легло на милорд с неговите завивки, завеси и балдахин, а служителите от моите покои носят моето легло, моите маси, моите красиви турски килими, има цели две каруци само за превозването на гоблените от дома.

Кухненските слуги са натоварили най-важните си пособия на друг керван от каруци; караме храна, както и кокошки, патици, гъски, овце и две крави, които ще вървят зад каруците, за да ни дават прясно мляко всеки ден. Соколите от помещението за ловни птици са натоварени на собствената си специално изработена стойка за пренасяне, където могат да стоят, заслепени от качулките си; а кожените завеси вече са завързани, за да ги закриват, та да не се плашат от шума по пътя. Хрътките за лов на елени на негова светлост ще тичат успоредно с процесията, хрътките за лов на лисици ще бъдат напъдени най-отзад. Началникът на конницата е впрегнал всички работни коне в каруците, а всички резервни ездитни коне са обяздени и поверени на грижите на коняр, който язди един кон и води по един от двете си страни. И това е само половината от процесията. Каруците, които пренасят най-важните вещи, с които да си създадем удобства довечера, когато спрем в Санлис, вече са заминали: тръгнаха призори. А сред целия този шум и хаос Ричард Удвил се качва с усмивка по стълбите, покланя се на негова светлост и на мен, и казва, сякаш в двора не кипи истински ад:

— Мисля, че сме готови, милорд, а винаги могат да ни изпратят онова, което сме забравили.

— Конят ми? — пита херцогът. Удвил щраква с пръсти и един застанал в очакване коняр извежда напред едрия боен кон на негова светлост.

— Милейди в носилката си ли ще пътува?

— Нейна светлост каза, че иска да язди.

Негова светлост херцогът се обръща към мен:

— Пътят е дълъг, Жакета, напускаме Париж, потегляме на север и довечера ще преспим в Санлис. Ще бъдеш на седлото цял ден.

— Мога да се справя с това — казвам, и хвърлям поглед към Удвил.

— Кобилата ѝ е силна, направихте добър избор — казва той на съпруга ми. — А херцогинята е добра ездачка, ще бъде в състояние да издържи. За нея вероятно това ще е по-приятно, отколкото да се тръска в носилката, макар че ще се погрижа тя да ни следва, така че херцогинята да може да се прехвърли, ако се измори.

— Много добре тогава — съгласява се херцогът. Усмихва ми се. — Компанията ти ще ми бъде приятна. Как нарече кобилата си?

— Наричам я Веселата Мери — казвам.

— Дано даде Бог всички да сме весели — казва той, като се качва на издигнатото стъпало, за да се настани с усилие на седлото. Удвил ме хваща за талията и ме повдига на седлото, а след това се отдръпва, докато придворната ми дама се втурва напред и издърпва дългите поли на роклята ми, така че да се спускат от двете страни, скривайки кожените ми ботуши за езда.

— Добре ли сте? — пита ме тихо Удвил, застанал близо до коня, докато проверява дали коланът на седлото е достатъчно стегнат.

— Да.

— Ще бъда точно зад вас, ако ви потрябва нещо. Ако се изморите, или имате нужда да спрете, просто вдигнете ръка. Ще бъда нащрек. Ще яздим два часа, а след това ще спрем да се нахраним.

Съпругът ми се изправя в стремената. Изревава „За Бедфорд!“, и всички в двора на конюшнята изкрещяват в отговор: „За Бедфорд!“ Разтварят големите порти и негова светлост поема начело, навън, през претъпканите улици на Париж, където хората ни зяпат и просят милостиня или услуги, а след това — през голямата северна порта, и ние напускаме града, отправяйки се към Ламанша и към Англия — непознатият бряг, който трябва да наричам свой дом.

Негова светлост херцогът и аз яздим начело на процесията, затова прахта не ни пречи, а щом се отдалечаваме от Париж, съпругът ми преценява, че сме в достатъчна безопасност, за да се движим пред въоръжената охрана — и сега сме само ние двамата, Удвил и придворната ми дама, яздейки сред слънчевата светлина, сякаш сме излезли на разходка. Пътят се вие пред нас, добре утъпкан от английски търговци и войници, минаващи през английските земи на път от принадлежащата на англичаните столица Париж към английската крепост Кале. Спираме да се нахраним край гората Шантийи, където са разпънали хубави шатри и са ни приготвили еленски бут. Доволна съм, че мога да си отдъхна за час в сянката на едно дърво; но продължавам с радост, когато Удвил нарежда на стражите да се качат отново на седлата. Съпругът ми ме пита дали искам да завърша пътуването, седнала в теглената си от мулета носилка, но аз отказвам. Следобедът е слънчев и топъл, а когато влизаме в зелената сянка на гората Шантийи, подкарваме по-бързо конете и кобилата ми се дръпва леко напред, нетърпелива да се впусне в галоп. Съпругът ми се засмива и казва: „Не ѝ позволявай да избяга с теб, Жакета.“

