Повелителка на реките

Дворецът Кларъндън, Уилтшър Лятото на 1453 г.

Всички в двора са весели, докато пътуваме из западните графства, за да издирваме предатели и подбудители на бунтове. Херцог Съмърсет е избрал маршрута и според него хората постепенно започват да научават, че не могат да злословят за краля, че в техните искания няма бъдеще, и — което е по-важно от всичко друго — че Ричард, херцогът на Йорк, никога няма да бъде влиятелна фигура в кралството, и затова да се съюзяваш с него, или да се позоваваш на името му, е просто загуба на време.

Едмънд Боуфорт е особено внимателен към краля това лято, подтиквайки го да бъде все по-суров и по-суров в преценките си и по-непреклонен в присъдите си. Укрепва ума му, като приветства решенията му, и го насърчава да говори открито. Херцогът придружава краля в параклиса и го води в покоите на кралицата преди вечеря, където тримата седят и разговарят, а херцогът ги разсмива с разказите си за деня, като понякога взема на подбив важните хора, които са се явявали пред него.

В своето състояние кралицата не може да язди, затова Едмънд Боуфорт е обучил прекрасен впряг от еднакви мулета да теглят носилката ѝ. Той лично язди до нея, като обуздава коня си и го кара да се придържа към бавния ход на мулетата, следейки я за всеки признак на изтощение. Допитва се до мен почти всеки ден, за да се увери, че съм доволна от здравето на кралицата, от начина ѝ на хранене, че тя се движи достатъчно. Всеки ден го уверявам, че тя е добре, че коремът ѝ расте, както подобава, че съм сигурна, че бебето е силно.

Почти всеки ден той ѝ носи малък подарък — китка цветя, стихотворение, малко момче, което да танцува пред нея, котенце. Кралят, кралицата и херцогът обикалят зелените пътища на Дорсет в пълна хармония, а всеки път, щом кралицата слезе от носилката си или понечи да се изкачи по някое стълбище, херцогът протяга ръка да я подкрепи, хваща я под ръка, за да ѝ помогне да запази равновесие.

Преди гледах на него като на чаровник, прелъстител, измамник; но сега виждам в него нещо по-добро — много нежен мъж. Отнася се с нея, сякаш иска да ѝ спести всяко изтощение, сякаш е посветил живота си на нейното щастие. Той служи на краля като най-предан приятел, а на нея служи като благороден рицар. Не искам да видя нещо повече от това; не си позволявам да виждам друго.

През август стигаме до Уилтшър и отсядаме в стария кралски дворец в Кларъндън, в тучните крайречни ливади близо до Солсбъри. Обичам тази тревиста варовикова земя и широките влажни долини. Преследването на елени продължава с часове през гористите земи в най-ниската част на долините, после изведнъж излизаме на високи склонове и препускаме в галоп през равно окосената трева. Когато спираме, за да се нахраним, можем да видим половин Англия, ширнала се пред нас. Дворецът е разположен сред покрити с цветя ливади, заливани през половината година от езерата, но сега, в разгара на лятото, тук се вижда цяла мрежа от чисти потоци, езера и реки. Херцогът води кралицата на риболов и заявява, че ще хванат сьомга за вечерята ѝ, но през по-голямата част от деня тя си отдъхва на сянка, докато той хвърля въдица и ѝ дава да държи пръта, а после отново хвърля въдицата, водните кончета танцуват над лютичетата, а лястовиците летят ниско над водата и топят малките си човчици в собствените си стрелкащи се отражения.

Прибираме се късно вечерта, когато облаците плават по небето като панделки с цвят на праскова и лимон, виещи се над хоризонта.

— Утре ще бъде поредният прекрасен ден — предрича херцогът.

— А денят след това? — пита го тя.

— Защо не? Защо да нямате само прекрасни дни през целия си живот?

Тя се засмива:

— Искате да ме разглезите.

— Искам — казва той нежно. — Иска ми се всеки ваш ден да бъде прекрасен.

Тя го хваща под ръка, за да ѝ помогне да се качи по каменните стъпала до голямата входна врата на ловната хижа.

— Къде е кралят? — пита херцогът един от камериерите, които отговарят за спалнята.

— В параклиса, ваша светлост — отвръща мъжът. — С изповедника си.

