Повелителка на реките

Дворецът Уестминстър, Лондон Пролетта на 1456 г.

Отзоваването на Ричард от Кале е едно от първите дела на възстановения на власт крал. Отиваме тържествено в Уестминстър и съобщаваме на съвета, че кралят се е съвзел. Минава по-добре, отколкото смеех да се надявам. Кралят е благосклонен, а съветниците — откровено изпълнени с облекчение поради завръщането му; сега кралят ще управлява с Йоркския херцог като свой съветник. Кралят прощава на гарнизона в Кале, задето е отказал да допусне както Йорк, така и Уорик, и подписва заповед за помилване специално за Ричард, с която му прощава за ролята му в бунта срещу лорд-протектора.

— Вашият съпруг е предан служител на мен и моята династия — отбелязва той пред мен, когато идва в покоите на кралицата преди вечеря. — Няма да забравя това, лейди Ривърс.

— А може ли да се прибере у дома? — питам. — Отсъства от толкова време, ваша светлост.

— Скоро — обещава ми той. — Писах на него и на лорд Уелс, че лично назначавам граф Уорик за градоначалник на Кале, и следователно могат да приемат моята заповед и да го пуснат да влезе. Когато пуснат графа да влезе в града и в крепостта, и той заеме поста си, съпругът ви може да се прибере у дома. — Той въздиша. — Само ако можеха да живеят заедно в любов и разбирателство — казва. — Само да бяха като птиците в дърветата, като малки птичета в гнездото.

Правя реверанс. Кралят изпада в едно от своите подобни на сън състояния. Пред него се явяват видения за един по-добър свят, от които никой не иска да го лиши. Но той не може да помогне на онези от нас, на които се налага да живеем в този.

Болката на краля от неочакваната рана, потресът от безмилостната битка и жестокостта на смъртта, видяна по улиците на Сейнт Олбънс, изглежда са го засегнали много дълбоко. Той казва, че сега е добре, отслужена бе специална благодарствена литургия, всички го видяха да ходи, без да се препъва, да разговаря с просители и да седи на трона си; но нито кралицата, нито аз можем да изпитваме увереност, че няма отново да изпадне в унес. Той изпитва особена неприязън към шум или спорове, а дворът, парламентът и кралският съвет се раздират от разногласия; всекидневно има кавги между последователите на лордовете, подкрепящи Йорк, и нашите хора. При всяка тревога, всяко несъгласие, при всяка неприятност погледът му става отнесен, той се заглежда навън през прозореца и притихва, потъвайки в унес. Кралицата се е научила никога да не му противоречи, а малкият принц бива светкавично извеждан от стаята всеки път, щом повиши глас или започне да лудува. Всички придворни стъпват на пръсти и вършат тихо делата си, за да не смущават краля, и досега успяваме поне привидно да поддържаме кралското му достойнство.

Кралицата се е научила да владее нрава си, и е много трогателно да я виждам как се сдържа, така че да не стряска или тревожи съпруга си. Маргарет има избухлив нрав и силно желание за власт, и да я виждам как прехапва език и да я чувам как снишава глас, за да не покаже пред краля, че изземва властта му, е все едно да виждам как една млада жена помъдрява. Никога не съм предполагала, че ще е способна да бъде така мила с него. Отнася се с него като с ранено животно, и когато погледът му помътнее, или той започне да се оглежда наоколо, като се опитва да си спомни дума или име, тя нежно слага ръка върху неговата и го подсеща, мило като дъщеря с оглупял от старост баща. Това е жалък край за един брак, започнал с такива надежди, и скритата слабост на краля е нейна скрита печал. Тя е жена, отрезвена от загубата: изгубила е мъжа, когото е обичала, изгубила е съпруга си, но не се оплаква от живота си на никого, освен на мен.

Пред мен тя не прикрива гнева си, и често избухва пламенно, когато сме сами.

— Той прави каквото му каже Йоркският херцог — изсъсква веднъж. — Той е негова кукла на конци, негово кученце.

— Той е длъжен да управлява със съгласието на херцога, и с това на графовете Солсбъри и Уорик — казвам. — Трябва да опровергае възражението, което кралският съвет отправи срещу него: че подкрепя само Ланкастър. Сега има парламент, върху който оказват влияние всички видни благородници — както застъпници на Йорк, така и на Ланкастър. Това се нрави на хората в Англия, ваша светлост. Обичат да делят властта. Обичат множеството съветници.

— Ами това, което се нрави на мен? — пита тя. — А херцог Съмърсет, който сега лежи мъртъв по тяхна вина? Най-скъпият, най-верният… — Тя млъква рязко и се извръща, за да не мога да видя скръбта в изражението ѝ. — А интересите на принца, моят син? Кой ще служи на мен и принца? Кой ще удовлетвори нашите искания, оставяйки настрана предпочитанията на съвета?

Не казвам нищо. Безсмислено е да се спори с нея, когато се гневи срещу херцога на Йорк.

— Няма да приема това — казва тя. — Вземам принца и заминавам в замъка Тътбъри за лятото, а оттам — за Кенилуърт. Няма да остана в Лондон, няма отново да бъда затворничка в Уиндзор.

— Никой няма да ви затвори…

— Можеш да отидеш да видиш децата си — заявява тя. — А после можеш да се срещнеш с мен. Няма да остана в Лондон, за да бъда командвана от херцога и оскърбявана от гражданите. Знам какво говорят за мен. Мислят, че съм властолюбива жена, омъжена за глупак. Няма да допусна да ме обиждат така. Ще замина и ще отведа двора със себе си, далеч от Лондон и далеч от херцога, а той може да дава каквито си иска заповеди; но поне няма да ми се наложи да ги виждам. Ще видим дали на жителите на Лондон ще им харесва техният град, изоставен от кралския двор, когато тук няма да заседава кралският съвет и да се свиква парламента. Ще ги видя как ще се разорят; те ще съжаляват, когато отведа придворните и удостоя с нашето присъствие и богатство хората от централните графства.

— А кралят? — питам внимателно. — Не можете просто да го оставите сам в Лондон. Това е все едно да го оставите на произвола на Йоркския херцог.

— Той ще се присъедини към мен, когато наредя — казва тя. — Никой няма да се осмели да ми каже, че съпругът ми не може да бъде с мен, когато аз поискам това. Херцогът няма да посмее да ни държи разделени, и проклета да съм, ако отново позволя да ме затвори под ключ в Уиндзор.