Аз също се засмивам, когато едрият му кон удължава големите си крачки, за да протегне врат и да се изравни с Мери, и ние поемаме малко по-бързо, а после изведнъж се разнася грохот и едно дърво полита надолу, напряко на пътя пред нас, а клоните му се чупят и скърцат едновременно със звук, наподобяващ писък. Мери ужасено се изправя на задни крака и аз чувам как съпругът ми изревава гръмогласно: „За Бедфорд! Внимавайте, засада!“, но съм се вкопчила в гривата и едва не падам от седлото, хлъзгайки се назад, когато Мери се хвърля на една страна, ужасена от шума, и се впуска в бяг, в луд бяг. С усилие се закрепям на седлото, вкопчвам се във врата ѝ и се навеждам ниско, докато тя препуска сред дърветата, като се мята наляво и надясно, бягайки натам, накъдето я тласкат собствените ѝ изплашени сетива. Не мога да я насоча, изпуснала съм юздите, със сигурност не мога да я спра, едва се държа, докато най-накрая тя забавя до тръс, а после до обикновен ход, а след това, останала без дъх, спира.

Цялата разтреперана, аз се изхлузвам от седлото и рухвам на земята. Дрехата ми е разкъсана от ниско надвисналите клони, шапката ми се е смъкнала от главата и се премята на връзката си, косата ми се спуска безредно, със заплетени в нея вейки. Леко изхълцвам от страх и потрес, а Мери се обръща на една страна и загризва листата на един храст, дърпайки ги нервно, с уши, потрепващи във всички посоки.

Хващам поводите ѝ, за да не може да хукне отново, и се оглеждам наоколо. Гората е прохладна и тъмна, потънала в безмълвие, ако не се броят птичите песни от някъде високо в най-горните клони на дърветата, и жуженето на насекомите. Не се чува тропот на маршируващи войници, скърцане на каруци; нищо. Не мога дори да определя откъде съм дошла, нито колко далече съм от пътя. Стремглавото бягство на Мери сякаш бе продължило безкрайно дълго, но дори те да са съвсем наблизо, не бих могла да знам в коя посока се намират. Тя със сигурност не препусна направо, въртяхме се и завивахме между дърветата, и няма пътека, по която да се върна обратно по следите си.

— Проклятие — изтърсвам под нос, съвсем като англичанин. — Мери, напълно се изгубихме.

Знам, че Удвил ще потегли да ме търси, и навярно ще може да проследи малките отпечатъци от копитата на Мери. Но ако падащото дърво е било засада, тогава може би той и съпругът ми се сражават за живота си, и никой все още не е имал време да се сети за мен. Нещо по-лошо — ако битката се развие зле за тях, тогава може би ще бъдат заловени или убити, и изобщо няма да има кой да ме потърси, и тогава наистина ще съм в опасност: сама и изгубена във враждебна страна. И в двата случая, по-добре да се спасявам, ако мога.

Знам, че пътуваме на север, към Кале, и помня достатъчно от голямата релефна карта в библиотеката на съпруга ми, за да знам, че ако успея да изляза отново на северния път, там има много села, църкви и абатства, където мога да намеря гостоприемство и помощ. По този път пътуват много хора и със сигурност ще срещна някоя група англичани, а титлата ми ще спомогне да си осигуря помощта им. Но само ако успея да намеря пътя. Поглеждам по земята наоколо, за да видя дали ще мога да проследя отпечатъците от копитата на Мери и да ги последвам обратно до пътя, от който дойдохме, и виждам в калта един отпечатък от копито, а после — още един, нататък листата покриват земята и там не се вижда нищо, но след малко следата се появява отново. Нахлузвам поводите на главата на кобилата, хващам ги в дясната си ръка, изричам с глас, на който се опитвам да придам увереност: „Е, глупаво момиче, сега трябва да намерим пътя към вкъщи“, и поемам обратно в посоката, от която дойдохме, докато тя ме следва с наведена глава, сякаш съжалява за неприятностите, които е причинила.