— Тогава ще дойда в покоите ви — казва Едмънд Боуфорт на кралицата. — Да поседя ли с вас преди вечеря?

— Да, елате — казва тя.

Дамите се настаняват на столчета и на пейките в прозоречните ниши, кралицата и херцогът сядат в един кът до прозореца, като разговарят тихо, доближили глави, а после се разнася почукване, вратите се разтварят широко и пропускат пратеник от Франция, който влиза забързано, изпоцапан от път, и с мрачно лице. Никой не би могъл да се усъмни и за миг, че той носи лоши новини.

Херцогът скача бързо на крака.

— Не сега — казва той остро. — Къде е кралят?

— Наредил е да не го безпокоят — казва човекът. — Но моите заповеди са да дойда възможно най-бързо и да предам съобщението си незабавно. Затова дойдох при вас. Става дума за лорд Талбот, Бог да има милост към душата му, и за Бордо.

Херцогът сграбчва мъжа за ръката и припряно го извежда от стаята, без да каже и дума на кралицата. Тя вече е на крака; приближавам се до нея.

— Успокойте се, ваша светлост — казвам бързо. — Трябва да бъдете спокойна заради бебето.

— Какви са новините? — пита тя. — Какви са новините от Франция? Едмънд!

— Един момент — подхвърля той през рамо, като ѝ обръща гръб, сякаш тя е обикновена жена. — Почакайте един миг.

Дамите ѝ леко ахват, потресени от държанието му, но аз обгръщам талията ѝ с ръка и казвам:

— Елате и си легнете, ваша светлост. Херцогът ще ви съобщи новината, когато я научи. Сега елате.

— Не — казва тя, като се отдръпва от мен. — Трябва да знам. Едмънд! Кажи ми!

За миг той продължава да разговаря бързо с пратеника; но когато се обръща, има вид, сякаш някой го е улучил в сърцето.

— Става дума за Джон Талбот — казва той тихо.

Усещам как кралицата залита, коленете ѝ омекват, и тя припада.

— Помогнете ми — казвам бързо на една от придворните дами, но херцогът е този, който се провира с усилие покрай всички ни, вдига кралицата на ръце, пренася я през личните ѝ покои чак до спалнята ѝ, и я полага върху леглото.

— Доведете лекарите — казвам рязко на една от дамите, и изтичвам вътре след херцога и кралицата. Той я е положил наполовина на леглото, коленичил е върху кралското ложе, ръцете му са обвити около нея, навел се е над нея, прегръща я като любовник, шепне ѝ на ухото.

— Маргарет — изрича настойчиво. — Маргарет!

— Не! — казвам. — Ваша светлост, лорд Едмънд, пуснете я. Аз ще се погрижа за нея, оставете я.

Тя го държи за дрехата, двете ѝ ръце са се вкопчили здраво в него.

— Кажете ми всичко — прошепва му отчаяно. — Кажете ми най-лошото, бързо.

Затръшвам вратата на спалнята и подпирам гръб на нея, преди някой да може да види, че той е положил длани от двете страни на лицето ѝ, че тя държи китките му, че двамата се гледат в очите.

— Любов моя, почти непоносимо ми е да ти го кажа. Лорд Талбот е мъртъв, а също и синът му. Изгубихме Кастийон, който той защитаваше, изгубихме отново Бордо, изгубихме всичко.

Тя потръпва.

— Мили Боже, англичаните никога няма да ми простят. Цяла Гаскония ли изгубихме?

— Цяла — казва той. — И самия Джон Талбот, Бог да прибере душата му.

Сълзите преливат от очите ѝ и рукват като порой по бузите ѝ, а Едмънд Боуфорт свежда глава и ги изтрива с целувка, целува я като любовник, който се опитва да утеши възлюбената си.

— Не! — извиквам отново, напълно ужасена. Приближавам се до леглото и слагам длан върху ръката му, дърпайки го от нея; но те са слепи и глухи за мен, вкопчени един в друг, ръцете ѝ са обвити около врата му, той почти лежи върху нея, докато покрива лицето ѝ с целувки и нашепва обещания, които не може да спази, и в този миг, в този ужасен, ужасен миг, вратата зад нас се отваря, и Хенри, кралят на Англия, влиза в стаята и вижда двамата, прегърнати на леглото: бременната му съпруга и най-скъпият му приятел.