Вървим сякаш с часове. Скоро следата прекъсва, защото листата и вейките са нападали толкова нагъсто, че не се виждат отпечатъци, които да следваме. Търся пътя с налучкване, движим се равномерно, но все повече и повече се страхувам, че се лутаме изгубени, а може би дори се въртим в кръг като омагьосани рицари в приказна гора. Мислейки за това, не се изненадвам особено, когато чувам шум от вода, насочвам се към нея и стигаме до малък поток и езерце. Езерцето почти наподобява фонтан — толкова е кръгло и обрасло със зелен мъх по бреговете. За миг си помислям, че може би Мелузина ще се появи от вълшебното езеро да помогне на мен, нейната потомка; но не се случва нищо, затова завързвам Мери за едно дърво, измивам си лицето и пия вода, после отвеждам и нея до потока, тя навежда бялата си глава и започва да пие жадно.

Дърветата образуват малка поляна около потока и през гъстия балдахин от листа прониква сноп слънчева светлина. Все още с поводите на Мери в ръка, сядам на слънце, за да отдъхна няколко минути. След миг, помислям си, ще стана, ще внимаваме слънцето да е от лявата ни страна и ще вървим уверено; така ще се насочим на север и със сигурност трябва да излезем на пътя за Париж, където несъмнено ме търсят. Толкова съм уморена, а слънцето е толкова топло, че се облягам на ствола на едно дърво и затварям очи. След минути заспивам дълбоко.

Събужда ме шум от стъпки. Незабавно осъзнавам, че съм се изгубила в гората, че съм в опасност и че съм допуснала лекомислено да заспя. Озъртам се в паника, в мрак, и скачам, а Мери, която е заспала със сведена глава до мен, рязко се обръща и се втренчва напред, с наострени уши, когато двете виждаме фигура на мъж, тъмен силует в измамния полумрак.

— Кой е там? — питам, стиснала с ръка камшика си. — Внимавайте! Имам меч!

— Аз съм, Удвил — казва рицарят и се приближава, за да мога да го видя. Изглежда блед, сякаш е не по-малко изплашен от мен. — Добре ли сте, милейди?

— Боже мой, Боже мой, Удвил! Толкова се радвам да ви видя!

Изтичвам напред с протегнати ръце и той пада на колене, хваща ръцете ми и ги целува пламенно.

— Милейди — прошепва. — Милейди. Слава Богу, че ви намирам здрава и читава! Невредима ли сте?

— Да, да, просто си почивах, заспах, вървях толкова дълго, опитвайки се да стигна обратно до пътя, но после постъпих толкова глупаво — седнах и заспах…

Той се изправя на крака, препъвайки се.

— Не сме далече, търся ви цяла вечер, но не сме далече.

— Късно ли е вече?

— Не по-късно от единайсет часа. Всички ви търсим. Херцогът е обезумял от тревога. Опитвах се да проследя дирите ви… но никога нямаше да ви намеря, ако не беше…

— А негова светлост херцогът в безопасност ли е? Засада ли беше?

Той поклаща глава:

— Някакъв глупав селянин, който сечал дърво, повалил и друго отсреща. Никой не е пострадал; просто лош късмет, че бяхме там по това време. Всички се страхувахме само за вас. Паднахте ли?

— Не, тя побягна заедно с мен, но не ме хвърли. Тя е добра кобила, побягна само защото се страхуваше, и после спря.

Той се поколебава:

— Тя ме доведе при вас — казва. — Истинско чудо е. Видях я в гората и тя ме доведе при вас.

Задържам поводите, които съм вързала за китката си:

— Не съм я пускала.

— Бяхте я завързала, така ли?

Той оглежда малката поляна, сребристата лунна светлина по водата, сенчестата тъмнина на дърветата, сякаш търси нещо.

— Да, разбира се. Но ѝ свалих седлото, както ми показахте.

— Видях я — казва той с равен тон. — Беше пусната на свобода, в гората.

— Беше тук през цялото време. Държах поводите ѝ.

Той поклаща глава, сякаш за да се отърси от объркването си.

— Добре сте се справили. Ще ѝ сложа седлото, и после ще ви отведа до пътя.

Вдига красиво изработеното седло и го плъзва върху гърба на Мери. Затяга ремъка на седлото, после се обръща да ме повдигне. За миг се поколебава, с ръце върху талията ми. Сякаш телата ни са се слели, почти без нашата воля: главата ми върху рамото му, ръцете му върху талията ми. Сякаш нещо ни притегля един към друг, както става с окачените на тавана планети в библиотеката на негова светлост. Бавно осъзнавам, че съм изпълнена с чувство, което никога не съм изпитвала преди, бавно си давам сметка, че това е копнеж. Вдигам лице към него, и потъмнелите му очи се свеждат към мен, ръцете му са топли, лицето му — почти удивено, когато усеща желанието, което бавно пулсира в мен. Дълго стоим така, заедно. После, без нито дума, той ме повдига на седлото, изтупва роклята ми, подава ми шапката, и повежда Мери през гората към пътя.