Само за миг той обхваща с поглед сцената. Херцогът бавно повдига глава и, стисвайки зъби, внимателно пуска Маргарет, полагайки я обратно на леглото, притиска раменете ѝ, за да я накара да остане върху възглавниците, като повдига краката ѝ и оправя роклята ѝ около глезените. Бавно се обръща с лице към съпруга ѝ. Прави малък жест с ръце към Хенри, но не казва нищо. Не може да каже нищо. Кралят премества поглед от съпругата си, надигнала се на лакът, бяла като призрак върху леглото си, към херцога, застанал до нея, а после поглежда мен. Изглежда озадачен, като обидено дете.

Протягам ръка към него, сякаш е едно от собствените ми деца, понесло жесток удар.

— Не гледайте — изричам глупаво. — Не виждайте.

Той навежда глава настрани, като бито куче, сякаш полага усилие да ме чуе.

— Не гледайте — повтарям. — Не виждайте.

Странно, но той пристъпва към мен и свежда към мен бледото си лице. Без да разбирам какво правя, повдигам ръце към него, той хваща едната, после — другата, и захлупва дланите ми върху очите си, сякаш за да си попречи да вижда. За миг всички стоим така, напълно застинали: аз, положила ръце върху очите на краля, херцогът, който очаква той да каже нещо, Маргарет — облегната назад на възглавниците си, с ръка върху заобления си корем. После кралят силно притиска ръцете ми към затворените си клепачи и повтаря думите ми:

— Не гледай. Не виждай.

После се извръща. Без дума повече, обръща гръб на трима ни и излиза от стаята, като затваря тихо вратата след себе си.

Тази вечер той не идва на вечеря. Сервират вечерята на кралицата в личните ѝ покои; дузина дами и аз сядаме да се храним заедно с нея и връщаме половината блюда недокоснати. Едмънд, херцог Съмърсет, сяда начело на масата в голямата зала, и съобщава на притихналите сътрапезници, че има лоши вести за тях: изгубили сме и последните си земи във Франция, с изключение на Па дьо Кале, града и крепостта Кале, и че Джон Талбот, граф Шрусбъри, е загинал в защита на една безнадеждна кауза, която неговата рицарска чест и смелост не биха му позволили да отхвърли. Жителите на града Кастийон го умолявали да дойде и да снеме френската обсада, и Джон Талбот не можел да остане глух, когато сънародниците му молели за помощ. Удържал на клетвата си, че няма да облече доспехи срещу френския крал, който го бе освободил при това условие. Затова потеглил без доспехи, начело на нашите войски, влязъл в битка без оръжие или щит. Това било акт на най-съвършено благородство и безумие. Постъпка, достойна за великия човек, какъвто бе той. Един стрелец с лък повалил коня му, а войник с бойна брадва го посякъл смъртоносно, докато той бил затиснат под животното. С надеждите ни да запазим владенията си във Франция е свършено, изгубихме Гаскония за втори, и почти сигурно за последен път. Всичко, извоювано от бащата на сегашния крал, е изгубено от сина, а ние сме унизени от Франция, която някога бе наш васал.

Херцогът свежда глава пред притихналата голяма зала.

— Ще се помолим за душите на Джон Талбот и на неговия благороден син, лорд Лайл — казва той. — Талбот беше най-благороден и съвършен рицар. И ще се помолим за краля, за Англия, и да ни помогне свети Георги.

Никой не надава приветствен възглас. Никой не повтаря молитвата. Мъжете изричат тихо: „Амин, амин“, издърпват пейките, сядат, и започват да ядат мълчаливо вечерята си.

Кралят си ляга много рано — това ми съобщават камериерите от спалнята му, когато отивам да попитам. Казват, че изглеждал много уморен. Не разговарял с тях. Не казвал нито дума. Съобщавам на кралицата, а тя прехапва устна и ме поглежда, с пребледняло лице.

— Какво мислиш? — пита. Изглежда уплашена като момиченце.

Поклащам глава. Не знам какво да мисля.

— Какво трябва да направя?

Не зная какво трябва да направи.

На сутринта клепачите на кралицата са натежали от безсънната нощ. Отново ме изпраща в покоите на краля да попитам как е негова светлост тази сутрин. Камериерът, отговарящ за спалнята, отново ми казва, че кралят е отпаднал, че тази сутрин спи до късно. Когато му казали, че е време за утреня, той само кимнал и заспал отново. Изненадани са, защото той никога не пропуска да отиде в параклиса. Опитали се да го събудят отново за молитвата от първия час17, но той не се помръдвал. Връщам се и казвам на кралицата, че е проспал цялата сутрин и че още спи.

Тя кимва и казва, че ще закуси в покоите си. В голямата зала херцог Съмърсет закусва с придворните. Никой не говори много, всички чакаме още вести от Франция. Всички се ужасяваме при мисълта, че предстоят още вести от Франция.

Кралят продължава да спи до пладне.

— Болен ли е? — питам служителя, който отговаря за гардероба му. — Обикновено той никога не спи така, нали?

— Беше потресен — казва служителят. — Знам това. Влезе в покоите си, бял като платно, и легна на леглото си, без да каже нито дума на никого.

— Нищо ли не каза?

Срамувам се от себе си заради този въпрос.

— Нищо. Не каза нито дума.

— Повикайте ме веднага щом се събуди — казвам. — Кралицата се тревожи за него.

Човекът кимва, а аз се връщам в покоите на кралицата и ѝ съобщавам, че кралят е легнал да спи и не е казал нищо на никого.

— Не е казал нищо? — повтаря тя, също като мен.

— Нищо.

— Сигурно е видял — казва тя.

— Видя — казвам мрачно.

— Жакета, какво мислиш, че ще направи?

Поклащам глава. Не знам.

Кралят спи цял ден. На всеки час отивам до вратата на покоите му и питам дали се е събудил. На всеки час камериерът, който отговаря за спалнята, излиза, с все по-разтревожено изражение, и поклаща глава: „Още спи.“ После, когато слънцето залязва и палят свещите за вечеря, кралицата праща да повикат Едмънд Боуфорт.

— Ще го приема в залата си за аудиенции — казва тя. — Така че всички да видят, че не се срещаме тайно. Но застани пред нас, за да можем да говорим, без да ни чуват.

Той влиза, мрачен и красив, коленичи пред нея и остава така, докато тя му позволява да седне. Застанала съм уж случайно между тях двамата, останалите дами и неговата свита, така че никой да не може да чуе тихия им разговор над нежния звук на арфата.

Разменят си три изречения с бърз, настоятелен тон, после тя се изправя на крака, придворните също се изправят, а тя стисва зъби и ни повежда на вечеря, както подобава на кралица, към голямата зала, където мъжете я поздравяват безмълвно, а столът на краля остава празен.

След вечеря тя ме вика при себе си.

— Не могат да го събудят — казва сковано. — Камериерите се опитали да го събудят преди вечеря, но той не помръдвал. Херцогът повика лекарите да видят дали не е болен.

Кимвам.

— Ще седнем в покоите ми — решава тя, и излиза начело от залата. Докато излизаме, се разнася шепот като тих повей на вятър — хората си казват един на друг, че кралят е смъртно изтощен.

Чакаме ги да се явят в приемната на кралицата; половината двор се е събрал наоколо в очакване да научи какво не е наред с краля. Вратата се отваря, лекарите се появяват, а кралицата им прави знак да влязат в личните ѝ покои, заедно с херцога, с мен и още половин дузина души.

— Кралят изглежда в добро здраве, но спи — казва един от лекарите, Джон Аръндел.

— Можете ли да го събудите?

— Преценихме, че е най-добре да го оставим да спи — отвръща д-р Фейсби, като се покланя. — Може би ще е най-добре да го оставим да спи, и да се събуди сам. Скръбта и потресът понякога се лекуват със сън, с продължителен сън.

— Потрес ли? — пита херцогът остро. — Какъв потрес е преживял кралят? Какво каза?

— Новините от Франция — заеква лекарят. — Мисля, че пратеникът ги е съобщил твърде припряно, изведнъж.

— Да, така беше — казвам. — Кралицата припадна и я отведох в покоите ѝ.

Маргарет гризе долната си устна.

— Той говори ли?

— Нито дума, нито дума, от снощи.

Тя кимва, сякаш за нея не е от значение дали той говори или не, интересува я единствено здравето му.

— Много добре. Мислите ли, че ще се събуди на сутринта?

— О, почти със сигурност — отговаря д-р Фейсби. — Често се случва човек да спи дълбоко след разстройваща новина. Това е начинът на тялото да се изцели.

— А възможно ли е да се събуди, без да помни нищо? — пита тя. Херцогът гледа надолу към пода, сякаш това му е безразлично.

— Може да се наложи да го уведомите за загубата на Гаскония отново, съвсем отначало, когато се събуди — съгласява се лекарят.

Тя се обръща към херцога:

— Милорд, ако обичате, наредете на камериерите на краля да го събудят, както обикновено, на сутринта, и да приготвят покоите и дрехите му, както обикновено.

Той се покланя.

— Разбира се, ваша светлост.

Лекарите си тръгват. Един от тях ще седи в спалнята на краля, за да бди над съня му. Свитата на херцога и дамите на кралицата си тръгват, вървейки зад лекарите. Двойката се възползва от един откраднат миг, когато херцогът е до кралицата, а всички вече са си тръгнали и никой не ги наблюдава.

— Всичко ще бъде наред — прошепва той. — Няма да казваме нищо. Нищо. Доверете ми се. Всичко ще бъде наред.

Тя кимва безмълвно, а той се покланя и излиза от стаята.

На другия ден отиват да събудят краля, но той не се събужда. Един от камериерите на спалнята идва до вратата и ми казва, че трябвало да вдигнат краля и да го сложат върху тоалетния стол, да го почистят и да му сменят нощницата, която бил изцапал. Ако един от тях го държи върху тоалетния стол, той успява да се облекчи, и могат да му измият лицето и ръцете. Могат да го настанят да седне, въпреки че главата му веднага клюмва, а ако единият от тях я повдигне, другият успява да излее малко топъл ейл в гърлото му. Той не може да стои, не ги чува, не реагира на докосване. Не показва признаци на глад и лежи в мръсотията си.

— Това не е сън — казва без заобикалки камериерът. — Лекарите се заблуждават. Никой не спи така.

— Мислите ли, че умира? — питам.

Човекът поклаща глава.

— Никога преди в живота си не съм виждал нещо подобно. Сякаш е омагьосан. Сякаш е прокълнат.

— Не казвайте такова нещо — отвръщам веднага. — Никога не говорете подобни неща. Той просто спи.

— О, да — повтаря той. — Спи, както казват лекарите.

Бавно тръгвам обратно към покоите на кралицата: иска ми се Ричард да беше с мен, иска ми се да бях вкъщи в Графтън. Ужасно се боя, че съм извършила нещо много лошо. Изпълнена съм със страх, суеверен страх, сякаш съм извършила нещо ужасно. Питам се дали моето нареждане, отправено към краля — да не вижда нищо, не го е ослепило. Питам се дали не е станал случайна жертва на силата ми. Пралеля ми Жана ме предупреждаваше винаги да внимавам какво си пожелавам, да обмислям много внимателно думите на благословиите или проклятията. А сега аз казах на краля на Англия: „Не гледай! Не виждай!“, и той затвори очи и вече нито гледа, нито вижда.

Поклащам глава, опитвайки се да разсея страховете си. Нима не съм изричала такива думи дузина пъти, и нищо не се е случило? Откъде бих имала сили и власт да ослепя краля на Англия точно сега? Може би просто е много уморен? Може би, както смятат лекарите, е потресен от новините от Франция? Може би той е като една от лелите на майка ми, която се вцепени и лежеше неподвижно, лежеше точно като краля, без да говори, нито да се движи, докато почина години по-късно. Навярно само плаша себе си с мисълта, че именно моите думи са причина за състоянието му.

В своите покоите кралицата лежи в леглото си. Толкова се страхувам от онова, което може би съм направила, че спирам плахо на прага на затъмнената ѝ стая и прошепвам: „Маргарет.“ Тя повдига ръка; може да се движи, не е омагьосана. Една от по-младите ѝ дами е до нея, докато останалите стоят в помещението отвън, шушукайки за опасността, която заплашва бебето, за шока, преживян от кралицата, и за вероятността всичко да се обърка ужасно, както правят винаги жените, когато на някоя от тях наближи времето да ражда.

— Достатъчно — казвам раздразнено, като затварям вратата към стаята на кралицата, за да не може тя да чуе тези страховити предсказания. — Ако не можете да кажете нещо ободряващо, тогава не говорете изобщо. А ти, Беси — не искам да чуя и думичка повече за родилните мъки на майка ти. Аз съм лягала в родилното ложе единайсет пъти, отгледала съм десет деца, и никога не съм изтърпяла и една четвърт от болките, за които говориш. Всъщност никоя жена не би могла да преживее това, което описваш. Твърде възможно е кралицата да има същия късмет като мен.

Подминавам ги ядосано, влизам в покоите на кралицата, и отпращам малката си прислужница с махване на ръка. Тя си тръгва мълчаливо, а аз за миг си помислям, че кралицата е заспала; но тя обръща глава и ме поглежда, с очи, потъмнели и хлътнали от изтощение и страх.

— Събуди ли се кралят тази сутрин?

Устните ѝ са напукани там, където ги е хапала, изглежда изтощена от тревога.

— Не — казвам. — Не още. Но го измиха и закуси малко.

— Сяда ли в леглото?

— Не — казвам смутено. — Трябваше да го обслужват.

— Да го обслужват?

— Да го хранят.

Тя замлъква.

— В известно отношение това е благословия — казва после. — Това означава, че не би изрекъл нещо прибързано, гневно, без да се замисли. Това дава време и на нас да помислим. Продължавам да смятам, че в известен смисъл това е благословия. Дава ни време да… се подготвим.

— В известен смисъл — съгласявам се.

— Какво казват лекарите?

— Казват, че според тях ще се събуди, може би утре.

— И тогава пак ще е на себе си? И ще си спомня всичко?

— Може би. Не смятам, че наистина знаят.

— Какво ще правим?

— Не знам.

Тя сяда отстрани на леглото, с длан върху корема, и се изправя да погледне през прозореца. Под нея са спускащите се към реката красиви градини, на един дървен кей подканващо се поклаща плоскодънна лодка, а във водата тихо и неподвижно стои чапла. Тя въздъхва.

— Боли ли ви нещо? — питам тревожно.

— Не, не, просто усещам бебето да се движи.

— Изключително важно е да останете спокойна.

Тя се изсмива рязко.

— Изгубихме Гаскония, сигурно е, че след това французите ще нападнат Кале, кралят заспа и не може да бъде събуден, а… — тя млъква рязко. Никоя от нас не е споменала как херцогът я взе съвсем естествено в обятията си, като своя любовница, как я целуваше по лицето, как ѝ обещаваше да я предпази. — А ти ми казваш да остана спокойна.

— Да — казвам решително. — Защото всичко това е нищо пред една възможна загуба на детето. Трябва да се храните и да спите, Маргарет. Това е вашият дълг към детето. Може би носите момче, може би това е принц за Англия. Когато всичко това бъде забравено, ще помним, че сте опазила принца.

Тя прави пауза; кимва.

— Да, Жакета, имаш право. Ето, виждаш ли — ще седна, ще бъда спокойна. Можеш да ми донесеш малко хляб, и малко месо и ейл. Ще се успокоя. И доведи херцога.

— Не можете да го виждате насаме — поставям условие.

— Не. Знам това. Но трябва да го видя. Докато кралят не се събуди, ние с него ще трябва да решаваме всичко заедно. Той е единственият ми съветник и помощник.

Намирам херцога в покоите му да се взира безизразно през прозореца. Той се обръща рязко, когато хората му почват да блъскат по вратата, а когато я отварят, виждам пребледнялото му лице и страха в очите му.

— Жакета — казва той, а после се поправя: — Ваша светлост.

Изчаквам да затворят вратата след мен.

— Кралицата заповядва да се явите при нея — казвам кратко.

Той си взема пелерината и шапката.

— Как е тя?

— Разтревожена.

Той ми предлага ръката си, а аз детински се преструвам, че не виждам жеста, и тръгвам пред него към вратата. Той ме следва навън и ние тръгваме по огряната от слънцето галерия към кралските покои. През прозорците с малки стъкла в оловни рамки виждам как лястовиците се спускат ниско над крайречните ливади, и чувам птиците да пеят.

Той закрачва по-бързо, за да се изравни с мен.

— Обвинявате мен — казва кратко.

— Не зная нищо.

— Обвинявате ме, но, Жакета, уверявам ви, първата стъпка беше…

— Не знам нищо, а ако не знам нищо, тогава няма да мога и да призная нищо, ако бъда разпитвана — прекъсвам го рязко. — Единственото, което искам, е да видя нейна светлост спокойна и достатъчно силна да износи детето си докрай и да го доведе на бял свят. Единственото, за което се моля, е негова светлост кралят да се събуди със спокоен ум, за да можем да му съобщим тъжните вести от Гаскония. И се надявам, разбира се, през цялото време, неспирно, че съпругът ми е в безопасност в Кале. Не се осмелявам да имам мисля за друго освен за тези неща, ваша светлост.

Той кимва и ние продължаваме в мълчание.

В покоите на кралицата виждам, че трите придворни дами седят на пейките в прозоречната ниша, преструвайки се, че бродират, но са изпружили шии, за да подслушват. Те се надигат, правят реверанси и почват да се суетят, когато двамата с херцога влизаме, а аз им казвам да седнат отново и кимвам на двама музиканти да засвирят — това заглушава разменяните шепнешком думи между кралицата и херцога. Тя му разрешава да седне на едно столче до нея и ми прави знак да отида при тях.

— Негова светлост казва, че ако кралят не се събуди до няколко дни, не можем да останем тук.

Поглеждам го.

— Хората ще започнат да се чудят какво става, а после ще тръгнат слухове. Можем да кажем, че кралят е много отпаднал, и той може да пътува обратно до Лондон в носилка.

— Можем да дръпнем завесите на носилката — съгласявам се. — Но после какво?

— Кралицата трябва да се оттегли за раждането в двореца Уестминстър. Това е планирано от месеци, не може да бъде променено. Предлагам кралят да остане тихо в покоите си.

— Хората ще говорят.

— Можем да казваме, че се моли за здравето ѝ. Можем да казваме, че спазва монашески режим.

Кимвам. Възможно е болестта на краля да може да бъде скрита от всички, с изключение на малък кръг придворни.

— А срещите с лордовете? А съветниците на краля? — питам.

— Аз мога да се справя с тях — казва херцогът. — Ще вземам решения от името на краля.

Поглеждам го остро, а после свеждам очи, за да не може да види потреса ми. Това означава да се провъзгласи за крал на Англия. Кралицата ще е в усамотение в очакване на раждането, кралят — заспал; Едмънд Боуфорт ще смени ролята си на лорд-канцлер на Англия с тази на крал на Англия.

— Ричард, херцогът на Йорк, вероятно ще се противопостави — отбелязвам, насочила поглед към пода пред краката си.

— Мога да се справя с него — казва той небрежно.

— А когато кралят се събуди?

— Когато кралят се събуди, всички ще се върнем към нормалния си живот — казва кралицата. Гласът ѝ е напрегнат, ръката ѝ — върху корема. — И ще трябва да му обясним, че когато се е разболял така внезапно, е трябвало да решаваме какво да правим, без да се допитваме до него.

— Вероятно ще е объркан, когато се събуди — казва херцогът. — Питах лекарите. Те казват, че може да има тревожни сънища, фантазии. Ще бъде изненадан, когато се събуди. Няма да е в състояние да различи кое е реалност и кое — лош сън. Най-добре е да остане в собствената си спалня в Уестминстър, докато ние полагаме усилия страната да се управлява добре.

— Може да не помни нищо — казва кралицата. — Може да се наложи да му кажем отново всичко за загубата на Гаскония.

— Трябва да се погрижим да чуе новината първо от нас, и да му кажем истината внимателно — допълва херцогът.

Приличат на заговорници, доближили глави, шепнещи. Хвърлям поглед из покоите на кралицата; изглежда, никой не вижда в това нищо необичайно. Осъзнавам, че съм единствената, която долавя внезапно отблъскваща интимност.

Кралицата се изправя на крака и простенва леко, когато я присвива болка. Виждам как ръката на херцога се стрелва към нея, но той възпира порива си: не я докосва. Тя спира и му се усмихва:

— Добре съм.

Той хвърля поглед към мен, като млад съпруг, който иска отговор от болногледачка.

— Може би е по-добре да си почивате, ваша светлост — отвръщам. — Щом ще пътуваме до Лондон.

— Ще тръгнем вдругиден — заявява херцогът. — Ще наредя веднага да приготвят всичко.